Гордън Диксън
Некромант (22)

Глава 22

За момент те само го гледаха. Но в този момент се случи нещо неизбежно и въобще не уникално. Това се беше случвало преди на събирания, на които присъстващите се подреждаха по някакъв социален модел, ориентирани около силната точка на един присъстващ индивид. После нещо се казваше или нещо ставаше. И изведнъж, въпреки че никой от присъстващите не бе направил някакво реално движение, силната точка се беше изместила към друг индивид. Моделът се преориентира и въпреки че нищо физическо не се беше случило, емоционалният ефект от преориентацията се почувства от всеки в помещението.

Така стана с Пол в този момент. Той бе посегнал и докоснал модела и, подобно на една капка сливаща се с друга, внезапно бе станал фокус за емоционалните връзки в помещението, в който момент преди беше Блънт.

Пол погледна Блънт в очите през малкото разстояние, което ги разделяше. И Блънт отвърна на погледа му безизразно и без да говори. Той продължаваше да стои облегнат на своя бастун, като че ли нищо не се беше случило. Но Пол почувства внезапната голяма енергичност на гения на Блънт да се полюшва, за да се задържи напълно върху него в началото на едно осъзнаване какво представляваше той.

— Нищо ли? — попита Джейс, нарушавайки тишината. Внезапната тревога за Гилдията на пазителите, в този провал на каквото и Блънт да беше планирал за нея, бе очевидна за Джейс и дори за останалите в помещението, освен за Пол.

— Защото — каза Пол, — ако аз не правя нищо, вие всички ще тръгнете по вашите отделни пътища. Гилдията на пазителите ще продължи да съществува и да се разраства. Техническите елементи на цивилизацията ще продължат да съществуват и да се разрастват. Така също и маршируващите общества, и култовите групи. Така също — очите на Пол, гледащи назад в помещението, се срещнаха за момент с тези на МакЛауд — и други елементи.

— Ти искаш това да се случи? — предизвикателно попита Тайн. — Ти?

— Мисля, че това е необходимо — отвърна Пол, обръщайки се към Световния инженер. — Дошло е време, когато човечеството трябва да е разделено така, че многобройните му фасетки да могат да се развиват напълно и неповлияни от други съседни фасетки. Както вие сами знаете, процесът вече е започнал. — Пол погледна към Блънт. — Един-единствен силен лидер — каза той — може временно да спре този процес — само временно, защото няма да има никой от неговия калибър, който да го замени, когато умре — но дори при временното спиране на процеса той може да причини трайни вреди на по-късното развитие на фрагменти, към които не е благосклонен.

Пол погледна назад към Кърк. Лицето на последния изразяваше нещо като ужас.

— Но ти казваш, че си срещу Уолт! — заекна Кърк. — Ти си бил срещу него през цялото време.

— Може би — каза малко нетактично Пол, — в известен смисъл. По-любезно би било да кажа, че не съм бил за никого, включително за Уолт.

Кърк го гледа втренчено известно време все още с изражение вариращо от шок почти до отвращение.

— Но_ защо?_ — избухна накрая Кърк. — Защо?

— Боя се, че това е малко трудно за обяснение — отвърна Пол. — Може би ще можеш да го разбереш, ако използвам хипнозата като пример. След като Уолт най-напред доведе това последно мое тяло до съзнание, имаше един немалък период, в който аз наистина не знаех кой бях. Но обикновено ме озадачаваха голям брой неща. Сред тях беше фактът, че не можех да бъда хипнотизиран.

— Алтернативните закони… — започна Джейс от дъното на помещението.

— Не — отрече Пол. — Мисля, че един ден вие, хората от Гилдията на пазителите, ще откриете нещо, с което вашите Алтернативни закони ще имат същата връзка, каквато има между алхимията и съвременната химия. Аз не можех да бъда хипнотизиран, защото дори най-леката форма на хипноза изисква отказване от някаква определена част от самоличността, точно както при истинско пълно безсъзнание, а това е невъзможно за мен. — Той ги огледа всичките. — Защото, преживявайки една споделена самоличност с Уолт, беше неизбежно, че ще добия способността да споделям самоличността с всеки друг човек, с когото вляза в контакт.

Те всички гледаха към него. Той видя, че, с изключение на Блънт, те не го бяха разбрали напълно.

— Говоря за разбирането — търпеливо уточни той. — Бях в състояние да споделя самоличности с всеки от вас, а онова, което открих, е, че всеки един от вас проектира валидна форма на бъдещето на човешкото общество, но форма, в която другите биха се появили като закърнели личности, ако изобщо успяваха да живеят в нея. Аз не мога да подкрепя никой от тези варианти на бъдещето, защото всички те ще възникнат.

— Всички ли? — попита Кърк точно в момента, когато Джейс зададе същия въпрос.

— Ти самият си почувствал положението, Кърк — каза Пол. — Както сам ми каза, обществото преминава през необходими етапи на фрагментизация. Сега това е само въпрос на време, докато бъде изобретено лекарство, което да направи работата на „Трамплин“ на базата на една практическа транспортна система. Когато хората се разпръснат към звездите, ще бъде проведена по-нататъшната фрагментация.

Той млъкна, за да позволи асимилирането на тази гледна точка.

— Никой от вас не трябва да си губи времето в борбата помежду ви — каза Пол. — Вие трябва да бъдете заети с издирването на вашия собствен вид хора и да работите с тях за вашето собствено отделно бъдеще.

Той направи кратка пауза, за да им даде този път възможност да отговорят. Никой не изглеждаше разположен да стори това. И тогава дойде протеста от може би най-неочаквания източник.

— Няма никаква причина да се вярва на каквото и да било от тези неща — каза Итън Уайт със своя дебел сух глас от мястото си до отворения прозорец.

— Разбира се, че не — отвърна логично Пол. — Ако вие не ми вярвате, само ще трябва да имате куража да отстоявате вашите убеждения и да игнорирате казаното от мен. — Той ги огледа. — Определено, вие не мислите, че се опитвам да ви убеждавам в нещо, нали? Всичко, което искам, е да се отделя от тълпата и да вървя по моя собствен път. Мисля, че останалите от вас биха искали да постъпят по подобен начин.

Той се обърна назад, за да срещне погледа на Блънт.

— В края на краищата — рече Пол, — това е бил един преходен период в историята, както Кърк несъмнено казваше и на други хора, освен мен. Било е време на стрес и напрегнатост, а в такива времена нещата са склонни да стават драматични. В действителност на всяко поколение му харесва да мисли за себе си като за повратна точка в историята, че по негово време са взети велики решения, които поставят човека или на верния или на погрешния път. Но всъщност нещата не са толкова сериозни. Вярно, пътят на човечеството е твърде солиден, за да бъде внезапно изкривен. Той променя посоката си в дълъг и постепенен завой през времето на много поколения.

Пол се обърна към Световния инженер.

— Кърк — каза той, — както казах, аз не се опитвам да убеждавам никого. Но сигурно ти можеш да видиш, че говоря смислено, нали?

В главата на Кърк Тайн узря решение.

— Да — каза рязко той, — мога. — После погледна Блънт и обратно Пол. — Всичко, което казваш, има смисъл. Всеки има една личност, която може да го подчини на волята си с магическа дума. За мен тя винаги е била Уолт. — Обърна се към Блънт. — Защото аз винаги съм се възхищавал от тебе, Уолт. Исках да повярвам в теб. И в резултат на това ти беше в състояние да ме подмамиш да мисля, че светът е обърнат надолу с главата и всеки момент ще бъде изтърбушен. Затова трябваше някой стъпил здраво на крака, като Пол тук, да ме върне обратно на Земята. Разбира се нашата многовековна техническа цивилизация не беше от вида неща, които биха могли да бъдат лишени от съществуване посредством черна магия за една нощ. Но ти почти ме накара да мисля, че това би могло да стане.

Той пристъпи към Пол и му протегна ръка. Пол я пое.

— Всички ти дължим много — каза Кърк, разтърсвайки ръката на Пол. — Но аз най-много от всички. Искам да знаеш, че аз ни най-малко не се съмнявах в какво си замесен. Незабавно ще върна услугите в действие. Хайде Ит. — Той се обърна към Блънт, поколеба се, поклати глава и, отвръщайки се отново от него, се отправи към вратата. Блънт се усмихна мрачно след него.

Итън Уайт излезе напред от своето място до прозореца. Когато мина покрай Пол се поколеба, извърна се към него и отвори уста, сякаш да каже нещо. После се обърна обратно и продължи към изхода след Кърк. Джейс ги последва.

— Джим — каза тихо Пол, гледайки през помещението към облечения в черно хотелски агент, който продължаваше да държи обезсилената ръка със здравата пред гърдите си, — ти може би си длъжен да телефонираш.

При звука от първото си име Бътлър обърна рязко глава като човек, който се събужда от сън. Очите му бяха насочени към Пол като дула на оръжия.

— Да — включи се в разговора той. — Длъжен. Но не от вида, който мислиш. Ти беше за мен инструмент за едно откритие — откритието на Нов Ерусалим. Бъдещето може да съдържа повече, отколкото мислят мнозина.

Той се обърна и тръгна изправен към вратата, продължавайки да държи ръката си, докато мина през нея и, завивайки, изчезна.

— Сбогом, Уолт — каза един глас. Пол и Кантеле се обърнаха, за да видят, че МакЛауд се беше приближил и бе поставил ръка на рамото на Блънт. Блънт, все още облегнат на своя бастун, обърна лицето си към тази ръка.

— Ти също? — попита малко дрезгаво той.

— Ще бъдеш добре, Уолт — каза МакЛауд. — Истина е, че мисля за това от известно време.

— От последните шест седмици, зная — каза Блънт с вълча усмивка. — Добре върви, Бърт. Във всеки случай, засега няма нищо, заради което да оставаш.

Бърт стисна покрито с пелерина рамо, погледна съчувствено над него към Пол и се отправи към вратата. Останалите трима наблюдаваха мълчаливо излизането му.

 

 

След като Бърт изчезна, Блънт се извърна леко върху бастуна си и погледна язвително Пол.

— Трябва ли да обичам също и теб? — попита той.

— Не — отвърна Пол. — Разбира се, че не! Не бих молил за това.

— Тогава, върви по дяволите — изруга Блънт. — Върви по дяволите и дано гниеш в ада до второ пришествие!

Пол се усмихна тъжно.

— Няма ли да ми кажеш защо? — попита Блънт.

— Щях да ти кажа, ако можех — отвърна Пол. — Но това е въпрос на думи. Нямам такива за теб. — Той се поколеба. — Можеш да приемеш това на доверие.

— Да — каза Блънт внезапно и тежко, сякаш силите го бяха напуснали. — Бих могъл да приема това на доверие, ако бях по-голям. Той внезапно се изправи и погледна Пол с дълбоко пронизващо любопитство.

— Емпат^[1] — каза той. — Трябваше да заподозря това по-рано. Но откъде се е взела тази дарба?

— От твоите планове за мен — отвърна Пол. — Аз казах истината. Стената, която отделя вътрешните части на една самоличност от вътрешността на друго същество е висока. Имайки опита от липсата на стена между теб и мен, аз успях да се науча да събарям стените между себе си и всички останали.

— Но защо? — Попита Блънт. — Защо би искал това?

Пол се усмихна отново.

— Отчасти защото неограничената власт или сила е малко като вяра — отвърна Пол. — Отначало изглежда, че достатъчно количество от нея може да направи всичко. Но, когато я постигнеш, откриваш, че тя също е ограничена. Има области, в които е безпомощна, подобно на други неща, можеш ли да изчукаш нещо грубо във фино парче гравиран нефрит?

Блънт поклати глава.

— Не разбирам какво общо има това — каза той.

— Просто имаме някои общи неща — рече Пол. — А Кърк беше почти прав. Не е възможно да промениш бъдещето, освен ако не промениш настоящето. А единственият начин да промениш настоящето е да се върнеш в миналото и да промениш него.

— Да се върнеш? — попита Блънт. — Промяна? — Очите на Блънт загубиха своята по-раншна твърдост. Сега бяха съвсем живи. Той се облегна на бастуна си и погледна директно Пол. — Кой би могъл да промени миналото?

— Вероятно някой с интуиция — отвърна Пол.

— Интуиция ли?

— Да — отвърна Пол. — Някой, който би могъл да види едно дърво в една градина. И който знае, че ако това дърво трябва да бъде отсечено, тогава няколко години във времето и на няколко светлинни години разстояние животът на друг човек ще бъде променен. Един човек, да кажем, в който протича съзнателен интуитивен процес, установява всички крайни възможности на едно действие в момента, в който го обмисля. Подобен човек, вероятно би могъл да се върне назад във времето и да извърши изменения без опасност от грешка.

Лицето на Блънт беше съвършено неподвижно.

— В края на краищата, ти не си аз — каза Блънт. — Никога не си бил. Мисля, че ти си този, който съживи Пол Формейн, а изобщо не аз. Кой си ти?

— Аз бях професионален войник^[2] — отвърна Пол.

— И един интуит? — попита Блънт. — А сега също и емпат? — Гласът му беше малко дрезгав. — Какво следва?

— Една самоличност е нужно да бъде динамична, а не статична величина. Ако е статична, тя става безпомощна в модела на своето съществуване. Това е един урок, който накрая човек ще трябва да научи. Но ако е динамична, тя може да направлява своето съществуване, както се направлява една минна машина през иначе непроходимо споените скални елементи, познати като реалност. От доминиране и държане в плен от тях, самоличността може да премине към доминиране над тях и да ги използва, а посредством проправяне на път чрез своето съществуване, да стрие на прах и манипулира реалността, докато бъдат отделени онези уникално реални и ценни части, които тя желае да направи свои собствени.

Блънт кимна бавно като старец. Не беше ясно дали бе разбрал и дали бе съгласен, или се бе отказал да се опитва да разбере и само се съгласяваше.

— Те всички ще имат своето бъдеще — рече той. — Това им каза, нали? — После спря да кима и за пръв път погледна Пол с леко избледнели очи. — Но не и аз.

— Разбира се, ти — каза Пол. — Твоето прозрение бе най-великото и просто отвъд възможността за реализация, това бе всичко.

Блънт кимна отново.

— Не — каза той — не докато съм жив. Не!

— Съжалявам — рече Пол. — Не.

— Да — продължи Блънт, пое дълбоко въздух и се изправи. — Аз имах планове за теб — каза той. — Планове, коренящи се в невежество. Осигурил съм всичко за теб. — Той погледна Кантеле. — Това бе просто, като да имам… — Спря, отметна глава назад и стисна по-здраво бастуна. — Бездруго планирах да се оттегля след тази вечер.

Блънт започна да се обръща към вратата. Докато се обръщаше, малко се прегърби. Той се поколеба и погледна назад към Кантеле.

— Не допускам… Не — каза той, прекъсвайки се сам. После се изпъна отново дотолкова, че бастунът едва докосваше килима под краката. Разкърши рамене и за момент се извиси в помещението като че ли бе станал отново млад.

— Това беше едно просвещение — каза той и поздрави Пол с бастуна. После се обърна и излезе. Кантеле направи слаб жест с ръце след него. После ги отпусна и сведе поглед. Тя стоеше с наведена глава и поглед забит в килима пред краката си като момиче, запленено от лъка и копието на странник.

Пол я погледна.

— Ти го обичаш, нали — каза той.

— Обичала съм го винаги и то твърде силно — отвърна тя почти беззвучно, без да вдигне поглед.

— Тогава си глупачка, ако останеш — каза той. Тя не отвърна на това. Но след малко заговори отново, колебливо и с поглед все още вперен в килима.

— Ти би могъл да имаш грешка — каза тя.

— Не — отвърна Пол, но тя не видя старата от векове болка, която се появи в очите му, когато каза това. — Аз никога не греша.