Гордън Диксън
Некромант (11)

Глава 11

Местността, през която пътниците трябваше да изминат половин миля от кораба до приемния купол на станция „Трамплин“, беше странно разхвърляна. Небето беше бяло надясно, тъмно наляво и безоблачно. Тук, в Меркурианската зона на здрача имаше достатъчно плътна атмосфера, за да разпръсква светлината в тази посока. Полученото в резултат на това осветяване, видяно от Пол през лицевите прозорчета на защитния му скафандър, приличаше на ослепителния жълт блясък пред гръмотевична буря там, под по-милото небе на Земята. На тази всепроникваща, непроменяща се светлина теренът изглеждаше сякаш обитаван от разбитите и повредени фрагменти на фантастични скулптури. Причина за това вероятно бяха температурните промени при редуващите се периодично бури на осветената и тъмната страна и вулканичната дейност по неустойчивата линия на Меркурианската кора, която представляваше Зоната на здрача. Но тя приличаше още на страна от някакъв сън на нереалното, на градина от някакъв кошмар, създадена и ограбена от вещици.

Те влязоха в купола и минаха през шлюз в един асансьор, който потъна на доста значителна дълбочина. Пол допусна, че може би вече се намираше някъде на около четиридесет до шестдесет нива под повърхността, защото асансьорът беше по-скоро обемист механичен, отколкото магнитен и спускането беше неприятно бързо. Когато асансьорът спря, пред него се отвори една врата и те преминаха в някакво неизползваемо помещение. Оттук те бяха въведени в отделни кабини с цел обеззаразяване, както Пол бе информиран от Джейс. Пол бе инструктиран от някакъв стенен високоговорител да се съблече, да мине през участък с душове и по-нататък през друга врата, където щяха да го очакват нови дрехи.

Той постъпи така и накрая влезе в друга кабина, която не беше много повече от участък, изсечен в твърда гранитна скала. Върху една бетонова пейка го очакваше купчина дрехи.

Той се зае с обличането им и откри, че бяха с някаква странна кройка. Имаше обувки от мека кожа със заострени върхове в светлобежов цвят, нещо приличащо на дълги зелени чорапи, шорти, някаква зелена риза със свободен колан за пристягането й, и вид кожено яке със среднодълъг ръкав.

На Пол се стори вероятно, че членовете на Гилдията на пазителите тук, на Меркурий са, така да се каже, склонни да се обличат специално за храна. Той облече дрехите (лявата страна на рубашката и якето бяха моделирани без ръкав, а всички дрехи бяха неговия размер) и премина през следващата врата във втората кабина.

Пол инстинктивно се спря. Беше се озовал в единична стая с нисък таван, издълбана грубо в скалата и осветена от две горящи факли в тежки стенни скоби от някакъв металоподобен почернен материал. Самият под беше от грубо изсечена скала и притискаше твърдо стъпалата му през подметките на меките кожени обувки. Отвъд факлите беше тъмно и той не можеше да види далечната стена.

Пол бързо се обърна и тръгна по пътя, по който бе дошъл. И спря. Вратата, през която беше влязъл преди минута, я нямаше. Пред него беше още една част от издяланата в скалата стена. Само това. Посегна и я докосна с ръка. Бе твърда и монолитна. Върна се обратно към факлите. Сега между тях видя да стои мъжа на име Хебър. Белите му мустаци проблясваха на светлината. За разлика от Пол той бе облечен в една-единствена червена мантия и качулка. Качулката хвърляше сянка върху челото му, а дългите ръкави се спускаха заедно от ръцете му, които бяха сключени пред него.

— Ела тук — каза Хебър. Устните му трепнаха за секунда след последната дума, сякаш едва се бе удържал да не добави „момче“. Пол отиде до него и спря. Хебър гледаше през него. Полускритите очи на по-възрастния мъж изглеждаха фантастично дълбоко разположени в сянката на качулката.

— Аз съм тук, за да поръчителствувам на чирака — обяви Хебър — за неговото ритуално приемане в Société Chanterie. Изисква се да има двама поръчители: един видим и един невидим. Тук ли е другият поръчител?

— Аз съм — прозвуча гласът на Джейсън Уорън, изненадващо в дясното ухо на Пол. Той се обърна, но не видя нищо, освен стените на стаята. Все пак сега чувстваше присъствието на Джейс до себе си.

Пол се обърна отново към Хебър и видя, че беломустакатият мъж държи в едната си ръка тежка книга с архаичен външен вид. В другата си ръка държеше през средата змия с дължина около четири фута, която се извиваше и гърчеше.

— Под юрисдикцията на Алтернативните закони спадаш ти — каза Хебър. — Под юрисдикцията на Алтернативните закони си предаден и одобрен. И под юрисдикцията на Алтернативните закони ще бъдеш свързан за през цялото време, минало или настоящо, и отвъд него докато не престане тяхното влияние.

— Свидетел съм на това — прозвуча гласът на Джейсън до рамото на Пол.

— Тогава вземи своето копие — каза Хебър и протегна змията към единствената ръка на Пол. Пол посегна към змията, но при първото докосване на пръстите му около нейното тяло, тя внезапно престана да мърда и живее. Той откри, че фактически държи дълго дървено копие със слабо проблясващ метален връх.

— После вземи своя щит — каза Хебър, пристъпвайки напред с книгата. Тя обаче се беше превърнала в метален щит с формата на хвърчило и кожена ръкохватка, прикована към дървена рамка, който той окачи на безръкото ляво рамо на Пол посредством широк кожен ремък.

— Сега ме последвай — каза Хебър и прекрачи в тъмнината отвъд факлите.

Пол го последва, откривайки, че върви по наклонен надолу тунел в скалата докато накрая стигна до малко, квадратно помещение с още две главни горящи от двете страни на нещо, приличащо на каменен олтар, който беше по-дълъг отколкото широк. Отгоре, отдясно наляво, по дължината на олтара бяха разположени: малка платноходка с миниатюрна фигурка на моряк изпаднала от нея (защото лодката лежеше обърната на страна), играчка-модел на минно командно табло, изтъркана и на петна черупка на раковина и триизмерна снимка на главата на Малорн, мъртвият наркоман, показваща разбития череп.

Хебър и Пол спряха пред олтара.

— Нека сега другият поръчител да инструктира чирака — каза Хебър. Гласът на Джейс прозвуча от другата страна на Пол. Той гледаше в празното пространство.

— Този мъж е чирак в изкуството Некромантия — каза гласът на Джейс. — Затова ние го доведохме до корените на дървото. Нека чиракът погледне.

Пол съсредоточи вниманието си отново към олтара. Сега от скалата се подаде масивен корен на дърво, който се изви над предметите върху олтара надолу до стъпалата на Пол и Хебър.

— Това — каза гласът на Джейс — е кладенецът Хвергелмер в царството на смъртта. Коренът е първият корен на ясена, Иггдрасил, който е дърво на живота, знанието, съдбата, времето и пространството. През периода на своето бдение тук, задължение на чирака е да защитава него и частите от своя живот, които са върху олтара. Възможно е чиракът да не бъде нападнат през неговото време на бдение. Но е възможно драконът Нидхуг и неговото потомство да дойдат, за да гризат корена на дървото. Ако дървото и частите от живота на чирака бъдат нападнати, последният може да повика или не Алтернативните сили, както той избере. Но ако чиракът не победи Нидхуг, драконът ще го разкъса.

Джейс престана да говори. Заговори Хебър и Пол обърна главата си към беломустакатия мъж.

— Дървото — каза тържествено Хебър, — е една илюзия. Животът е илюзия. Нидхуг и неговото потомство са илюзия, каквато също са вселената, вечността и времето. Съществуват само Алтернативните сили, а времето, пространството и всички неща в тях са само техни играчки. Знаеш ли това, ще знаеш, че си непобедим.

— Ти ще продължиш своето бдение — намеси се гласът на некроманта, — докато прозвучи третия удар на гонга. С третия му удар ти ще бъдеш освободен от царството на смъртта и ще се върнеш отново обратно в света на светлината и живота. Сега те оставям до прозвучаването на третия удар на гонга.

Пол внезапно почувства празнина до себе си. Той се обърна инстинктивно към Хебър. Беломустакатият мъж продължаваше да стои до него.

— Сега аз също си отивам — каза Хебър, — докато гонгът не прозвучи за трети път. Той мина покрай Пол обратно към входа на помещението и докато правеше това Пол долови едва забележимо намигване от по-близкото откъм него око на мъжа и някакво тихо промърморване: — Празни приказки.

После Хебър изчезна.

В помещението цареше тишина.

Това беше мълчанието на една вулканична по природа и намираща се дълбоко в земята скала. Тук не се процеждаше никаква вода. Имаше само тих студ. Дори факлите горяха тихо. Дъхът на Пол излизаше на ледена струйка в тази червена танцуваща светлина и изчезваше при всяко ново вдишване.

Но той започна да разбира.

Във всички посоки около него се простираше камъка — минералната плът на Меркурий. Грубо издяланият каменен под притискаше остро стъпалата му, а студът го обгръщаше като ледено наметало. Минутите минаваха в тържествена процесия, всичките почти идентични една с друга. Времето се натрупваше в тихото помещение, ремъкът на щита се впиваше в рамото му, а пръстите леко се схващаха около дървения ствол на копието. Той го държеше опряно на пода с връх леко наклонен навън от него подобно на римска стража. Измина час и после още един. И после може би още един…

Тържественият плътен металически удар на гонг прозвуча веднъж, отеквайки през входа на помещението и го блъсна в ушите. Звукът заглъхна, оставяйки след себе си спомен в тишината на помещението, докато той също бе заровен и заличен от маршируващите минути.

Съзнанието на Пол се понесе навън на едно прекалено голямо разстояние. Той се облегна на копието, а щитът увисна напред под собствената си тежест. Мислеше за планините, чиито каменни страни и склонове бяха построени от празно пространство, от трепкащите илюминации на далечни поселения над върховете им, които бяха светлините на по-далечните звезди — онези, които не се виждаха от Земята. Една горчиво-сладка емоция на тъга и желание се размърда в него като лек пушек от горящ тамян. Любов и глад се дърпаха помежду си във вътрешността му…

И тогава, изведнъж, далеч в подсъзнанието му прозвуча предупреждение.

Той се върна обратно в каменното помещение. Беше си същото като преди. Факлите продължаваха да горят нагоре, парата от дъха му се извиваше миролюбиво в неподвижния въздух. Но сега имаше още нещо. Докато той фантазираше, дълбоките води на някаква невиждана опасност се надигаха към самия вход на помещението. Сега те се плискаха в тъмнината непосредствено отвъд полезрението му. И в тези дълбоки води мърдаше нещо.

Това беше Нидхуг и неговото люспесто потомство.

Те не бяха реални. Бяха някаква илюзия, както и дълбоките водни маси, превръщащи помещението в остров. Пол осъзна това сигурно и бързо. Онези умове сред Гилдията на пазителите, които бяха способни на такива трикове, бяха залели (нещо очевидно за тези продукти на техните умове) скалата със страхови еманации, изобразени като тежки, тайни води. А чрез страха, маскиран като чудовищно голям люспест червей и неговото котило, те издигаха сега образа на самосъмнението. Тези същества бяха фантазии, но, въпреки това, опасни. Страхът можеше да бъде смъртна опасност за съзнанието, а самосъмнението, както Пол знаеше, можеше да причини самоунищожение на организма. Знанието би било щит, а мъдростта оръжие, но за използването им бе необходимо нещо уникално човешко.

Той се стегна. Нарастващият прилив от страх вече нахлуваше в помещението. Ако позволеше на сетивата си да се поддадат на фантазията, той би могъл да види това като сив прилив на живак, запълващ със своите мрачни поточета пръснатите тук и там малки вдлъбнатинки в грубия под. Нидхуг и неговата челяд бяха много близо.

Гонгът удари втори път.

Водите се покачиха внезапно и нахлуха в помещението. Те се изкачиха до коленете му, надигнаха се до кръста и за секунди достигнаха гърлото му. После преминаха над главата му и докоснаха тавана. Помещението беше потопено.

Едно масивно тяло се промъкваше отдолу през деблокиран вход. Нидхуг се приближи със своята последна вълна. Той се издигна като демон от мрака и секунда по-късно неговата противна зурла блокира входа на помещението.

Насочвайки копието и скривайки рамото си зад щита, Пол тръгна да го срещне. Като в кошмар, тежките води на страха направиха неговото мушкане призрачно бавно. Върхът на копието се плъзна отмерено през заплашващия фактор и отскочи от измъченото драконово лице.

Но прекалено развитите мускули на ръката на Пол, подобно на онова, което представяха в самия него, бяха нещо повече от обикновена сила. Отскочилият връх на копието издълба дълбока бразда от изкривената челюст до втренчените очи и поток от тъмно червена луминесцентна кръв зацапа и замъгли атмосферата в помещението.

В тази мъгла битката стана неясна. Тя мрачно се превърна във въпрос на многократно мушкане от страна на Пол в онова, което идваше срещу него. Постепенно до Пол достигна разбирането, че това беше някаква борба, която той бе увековечил, взимайки участие в нея. Пътят към победата тук беше да не признава врага. Пол се засмя.

Той захвърли настрана щита и копието.

Нидхуг се хвърли като стрела към него. Пол остана неподвижен, а зиналите отпреде му чудовищни челюсти се затвориха сякаш в невидимата субстанция на някаква дебела един инч стена между тях. И съществото изчезна.

Водите започнаха да се отичат бавно от помещението. Някъде от далеч до ушите на Пол достигнаха първите потръпващи звуци от третия удар на гонга.

И в този момент, в тази мъничка частица от секундата, в която драконът беше изчезнал, а водите се отичаха, нещо истинско и смъртоносно се протегна и нанесе удар.

То дойде от разстояние, за което разстоянието до най-далечните звезди беше като една крачка в целодневен път. Дойде със скорост в сравнение с която дори скоростта на мисълта бе твърде бавна, за да бъде съизмерима с нея. То дойде по тъмния и павиран път, който Пол си беше представял при завръщането си в хотела след първата си среща с Джейс. То беше сляпо и младо и не още напълно оформено, но разпозна по инстинкт своя все още разоръжен враг и атакува.

То повали Пол на колене, както един великан би могъл да повали бебе със стоманен меч, но се удари като стомана в стомана с неговото непобедимо аз отзад.

Зрението на Пол се върна, за да му покаже белия таван в една стая, над болничното легло, на което лежеше. Той смътно чувстваше, че те бяха го донесли тук.

Лицето на Джейс се надвеси над него. То беше строго като всякога, но в него имаше лек оттенък на дружелюбност, която Пол не беше виждал преди. До него беше беломустакатото лице на Хебър, изразяващо загриженост.

— Там показа истинска реакция, след като всичко беше свършило — каза Джейс. — Не очаквахме да паднеш така.

Пол се съсредоточи върху некроманта.

— Не очаквахте ли? — Попита той и се намръщи. — Вие определено не очаквахте да остана на крака, нали?

Сега беше ред на Джейс да се намръщи леко.

— Защо не? — Каза той. — След като си могъл да останеш на крака в процеса на изпитанието, защо рухваш след негово завършване?

Тогава Пол посрещна фактите каквито бяха. Джейс и останалите наблюдатели не бяха забелязали. Той уморено и с лека горчивина затвори очи, защото почувства началото на някакъв вид разбиране най-после да прониква в него. Той откриваше, че разбирането, подобно на парите, невинаги носеше щастие.

— Разбира се. Защо не? — съгласи се той. — Ти сигурно си прав. Аз продължавам да страдам от реакцията.