Гордън Диксън
Некромант (9)

Глава 9

То падаха като камък, докато ръката на Пол, ограничена от факта, че не трябва да изпуска Кантеле, търсеше пипнешком механизма за управление на парашут-въртолета. Накрая го намери и го включи. И внезапно, когато въртящите се перки се задействаха, за да прекъснат тяхното падане, се получи така, сякаш срещу гравитационните сили бе приложена мощна спирачка.

— Съжалявам — каза той на Кантеле, — но те, те видяха с мен. Не можех да те оставя да поемеш последствията върху себе си.

Тя не отговори. Главата й лежеше назад и настрана върху рамото му, а очите й бяха затворени. Лицето й беше като на човек, който се е предал напълно на някаква по-висша сила.

Пол съсредоточи отново вниманието си към насочването на вертолета към сградата от другата страна на главната пресечка срещу хотела. Успя само отчасти. Вертолетът, който бе достатъчно мощен, за да се справи с индивид с тегло двеста и петдесет фунта, водеше губеща битка, опитвайки се да поддържа комбинирания товар от мъж и жена, и двамата с тегло над средното. Те се носеха към сградата и надолу с лек наклон по начина, по който падаха крилатите семена на явора, потрепвайки при въртеливото си движение към земята.

— Към покрива ли каза? — попита Пол. Очите й останаха затворени. Той леко я разтърси. — Кантеле!

Кантеле бавно отвори очи.

— Да — отвърна тя. — Какъв е този шум?

Около тях се носеха слаби свирещи звуци. Поглеждайки назад през рамо, Пол видя двамата мъже, които бе съборил с масата, облегнати почти небрежно лакти върху парапета. Но в юмруците си двамата държаха тъмни предмети. Те стреляха по Пол и Кантеле.

Упоителните метални парченца, които бяха ракетните снаряди на техните оръжия, не можеха да бъдат точни в момента и при постоянно разширяващия се обсег. По-голямата опасност беше въздушната полиция. Пол манипулира с бутоните на контролното табло и те се завъртяха бавно на сто и осемдесет градуса.

На север от тях, и на около петстотин фута нагоре имаше две бързо приближаващи се петънца. Кантеле ги видя, а също и Пол, но не каза нищо.

— И след като кацнем на покрива, какво? — попита Пол. Той сведе поглед към лицето й. Тя отново бе затворила очи.

— Джейс чака на етажа отдолу — отвърна тя почти като на сън и главата й отново се облегна на рамото му.

— На етажа отдолу ли? — Пол беше озадачен и почти раздразнен от поведението й. Тя изглежда бе оставила тази работа напълно в неговите ръце. — Нямаме време за покрива. Ще опитам някой прозорец.

— Ако той го е отворил — каза сънено Кантеле, без да отваря очи.

Той я разбра какво имаше предвид. Те падаха бързо, макар и под наклон. Ако Джейсън Уорън не ги видеше, че идват и не отвореше навреме прозореца, те със сигурност щяха да се ударят в нечупливото стъкло, да изкривят перките на техния вертолет и да завършат в едно неуправляемо падане до нивото на трафика на тридесет или четиридесет нива по-долу. Там нямаше да има никаква надежда за тях.

— Той ще го отвори — каза Пол. Тя не изказа несъгласие.

С бързината на своето приближаване полицейските коли видимо увеличаваха големината си. Но сградата пред тях също беше близо. Поглеждайки надолу, Пол изведнъж видя да се отваря навътре един от големите прозорци на най-горния етаж.

Той насочи вертолета към него. За момент помисли, че се спуска твърде бързо, за да успее да мине над подпрозоречната дъска. В същия миг тя изскочи нагоре пред него. Той включи механизма за управление на пълна мощност за спиране, готов да изгори малкия двигател на вертолета, сега, когато бе изпълнил своето предназначение.

Последното мощно усилие на устройството ги спаси. Вертолетът ги изстреля през прозореца, спря се в центъра на предизвикания от самия него ураган и стопи лагерите си с оглушително стържене. Пол и Кантеле се спуснаха на по-малко от три инча, за да стъпят изправени върху пода на кабинета.

Ураганът от хвърчащи документи и леки предмети изведнъж престана и некромантът тръгна към тях от далечния ъгъл на помещението. Кантеле отвори очи и се огледа, после, стягайки се внезапно, почти бурно се отблъсна от Пол и, обръщайки се с гръб към него, направи няколко крачки, докато пътя и бе блокиран от някакво бюро. Пол погледна след нея, мръщейки се.

— Махни този вертолет — каза Уорън. Пол вече се освобождаваше от ремъците. Парчето съсипано оборудване падна тежко на пода.

— Е, Джейс? — попита Пол. В мига, в който каза това, името прозвуча странно за ушите му, защото за първи път осъзна, че винаги е мислел за некроманта от гледна точка на неговото фамилно име. Това, че го бе нарекъл с името, използвано от всички, които го познаваха, беше като пречупване на някаква преграда. Той забеляза, че другият мъж го погледна странно за момент.

— Открили са местонахождението ни — каза мъжът на име Джейс. — Вероятно вече сме обградени. Ще трябва да поемем с тебе по друг път.

— Защо да си правите труда? — попита Пол. Джейс отново го погледна странно.

— Ние разбира се, се грижим за своите хора — отвърна Джейс.

— Аз от тях ли съм? — попита Пол.

Некромантът замръзна на мястото си и го погледна.

— Не искаш ли да бъдеш един от тях? — попита той. После кимна към вратата на кабинета и сухо добави: — Ако искаш да си отидеш, аз няма да те спирам.

— Не искам — каза Пол и за своя собствена изненада откри, че се усмихва малко тъжно. — Разбира се, че съм един от вас.

— Добре. — Джейс се обърна енергично към едно бюро и го разчисти от документи, настолен бележник и канцеларски материали. — Затвори прозореца — каза той и Кантеле прекоси помещението, за да изпълни нареждането му. Когато прозорецът бе затворен, Джейс извади изпод бюрото една чанта за документи и я отвори.

Той извади от нея голямо черно наметало с качулка, което, след като го облече и сложи качулката на главата си, го покри почти напълно. В сянката на качулката лицето му някак загуби своята идентичност. Кантеле се беше върнала до бюрото. Той взе също от чантата неща, които приличаха на три доста големи конуса тамян, и ги запали. Те започнаха незабавно да изпущат гъст тежък пушек, който бързо стана причина за замъгляване на помещението. За сетивата на Пол пушекът имаше благоуханна, почти пресищаща миризма и очевидно съдържаше някаква упояваща съставка, защото след първите няколко вдишвания той се почувства замаян.

Те, и тримата, стояха близо около бюрото. Сега помещението беше изпълнено с мъгла от тъмен пушек, в която дрогираните сетива на Пол вече се затрудняваха да фокусират стоящите наблизо предмети. На срещуположната на него страна на бюрото внезапно прозвуча гласа на некроманта, по-нисък от обикновено, премерен, пеещ монотонно…

— Това е една нощ, това е една нощ, всяка нощ и всички…

От другата част на бюрото прозвуча гласът на Кантеле. И онова, които излизаше от устата на Джейс като чист безсмислен рецитал, придобиваше музикален оттенък с добавката на нейния глас.

— Огън и лед, и светлина от свещи, унищожение ви чака всички.

Некромантът извади още един предмет и го остави на бюрото. При вида му Пол внезапно загуби и ума и дума от усещането за опасност. Той трябваше да е слаб минен инженер, за да не познае предмета. Джейс току-що бе сложил на бюрото памучно блокче с желеобразен взривен материал със страна два инча, достатъчен, за да надроби кабинета и всеки в него на несъбираеми парчета. Отгоре бе снабден с фитил за не повече от деветдесет секунди и докато Пол се взираше през сгъстяващия се пушек, некромантът нагласи фитила и с това сложи начало на горенето му.

Джейс запя сам:

— Ако оттук нататък ти си мъртъв…

Гласът на Кантеле се присъедини в хор с неговия:

— (Всяка нощ и всич…)

— До Стената на плача ще стигнеш накрая — изпя сам Джейс.

— (Унищожение ви чака всички) — отново към него се присъедини Кантеле.

Пол не би трябвало да знае, какво пееха те, но случайно го разпознаваше. Откъде и как това стигаше до него, той не можеше да си спомни в този замъглен от пушек момент. Но то бе някаква изменена версия на една от старите Северноанглийски погребални песни, пети при бдения над мъртвец с трупа под масата и паница със сол на гърдите му. Това беше ритуал с корени при древните келти, далеч преди Християнството, по времето, когато дребни мургави мъже са се тътрили заедно в горите, за да опяват своя мъртъв родственик по неговия път от сенки в първата нощ след отпътуването му. А във версията, която Пол чуваше сега, нямаше нищо от тържествената музика в нейната форма от седемнадесетия век, но почти се доближаваше до дрезгавата атонална песен на най-ранния прост човек, студена като камъни през зимата и безмилостна като вятъра през тях. Песента продължаваше, като първо Джейс говореше сам и после Кантеле се присъединяваше в хор към него. Тя беше някакво „подобие на погребална песен при бдение над мъртвец“.

Аз винаги ти давам покрив и любов

Всяка нощ и всички…

Мини покрай побития камък

Унищожение ви чака всички

 

Побитият камък, когато ти минеш

Всяка нощ и всички…

В празен въздух бързо се превръщаш,

Унищожение ви чака всички.

 

Ако някога храниш риба или птица

Всяка нощ и…

В далечината през пеенето и виещия се пушек се чу звука от високоговорител отвъд затворения прозорец.

— Формейн! Пол Формейн! Тук е полицията. Обградили сме ви отвсякъде. Ако до две минути не излезеш заедно с тези, които са с тебе, ще влезем със сила. — Имаше моментна пауза и после в прозореца зазвъня отново гласа на говорещия: — Формейн! Пол Формейн! Тук е полицията. Обградили сме…

Междувременно в кабинета пушекът вече беше толкова гъст, че дори памучното блокче с желеобразния взрив и неговия бързо скъсяващ се фитил бяха скрити от погледа на Пол. Той сякаш чуваше пеенето на Джейс и Кантеле да увеличава силата си:

В празен въздух когато се превърнеш

Всяка нощ и всички…

Краят на всички хора накрая ще имаш

Унищожение ви чака всички

Сега нещо се случваше, фитилът бързо се скъсяваше. Около тримата и между тях и бюрото нарастваше някакво налягане. Пол почувства дълбоко в себе си внезапен импулс да се присъедини към Кантеле при хоровото пеене. Той чуваше съскането на фитила. Част от него крещеше, че след секунди ще бъде пръснат на парчета. Но друга част наблюдаваше, настрана и с любопитство, и спираше песента в него преди да стигне до устните му.

И ако ти за нещо се държиш

Всяка нощ и всички…

В Края няма да влезеш

Унищожение ви чака всички

Сега гласовете на Джейс и Кантеле бяха навсякъде около него и подобно на въжена примка ги държеше всичките заедно и ги приближаваше още по-плътно един към друг. Фитилът вече трябваше да е изгорял целият.

Но ако ти изобщо нищо не пазиш

Всяка нощ и всички…

В Края на всички хора ще преминеш и попаднеш

Унищожение ви чака всички

Изведнъж Джейс и Кантеле изчезнаха и почти в същата частица от секундата светът около Пол светна и той почувства върху себе си внезапния удар на огромно налягане, като че ли беше муха, хваната между две гигантски ръце. За един мъничък момент на възприятие той усети, че кабинета се разлита на парчета около него вследствие експлозията на желеобразния взрив и след това самият той сякаш отлетя в нищото.