Гордън Диксън
Некромант (20)

Глава 20

На пълни пет пъти по двадесет клафтера твоето тяло лежи. От неговите кости са океанските отпадъци…

Тридесет мили право на запад от Ла Джола, Калифорния, което е няколко мили по крайбрежната линия нагоре от Сан Диего, върху едно пясъчно подводно плато на повече от шестстотин фута под повърхността на вечно движещия се син Тихи океан, безтелесната самоличност на Пол се рееше над един скелет на мъж обвързан и обременен с половининчова верига. Това място не беше неговото първоначално възнамерявано направление, но той се беше отбил тук, за да укроти една чисто емоционална точка в своето собствено съзнание. Сега, носейки се над обвързания с верига скелет, Пол почувства с облекчение, че тялото, което някога е поддържал, е умряло от естествена смърт. Не че се съмняваше в желанието на Блънт да убива, за да постигне исканите от него резултати. Само желаеше листа от счетоводната книга, върху който той и Блънт бяха събирани заедно и един срещу друг, да бъде възможно най-чист.

Той остави белите кости в покоя на техния вечен мрак и продължи по своя път.

Неговият път — пътят, по който бастунът на Блънт на Нова Земя бе проектиран да го изпрати — го доведе до едно събуждане в нещо подобно на ковчег. Той лежеше по гръб, със събрани крака и ръце по страните, и бе плътно затворен в метален контейнер. Очите му бяха отворени, но не виждаха нищо друго, освен мрак. Неговото моделно свързано възприятие обаче установи, че се намира в някакъв вид зимник — нещо наподобяващо много на плъзгащи се чекмеджета с дължина шест и половина фута за непотърсени тела в някаква обществена морга. Тялото, което сега обитаваше, бе идентично с онова, с което беше свикнал, освен че имаше две здрави ръце. Въпреки това тялото изглеждаше напълно парализирано.

То беше парализирано, осъзна той с внезапен тъжен хумор, защото беше замръзнало като камък. Контейнерът, в който лежеше, беше заобиколен от хладилни серпентини, а температурата на тялото му бе малко по-висока от минус двадесет градуса по Фаренхайт. Тялото трябваше първо да бъде размразено, преди в него да можеше да бъде вкаран някакъв живот.

Пол наблюдаваше околната структура. Би било изненадващо, ако Блънт, който се бе погрижил за така много неща, касаещи Пол, не беше уредил също някои и тук. Достатъчно сигурно бе, че контейнерът лежеше върху наклонено насочващо приспособление и бе задържан вътре в хладилното устройство само от обикновеното закачване на някакъв райбер. Пол направи необходимите леки изменения в структурата и райберът падна. Той се плъзна навън в светлината на ярко осветено помещение без прозорци.

Когато се появи в помещението, температурата се покачи рязко и внезапно почти от точката на замръзване до седемдесет и шест градуса по Фаренхайт. Лежейки наклонен под ъгъл, който поставяше краката му близко до пода под контейнера, а главата му няколко инча по-високо, Пол забеляза, че помещението беше малко, с една-единствена врата, без никакви мебели и с под от бели плочки.

Единственото интересно нещо тук беше някакво съобщение, отпечатано с големи букви върху стената срещу Пол. То гласеше:

Пол, веднага щом откриеш, че си в състояние, ела и се присъедини към нас в апартамент 1243 в Кох-и-Нор.

Уолт Блънт

Контейнерът на Пол вече сам бе преминал към действие. Той излъчваше дълбока приятна топлина в самия център на замръзналите му кости и плът. Това щеше да отнеме… колко? Половин час, а може би повече, за да го затопли до някаква животворна температура, така че неговата самоличност да може да поеме командването на новото тяло в обикновения смисъл. Разбира се, почти несъмнено, Блънт беше планирал Пол да помогне на процеса и да го ускори. Във всеки случай това беше твърде фино планиране и показваше едно отношение към другите хора и към вселената, което беше далеч не скромно. Защото за пръв път — по такива незначителни неочаквани начини, помисли Пол, минали неща от по-малка важност се обясняваха от само себе си — Пол получи едно внезапно допълнително прозрение относно повтаряното от Джейс обвинение за арогантност. С течение на годините Джейс сигурно добре се бе запознал с арогантността в лицето на Блънт.

Да, помисли си Пол, аз трябва да ускоря нещата, но по начин, който Блънт, със своето по-непълно чувстване на модела, не би могъл да очаква. Блънт не би могъл да очаква, че съобщението на стената ще бъде едно ясно предупреждение за Пол, че Гилдията на пазителите вече е направила своя ход. Отвън това помещение светът щеше да бъде уловен във война — една странна, съдбоносна война, каквато не е била позната досега. А Блънт, генералът на нападащите сили, щеше да определи излизането на Пол на бойното поле в най-подходящия момент от негова гледна точка.

Само че Пол щеше да излезе по-рано.

Той посегна в модела и към непобедимото знание, което бе станало част от него, с неговото собствено индивидуално умение. Прекъсна определени линии на случайна връзка и установи нови. Моделът се измени в непосредствения участък от самоличността на тялото, а самото тяло изплува нагоре и навън от своя контейнер и се понесе към вратата. Тя се отвори. Плъзгайки се непосредствено над стъпалата, тялото изкачи една редица стълби и премина през друга врата в малък коридор. В края му имаше трета врата — една прозрачна врата към нивото на уличното движение, водеща към улица, която Пол позна, че се намира на по-малко от дузина пресечки от Кох-и-Нор. Отвъд тази последна врата беше нощ и по някаква причина Комплексът отвън изглеждаше по-тъмен, отколкото би трябвало да бъде.

Тялото на Пол стигна до последната врата. Тя се отвори и той заплава навън в горещата юлска нощ. Функционирането на Вътрешния контрол на времето на Комплекса изглежда бе влошено, защото температурата тук отвън бе най-малко деветдесет градуса, а влажността сигурно бе близо до сто процента. Неподвижният въздух на Комплекса изглежда висеше тежко в необичайните сенки между структурите, а горещината от него се увиваше парообразно около леденото тяло на Пол.

Не се движеха никакви превозни средства и тук поне улиците изглеждаха пусти. Пол направи завой и се плъзна по дължината на бетоновия тротоар в посока, която знаеше, че ще го отведе към Кох-и-Нор.

Улиците бяха така пусти, сякаш хората в Комплекса бяха заключили и залостили вратите си, за да се предпазят от някаква чума или бродеща лудост. До средата между първата и втората пресечка единственият звук, който стигаше до ушите на Пол бе ненормалното насекомоподобно жужене на една дефектна улична лампа. Той вдигна поглед към нейната пулсираща нестабилна светлина и разбра поне част от причината за лошата й работа. Нейният стълб се беше превърнал в чудовищно голям захарен бастун на бели и червени ивици.

Пол продължи да се носи нататък. На следващия ъгъл той премина през една затворена врата. От пролуката под нея обаче течеше поток червен флуид, който по своя цвят и вискозитет забележително наподобяваше кръв. Една пресечка по-нататък Пол свърна по нова улица и видя своя първи човек в нощта.

Това беше мъж с полуоткъсната риза, който седеше пред една врата и въртеше в ръцете си кухненски нож. Мъжът вдигна очи, когато Пол се приближи към него.

— Психиатър ли сте? — попита той. — Аз се нуждая… — Погледът му улови стъпалата на Пол и разстоянието между тях и паважа. — О — каза той. После погледна надолу към ръцете си и се върна отново към играта с ножа.

Пол спря за малко и тогава осъзна, че неговото тяло не можеше да говори. Той продължи пътя си и междувременно посегна още веднъж в модела. Това беше възможно, тъй като бе заподозрял намерението на Блънт да ускори нещата. Живите клетки не можеше да бъдат размразявани съвсем грубо, както мъртво месо, но приеманата равномерно топлина от заобикалящата го среда бе дори по ефикасна, отколкото дълбокоподгряващия механизъм на складовия контейнер. Бавно, но в същото време много по-бързо, отколкото би могло да се очаква, живителна топлина изпълни тялото на Пол, когато той продължи към Кох-и-Нор.

Пол премина и покрай други неща в нощта, които имаха малка прилика с нормалното. Някакъв паметник в центъра на едно кръстовище бавно се топеше, когато мина покрай него, подобно на восък в топла фурна. Каменната глава на лъв в ъгъла на масивен балкон, опасващ голяма сграда, наведе своята тежка муцуна и изрева към него, докато минаваше отдолу. Той мина покрай черен кръг в средата на една улица — една дупка от нищо, която показваше не по-долното ниво, а някакво пространствено изкривяване, което човешкото око не бе екипирано да фокусира. Не се движеха никакви коли. Комплексовият транспорт сигурно бездействаше или беше безсилен, също както Вътрешното време, но от време на време Пол виждаше други хора, всеки от тях сам, движещ се пеша и отдалечен на известно разстояние. Никой от тях не се спираше за разговор, когато го виждаха, че се приближава, бързаха да се отдалечат.

Животът завладяваше бързо тялото на Пол. Той бе стартирал рано сърцето си. За времето, докато достигна главната пресечка, температурата му се покачи до деветдесет и шест градуса и малко, а пулсът и дишането станаха почти нормални. Той можеше и да извърви това разстояние, но почака да достигне входа на Северната кула на хотела, преди да опре стъпалата си на земята.

Пол влезе в едно полутъмно фоайе, осветявано само от аварийно осветление и празно от гости. Някакво бяло лице се взираше в него от дъното на рецепцията. Това бе администраторът с елегантен почерк. Пол сви зад ъгъла към асансьорите, без да му обърне внимание.

Те, бидейки балансирана система, захранвани от акумулирана енергия, не бяха засегнати от иначе очевидното съкращаване на услугите. Мълчаливо, внимателно и ефективно, сякаш човешката раса вече беше измряла и бе останало само едно механично обслужване, дисковете плаваха един след друг нагоре и надолу на равни интервали по прозрачните тръби на техните шахти. Пол стъпи на един диск, изкачващ се по шахтата за нагоре.

Той се плъзгаше плавно, минавайки покрай празни коридори, едва осветени от червени аварийни лампи над вратите към стълбите за всяко ниво. Само веднъж видя човек. Това се случи при преминаването покрай девето ниво. Беше жена — млада жена, почти момиче. При вида на неговото преминаване нагоре по асансьорната тръба, тя бързо се обърна и се шмугна в някаква врата.

Пол продължи нагоре.

Дванадесетото ниво на хотела, в контраст с останалия свят, който Пол беше видял тази нощ, бе напълно осветено. Осветлението изглеждаше почти ослепително в сравнение с околния мрак. Но тук също никой не се движеше по коридора. Дори повече от това, от затворените врати, покрай които минаваше, той доби впечатлението за мрак и пустота зад тях, сякаш апартамент 1243, към който се беше отправил, бе единственото място обитавано от живот на това ярко осветено ниво.

Когато зави зад последния ъгъл на коридора и се приближи до 1243, той видя, че вратата му беше открехната. Тя стоеше отворена с три четвърти от нея в гнездото й в стената, а през отвора се чуваше добре звукът от някакъв глас.

Гласът беше на Кърк Тайн.

— … въпрос, по който си неосведомен — казваше той. — Това е, което не мога да разбера, Уолт. Един мъж с твоята интелигентност, който мисли, че настоящето може да бъде променено в настоящето, без да се връща и изменя предразположените параметри на миналото. И така ти пускаш на свобода тази лудост на света.

Пол спря точно пред входа. Той бе чувал този спор преди от Тайн по времето, когато Тайн го беше взел в личния персонал на Световния инженер. Сега на Пол му мина през ума, че ще му бъде интересно да разбере какъв би могъл да бъде отговора на Блънт на това.

— Ти си продал своето наследство за плетеница от електрически вериги — отвърна гласът на Блънт. — Ти не мислиш, Кърк. Повтаряш като папагал онова, което ти казва Супер-Комплекса. Ако миналото не може да бъде променено, настоящето може. Заради бъдещето.

— Би ли използвал малко от логиката? — попита Тайн. — Аз ти казвам, че настоящето не може да бъде променено без промяна на миналото. Дори Супът с всичкото свое складирано знание не би бил в състояние да изчисли крайните възможни резултати от промяната в миналото на модела на живот на едно-единствено насекомо. И това е по-лесния начин. Онова, което се опитваш тук, сега, тази вечер е по-трудното.

— Кърк — каза гласът на Блънт, — ти си един глупак. Предразположените параметри, водещи до този час, са били създадени и заложени вече от векове наред. Всичко, което е необходимо да направим, е да ги разпознаем и използваме.

— Казвам ти, че това не е вярно!

— Защото твоят Суп… — започна Блънт с твърда ирония, оформяща режещо острие в неговия звънлив глас, когато Пол се размърда отново. Той пристъпи напред, мина през вратата и влезе във всекидневната на може би един от най-хубавите апартаменти, които Кох-и-Нор можеше да предложи на своите гости.

Седем души стояха като жива картина в това голямо помещение. Близо до Пол, от лявата му страна стоеше Кантеле. Точно до нея, полуобърнат в противоположната на входа посока, стоеше Блънт със странна висока шапка на главата си и в тежка черна пелерина с пурпурни кантове, падащи на меки вълни от широките му рамене. От другата стана на Блънт беше Бъртън МакЛауд, който от всичките седем показваше най-малък интерес, и Джейс също с наметало и шапка. С гръб към сините завеси, спуснати пред широката прозоречна стена на помещението срещу вратата, като малък безцветен силует, стоеше Итън Уайт. Вляво от Уайт, на противоположната страна на помещението стоеше агента по сигурността на хотел Кох-и-Нор, Джеймс Бътлър. Но странния нюанс се забелязваше също и върху него. Той носеше изцяло черната широка риза и панталони на едно от по-известните маршируващи общества — едно облекло, което оставяше да се белеят непокрити само лицето и ръцете. А в една от тези бели ръце той държеше малко смъртоносно полицейско ръчно оръжие, чиято мушка бе махната. На нейно място проблясваше малък кръст от син метал.

Той и МакЛауд стояха един срещу друг с може би дузина фута килим между тях. Полицейското оръжие непреднамерено сочеше гърдите на МакЛауд. И двамата мъже стояха свободни от напрежение, но сякаш не чувстваха присъствието на никого от останалите в помещението, освен своето собствено.

Най-близко от всички отдясно на Пол стоеше Тайн. Той бе обърнат с лице към полуизвърнатия от входа Блънт и така, подобно на безцветния и неподвижен Уайт, бе първият, който видя Пол при влизането му. Внезапното му ококорване накара Блънт да прекъсне речта си. Всички останали се обърнаха, дори Бътлър и МакЛауд. Кантеле ахна. Те всички, освен Блънт, стояха като хора станали свидетели на основно нарушение на природните закони, по които бяха живели през целия си живот.

Но Блънт се облегна на топката от чисто сребро на един нов бастун и се усмихна, както може би атинският главнокомандващ Калимакус се е усмихнал този ден в края на септември преди две хиляди петстотин и четиридесет години, виждайки в студената ярка слънчева светлина между облаците праха от неговите подсилени гръцки флангове да се затварят около персийската орда на Маратонската равнина.

— Като че ли си подранил, но не твърде много — каза той, поглеждайки към Пол. — Кърк, тук, все още не е омекнал достатъчно. Но влез… мое аз.

И Пол влезе в апартамента, виждайки за пръв път напълно и ясно лицето на Блънт. В действителност видя… себе си.