Гордън Диксън
Некромант (13)

Глава 13

— Занимавал ли си се с експлозиви преди? — попита мършавият инструктор със загоряло от слънце лице над отворената яка. Той държеше пакет синтетично, лепливо желеобразно взривно вещество с триминутен фитил.

— Да — отвърна Пол.

Пол стоеше на скалистия ръб на една забележително реалистична симулация на планински пролом с широчина петстотин фута, през който бе хвърлена тънката дълга мрежа на временно надвиснал като дъга мост, съставен от секции от магнезиева сплав. Краят на моста, при който стояха Пол и инструкторът, само двамата, беше закотвен в локално дървено гнездо или кутия, пълно със скални парчета. А гнездото простираше своите дървени подпори на около петнадесет фута от ръба на урвата.

— Това количество желе — каза инструкторът, претегляйки го на ръка — може да бъде носено, без да предизвиква подозрение, в чанта за документи и в нея все пак да остане достатъчно място и за други материали, които да я направят да изглежда пълна. Взривът е достатъчно мощен, за да прекъсне две или три от тези дървени греди или едно или две от металните части, които виждаш там. Как би постъпил, за да разрушиш напълно този мост с взрива?

Пол погледна моста отново. През изминалите девет дни след първия учебен час той бе прекаран през голям брой сесии — това е единствената дума за описването им. Те изглеждаха като учебни часове по странно разнообразие от предмети, някой от които изгледаше, че нямат никакво отношение към Гилдията на пазителите. Най-дългата от тях траеше не повече от двадесет минути, а информацията включена във всяка от тях бе неясна. На практика не беше съвсем ясно, дали целта на сесиите бе да информират или да изпитват аудиенцията от калфи, която изглежда от сесия на сесия се състоеше от различни индивиди. Личното мнение на Пол беше, че целта на сесиите е както да информира, така и да изпитва — и, може би, също да стимулира и обърква. Бе сигурен, че някои от калфите бяха фалшиви, а някои от сесиите — глупави.

А на тази сесия той беше сам с инструктора, експлозива и симулирания мост в планините на Земята. Беше ли тя инструкция, тест, глупава сесия или… нещо друго?

Симулацията беше отлична работа, защото сцената, която претендираше да показва, бе явно невъзможна тук, под повърхността на Меркурианската скална кожа. Онова, което виждаха очите на Пол, беше пролом с дълбочина поне осемстотин фута, откъдето се чуваше далечния звук на тясна планинска река, галопираща към по-ниските нива. Въздухът беше рядък и сух както на големите височини. Небето беше безоблачно.

Въпросът беше: Колко бе реалното и колко фалша? Защото, ако блокчето желеобразен взрив беше истинско и трябваше да бъде поставено в реалността на някое малко подземно помещение от калибъра на тези, в които Пол бе имал сесии напоследък, тогава наистина щяха да са необходими Алтернативните закони, за да се види причината, поради която Пол и инструкторът трябваше да оцелеят след експлозията. Пол постави ръка върху гнездото от дървен материал и погледна отвъд ръба на стръмната скала. Погледът му се гмурна в замъглените от пръски дълбини. Имаше разстояние до там, долу, според всяка проверка на неговия вътрешен усет, но точно колко голямо, той не можеше да бъде сигурен. Под ръба на скалата обаче се чувстваше, че е дълбоко. От друга страна материалите на моста под ръката му бяха солидни на пипане, но лъжливи.

— Е — каза Пол, — аз не съм експерт по мостове. Но си представям, че номерът ще бъде да се прекъсне този край и да се остави да пада. Ако отиде надолу, той ще откъсне и другия, и целият мост ще падне в пролома.

— Достатъчно добре — каза инструкторът. — Как ще постъпиш, за да прекъснеш този край?

— Аз мисля — каза Пол посочвайки мястото, където краят на гнездото срещаше една магнезиева I-греда петнадесет фута навън над пролома, че, ако го освободим точно там, прерязвайки този подпорна греда или както и да се казва тя, която минава от лявата страна на повърхността за пътуване по моста, теглото на останалата част ще причини провисване и усукване и ще прекъсне и другата подпорна греда. После ще падне целия край.

— Добре. — Инструкторът подаде блокчето желе на Пол. — Нека видим как ще го направиш.

Пол погледна отново към моста. После напъха блокчето желе в колана на рубашката си и започна да се катери по гредите на гнездото. Липсата на втора ръка го затрудняваше, но не така много, както Пол мислеше, че може да се струва на инструктора. Силата на останалата му ръка беше такава, че можеше да издига тялото му от ъгли напълно невъзможни за един обикновен катерач. Когато стигна до края на камъка обхващащ дървените греди, Пол направи кратка пауза, привидно да си почине, но в действителност да стигне до някакво заключение.

Мостът продължаваше да бъде измамлив на пипане. Той отчупи една порядъчна треска от дървената греда, на която почиваше и я пусна. Треската започна да пада надолу, докато се изгуби от погледа му на дълбочина тридесет или четиридесет фута. И така, поне такава част от разстоянието под него беше реално. Той погледна още веднъж към мястото, където трябваше да закрепи експлозива.

То беше в една точка точно над единичната крайна греда на подпорното гнездо. Пол трябваше да застане на нея и да постави желето над отвесната подпора в края на гредата, където отвесната подпора се срещаше с магнезиевата I-греда. Той започна отново да се движи. Изкатери се нагоре до I-гредата и навън върху нея, докато стигна над дървената греда. Държейки се за I-гредата, той предпазливо спусна краката си надолу, докато не стъпи на дървената греда.

После, възможно най-дискретно се хвана по-здраво за I-гредата и натисна надолу дървената греда с двата си крака.

Чу се внезапно пращене от чупещо се дърво. Гредата под него се откърши и той внезапно спадна на разстояние колкото дължината на ръката си и увисна, поддържан само от хватката си за I-гредата. Пол видя под себе си падащата дървена греда, на която беше стоял, да се премята и смалява, докато внезапно изчезна на петдесет или шестдесет фута под него. Продължавайки да виси, Пол погледна към мястото, където дървената греда под краката му бе свързана към вертикалната подпора посредством метален пръстен, държан от четири дебели магнезиеви нита. В дървото на подпората изобщо нямаше следи от отвори за нит или краища от счупени нитове. Виждаше се само счупения край на дървен шпонков прът с диаметър четвърт инч.

Пол се изтегли с лекота обратно върху I-гредата. Мостът стоеше здраво и сигурно. Очевидно беше балансиран по някакъв начин, различен от този, по който изглеждаше, че стои върху своите подпори. Той се спусна обратно при инструктора на твърда почва и му върна блокчето желе.

— Сега какво? — попита Пол.

— Ами — отвърна инструкторът, — ще отидем горе към предните офиси. Не зная какво ще каже твоя господар и разбира се това е негова работа. Но колкото се отнася до мене, аз бих казал, че ти си завършил обучението си.

 

 

Те напуснаха симулираната сцена в планините и влязоха в истинската Станция, след което взеха един асансьор за нагоре на доста голям брой нива. Пол имаше чувството, че те бяха почти, ако не непосредствено, до самата повърхност. И това чувство беше оправдано секунда или две по-късно, когато влязоха в едно обширно офисно фоайе, не с видеоекран, а с истински прозорец гледащ навън към жълтеникавия здрач и градината на вещиците върху Меркурианската повърхност около Станцията.

Джейс беше там, заедно с Хебър, беломустакатия извънсписъчен член, и двама мъже, които Пол не познаваше. Инструкторът каза на Пол да почака, а той отиде и няколко минути говори тихо с тримата, така че Пол да не може да ги чуе. После Джейс се приближи сам до него, а инструкторът с двамата други мъже отидоха към едно от бюрата в другия край на помещението и започнаха да обсъждат онова, което, съдейки по техния съвсем добре чуван разговор, бяха папките на калфите, полагащи в момента изпити.

— Ела до прозореца — каза Джейс. Пол го последва. Слабият мургав млад мъж беше така отпуснат, както Пол никога не го бе виждал преди, макар че продължаваше да се движи с дебнещата походка на котка. — Седни.

Пол седна в едно ниско удобно тапицирано кресло. Джейс седна на друго срещу него.

— За всички намерения и цели — каза Джейс и погледна внимателно Пол със своите дълбоко разположени ясни кафяви очи — ти вече си член на Гилдията на пазителите. Преди за пръв път да дойдеш при мен ти имаше психиатричната гледна точка за себе си и твоята липсваща ръка. Сега, аз ще ти кажа истинското положение от гледната точка на човек като мен, който е запознат с Алтернативните закони.

После млъкна.

— Ти възнамеряваше да кажеш нещо — рече той.

— Не — отрече Пол.

— Добре — каза Джейс, — тогава ето какво. Ти имаш една способност съгласно Алтернативните закони, която е вероятно от парапсихологично естество. Когато се срещнахме за първи път, аз ти казах — а аз самият притежавам една способност, когато става дума за преценяване на характер — нещо в смисъл, че твоята арогантност е смайваща.

Пол се намръщи. Почти бе забравил, че некромантът го бе нарекъл арогантен. Това бе квалификация, която не приемаше за себе си.

— Сега разбирам по-добре, защо трябва да си толкова арогантен — казваше Джейс. — Нямам никаква представа, никой от нас, редовните членове няма представа, относно възможностите или ограниченията на твоята способност. Но не се съмняваме в нейната важност. Твоята способност е да се използват Алтернативните закони за цели на почти тотална защита. Ние направихме всичко, освен опит да те убием на място и безусловно. Ти премина чудесно през всички изпитания. Кажи, мислиш ли, че би могъл да ми обясниш с думи как точно, само преди малко, заподозря тази дървена мостова греда? Аз не те питам да обясняваш това, а само дали мислиш, че би могъл да го обясниш на мен.

— Не — бавно отвърна Пол. — Не мисля, че бих могъл.

— Така помислихме и ние. А, какво искаш да правиш с тази своя способност оттук нататък зависи от теб. Аз самият мисля, че причината една присадена ръка да не може да се прихване от твоята лява страна е някаква опасност, каквато тази твоя защитна способност вижда за теб от такова присаждане. Ако ти откриеш каква е тя, може би ще можеш да откриеш и друго противопоставяне на нея, а следващата ръка, която ще ти бъде прикрепена, ще живее вместо да умре. Но както казах, това зависи от теб. Обаче има нещо друго.

Той млъкна. За пръв път от срещата на Пол с него почти изглеждаше, че има оттенък на нерешителност в поведението му.

— Както казах — каза Джейс не съвсем така бързо както обикновено говореше, — по всичко, освен по име, вече си пълноправен член. Ние действахме активно с теб не само тук, горе, но и там, долу, на Земята. Ако се върнеш, ще трябва да изтърпиш полицейско разследване във връзка със смъртта на Кевин Малорн — на този мъж в Кох-и-Нор, на когото занесе наркотика.

— Питах се, как ли би се уредил този въпрос — каза Пол.

— Повече не е нужно да се питаш — каза Джейс. — Бюрото за покупки в музикалния отдел към Указателя на Чикагския комплекс има вече сред своите архиви един, който показва, че си купувал там магнетофонна касетка с музика по същото време, когато е бил убит Малорн. Ти ще трябва само да се появиш и да потвърдиш доказателството от архива. Тъй като архивите се правят от машина и на тях се гледа като на нефалшифицируеми, ти ще бъдеш чист от всякаква връзка със смъртта на Малорн един час или около толкова след като се върнеш в Чикаго.

— Разбирам — кимна Пол. Магнетофонната касетка… не е ли тази, на която Кантеле пее нещо относно „във време на ябълков комфорт“!

Джейс се намръщи.

— Всъщност, да — отвърна той. — Защо?

— Нищо — каза Пол. — Аз я прослушах, но не цялата до края.

— Това е един естествен избор — каза Джейс. — Архивата показва моят кредитен номер — ти си я купил по моя молба. Това е достатъчно приемливо, тъй като Кантеле и аз сме стари приятели, а песента е написана за нея от Блънт.

— Блънт?

— Ами да. — Джейс му се усмихна леко. — Ти не знаеше ли, че Шефът на Гилдията пише музика?

— Не.

— Той върши доста много неща — каза Джейс малко сухо. И така, въпросът е, че ти можеш да се върнеш обратно на Земята толкова свободен, колкото винаги си бил. Освен единствено, като член на Гилдията от теб ще се изисква да изпълняваш заповеди от началници като мен.

— Виждам — каза малко мрачно Пол.

— Виждаш ли? — попита Джейс и въздъхна. — Не мисля. Не и с твоето проклето зрение. Ще слушаш ли около пет минути с отворено съзнание?

— Разбира се — каза Пол.

— Хубаво — рече Джейс. — Съвременният човек се движи в крак с Ренесанса. По това време бяха инициирани две неща. Едното беше становището за просвещаващо събиране на сведения, което хората са започнали по пътя към технологично общество и технологична цивилизация. Пътят, по който да се търси изграждане на дом за човека и по който той да бъде добре нахранен и щастлив в него посредством използването на машините.

— Което е лошо? — попита Пол.

— Не, не — отвърна Джейс. — Няма нищо лошо в едно протезно приспособление, ако няма нищо друго. Но ти би предпочел по-скоро да ти бъде присадена ръка от плът и кръв точно като твоята собствена, нали?

— Продължавай — каза Пол.

— Обаче първоначалната роля на машината започва да се извращава около времето на промишлената революция. На нея започва да се гледа не като на средство за един желан край, а като част от самия край. Процесът се ускорява през деветнадесети век и експлодира през двадесетия. Човекът продължава да изисква все повече от своята технология по отношение на службата й, а технологията продължава да му дава исканото, но винаги на цена, превишаваща малко силите в отделния човешки индивид. Накрая, в наши дни, технологията става втора по важност след религията. Сега сме уловени в нейния капан. И сме така отслабени от това улавяне, че си казваме, че това е единственият начин да се живее, че други начини не съществуват.

— Аз — започна Пол и спря.

— Да, „Аз“ — каза Джейс. — Арогантното „Аз“ с вградените в него качества за оцеляване. Но други хора не са като тебе.

— Не това възнамерявах да кажа — отбеляза Пол.

— Няма значение — каза Джейс. — Въпросът е не ти, а света, който е оставен на милостта на непрекъснато разрастващата се технологична система.

— Която Гилдията на пазителите възнамерява да атакува.

— Да атакува ли? — учуди се Джейс. — Гилдията на пазителите е създадена от Уолт Блънт, за да защитава своите членове от атаката на технологичната система.

— Това, което казваш ти — каза Пол, — е, че вашите членове са произлезли от нещо различно от технологичната система.

— Съвсем правилно — отвърна спокойно Джейс. — Те, да, а също и ти.

Пол погледна изпитателно некроманта, но изражението на тъмното му лице излъчваше, както винаги, почтеност.

— Казах, че две неща бяха инициирани по времето на Ренесанса, — каза Джейс. — Едното беше корените на единствената система, която ни е дала технологичната цивилизация. Тя гласи, че за Човека има само един начин на живот и той е ограничен от машината. И другото беше всички останали системи — принципът на свободата, който лежи в основата на Алтернативните закони. Първото ще направи Човека по-нискостоящ, докато второто признава неговото превъзходство.

Той погледна Пол, сякаш очакваше протест.

— Аз съм съгласен с идеята за превъзходство — каза Пол.

— Редом, но не забелязвани, освен от малцина — каза Джейс, — докато всички до един са заети с обожествяването на машината, няколко талантливи хора доказваха, че Човекът вече е достигнал това ниво на обожествяване, без дори още да е тръгнал към него. Геният е бил в действие при всяко поколение — а той работи с Алтернативните закони. Само след кратко време машината набира достатъчно сила, за да започне да трупа гениалност и това я довежда до нашето време, Пол.

— Изглежда, че ние винаги ще стигаме дотук — каза Пол и не можа да се сдържи да не се усмихне леко.

— Мисля, че ми обеща отворено съзнание — напомни му Джейс.

— Извинявай.

— Добре тогава — каза Джейс. — Отговори ми на нещо. Да предположим, че ти си някакъв човек във всяко поколение до преди около петдесет години, чиито способности и наклонности го правят склонен да има нещо повече или нещо различно от онова, което е налице за масата хора в неговото време. Какво става?

— Слушам те — каза Пол — с отворено съзнание.

— Той може да потъне под общоприетия начин на мислене и да бъде напълно унищожен чрез отричане на неговите собствени възможности. Или може да се издигне над общоприетия начин на мислене и да продължи да плува посредством чистата сила на своята допълнителна способност-мускул. Съгласен ли си?

Пол кимна.

— С други думи той може да загуби или спечели своя собствена лична битка с масовото мнение на своето време. И в двата случая той решава своя проблем. — Джейс погледна Пол.

Пол отново кимна.

— Но в наше време — продължи Джейс — един такъв човек не е срещу мненията и становищата на себеподобните си. Той е против едно становище, родено и превърнато в механично чудовище, което не може да бъде убеждавано, нито регулирано. Той не може да спечели по същата причина, по която не може да надвие един булдозер с голи ръце. И не може да го накара да се подчини, защото булдозерът не разбира от подчинение. Той разбира само от една напълно завършена работа.

Джейс се наклони напред с подпрени на коленете ръце. Емоцията в мъжа стигна до Пол остра като стрела.

— Не разбираш ли? — попита некромантът. — Гилдията на пазителите беше основана, защото технологичната система на нашето собствено време се опитваше да убие тези хора, които принадлежаха към Гилдията — всеки един от тях и всички други, приличащи на тях — да ги избие до крак. — Той гледаше Пол с блестящи очи. — Също както се е опитвала да убие и теб!

Пол го гледа безмълвно един дълъг момент.

— Мене ли? — попита накрая той.

— Предупреждението за времето, което ти не получи, когато плаваше с лодката — каза Джейс. — Дезориентацията, която причини твоето улавяне от потеглящите вагонетки с руда в шахтата на мината. Погрешното насочване на подземната кола, която те изостави по средата на една улица очистена за използване от маршируващо общество. Да — добави той, когато веждите на Пол се повдигнаха леко, — ние започнахме да те следим от времето, когато за пръв път напусна моя офис. Това е обичайна практика. — Той стисна устни за момент. — Част от войната между нас и нея.

— Разбирам — каза Пол, докато съзнанието му се връщаше към голям брой неща.

— Ти си вътре в борбата на страната на Гилдията, независимо дали това ти харесва или не. На нас би ни допаднало твоето активно работещо сътрудничество. Ако твоята способност в съответствие с Алтернативните закони е това, което изглежда, че е, ти ще бъдеш по-ценен за твоите другари членове на Гилдията, отколкото би могъл да бъде всеки друг.

— Защо? — попита Пол.

Джейс сви малко гневно рамене.

— Аз няма да ти кажа това… сега, разбира се — отвърна той. — Как бих могъл? Ти трябва да поемеш опасните задължения на Гилдията, тоест, да се опиташ да постигнеш ранга некромант, който е ръководен в нея. Ние ще те подложим на изпитанието за постигане на тази цел. Ако го преминеш добре, тогава по някое време в бъдещето ще научиш какво ще можеш да направиш за Гилдията. Ще чуеш това от единствения човек, който ще може да ти дава заповеди, щом веднъж станеш началник — от самия шеф на Гилдията, Уолт Блънт.

— Блънт!

Пол почувства, че името се плъзга на мястото си в събитията тук, на Меркурий, в станция „Трамплин“. Той почувства бушуването на запомнено страстно желание и на някаква самотна тъга и после твърдото, движещо ядро на неговото решение да се срещне, лице с лице, с този човек, Блънт.

— Разбира се — казваше Джейс. — Кой друг би могъл да дава заповеди на ранга началници? Блънт е нашият генерал.

— Готов съм да поема тези задължения — каза спокойно Пол. — Какво трябва да правя?

— Добре — каза Джейс. Той дръпна ръцете от коленете си и остана да седи изправен. — Казах ти, че твоята способност е това, което искаме да определим. Казах, че сме опитали всичко, освен да се опитаме да те убием на място и безусловно. Сега желаем да направим тази последна стъпка — да положим сериозни усилия с помощта на способите на Гилдията и без спасителен изход — и да видим дали ще оцелееш.