Гордън Диксън
Некромант (6)

Глава 6

Сновейки през многобройните нива на лабиринта от улици и сгради на Чикагския комплекс в едноместната подземна кола, Пол облегна главата си назад върху възглавниците на седалката и затвори очи.

Беше изтощен, а изтощението, сега подозираше той, се коренеше не само във физическите усилия, на които бе подложен днес. Нещо почти физическо се беше случило в Пол, като последствие от разпознатата от него абсурдност на психиатричния подход към положение му. И работата с раковината също го беше изцедила.

Но изтощението можеше да се излекува с почивка. По-важни бяха други две неща. Първото от тях беше едно ясно усещане, че около него и на него се случваха твърде много неща, за да бъдат всичките случайности. А случайности беше очевидният алтернативен отговор, щом се отхвърлеше схващането, че е бил подсъзнателно насочван към самоунищожение.

Второто нещо беше фактът, че Некромантът Уорън го беше нарекъл арогантен.

Обезпокоен от това, Пол за първи път се сблъска с факта, че такова безпокойство е необичайно за него. Сега, когато престана да взима под внимание този факт, въпреки всичко, което му се беше случило, той осъзна, че никога преди не му беше минавало през ума, че може да бъде оставен на милостта на каквато и да е друга сила, освен тази на собствената му воля. Може би, помисли той, това беше арогантност, но представата не изглеждаше да е правилна. На собствените си чувства се доверяваше повече от всичко друго, а не се чувстваше арогантен. Всичко, което го изпълни, когато се пресегна дълбоко в себе си за аргументи, беше едно спокойно усещане за сигурност. Това бе този непобедим елемент в него, който приемаше спокойно всички неща.

Защото, мислеше Пол докато се облягаше назад със затворени очи, преди всичко той не трябваше да бъде арогантен. Той приличаше на човек, който се взира през стъклената прозрачност на спокойна вода в тайния живот на някаква приливна локва на океански бряг. На малко разстояние пред него се случваха забележителни неща и щяха да продължават да се случват, докато локвата не беше разбъркана. Но едно докосване на вятъра или потапяне на пръст, една вълничка по водната повърхност, и протичащият под носа му живот повече нямаше да бъде изолиран, чист и съвършен. Деликатност беше паролата. Деликатност и максимална грижа. Той вече бе започнал да отделя и идентифицира елементи: по загатване на движение, промяна на цвят, появяваща се форма…

Облегнат назад със затворени очи Пол бе потънал в полудрямка и сънуване на полувидени неща.

Внезапно намаляване на скоростта на неговата малка кола го изправи на седалката. Колата рязко спря. Той отвори очи и погледна през прозрачния купол на покрива на колата.

Намираше се на улично кръстовище на някакво средно ниво. Над и под него се намираха жилищни и търговски слоеве от голямата триизмерна община, наречена Чикагски комплекс. На неговото ниво колата беше спряла, след като отчасти бе навлязла на някакво кръстовище, чиито четири ъгъла се заемаха от малки магазини и офиси, отвъд които имаше обширна площ за развлечения и почивка, приличаща на парк с много дървета. Но хора не се виждаха. Магазините бяха пусти. Паркът — също. Улиците бяха празни и тихи.

Пол се наведе още веднъж напред и натисна бутона за терминала при хотел Кох-и-Нор. Колата не се помръдна. Той набра центъра за управление на транспорта, отдел „Неизправности“.

Екранът на устройството за връзка над таблото на колата светна.

— Сър? — каза женски глас. — С какво мога да ви услужа?

— Намирам се в едноместна кола, която не върви — каза Пол. — Спряла е на кръстовището на… — Той погледна знака на ъгъла на улицата. — N Ниво 2432 и AANB.

— Проверявам — каза гласът и след малко заговори отново. — Сър? Сигурен ли сте за вашето местонахождение? Този участък, в който съобщавате, че се намирате, е затворен за движение. Вашата кола не може да е влязла в него през последния половин час.

— Все пак изглежда, че е влязла. — Пол внезапно направи пауза. Изглежда бе чул нещо странно. Той излезе от колата и се изправи до нея. Звукът достигаше слабо, но ясно до ушите му. Беше от монотонно пеещи хора и се приближаваше.

— Участъкът, в който съобщавате, че се намирате — казваше устройството в колата, — е бил опразнен, за да позволи една публична демонстрация. Бихте ли проверили отново, ако обичате, вашето местонахождение? Ако то е същото, за което вече съобщихте, моля напуснете веднага колата и незабавно се изкачете с едно ниво, за да намерите друга. Повтарям, напуснете незабавно вашата кола.

Пол се отдалечи от колата. Срещу него от другата страна на улицата имаше една спирална ескалаторна рампа. Той я достигна и се остави да го понесе нагоре. Тя завиваше спираловидно над улицата, която току-що бе напуснал. Монотонното пеене достигаше вече съвсем ясно до ушите му. То беше без думи и звучеше безсмислено.

— Хей, хей! Хей, хей! Хей, хей!…

Озадачен, Пол слезе от движещата се нагоре повърхност на рампата и погледна над високата до гърдите стена. Долу, иззад един завой на пресечката на улицата, на която бе блокирала неговата кола, той видя към него да прииждат хора във вид на дисциплинирана тълпа, по двадесет души в редица, която запълваше плътно улицата от бордюр до бордюр.

Хората се придвижваха бързо. Тичаха в тръст. По-голямата част от тях бяха млади мъже и жени, облечени в сини тесни спортни панталони и бели ризи, а на главите си носеха накривени, странни зелени шапки. Те тичаха с взаимно преплетени ръце в такт с ритъма на тяхното пеене.

Изведнъж Пол ги идентифицира. Те очевидно представляваха едно от така наречените маршируващи общества. Такива групи се събират без никаква друга цел, освен да тичат по улиците може би веднъж или два пъти в месеца. Това беше един вид контролирана и канализирана истерия, или поне това Пол си спомняше, че беше чел. Такива упражнения действаха като предпазен клапан, изпускащ голямо количество емоционална пара, както твърдяха адвокатите на обществата. Защото, ако групата не налетеше пряко на някое препятствие, тя не причиняваше вреда, нито бяха наранявани нейните членове.

Те вече се приближаваха и Пол можеше да различи очите им, които бяха фиксирани право пред тях. Но погледите им не бяха стъклени, като на пияни или дрогирани хора. Те бяха по-скоро ясни, но фиксирани, както при такива, преживяващи момент на екзалтация или лудост. Вече бяха почти под Пол, почти до кръстовището.

Внезапно Пол осъзна, че неговата едноместна кола, блокирала там, където беше, щеше да се окаже на пътя им. На практика те вече я бяха достигнали. Ритмичното шляпане на потока от стъпала разтърсваше рампата, на която стоеше той и изглежда караше цялата конструкция на местния Комплекс, ниво по ниво, да вибрира до едно почти свръхзвуково бръмчене. От устремените им напред тела започна да се издига гореща вълна, а все по-високите викове от монотонното им пеене поразяваха слуха му като неестественото усилване на звуците при бълнуване. Попаднал във водовъртежа на шума и горещината, Пол видя първите им редици да атакуват празната кола и, без спиране, подобно на някакво паническо бягане на безмозъчни говеда, да я преобръщат. Те продължиха да я търкалят, докато накрая тя се блъсна в един парапет над нивото отдолу. Пол наблюдава избутването на колата върху парапета и изчезването й. Изключително силния трясък от удара при падането й се вписа в околния шум от тичащата тълпа.

Той погледна назад по пътя от посоката, от която се беше появила тълпата. Потокът от хора бе безкраен и все още изчезваше от погледа зад завоя. Но, продължавайки да наблюдава, той видя, че последните редици започват да оредяват и утихват, а над другите звуци чу пронизителния вой на сирените на линейките, които бавно ги следваха.

Пол се изкачи на по-горното ниво, намери празна двуместна кола на една отбивка за коли и се върна в хотела.

 

 

Когато стигна до своята стая, вратата й беше отворена. Някакъв дребен посивял мъж в бизнес костюм се надигна плавно от стола си при влизането на Пол и му подаде отворена служебна карта.

— Хотелска служба за сигурност, господин Формейн — представи се дребният мъж. — Казвам се Джеймс Бътлър.

— Какво се е случило? — попита Пол. Чувстваше умората като плащ около себе си.

— Обикновена проверка, господин Формейн. Персоналът от поддръжката е открил във вашата стая твърде обезформена ваза.

— Включете я в сметката — каза Пол. — А сега, ако нямате нищо против…

— Вазата не е важна, господин Формейн. Но вие сте посещавали психиатър, разбирате ли?

— Някоя си доктор Елизабет Уилямс. Днес. Защо?

— Обичайна практика е управата на хотела да се интересува и да бъде уведомявана, ако някой от нейните гости е ползвал напоследък услугите на психиатър. Обществената здравна служба на Чикагския комплекс ни позволява да отказваме да приемаме гости, които може да нарушат спокойствието в хотела. Разбира се никакъв подобен отказ не е бил предвиден във вашия случай, господин Формейн.

— Утре сутринта си плащам сметката и напускам — каза Пол.

— О? Съжалявам да чуя това — отвърна безпристрастно Джеймс Бътлър. — Уверявам ви, нямах никакво намерения да ви обидя. Просто един от принципите на ръководството е ние да информираме нашите гости, че сме осведомени за тях.

— Бездруго напускам — каза Пол. Той погледна непроменящото се лице и неподвижното тяло на мъжа, и характерът на Джеймс Бътлър проникна ясно в съзнанието му. Бътлър беше опасен дребосък — една малка ефективна машина за подозрения и контрол. Отдолу, все пак, имаше нещо потискано, нещо охранявано от вътрешен страх. — Точно сега искам да си легна. Така че, ако нямате нищо против…

Бътлър наведе леко глава.

— Ако, разбира се — каза той, — няма още нещо.

— Няма нищо.

— Благодаря ви. — Бътлър се обърна и отиде спокойно към вратата. — Чувствайте се свободен да телефонирате на хотелската администрация по всяко време — каза той и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Пол се намръщи. Но умората го притискаше като голям товар. Той се съблече и се тръшна на леглото. Сънят го обгърна подобно на огромни сиви крила.

Той сънува, че върви сам в тъмнината, под звездите, по павиран път. А, докато вървеше, паветата ставаха все по-големи, докато се превърнаха в огромни скали, които трябваше да се изкатерват. В този момент сънят изчезна и бе заменен от друг, в който той бе парализиран и се носеше направо по нощните улици на Чикагския комплекс. Носеше се без да докосва земята и след известно време стигна до някаква дъгова лампа върху стълб, който бе видоизменен в чудовищно голям захарен бастун. Точно зад стълба фасадата на един магазин се бе превърнала от пластмасова в ледена и се топеше.

На сутринта се събуди с чувството, че е спал по-скоро четиринадесет години, отколкото четиринадесет часа. После си събра багажа и слезе в главното фоайе, за да си плати сметката.

По своя път към терминала в сутерена Пол мина покрай един от хотелските барове. В този ранен час той беше почти пуст, с изключение на пълничкия мъж на средна възраст, който седеше сам на една маса, върху която имаше малка стъклена чаша във формата на лале, пълна с някаква тъмночервена течност. За момент, минавайки покрай него, Пол помисли, че мъжът е пиян. После долови идващата от чашата миризма на канела и забеляза, че зениците му бяха като върхове на топлийка. На по-заден план Пол долови фигурата на Бътлър, който седеше в тъмнината на един ъгъл и наблюдаваше. Пол се отправи към мъжа от хотелската служба за сигурност.

— Уведомяват ли ви също и за наркомани? — попита Пол.

— Нашите барове се снабдяват с несъздаващи зависимост синтетици — отвърна Бътлър. — Това е съвсем законно.

— Вие не отговорихте на въпроса ми — каза Пол.

— Хотелската администрация чувства определена отговорност за определени гости — рече Бътлър и погледна Пол. — Това също е законно. А всички допълнителни такси са съвсем разумни. Ако вие вече не бяхте планирал да напуснете, господин Формейн, аз бих могъл да ви кажа какви услуги предлагаме.

Пол се извърна и продължи. На терминала намери една едноместна кола и влизайки в нея набра апартамента на Уорън. Първото изискване, което некромантът предяви към своя пробен чирак бе Пол да се премести в апартамента му, където Уорън би могъл да го подложи на непрекъснато наблюдение.

 

 

Пол откри, че Уорън го очаква. Некромантът му предостави една от спалните в апартамента и после, в общи линии го остави да прави каквото иска. В продължение на останалата част от седмицата Пол почти не виждаше напрегнатия млад човек.

Пет дни по-късно, когато Пол, междувременно силно отегчен от апартамента, преглеждаше списъка с музикални произведения, които Уорън беше записал на магнетофона в своето жилище. Изведнъж той се натъкна на едно заглавие, което привлече вниманието му.

В ЯБЪЛКОВ КОМФОРТ… песен, изпълнявана от Кантеле

Кантеле! Внезапно мисловната връзка беше направена. Името присъстваше там, в списъка с местните членове на Гилдията на пазителите. Кантеле Маки. И сега си спомни, че имаше една девойка, професионален изпълнител, която пееше под единственото име Кантеле. Това бе девойката с книгата, която бе видял за първи път в телевизионната новинарска емисия и след това на територията на Указателя. Пол натисна малкия черен бутон до първата буква на заглавието на песента.

Имаше едва едносекундна пауза и после звънката музика прозвуча тихо от магнетофона, разпръсквана от свежия, звънлив като сребро, познат глас.

Чакам те дълго в ябълков комфорт

И дълго те чаках в ябълков комфорт

В самотна есен и несигурна…

Едно внезапно ахване зад Пол го принуди да изключи мигновено магнетофона и да се обърне, за да се озове лице с лице със самата изпълнителка.

Тя стоеше в единия край на библиотеката със старинни томове. Библиотеката, за изненада на Пол, се беше извъртяла от обичайното си място, разкривайки зад себе си не стена, а вход към малко помещение, мебелирано и екипирано като работен кабинет. Виждайки, че Пол я гледа втренчено, Кантеле внезапно излезе от вцепенението, което я беше обхванало, и, протягайки ръка, бутна библиотеката обратно на мястото й, затваряйки входа. Те стояха в двата края на стаята и се гледаха взаимно.

— Аз не знаех… — започна тя. — Забравих, че сега вие живеете тук.

Пол я наблюдаваше с любопитство. Кантеле изглеждаше забележимо пребледняла.

— Помислихте, че съм някой друг ли? — попита той.

— Да. Искам да кажа… — запъна се тя. — Помислих, че е Джейс.

Кантеле беше от вида хора, които лъжеха за защита. Пол почувства нейната неискреност през цялото разстояние, което ги отделяше.

— Имате чудесен глас — каза той. — Бях пуснал тази ваша песен…

— Да, чух — прекъсна го тя. — Аз… аз бих предпочела да не я пускате, ако нямате нищо против.

— Наистина ли? — попита Пол.

— Тя предизвиква асоциации в мен. Ако нямате нищо против…

— Разбира се, че няма да я пускам, щом искате това от мен — каза Пол. Той тръгна към Кантеле и после внезапно спря, виждайки, че тя рефлексивно отстъпи една крачка назад, колкото позволяваше стената зад нея.

— Джейс… — каза тя. — Джейс ще дойде тук всеки момент.

Пол я наблюдаваше леко намръщен. Чувстваше се озадачен и малко раздразнен от поведението й, но също и странно развълнуван, както би могъл да бъде от някой беззащитен човек, който не осъзнава, че той няма намерение да го наранява. Това бе странно, също и защото Кантеле не правеше в общи линии впечатление на беззащитна, а на доста голяма куражлийка. Пол се готвеше да се заеме с разрешението на този проблем с думи, когато звукът от отваряне на предната врата на апартамента накара и двамата да обърнат глави в тази посока.

Току-що бяха влезли Уорън и набитият късо подстриган мъж, които Пол беше видял в телевизионната новинарска емисия и които бяха напуснали апартамента заедно с Кантеле при първото му посещение при Уорън. Те се отправиха право към Пол и Кантеле.