Гордън Диксън
Некромант (8)

Глава 8

Мъжът е мъртъв, помисли си Пол. Пое си дълбоко въздух на пресекулки, но пустотата вътре в него не си отиде. Защо не чувствам нищо повече от това?

Някога той би очаквал отговор от непобедимия елемент в дълбините на своето съзнание. Но с прекомерното развитие на неговата дясна ръка и решението в психиатричния кабинет тази част от него изглежда се беше стопила в останалата част от съзнанието му. Вече беше цял. Все пак почти си въобразяваше, че чува призракът на един шепот да отвръща на мисълта му.

Смъртта, шепнеше той, е също фактор.

Бастунът продължаваше да се намира в ръката му. Пол разтвори пръстите си около него и някакъв малък предмет падна на килима. Той се наведе и го вдигна. Беше капсулата, която бе предложил на мъртвия мъж, сега сплескана и огъната, пресована между дланта и бастуна. Сложи я в джоба си. После бързо се обърна и излезе от хотелския апартамент.

Пол затвори вратата зад себе си и беше на половината път до същите тръбни асансьори, които бяха използвали Тайн и Блънт, когато умът му започна отново да работи смислено. Спря като закован.

Защо трябваше да бяга? Бе действал в положение на самоотбрана, бидейки нападнат от нещо равнозначно на ненормален човек, размахващ оръжие. Пол се върна към 2309 и използва телефона там, за да се свърже с хотелската служба за сигурност.

От офиса отговориха, без да светнат екрана на апарата. От празната сивота му заговори един глас.

— Кой се обажда, моля?

— Апартамент 2309, но аз не съм гост на хотела. Искам да съобщя…

— Минутка, моля.

За момент настъпи мълчание. Екранът на апарата продължаваше да е празен. После внезапно просветна и Пол откри, че се взира в безизразното лице на Джеймс Бътлър.

— Господин Формейн — каза Бътлър. — Преди двадесет и осем минути бях информиран, че сте влязъл в хотела през входа за паркинга.

— Аз носех нещо…

— Така предположихме и ние — прекъсна го Бътлър. — Както обикновено, нашите мониторни камери бяха включени, за да следят онези, които не са гости на хотела в случаите, когато не сме уведомени предварително за тяхно посещение. При вас ли е сега обитателят на апартамент 2309, господин Формейн?

— Да — отвърна Пол. — Но се боя, че тук стана един инцидент.

— Инцидент ли? — Гласът и изражението на Бътлър останаха неизменни.

— Човекът, който срещнах тук, ме заплаши с пистолет. Пол се поколеба. — Той е мъртъв.

— Мъртъв ли? — попита Бътлър и за секунда само наблюдава Пол. — Сигурно грешите, относно пистолета, господин Формейн. Притежаваме пълни сведения за обитателя на 2309. Той не е притежавал оръжие.

— Вярно, но той ми каза, че го е откраднал.

— Не възнамерявам да споря с вас, господин Формейн. Но трябва да ви информирам, че в съответствие с полицейските правила, този разговор се записва и ще бъде използван срещу вас!

— Записва ли се?! — Пол се взря в апарата.

— Да, господин Формейн. Вие разбирате откъде знаем, че за обитателя на 2309 е било невъзможно да открадне каквото и да било оръжие. Той е бил под непрекъснато наблюдение от нашия персонал.

— Е, значи вашият персонал е направил грешка!

— Боя се, че това също е невъзможно. Единственият начин, по който пистолетът би могъл да попадне в апартамента, в който се намирате сега, е, ако сте го носили вие самият.

— Само минутка. — Пол се наведе към екрана на апарата. — Господин Кърк Тайн, Световния комплексов инженер, е бил тук малко преди да дойда аз.

— Господин Тайн — каза Бътлър — е напуснал фоайето на Северната кула в два часа и девет минути посредством тръбните асансьори за нагоре и е пристигнал на турнира по шах на шестдесетото ниво в два часа и десет минути. Нашите монитори в коридора показват, че през последните шест часа никой, освен вас, не е влизал в 2309. В съответствие…

Едва забележимото намигване на Бътлър на страна внезапно събуди Пол за близостта на капана към който се плъзгаше. Самият агент от хотелската служба за сигурност в никакъв случай не беше хипнотизатор. Мъртвешката монотонност на гласа му и неизразителното лице, които класифицираха всички неща с тъпата неважност на загубен хотелски ключ или погрешно изпратен куфар би изглеждало смъртно опасно за всеки, на когото липсва наследствения имунитет на Пол.

Без дори да дочака затварянето на телефона, Пол се размърда, оставяйки се да бъде воден от своите рефлекси. Той стигна до вратата и мина през нея в коридора преди Бътлър да има време да спре да говори. Коридорът беше празен.

Движейки се бързо, Пол се отдръпна от асансьорите и се затича по коридора към тежката врата на един противопожарен изход. Той я отвори с дръпване и мина през нея в бетонната шахта на някакво стълбище. Намираше се на малка площадка със стъпала, които в едната посока водеха нагоре, а в другата надолу. Вратата на един друг противопожарен изход стоеше на мястото си в своята ниша в стената на едно ниво с първото стъпало в посока надолу.

Пол заслиза тичешком по стълбите. Движеше се безшумно, но и самата стълбищна шахта беше тиха като нещо, което е било запечатано завинаги. Той слезе четири етажа без никакъв признак за опасност. После, когато достигна края на петото ниво надолу от онова, от което беше тръгнал, Пол видя, че вратата на противопожарния изход е затворена, препречвайки по-нататъшното му бягство.

Той се обърна към вратата, водеща навън към коридора на това ниво и премина през нея върху мек килим.

— Господин Формейн? — попита в ухото му някакъв любезен глас. — Само ако благоволите да дойдете…

Един от агентите на службата за сигурност, млад мъж според гласа му, стоеше по-назад отстрани до вратата, където бе резето, с гръб към стената на една линия с нея, в очакване Пол да излезе. Щом Пол влезе в коридора, агентът пристъпи напред, за да го задържи. Пол почувства лявата ръка на другия мъж с вещина да търси двойните нерви точно над лакътя му, а дясната да посяга да го хване за палеца и да го извие назад към китката. Тази дискретна хватка бе позната отдавна на хората от полицията като „ела с нас“.

Търсещите ръце на човека от службата за сигурност не успяха да намерят своята набелязана точка, но не по негова вина, а поради две причини, които той не би могъл да очаква. Първата беше, че неговата притискаща лява ръка изобщо пропусна точката, тъй като търсещият палец и средният пръст не намериха нервните възли, които търсеха, защото те бяха скрити под прекалено развитите мускули точно над лакътя на ръката на Пол. Втората беше, че Пол вече не обмисляше съзнателно своите реакции, а в този критичен момент се беше изоставил на онази непобедима част от себе си, която по-рано бе обявила прекалено развитата ръка за своя собственост. И така това, което се случи на практика, беше, че още щом мъжът от службата за сигурност посегна да го вземе в плен и почувства ръката му върху себе си, Пол вече се беше задействал.

При докосването на другия, всичко стана за част от секундата. Пол спря, залюля се, премести се на частица от инча надясно и придвижи върха на своя лакът назад с цялата естествена сила на ръката си.

Това беше едно движение, изпълнено с неколеблива плавност и точност, което би го направило смъртоносно срещу някой трениран боец. То бе предназначено да бъде смъртоносно. Върхът на лакътя бе изстрелян с невероятна точност в незащитената област точно под гръдната кост на мъжа и задвижен нагоре. Движението би предизвикало разкъсани бели дробове, прекъснати артерии и може би разрив на сърцето. Единствената причина то да не направи това и да не убие, бе, че в последната частица от секундата Пол осъзна какво можеше да се случи и успя леко да го отклони от целта.

Все пак, то вдигна мъжа и го запрати назад в стената на коридора, откъдето той падна напред и остана да лежи на хълбок с полупоказващи се очи изпод спуснатите клепачи и леко изпънати, потръпващи конвулсивно, крака. Дори при това положение, човекът бе тежко наранен.

И почти толкова тежко изглежда бе наранен и Пол.

Получи се така сякаш ударът, който току-що бе нанесъл, бе рикоширал върху него с по-голямата част от своята първоначална сила. Пол се преви о две, като че ли той бе удареният. Емоционална вълна разтърси цялото му тяло и той се заклати слепешката по коридора, замаян, полузаслепен и приведен. Гадеше му се. Обаче, докато се движеше, успя да се овладее. Някак си потърси и намери необходимия контрол в себе си. Това стана като с натискане на бутон и се случи толкова бързо, че почти изглеждаше, че изобщо не бе имал тези усещания. Те бяха изчезнали. Пол се изправи.

Откри, че се намира в края на коридора, до струващите му се сега още по-високи, прозорци със завеси. Тръбните асансьори бяха близо, а нямаше никакво друго място, където да отиде. Спомни си, че в случай на затруднение трябва да потърси Кантеле на шестдесетото ниво и се качи на един плаващ диск в тръбата за нагоре, който го понесе със себе си. Над главата на Пол дъното на непосредствено по-горния диск го затваряше в едно малко тръбоподобно пространство, на което дъно бе собственият му диск, а той бе пълнежът. За момента беше в безопасност. Гледайки през прозрачните стени на тръбата, той разглеждаше многобройните нива, които минаваха надолу покрай него, но макар да виждаше от време на време отделни фигури в коридорите и до асансьорните тръби, никоя от тях изглежда не му обръщаше особено внимание.

Ако хората от хотелската служба за сигурност го причакваха някъде, мислеше той, това щеше да бъде на покривната градина на хотела, където имаше площадка за малки самолети. Но площадката се намираше тридесет нива по-горе от етажа, на който възнамеряваше да слезе.

Той беше вече на петдесет и осмия етаж. Придвижи се напред към края на диска и, щом наближи шестдесетия етаж, слезе от асансьора.

В коридора Пол почти веднага се натъкна на тълпа от хора, които влизаха, излизаха и стояха наоколо, разговаряйки помежду си, на малки групи. Той си проби път през тях и влезе в първия вход на банкетна зала, който му попадна на пътя. Вътре имаше маси, на които се провеждаха шахматните срещи. Неколцина зяпачи се трупаха тук и там около някоя специална двойка състезатели. Кантеле не се виждаше наоколо. Той излезе от помещението и продължи търсенето.

Откри Кантеле в третата зала, която посети. Тя беше с още няколко души, които наблюдаваха една среща в срещуположния край на входа на помещението и не твърде далеч от стъклените врати, които подсказваха за изход към балкон или тераса отвъд банкетната зала. Тя стоеше зад стола на мъж, който Пол с внезапно ускоряване на пулса установи, че е Блънт. Блънт седеше облегнат назад и погълнат от положението върху шахматната дъска, която наблюдаваше, а Кантеле стоеше права с ръка върху широкото му рамо.

На Пол се стори, че ще има възможността да се срещне с Блънт по-скоро отколкото бе очаквал. Той тръгна към масата, която наблюдаваха Блънт и Кантеле и после внезапно спря.

Бастунът вече не беше у него.

Пол остана неподвижен и за секунда приглушения шум и движението в помещението почти избледняха от съзнанието му. Ръката му беше празна, но той не можеше да си спомни дали бе изпуснал бастуна или го бе оставил някъде. Всичко, което му хрумна, беше, че сигурно го е изпуснал при реакцията последвала удара с лакът, който бе нанесъл на мъжа от хотелската служба за сигурност. Е, ако работата беше такава, Блънт може би имаше какво да обяснява на полицията… или, може би нямаше. Случаят може би беше като този с посещението на Тайн в 2309 — хотелската служба за сигурност, намирайки бастуна, любезно би го покрила заради него.

Във всеки случай, Пол възнамеряваше да се срещне сега с шефа на Гилдията на пазителите. Отново тръгна напред. Но вече беше твърде късно. Кантеле бе вдигнала поглед и бе го видяла. С неестествена безизразност на лицето си тя поклати отрицателно глава на неговото приближаване и после му направи знак с кимане да се насочи към стъклените врати. Пол се поколеба за секунда, после се обърна и се подчини. Той мина покрай масите и прекрачи прага на една от вратите, затваряйки я след себе си. Намери се, както очакваше, на дълга и доста тясна тераса с висок до кръста парапет от декоративен камък. Отвъд парапета можеше да види покривите на околните по-ниски сгради и отвъд тях по-далечните нива на Чикагския комплекс. Следобедът се оказа почти безоблачен и топлите лъчи на яркото слънце огряваха кръглите бели маси и полупрозрачните еднокраки столове на терасата. Той отиде до парапета и погледна отвъд.

Под него, до най-горното ниво на редовния ежедневен трафик шестдесет етажа по-долу, с неизменната шарка от редуващи се прозоречни стъкла и мраморни плочи, се спускаше отвесно стената на Северната кула на Кох-и-Нор. С размерите на пощенска марка право под него се виждаше главната пресечка на няколко улици пред кулата и точно на двеста ярда от нея имаше някакво учреждение с една-единствена въздушна кола върху неговата площадка за кацане. Фино полираната повърхност на облицовъчните плочи на сградата отразяваха небесната синева.

Пол се отдалечи от парапета. Върху белия плот на масата в близост до него имаше едно захвърлено ярко илюстровано списание, оставено от някой по-раншен посетител на терасата. Лекият ветрец прелистваше и се опитваше да разкъса страниците му. Пол погледна заглавията с цветен шрифт върху корицата. Водещото заглавие се наби в очите му.

 

Пътят на Ганди беше ли верен?

 

А под него, с по-малко плътни букви бе отпечатано:

 

Психопатите в нашите пренаселени градове

 

Авторът на тази последна статия, той забеляза с интерес, бе същата тази д-р Елизабет Уилямс — психиатърът, с който се беше срещнал само преди седмица.

Той посегна към списанието, за да го обърне на статията.

— Формейн — каза един глас. Пол вдигна поглед и се обърна.

С лице към него на разстояние около петнадесет фута и с ръка на полуотворената стъклена врата, чийто праг трябваше само да прекрачи, за да излезе на терасата, стоеше Бътлър. Дребният мъж от хотелската служба за сигурност бе пъхнал едната си ръка в десния джоб на сакото. Изражението на лицето му беше, както винаги, любезно.

— По-добре ще е да дойдете без съпротива с мен, Формейн — каза той.

Пол остави списанието. Пръстите на единствената му ръка се сгънаха рефлексно. Той направи една несигурна крачка към Бътлър.

— Спри на място! — заповяда Бътлър и извади дясната ръка от джоба си, разкривайки малък пистолет. Пол спря.

— Не постъпвай глупаво — каза Пол.

Бътлър го погледна с най-близкото приближение на мигновена емоция на лицето си, каквато Пол досега беше виждал.

— Мисля, че този израз подхожда повече на мен — рече Бътлър. — Не постъпвай глупаво, Формейн. Ела без съпротива.

Пол го погледна през късото разстояние, което ги разделяше. Първият импулс, какъвто беше при срещата му с агента в коридора, бе да премине към действие. Той го постави под контрол. Сега една част от него чакаше критично да види, какво другата част може да направи. Погледна Бътлър, опитвайки се да стесни своето мислено зрително поле, да види мъжът като нещо индивидуално, уникално, ограничено от силите, свързващи го с неговата естествена среда — със самите стихии, които го правеха опасен.

Всеки може да бъде разбран, каза си Пол. Всеки.

За секунда образът на Бътлър сякаш заплува в ретината на очите на Пол, вследствие усилието, което правеше, подобно на изображение, видяно през дъното на чаша за пиене. После образът изчезна.

— Не възнамерявам да постъпвам глупаво — каза Пол и седна на ръба на масата до него. — Аз няма да дойда с вас.

— Ще дойдете — настоя Бътлър, който стискаше непоколебимо малкия пистолет.

— Няма — отвърна Пол. — Ако ме арестувате, ще кажа на полицията, че вие сте източникът на доставка на наркотици за мъжа от 2309. Ще им кажа, че вие самият сте наркоман.

Бътлър тихо и уморено въздъхна.

— Елате с мен, Формейн — каза той.

— Няма да дойда — отвърна Пол. — За да ме арестувате, ще трябва първо да ме застреляте. Ако само ме нараните, ще разкажа на полицаите това, което току-що споменах.

На терасата настъпи моментна тишина. Докато траеше тя, те, и двамата, чуваха как листата на списанието шумолят в лекия ветрец.

— Аз не съм наркоман — каза Бътлър.

— Така е — съгласи се Пол, — но сте бил, докато някакъв фанатизъм, някаква особена сляпа вяра ви е дала сила да се избавите от привичката. Вие не толкова се боите от факта да не бъдете разкрит, колкото от факта, че едно разследване на цялата работа ще ви откъсне от този източник на сила. Ако спомена това, полицията ще трябва да разследва този случай, така че вие ще ме оставите да си вървя.

Бътлър го наблюдаваше. Лицето на мъжа от службата за сигурност бе непроницаемо както винаги, но малкият пистолет подскочи за секунда, а ръката му трепна за момент. Той я пъхна обратно в джоба на сакото.

— Кой ви каза? — попита Бътлър.

— Вие — отвърна Пол, — като се има предвид какъв сорт човек сте. Останалото трябва да е следствие от това.

Бътлър го наблюдава още една секунда, после се обърна към вратата на терасата зад себе си.

— Някой ден ще ви накарам да ми съобщите, кой ви е казал — рече той и се върна обратно към банкетните зали, където шахматистите бяха във война.

Едва вратата на терасата се затвори зад него, когато се отвори една от другите врати и прага й прекрачи Кантеле, затваряйки я бързо след себе си. Тя незабавно се насочи към Пол. Нежното й лице бе бледо, устните леко стиснати над широките сини рамене на безупречното сако, а красиво изработеният кожен ремък на тежката й чанта се беше впил в едното от тях.

— Как ти… не, не ми казвай — коригира се тя, когато стигна при него. — Няма време. Повече от дузина, служители на хотела минават сега през банкетните зали. Тук…

Тя вдигна своята голяма ръчна чанта върху една от масите и я натисна на определени места. Чантата се разтвори бавно като магическа кутия. Тя представляваше парашут-вертолет от авариен тип за един човек, използван от самолетите и пожарните команди.

Тя разкачи ремъците, които трябваше да паснат на раменете му и му помогна да си ги сложи.

— Докато въздушната полиция не те открие, ще бъдеш добре — каза тя, притягайки ремъците. — Насочи се към покрива на онази сграда отсреща.

Звукът на една от терасните врати накара и двамата да се обърнат. Тя се отвори с трясък, разбивайки се в една от масите и през нея на терасата изскочиха двама мъже, изваждайки пистолети от джобовете си.

Пол не се поколеба. С един замах на мощната си ръка той сграбчи масата до него, като че ли беше макет от балсамова дървесина на самата себе си в естествена големина, и я хвърли към двамата нападатели.

Те се наведоха, но не достатъчно бързо и бяха съборени от нея, а Пол грабна Кантеле, направи една дълга крачка към горната част на парапета и после още една в шестдесетте нива пустота.