Гордън Диксън
Некромант (18)

Глава 18

Пол не беше незабавно доставен на местоназначението, на което го бе изпратила машината.

От психическа гледна точка действието на ускорителя върху него беше като това да бъде хвърлен надолу по безкрайно стълбище с безкрайно простиращи се стъпала. Но дори докато се премяташе, тази непобедима част от него, подобно на рефлексите на атлет в отлично състояние, бе инстинктивно събрала краката под него, запазвайки равновесието и спирайки падането му. Тя го спря и изправи на крака, но съзнателната част от него беше шокирана, замаяна и бездействаща. Инстинктивно в действие, подобно на полунокаутиран боксьор, трениран твърде добре, за да остане да лежи долу, той се освободи от тласъка на ускорителя и започна да броди в това състояние косо по повърхността на едно от стъпалата.

Ситуацията беше съвсем различна от онази, когато бе минал в не-времето по петите на Джейс и Кантеле при бягството им от въздушната полиция от офиса срещу хотел Кох-и-Нор. Начинът, по който тогава бяха влезли в не-времето, беше един много по-поносим емоционален маршрут. Методът на ускорителя (при липсата на лекарството, което още предстоеше да бъде открито) беше прост и откровено брутален.

Методът постигна своя желан край посредством чисто дивашко действие. Точно това бе причинявало въздействия в диапазона от тежки нервни разстройства до смърт при пренасянето на първите доброволци от „Трамплин“ до терминала, напуснат от Пол. В основата си, при метода на ускорителя, личността на индивида избягваше непосредственото ниво на не-времето, за да избегне внезапните нетърпими условия, които го принуждаваха да преживее реално време и реално пространство. Неживите обекти, разбира се, нямаха такива затруднения. Но човешката психика не би могла да съхрани своята ориентация под действието на едно пълно преживяване на съзнателно разпръскване до вселенски размери и по-късно отново събиране. Под действието на инстинктивна самозащита тя прави огромната стъпка нагоре в субективната вселена.

Сега, преживявайки това, Пол внезапно разбра действието на Алтернативните закони, които естествено бяха по природа напълно субективни. Обаче, в момента на това разбиране, той не можеше да направи никакъв контакт с оперативните участъци от своето съзнание, което все още беше замаяно. Те блуждаеха из субективното измерение по тази линия на полагане на усилия, на която се беше посветила по-голямата част от неговото същество.

Субективната вселена, в която той сега блуждаеше, нямаше никаква форма или измерение. Тя беше, все пак, подчинена на реалността, натрапена й от важните процеси на по-дълбокото аз на Пол. Следователно сега, за него, тя имаше вид на обширна чакълеста равнина, чиито камъчета ставаха все по-големи в далечината. Това бе равнината, за която той мечтаеше на връщане към хотела след първата си среща с Джейс.

Преди той се бе движил с мъка по нея, сякаш пълзеше. Сега се плъзгаше бързо над повърхността й. Сива, черна, чакълеста и неприветлива, равнината се простираше във всички посоки около него, не до някакви хоризонти, а на някакво огромно, но крайно разстояние. Една духовна пустота, някакво чувство за изоставеност съставляваше атмосферата около него. Пол мръзнеше в нея, дори когато незамаяната част от него се мъчеше да му напомни, че всичко това е субективно, тълкуващо работата, на едно огромно разстояние във времето и пространството, на която някога се беше посветил.

— Арогантен — мърмореше вятър с гласа на Джейс над по-големите камъни.

— Тези хора са мои, не твои — шепнеше метален бриз от друга посока. И после, от малко по-далеч и по-слабо: — Аз те познавам, некроманте…

Той бързо се отдалечи от гласовете. Камъчетата нараснаха до скали, до огромни и гигантски форми, до необятни планини с мрак помежду им. Тогава, най-после, върху най-отдалечената и най-голямата от тях той стигна до края на равнината.

Пол бързо се приближи. От една точка над последната и най-планиноподобна скална форма той увисна и погледна едновременно надолу, напред и нагоре към един изменящ се безкраен мрак.

Това бе някаква бездна, отвъд която чувстваше, че има светлина, но не можеше да я види, поради по-близкостоящата тъмнина. И в тъмнината нещо се размърда.

То бе едва живо. Бе някакъв зародиш, една амеба с толкова малко съзнание, че да може да усети неговото съществуване, по време на ритуалното му посвещаване дълбоко в скалата на Меркурий. И с реакция, колкото да позволи тази противодействаща атака, наподобяваща камшичен удар, в негова посока. Цялото й развитие беше все още пред нея.

И тя беше изцяло на пътя на злото, където Супер-Комплекса бе казал, че е. А Пол я беше създал. Без него тя никога нямаше да се появи на бял свят, а сега живееше и растеше по отношение на сила и разбиране.

Тогава у Пол се появи едно ужасно желание да нападне сега амебата и да приключи веднъж завинаги с този въпрос. Но когато тръгна, за да отиде отвъд края на равнината, той откри там нещо невидимо, което не би му позволило да мине. Това беше бариерата на законите, по които той бе създал онова нещо, мърдащо там, навън. Законите го защитаваха от Пол, както и Пол от него до времето, когато и двамата станеха достатъчно силни, за да счупят всички бариери. И изведнъж, замаяното му съзнание се проясни и той осъзна, че ако трябваше да я срещне и победи сега, нищо нямаше да бъде доказано, нищо завършено. На първо място, нямаше да има никакъв смисъл в нейното създаване.

Внезапно съзнанието му отново се проясни. Пол бързо се отдръпна от края на равнината и се върна в областта, където скалите отново се бяха смалили до размера на малки камъчета. И тук, близо до мястото, където бе започнал своето странстване, той откри нещо подобно на новоизградена грамада камъни или каменна купчина. Тя бе около три пъти по-висока от него и случайните пролуки между камъните създаваха някакво зловещо впечатление за мънички отвори за стрели или прозорци, макар инстинктивно да чувстваше, че в нея нямаше нищо живо, че нямаше нищо във вътрешността й. Стоейки до купчината, Пол огледа равнината още веднъж и сега забеляза, че тук и там, в най-далечните й граници, този негов субективен пейзаж изглежда леко се беше повдигнал, сякаш започваше да образува хълмове в кръг около него.

С това той се отдаде на първоначалния импулс, който го бе довел тук, и продължи напред в своето направление.

Пол дойде отново в нормално съзнание в нещо, наподобяващо малък апартамент. Беше му хвърлил кратък поглед (той бе преминал, стоейки в същото положение, в което бе срещнал Супер-Комплекса), със сгърчени под него крака, а целият шок от стореното му бе взел своята цена от физическото му тяло. Той тупна тежко на пода.

Тук отново, както винаги, Пол не изпадна напълно в безсъзнание, както би трябвало да стане според всички обикновени стандарти. В действителност само премина в някакво мъгляво несигурно състояние, което беше физическият еквивалент на замаяността му, докато бродеше в субективната вселена. През време на следващите няколко дни, през които това състояние постепенно отшумяваше, той смътно съзнаваше факта, че се беше примъкнал от пода върху една близкостояща кушетка и че веднъж или два пъти беше пил от някакъв съд с вода до нея. Иначе не бе ял или спал, нито дори изпадал в полуактивното изпълнено със сънища състояние, какъвто беше неговият обикновен сън.

Пол не страдаше в някакъв физически смисъл. Не беше страдал в никое значение на термина от някакво физическо нараняване в резултат на пренасянето му до това място. Разкъсвана и нападана беше единствено неговата основна нематериална самоличност. Резултатът беше подобен на този от атаката на дълбока депресия. Той беше съвършено способен физически да стане и да изследва заобикалящата го среда. Действието на волята да постъпи така обаче беше като това да вдигне своята собствена телесна тежест на човек, обезкървен почти до смърт.

Обаче постепенно се възстановяваше.

Отначало Пол започна да усеща, че апартаментът беше оформен като част от цилиндър, през чиято дънна кривина бе прекаран под. Апартаментът бе съоръжен с компактния лукс на океански лайнер. Между закривените стени имаше кушетка и кресла, шкафове с магнетофонни ленти, магнетофон, бар, кухня, дори няколко миниатюрни скулптори и две интересни стохастични картини: едната рисувана с маслени бои, а другата — с червена, черна и жълта глина.

Там беше също празния участък с черен полиран под, който представляваше терминалното място на неговото пристигане.

Някъде на третия ден той се улови, че се взира в картините в продължение на няколко часа, подобно на смаян човек. Немощната му, но сигурна възприемчивост направи незабавно връзката и той уморено се засмя. Внезапно бе осъзнал съществуването на някаква плазма, способна отчасти да замени психическата кръв, от която беше лишен.

Той се надигна уморено и с мъка от кушетката, и тръгна несръчно на четири крака да прекосява помещението към магнетофона. Оттам отиде до шкафовете с магнетофонни ленти и до някакви съседни полици, където намери принтер за информация.

Двадесет минути по-късно Пол се намери отново на кушетката. Фините златни нишки на Il Trovatore се въртяха във високоговорителите на магнетофона, богатото платно на Рубенсовото „Обожание на Маги“ се показваше на екрана на шкафовете с магнетофонни ленти, а тържествената сърцераздирателност на Милтъновия сонет за неговата слепота ехтеше като бавна и призрачна камбана от един лист от принтера в ръката на Пол:

Когато си помисля как моята светлина се изразходва.

Преди половината от дните ми в този свят на мрака и…

Пол лежеше там, сменяйки изкуство, музика и поезия с математика, философия, медицина и с всички области на човешките стремежи. И бавно животът на тези, които имаха нещо да дадат се процеди обратно в изтощеното му същество и силата се завърна отново в него.

До четвъртия ден след завръщането си той бе станал отново нормален. Взе от кухнята голяма порция храна и се зае да изследва границите на затвора, на който бе осъден.

Затворът беше с дължина около тридесет фута и с почти същите височина и ширина при най-отдалечените точки на тези две измерения. Всеки негов край представляваше голям кръг сплеснат при дъното от опънатата линия на пода. Единият кръг се издигаше над терминалния участък на неговото пристигане. Другият само допълваше далечния край на обитаемото пространство.

Пол разглеждаше с интерес именно този втори кръг. Първият, надвиснал над терминалния участък на неговото пристигане, вероятно просто скриваше работния край на някакъв ускорител. Вторият обаче, може би преграждаше пътя към някакъв изход за бягство. Когато погледна по-отблизо, той откри, че вторият кръг фактически се явяваше нещо от естеството на подвижен похлупак, държан на мястото си от проста магнитна ключалка.

Той отключи капака и долната му половина се отклони от него подобно на половинка от огромна холандска врата. Пол мина през нея и се намери в едно по-нататъшно удължение на цилиндъра, което бе три пъти по-голямо от отделението за живеене и бе пълно с опаковани инструменти и оборудване. Той установи погледа си върху тях и отговорът, който търсеше, стана очевиден за него. Това беше материалът, с който терминалът на ускорителя тук, бе могъл да бъде нагласен както за пренасяне, така и за приемане. Пол спря за малко, за да хвърли поглед на етикетите, прикачени към някои от сандъците, но те бяха перфокарти, белязани с някакъв технически код, който не знаеше. Той продължи към още по-отдалечената кръгла стена, която представляваше края на това отделение от цилиндъра.

Стената беше заварена с непрекъснат капков пластмасов шев по периферията на цялата окръжност. Това очевидно бе направено с намерение да може лесно да се отстрани, но само от някой, който знае как и защо го прави.

Пол се обърна назад и претърси още веднъж второто помещение, но не намери никакво съобщение или списък с инструкции. После се върна в жилищния отсек и продължи да извършва методично претърсване на това помещение. Той вадеше чекмеджета и изучаваше папки и шкафове. Нямаше никакъв лист или наръчник с инструкции. Очевидно, за който и да беше проектирано това място, от него не се очакваше да има в главата си такъв сорт информация. Пол стоеше в средата на жилищния участък от пода и се оглеждаше за някое скрито място, което би могъл да е пропуснал, когато зад него, от посоката на терминалния участък, се чу звук.

Той погледна натам. Върху голата полирана повърхност видя да лежи малък вестник, все още леко набръчкат от принтера. Пол отиде към него и го взе.

За момент не можа да си представи каква причина бе накарала Супер-Комплекса да го изпрати до него. Заглавията на различните статии на първата страница крещяха за бунтове, паники и земетресения. После, плъзгайки машинално поглед нагоре по една колонка и надолу по следващата по метода на скоростното четене, Пол видя една малка точка: НА СВЕТОВНИЯ ИНЖЕНЕР Е ДАДЕНА ДОПЪЛНИТЕЛНА ВЛАСТ.

Посредством едно безпрецедентно всесветски регистрирано гласуване на Световния инженер бе дадена власт да замразява кредитните номера и да отказва всички услуги на Комплекса за бунтовници и за онези, подозирани в смущаване на мира. Комплекс-Старши табулира едни почти невероятни 82 процента от цялото имащо право на глас население, с 97,54 процента от тези гласове регистрирани в полза на даването на допълнителната власт на Световния инженер.

Една мъничка точка. Но Пол се намръщи. Наистина много важна информация, но това не му се стори достатъчна причина за Супер-Комплекса да му изпраща вестника. Нито пък — той хвърли отново поглед на другите статии на първата страница — беше достатъчна новината за широко разпространение на безредици и бунтуване. Машината не беше съоръжена да злорадства, а сигурно със затварянето на Пол тук, не можеше да има никаква друга причина за информирането му относно събития, на които той беше безсилен да повлияе.

Все още озадачен, Пол отвори вестничето на неговите втора и трета страница. Тогава видя причината.

Поради някакъв очевидно странен лош късмет принтерът беше пропуснал да отпечати тези две страници другояче, освен като някакво нечитаемо петно, с изключение на една точка така малка, както тази на първата страница, на която Пол току-що се беше намръщил. Тази точка изглеждаше като скалъпена.

БЕЗПИЛОТЕН КОРАБ ЗАГУБЕН

 

Комплекс-Старши днес отбеляза информацията, че един от неговите безпилотни кораби „Трамплин“, носещ на борда си оборудване за автоматичен приемателен терминал, за планетата, наречена Нова Земя, четвърти свят на звездата Сириус, е претърпял някаква повреда в насочващата система и се е загубил в космоса. Този безпилотен кораб, който преди три дни е бил забелязан в позиция да кацне след кратко време на Нова Земя, очевидно е пропуснал своето приземяване и е паднал отвъд тази планета при условия на движение, които ще го изведат извън системата Сириус. Не може да има никаква надежда за възстановяване на контакта, отбелязва Комплекс-Старши, нито за откриването на кораба.

Пол пусна вестника и, обръщайки се кръгом, закрачи бързо обратно към по-далечното помещение. Сграбчвайки някакъв инструмент, подобен на длето, той атакува пластмасовата заварка по ръба на кръглата крайна стена. Пластмасата се белеше под ударите на длетото и се разкриваше тънък метален ръб. Той насили острието на длетото в края на разкрития метал. За момент имаше съпротива, а след това длетото проби. Чу се внезапно свирещо всмукване на въздух да минава покрай ръката на Пол, пластмасовият заваръчен шев падна от половината околен ръб и по-долната половина отскочи рязко с плътен басов тон. Пред очите на Пол през метала пробяга хоризонтална пукнатина, а долната половина от стената се отдели напълно от горната и падна в помещението.

Пол я улови. Това беше тънък лист от лека магнезиева сплав. Той го прегъна навътре и го остави хоризонтално върху пода. После направи една крачка напред и погледна навън през масивното стъкло.

Пред него се простираше някакъв вълнообразен пейзаж под леко жълтеникаво слънце и атмосфера, замъглена от фин прах. Нещо подобно на мънички долепени едно до друго папратови листа покриваха терена и ставаха по-нагъсто и по-големи около случайни големи камъни или оголени гранитни скали. По-нататък имаше ниски дървета с широки корони, чиито стволове и клони изглеждаха като образувани от тъмен усукан кабел. Ярките бели точки на две звезди тип Ао, така близо една до друга, че в момента изглеждаше като че ли плуват една в друга, надзъртаха изгарящо през прашната мъгла и осигуряваха осветлението на деня отвън.

От техния вид и вида на пейзажа, който осветяваха — един пейзаж, богато обещаващ за все още детската възраст на науката за земеобразуване — Пол не изпитваше никаква трудност да направи връзката между своето сегашно местонахождение и един от световете, описани в популярните статии като направления за безпилотните кораби „Трамплин“.

Двойната звезда там горе в небето можеше да бъде само звездата Сириус и нейния близък спътник, което означаваше, че това беше Нова Земя, а съобщението от вестничето, което Супер-Комплеса му бе изпратил, бе ясно. Пол и неговия безпилотен кораб, в който се намираше затворен, беше умишлено и официално „загубен“ от архивите.

За момент Пол облегна уморено челото си на хладната плоскост на стъклото. Дългата длан и дългите пръсти на единствената му ръка притискаха безполезно повърхността на масивното стъкло. Там, навън, отвъд неговата защита се намираше, съгласно официалните съобщения, задушаваща атмосфера от водороден сулфид. Зад него беше опакованото оборудване, за което му липсваше образованието и обучението, за да го монтира.

Изведнъж Пол се вцепени. Ръката му се плъзна надолу от стъклото и той вдигна глава, за да погледне съсредоточено навън.

Облегнат на един голям камък от този чужд свят, на малко повече от дузина фута от кораба и несъвместим с килима от малки папратови листа беше бастунът от тъмно дърво — бастунът на Уолтър Блънт, единият край на който бе леко цепнат и обелен, какъвто би станал след използване за разбиването на човешки череп.