Гордън Диксън
Некромант (19)

Глава 19

— Разбирам — спокойно каза Пол на празното помещение и на пейзажа отвъд стъклото. — Разбира се.

Това беше като да караш кола нощно време през странен град и да бъдеш убеден, че север лежи надясно от тебе. После, внезапно, едно случайно зърване на уличен знак, някакво малко, но неоспоримо късче информация довежда изведнъж до неопровержимата ориентация, че север е отляво. Рязко, мълчаливо, без реално физическо движение, вселената разменя краищата си и ти осъзнаваш, че през цялото време си се движил на запад, а не на изток.

Внезапно схемата около Пол бе станала ясна и правилна до последната подробност.

Това разбира се беше Блънт, както инстинктивно бе чувствал през цялото време. Блънт — този мъж, който не обръща и не показва открито и ясно лицето си — беше демонът. Пол отново заговори високо, но не на Блънт.

— Измъкни ме оттук — каза той.

Не, отговорът дойде дълбоко от вътрешността му, от непобедимата част в подсъзнанието му.

— Искаш да кажеш, че ти и аз, и двамата, свършваме тук? — попита Пол.

Не.

— Тогава…?

Съществува само един от нас.

— Разбирам — отново спокойно каза Пол. — Би трябвало да зная това.

Аз мога да направя всичко, каквото поискаш. Но каква би била ползата? Няма да намерим никакъв друг начин освен силов. Цялата наша работа е обречена да бъде напразно, както живия мрак, който създадохме отвъд големите скали щеше да бъде напразен, ако тогава го беше убил или ако го убиеш сега, докато не е пораснал. Да се намери друг начин, сега зависи от тебе.

— Не начинът на машината — рече Пол. — Не начинът, по който ме изтласка от онзи офис след Джейс и Кантеле по онова време ли?

Да.

— Не зная откъде да започна.

Възприемай. Прави рекапитулация. Чувствай.

— Добре — съгласи се Пол. Той погледна навън към кабеловидните стволове и клони на дърветата отвъд прозореца и към бастуна. — Има само едно нещо общо между обективната и субективната вселена. Това е самоличността.

Да. Продължавай.

— Обективната вселена може да бъде изразена в своя най-малък общ знаменател, като едно акумулиране на самоличности на изолати, както живи, така и неживи.

Правилно.

— Изолатите обаче, за да живеят — тоест, за да имат функция по единственото измерение на времевата линия — трябва да преминават в и извън комбинации, които могат да бъдат наречени множества.

Продължавай, брат.

— Множествата, за да създават илюзията за реалност в обективното време и пространство трябва винаги да се вместват в един-единствен модел. Моделът може да варира, но не може да бъде напускан или унищожаван, без да бъде унищожена или напусната илюзията за реалност.

Съвсем правилно и много добре за една непълна самоличност, която е сведена до разумни граници посредством използване на емоция и реакция. Ние можем да се гордеем с теб. Продължавай. Каква е следващата стъпка?

Пол се намръщи.

— Следващата стъпка ли? — попита той. — Това е всичко.

Приложение.

— Приложение ли? Ах! — внезапно възкликна Пол. — Разбира се. Така наречените Алтернативни закони — Той погледна още веднъж облегнатия на скалата бастун отвъд прозореца — и произхождащите от тях дарби, са само методи за променяне на модела, така че илюзията за реалност временно позволява действия, които обикновено не са позволени. — Помисли една секунда. — Блънт не разбира това — и каза накрая.

А ти сигурен ли си в това?

Пол се усмихна леко в тишината на празното помещение.

— Това е моята област, нали? Разбирането.

Аз се предавам. Продължавай.

Пол се поколеба.

— Има ли още нещо? — попита той.

Ти искаш да излезеш оттук. Ти си възприел и си направил рекапитулация. От тук нататък ще ме оставиш заради своята собствена територия. Почувствай.

Пол затвори очи. Стоейки така с жълтата светлина отвън, проникваща слабо през клепачите му, той опита пълен контакт с всичко, което го заобикаляше — помещение, кораб, планета, слънце, космос. Това наподобяваше опит за една деликатна последна връзка пипнешком на една ръка разстояние, извън полезрението в някаква част от сложно оборудване. Само че, усилието на Пол беше съвсем нефизическо. Той се пресягаше да почувства напълно и правилно великия модел на обективната вселена, така че да може перфектно да вмъкне своята собствена самоличност на централна позиция в нейната структура.

За момент не постигна никакъв напредък. За частица от секундата той усети изцяло оголеното чувство на пълно съзнаване, но липсата на дори една-единствена контактна точка, докато плаваше свободен, заемайки позиция. После, внезапно, контактът се получи, като в момента на ориентацията, която последва виждането на бастуна отвъд стъклото, но много по-голям, и се смеси с усещането за съвместно сливане подобно на, но по-голямо от онова, което му се беше случило, за да завърши своето интервю с психиатъра Елизабет Уилямс.

В един внезапен момент на не-време Пол и непобедимата част от него се сляха невъзвратимо.

Той сякаш стоеше на някаква тясна сцена и внезапно от всички страни се бяха вдигнали големи завеси. Така откри, че гледа във всички посоки на огромни разстояния. Но вече… сам.

— Ave atque vale — каза той, усмихвайки се малко тъжно. — Здравей и сбогом. — Той се обърна отново към стъклото на прозореца. — Унищожение — каза. — Разбира се. Блънт уреди това за мен и по неговия собствен ограничен начин беше прав.

Пол се обърна обратно към инструментите зад себе си. Избра един тежък боен чук и го занесе до прозореца. Първият му удар огъна металната дръжка на чука, но само напука стъклото. Със следващия удар проби прозореца и цялата стена от стъкло падна, разбита на парчета.

Пол бе направил три бързи крачки към скалата, на която бе облегнат бастуна, когато острата задушаваща атмосфера го блъсна в носа, парализира обонянието му и напълни дробовете му. Той достигна бастуна и го сграбчи, макар погледът му да бе започнал да се премрежва от сълзи. Почти можеше да чуе монотонното пеене на Блънт, както бе пял на екрана преди години в Малабарската мина, докато Пол го наблюдаваше.

— Унищожение! Крайното унищожение! Съзидателното унищожение, което ще спаси Човека от това да бъде спасен завинаги…

После Пол почувства, че коленете му се удариха в земята и той падна. И с това неговата самоличност напусна завинаги тялото му и го остави там паднало и умиращо в още необлагородената атмосфера на света, който щеше да бъде наречен Нова Земя, стиснало цепнат бастун в единствената си ръка.