Гордън Диксън
Некромант (15)

Глава 15

През следващите няколко дни Пол научи, че, повече или по-малко, е вече част от „кабинет“-ната група на Гилдията, която работеше пряко под ръководството на самия Блънт и заедно с него. Другите кабинетни членове бяха Джейс, Кантеле, Бъртън МакЛауд — мъжът като тежък меч с широко острие, който беше срещнал по-рано в апартамента на Джейс — и един загадъчен посивял дребосък, чието име беше Итън Уайт. Уайт изглежда беше високопоставен в личния персонал на Кърк Тайн и първото нещо, което направи, бе да заведе Пол да се срещне с Тайн за някаква служба в офиса на Световния инженер.

— Предполагам — попита Тайн, когато се здрависа с Пол в ясната сутрешна слънчева светлина, проникваща през високите прозорци на луксозното офисно фоайе на двеста нива над уличното движение на Чикаго, — че се чудиш, защо аз изглежда не се колебая много да взема член на Гилдията в моя личен персонал? Седни, седни. Ти също, Ит.

Пол и Итън Уайт седнаха на удобни кресла. Тайн също седна, протягайки пред себе си тънките си крака. Той изглеждаше здрав като добре поддържана тетива и също толкова спретнат, поради изискванията на неговата работа. Очите му, взиращи се директно в очите на Пол, изпод добре оформени вежди, бяха поразително възприемчиви.

— Да, бях малко изненадан — отвърна Пол.

— Е, има много причини — каза Тайн. — Помислял ли си някога върху трудностите да се промени настоящето?

— Да се промени настоящето ли?

— Почти е невъзможно — каза полувесело Тайн. — Въпреки че твърде малко хора не спират да мислят върху това и осъзнават факта. Ако вземеш един инч от настоящето, за да го местиш, ти взимаш също и няколко хиляди мили история.

— Разбирам — каза Пол. — Имаш предвид, че за да промениш настоящето ти ще трябва да промениш първо миналото.

— Точно — отвърна Тайн. — И ето това неизменно забравят реформаторите. Те говорят за промяна на бъдещето, сякаш извършват някакъв нов и голям подвиг. Глупости. Да променяме бъдещето е наша главна задача, като живи човешки същества. На практика това е всичко, което можем да променим. Настоящето е резултат от миналото и дори да можем да бърникаме в него, кой би посмял? Промени един мъничък параметър и резултатът в настоящето може да бъде взривяването на цялата човешка раса. Така че реформаторите, великите носители на промени, се заблуждават. Те говорят за промяна на бъдещето, когато в действителност имат предвид промяна на настоящето — настоящето, в което точно в момента живеят. Те не осъзнават, че се опитват да местят мебели, които вече са заковани към пода.

— Значи смяташ, че Гилдията на пазителите се състои от хора, местещи мебели, така ли? — попита Пол.

— В основата си, в основата си — отвърна Тайн. Той се наведе напред към стола. — О, искам да знаеш, че аз имам високо мнение за Гилдията и за нейните членове и дори нещо повече от високо мнение за Уолт Блънт. Уолт ме боготвори, а аз нямам нищо против да го призная. Но това не променя факта, че той е насочил усилията си в погрешна посока.

— Очевидно той мисли същото за тебе — каза Пол.

— Разбира се — съгласи се Тайн. — Със сигурност. Той е натурален революционер. Аз съм реален революционер. Зная, че настоящето не може да бъде променено, така че съм се съсредоточил върху промяната на бъдещето. Променям го реално посредством усилена работа, открития и прогрес — начинът, по който то в действителност се променя.

Пол го погледна с интерес.

— Каква е твоята представа за бъдещето? — попита Пол.

— Утопия — отвърна Тайн. — Една практическа утопия, към която ние всички се приспособяваме. Това е всичко, което наистина не е наред с настоящето. Чрез нашата наука и технология постигнахме една практическа утопия. Единствената беда е, че още не сме се приспособили към нея. Продължаваме да чувстваме, че някъде сигурно има някаква клопка — нещо, срещу което да се води борба и да се побеждава. Това, между другото, е бедата на Уолт. Той не може да преодолее чувството, че трябва да се бунтува срещу нещо нетърпимо. И тъй като не може да намери нищо такова, той си навлича голямата неприятност, да подготвя бунт срещу нещо, което е не само търпимо, но и безкрайно желано — самите неща, за които сме работили векове наред: уют, свобода и богатство.

— Доколкото разбирам — каза Пол и се намръщи за секунда, когато призракът на една малка сива катерица пробяга за момент, неканена, през мислите му — ти май не се тревожиш твърде много от нарастването на престъпленията, самоубийствата, умствените разстройства и така нататък, а?

— Имам ги предвид, но те не ме безпокоят — каза Тайн, накланяйки се напред с охота да спори. — В Супер-Комплекса, под това имам предвид съвместяващите се устройства тук, в сградата на щаба, ние притежаваме най-великото средство, създадено някога от човека, за решаване на всичките му проблеми. Несъмнено ще са необходими няколко поколения, но накрая ще изгладим главната емоционална реакция, причиняваща тези неща, за които говориш.

— Емоционална реакция ли? — попита Пол.

— Разбира се! За пръв път в човешката история, за пръв път откакто човек си е подал носа навън от една хубава безопасна дупка в земята, хората няма абсолютно нищо от какво да се страхуват, нищо, за което да се безпокоят. Чудно ли е, че всички техни малки индивидуални хрумвания и особености са останали с тях?

— Не мога да повярвам — бавно каза Пол, — че причините за онова, което прочетох във вестниците и в периодичните издания сега са само дело на индивидуални особености.

— Е, разбира се това не е толкова просто. — Тайн се облегна назад. — В човешкия характер има силна група от елементи. Колкото до религията — тя е в основата на всички тези секти и култове. Тенденцията към истерия и действия в тълпа са били причината за създаването на маршируващите общества. Ние получаваме някаква обществена фрагментация, но точно защото утопията е нещо ново и не съществува никаква причина да не се тича като стадо диви свине. Както казах, след едно или две поколения ще се върнем отново към нормалното си състояние.

Той млъкна.

— Е — каза Пол, когато му се стори, че от него зависи да продължи, — всичко това е много интересно. Приемам, че се опитваш да ме привлечеш на твоя страна.

— Съвсем правилно — каза Тайн. — Както казах, аз не съм съгласен с Уолт, но той привлича при себе си част от най-добрия материал в света. Тук Итън е един пример. И бедният Малорн беше член на Гилдията.

— Малорн! — възкликна Пол, гледайки съсредоточено Световния инженер.

— Да, в известен смисъл може да се каже, че аз ти дължа нещо, защото беше нечестно обвинен във връзка с неговата смърт. Това беше погрешно действие, дължащо се на някаква повреда в полицейския механизъм, а аз отговарям за непрекъснатата работа на цялата тази машинария.

— Но не това е причината, поради която ме взимаш на работа, нали?

— Само по себе си не, разбира се. Не. Но Итън тук говори много благосклонно за тебе и казва, че изглежда ти не си напълно ограничен и заслепен от всички тези теории на Уолт. Аз искам да получа възможност да разговарям с тебе относно моята гледна точка, ако ти също желаеш да получиш тази възможност като мой събеседник. И разбира се на Уолт ще му достави удоволствие да бъдеш тук, от вътрешната страна. Разбираш ли, той мисли, че ме надхитря като е напълно открит и честен относно внедряването на свои хора при мене.

— А ти — каза Пол — мислиш, че надхитряш него.

— Аз зная, че го надхитрям — усмихна се Тайн. — Имам интелигентен приятел, който ми казва, че е така.

— Тогава, работата изглежда уредена — каза Пол. Той стана. Тайн и Итън станаха с него. — Бих желал да се срещна някой път с твоя интелигентен приятел.

— Някой ден може би ще ти се предостави тази възможност — каза Тайн. Те си стиснаха ръцете. — Мисля, че ще го срещнеш. По-скоро препоръката на този приятел уреди въпроса с приемането ти тук.

Пол прониза с поглед Световния инженер. С последните му думи нещо бе дошло и си беше отишло така бързо в другия мъж, че вече бе невъзможно да се каже какво може да е било то. Сякаш за момент се беше показало някакво метално острие.

— Тогава ще очаквам с нетърпение тази среща — каза Пол. После Итън го изведе навън.

 

 

Пред щаба на Световния инженерен Комплекс те се разделиха. Итън се върна вътре на работното си място, а Пол се запъти към офиса на Джейс.

След като премина през входа на апартамента му и постави отново ключа в джоба си, той чу гласове. Единият беше на Джейс. А другият — той спря при звука от него — беше басовият плътен и язвителен глас на Блънт.

— Аз установих, Джейс — казваше гласът на Блънт, — че ти понякога ме намираш като прекалено голям плейбой — нещо, което обаче ще трябва да понасяш.

— Изобщо нямах това предвид, Уолт! — Гласът на младия мъж звучеше обвиняващо и сурово. — Кой от всички хора, възнамерява да поставя правила за теб? Просто, ако аз откривам, че ще трябва да поема ръководството, искам да зная какво си намислил.

— Ако ти поемеш ръководството, ще следваш своя собствен ум и точно така трябва да бъде — каза Блънт. — Нека преминаваме такива мостове, когато стигнем до тях. Ти можеш и да не поемеш ръководството. Кой влезе току-що?

Последните думи съвпаднаха с появяването на Пол иззад ъгъла от входния коридор към главното фоайе на апартамента на Джейс. Входът в стената към офиса в съседния апартамент на Кантеле беше отворен и сега Пол виждаше през него широките рамена и гърба на Блънт и мургавото разтревожено лице на Джейс отвъд.

— Аз съм, Формейн — отвърна Пол и тръгна към офиса. Но Джейс мина бързо покрай Блънт в своето собствено фоайе, затваряйки входа към офиса зад себе си.

— Какво има? — попита Джейс.

— Изглежда, че вече съм член на личния персонал на Световния инженер — каза Пол и погледна затворената стена, покрай Джейс. — Уолтър Блънт е там, вътре, нали? Бих желал да говоря с него.

Той заобиколи Джейс, отиде до стената и я отвори. Офисът вътре беше празен. Пол се върна обратно при Джейс.

— Къде отиде той?

— Мисля — отвърна сухо Джейс, — че ако искаше да остане и разговаря с теб, щеше да го стори.

Пол се обърна отново и влезе в офиса. Мина през него и отиде в по-отдалечените части от апартамента на Кантеле. Това беше едно женско жилище, но пусто. Пол спря за малко при входната врата, но нямаше никаква следа, която да сигнализира, дали Уолтър Блънт е минал през нея, през последните няколко минути.

Пол се върна в офиса и мина през него. Джейс вече го нямаше във фоайето на собствения му апартамент. Пол също се готвеше да го напусне в някакво състояние на объркване и смущение, когато входът към апартамента на Джейс се отвори с щракване — той го чу — и някой влезе вътре.

Очакващ Джейс, Блънт или и двамата, Пол се обърна към входния коридор, когато Кантеле се появи от него, носейки някакъв пакет, и спря.

— Пол! — каза тя.

Това не беше радостно или поне приятно прозвучаване на името му. По-скоро имаше нотка на уплаха, в гласа й.

— Да — отвърна малко тъжно той.

— Къде е — тя се поколеба — Джейс?

— И Уолтър Блънт — добави той. — Самият аз бих желал да узная къде изчезнаха и защо.

— Вероятно е трябвало да отидат на някое място. — Тя беше неспокойна. Това личеше от начина, по който притискаше пакета към себе си.

— Аз не знаех — каза той, преминавайки на неутрална тема, — че Блънт е написал тази твоя песен „ябълков комфорт“. Джейс ми каза.

Тя го погледна рязко и малко остро, почти предизвикателно.

— Това те изненадва, нали? — попита тя.

— Защо… — отвърна той. — Не.

— Не те изненадва ли?

— Не зная, дали да нарека това „изненада“ — каза той. — Не знаех, че шефа на Гилдията пише песни, това е всичко. И… — Той млъкна, усещайки, че тя настръхна.

— И какво?

— Нищо — отвърна той възможно най-миролюбиво. — Чух само първия стих онзи ден, преди да влезеш и още веднъж по-рано. Но ми заприлича повече на песен от млад мъж.

Кантеле мина разгневена покрай него. Пол остана с впечатлението, че по-скоро й е доставило удоволствие да намери нещо, за което да се ядоса, отколкото обратното. Тя натисна няколко бутона на магнетофона на Джейс и рязко се обърна с гръб към него.

— Значи е време да чуеш втория стих, нали? — попита тя секунда по-късно едновременно със засилването на собствения й глас от магнетофона зад нея.

Чакам те дълго в ябълков комфорт

И дълго те чаках в ябълков комфорт

— Песента на младия мъж — каза язвително тя.

В самотната есен и несигурна пролет

Моят ябълков копнеж по теб не беше утолен…

Бистрото планинско поточе на нейния записан глас направи кратка пауза и после продължи във втория стих. Тя го погледна с фиксиран поглед и стиснати устни.

Ела сега близо някоя моя есен ветровита

В масивни кани ябълково вино, спомените мои

Ще те пазят до огнището на мойта страст

И в края на живота ми съхрани меката си утайка.

Музиката замлъкна. Пол видя, че тя бе дълбоко развълнувана, но и много нещастна от нея. Той отиде при нея.

— Извинявай — каза Пол. — Не трябва да позволяваш това, което мисля да те разстройва. Изобщо забрави, че съм имал някакво мнение.

Тя се опита да направи крачка назад от него и откри зад себе си стената. Опря глава, а той протегна дългата си ръка покрай нея, полуубеден за момент, че Кантеле всеки миг ще падне. Но тя облегна раменете си на стената и затвори очи, извръщайки лицето си настрана. Сълзи се процеждаха през спуснатите й клепачи и се стичаха по бузите.

— О — прошепна Кантеле, — защо не ме оставиш на мира? — Тя притисна лице към стената. — Моля те, просто ме остави на мира!

Разкъсван от нейното нещастие, той се обърна и излезе, оставяйки я да стои все още там, притисната в скръбта си към стената.