Гордън Диксън
Некромант (2)

Глава 2

Екипът плъзна Пол надолу по около шестстотинфутов стръмен наклон през планинската скална плът. Въпреки целия романтизъм в неговото старомодно име, екипът фактически не беше нищо повече от магнитен тръбен асансьор. Докато се спускаше, през прозрачните стени на тръбата проблясваха, сякаш му намигаха, гранита и розовия кварц. Те му говореха също както планината, но с по-тихи гласове — нежни, тънки и кристални, без никаква склонност за отстъпване или доброжелателство в тях и без никаква милост. Между гранита и кварца в шахтата и Пол, едновременно с него се спускаше и собственото му отражение в стената на тръбата. Изображението беше на широкоплещест млад мъж на двадесет и три години, простил се отдавна с всякаква момчешка външност и младост.

Той беше едрококалест и висок, с изразяващи решителност черти на лицето, с кръгла глава и вид на атлет. Приличаше на футболист, но не от обикновените игрови разновидности. Беше достатъчно масивен за нападател и недостатъчно стегнат за полузащитник. Позицията на завършващ атаката бе тази, която му пасваше. Изключително спокоен и със сръчни дългопръсти ръце за ловене на топката, той си спомняше, че бе играл добре с нея. Бе участвал в първия отбор на Колорадския минен институт, в който беше учил като студент.

Очите му бяха странно дълбоки и с топъл сив цвят. Имаше тънки устни, но устата му беше малко голяма и общо взето дружелюбна. Светлокестенявата му права коса вече отстъпваше при слепоочията. Той я носеше късо подстригана и щеше да бъде почти плешив преди да навърши четиридесет години, но тъй като не беше от вида хора, за които е необходима красива външност, това нямаше да има голямо значение.

Пол инстинктивно се стремеше да ръководи нещата. Много мъжествен, интелигентен, едър и силен физически, той умееше винаги да ги върши правилно. Само след като го опознаеха по-отблизо, хората гледаха да преминат към по-сложната вътрешна част от него, където се съхраняваше собствения му твърде различен вътрешен образ. Имаше моменти подобни на този, когато, зърнал внезапно някъде изображението на своето външно аз, Пол се сепваше, сякаш се срещаше лице с лице с някой непознат.

Екипът спря на ниво копаене.

Пол излезе от него и се озова в огромна светла пещера, изпълнена до своя висок таван с яркия метал на монтираните на релси тежки съоръжения. Хладният кисело-влажен въздух на подземието прониза дробовете му, а минната атмосфера изглежда нахлуваше в него и през него, докато вървеше покрай дробилката към малкото празно пространство, което ограждаше командния пулт. Там, разположен върху релсите, се намираше самия пулт. А пред него — при клавишите и бутоните, които не приличаха на нищо така много, както на клавиатурата на някакъв огромен електронен орган, с изключение на няколкото малки видеоекрани в самия център на пулта — седеше дребен топчест чернокос мъж на възраст между четиридесет и петдесет години, приключващ своята работа за смяната, която току-що бе свършила за него.

Пол се приближи до края на платформата, върху която се намираха командният пулт и оператора.

— Здравей — каза той.

Другият мъж погледна надолу.

— Аз съм новопостъпилият Пол Формейн — каза Пол. — Готов ли си за почивката?

Тръгващият си инженер извърши няколко бързи движения върху пулта, активирайки късите си дебели пръсти. Той се облегна назад на стола пред командния пулт и се протегна. После се изправи и обърна дружелюбното си лице към Пол.

— Пол — попита той, — как е фамилното ти име?

— Формейн. Казвам се Пол Формейн.

— Точно така. Аз съм Пат Тисли. Той протегна своята малка квадратна длан и стисна доста силно ръката на Пол.

Те се здрависаха. Акцентът на Тисли беше австралийски — онзи особен акцент, за който австралийците се вбесяваха, когато бе наричан „кокни“ от неопитните северноамериканци. Той излъчваше личностни качества, които говореха за простота и прямота. Докосването им до Пол бе успокояващо след буйността на планините.

— Като съдя по активните зони, изглежда, че копаенето ще бъде съвсем безпроблемно през твоята първа смяна — каза Тисли.

— Звучи добре — отвърна Пол.

— Точно така. Не се забелязват големи неизправности, а отклонението е по-малко от осем градуса от вертикалата. Въпреки това следи за струпване на вагонетки с руда в шахта Номер Едно към повърхността.

— О! За непредвидени технически неизправности ли?

— Всъщност, не. Имаше заклещване и задръстване точно над отвор Номер Осем, на около шестдесет фута от изхода. Тази шахта е направена малко тясна, но няма смисъл да се разширява, тъй като след около сто и петдесет часа ще пробиваме нова. Все пак през тази последна смяна съм бил два пъти горе, за да освобождавам заклещена вагонетка.

— Добре — каза Пол, — благодаря. Той се размина с Тисли и седна на командния пулт. После вдигна поглед към по-дребния мъж. — Може би ще се видим горе в бара тази вечер, а?

— Може би — помая се Тисли. — Откровеното, безкомпромисно индивидуалистично и приятно лице на Тисли бе обърнато надолу. — Сигурно си от някой от американските колежи?

— От Колорадския.

— С жената и семейството си, ли си тук?

Пол поклати отрицателно глава. Пръстите му вече опипваха наоколо, запознавайки се с командния пулт.

— Не отвърна той. — Ерген съм… и сирак.

— Тогава ела някой път у нас на вечеря — предложи Тисли. — Съпругата ми е от тези, които обичат да готвят за гости.

— Благодаря — отвърна Пол. — Ще се възползвам от поканата.

— До скоро.

Пол чу скърцането от отдалечаващите се стъпки на Тисли по чакълестия под на пещерата. Той се обърна към уредите на контролното табло и прегледа списъка с проверките, които трябваше да извърши. Това му отне около шест минути. Когато свърши, вече знаеше положението на всяка част от оборудването и неговото поведение. После се обърна към секцията за програмиране и направи оценка и прогноза за четири часа напред. Това съвпадна с оценката на Тисли. Една обикновена, лесна смяна. За момент той остави пръстите си неподвижни върху едрите означения на компютърните клавиши и започна да търси индивидуалните качества на машините чрез слабите работни вибрации, които достигаха до него през върховете им. Едно усещане за сляпа, целенасочена и непреодолима сила се беше върнало в него. То бе подобно на усещането от всички други минни контролни табла, които бе докосвал преди, но не идентично. Пол дръпна ръцете си от клавиатурата. За момента нямаше никаква работа. Той се облегна назад в своя стол с висока и заоблена облегалка и помисли да изостави нещата тук, за да хвърли поглед на шахтата към повърхността, в която, както Тисли бе съобщил, понякога ставаха задръствания на вагонетките с руда, но после промени намерението си. По-разумно беше да стои близо до командния пулт, докато се запознае по-добре с тази нова мина.

Малките светлинки, измервателните уреди и видеоекраните пред него проблясваха със своите нормални цветове и движения. Той се пресегна и включи някакво предаване на новини от Ванкувър върху екрана на централното табло за наблюдение.

Изведнъж Пол, сякаш гледаше надолу от някакъв прозорец входа на площада към хотел Кох-и-Нор при Чикагския комплекс. Позна мястото. Самият той бе отсядал в него веднъж или два пъти при пребиваването си в района на Чикаго. Сега, докато гледаше надолу, Пол видя група хора, носещи камери и репортерско оборудване, да се събира около трима души. Гледката се приближи бързо за снимка от очевидно разстояние само няколко фута и Пол можа да зърне за втори път, по-отблизо, двама от тройката, които стояха малко по-назад от третия. Това бяха, набит късо подстриган мъж на средна възраст и висока тънка девойка на годините на Пол. Нейната външност внезапно привлече вниманието му, преди камерата да се отмести от фигурата й и да го остави да се чуди какво би могло да изглежда толкова забележително в нея. Никога преди не беше виждал нито нея, нито набития мъж. Но после забрави за девойката, защото екранът бе изпълнен от третия член на групата. А в него имаше нещо, което би привлякло вниманието на всеки телезрител.

Той бе грамаден мършав старец с официални дрехи в черно и бяло. Твърде скован и сериозен в това облекло, старецът наведе леко глава, за да избегне ниския ръб на някакъв раиран плажен чадър над него. И макар достатъчно изправен за годините, на които изглеждаше, той се облягаше тежко на гравираната дръжка на дебел бастун в дясната си ръка. Движението разгъна широките му рамене, така че той сякаш се наведе над тълпата репортери. Тъмни очила закриваха очите му, но, дори и без тях, лицето му бе някаква загадка. Въпреки че то стоеше ясно и контрастно върху екрана пред него, Пол изглежда не можеше да обхване образа му като цяло. Лицето представляваше сбирка от черти, но без никаква цялост. Той откри, че се взира в правата линия на устните и дълбоките гънки, които ограждаха като скоби ъглите на устата, докато мъжът говореше.

— … одежди? — току-що завършваше питането си един от вестникарите.

Устните се усмихнаха.

— Вие не очаквате един механик да излезе на вечеря в работните си дрехи, нали? — Излизащият от устните глас бе дълбок и шеговито язвителен. — Ако искате да ме видите в служебно облекло, ще трябва да си уговорите среща с мен в работно време.

— Имате ли работно време в Гилдията на пазителите, господин Шефе на гилдията? — попита друг репортер.

Последва смях, но не като израз на неуважение. Устните се усмихнаха заедно с репортерите.

— Елате и разберете — отвърнаха устните.

Пол сбърчи чело. Някакво затворено кътче в паметта му се беше отворило. Беше чувал за Гилдията на пазителите — или Société Chanterie. Сега, като се замисли, той си спомни, че беше чувал от време на време за тях — фактически, твърде често. Те бяха някаква култова група от поклонници на дявола или нещо подобно. Винаги бе отхвърлял мисълта за тях, считайки ги за група чудаци. Но тези човек, този Шеф на гилдията, не беше нещо така просто, като някакъв чудак. Той беше…

Разочарован, Пол инстинктивно протегна ръка към образа на мъжа пред себе си. Но студената стъклена повърхност на екрана възпря върховете на пръстите му. Репортерите продължаваха да задават въпроси.

— Какво ще кажете за „Операция Трамплин“, господин Шеф на гилдията?

— Какво за нея? — заусукваха устните.

— Против ли е Гилдията срещу опитите да се достигнат по-близките звезди?

— Е, дами и господа… — усмихнаха се устните. — Какво са казали шумерите и семитите по времето на по-старите богове? Мисля, че те са наричали планетите овце, които са много далеч. Не е ли така? Отговорни за това заявление са били божествата Шамаш и Адад, както бихте могли да се уверите, ако направите справка с вашите древни истории. А ако обитаемите планети са като овце, тогава сигурно има много голям брой от тях изгубени около по-далечните звезди, които можем да намерим отново.

Усмивката остана върху устните.

— Тогава Гилдията е в услуга на станцията на Меркурий? Не възразявате ли срещу работата върху методите на междузвездното пътуване?

— Това — отвърнаха устните и усмивката изчезна — не е моя грижа, нито е грижа на Гилдията. Човекът може да си играе с техническите играчки и науки, както е правил в миналото. Той може да си играе с космоса и звездите. Но това само ще го разболее още повече, както го е разболяло вече до крайна степен. Има само едно нещо, което е наша грижа в Гилдията и това е унищожението, което ще спаси Човека от самия него.

— Господин Шефе на гилдията — каза един глас, — вие не може да имате предвид пълно…

— Пълно и абсолютно! — Дълбокият глас в микрофона се засили. — Цялостно. Унищожение. Унищожение на Човека и всичките му творения. — Гласът се засилваше мелодично до монотонно пеене с тон, който изпрати внезапен бурен порив на чувства през Пол, подобно на мощен шок от инжектиран венозно стимулант. — В продължение на осемстотин години са съществували сили, които биха спасили Човека от неговото унищожение. Горко на Жената и на неродените деца, когато последната сила да се унищожи бъде открадната от него. Защото той ще бъде обречен от своя собствен вечен живот и само чрез своето унищожение ще може да оцелее.

Бръмченето на някаква алармена инсталация сигнализира внезапното извиване под остър ъгъл и заклещване на един влак с руда в тунел А към повърхността. Ръката на Пол се протегна машинално и чукна едно петнадесетминутно прекъсване на шахтовото захранване.

— И така, аз ви призовавам — гърмеше, подобно на барабани под гилотина, гласът от екрана пред него — да се стремите към благоденствието на човека, а не към своето собствено, да обърнете гръб на фалшивото обещание за живот и да посрещнете реалността на смъртта, да поемете едно задължение. А това задължение е окончателно, крайно, пълно, унищожение. Унищожение. Унищожение! Унищожение…

Пол примигна и се изправи в стола си.

Мината беше навсякъде около него. На централния екран на командния пулт пред очите му групата на площада пред Кох-и-Нор се разотиваше. Вестникарите се разпръскваха. Старецът, момичето и мъжът бяха последвани в хотела от четвърти човек — слаб млад мъж с черна коса и стегната енергична походка. Пол се опули. Почувства, че бе изминала едва една минута, но дори това беше обезпокоително, защото един от странните факти относно него бе, че не се поддаваше на хипноза. Тази отличителна черта бе усложнила нещата за психиатъра, занимаващ се с него след инцидента с лодката. Как тогава би могъл да загуби дори една минута?

Внезапен спомен за задръстването на вагонетките в тунела към повърхността го откъсна от мисълта за неговата личностна загадка. Ако не успееше да реши за кратко време този проблем, щеше да бъде необходимо едно по-общо прекъсване на захранването към оборудването. Той напусна командния пулт и взе верижния асансьор покрай шахта към повърхността Номер Едно. Сигналното приспособление на пулта бе открило мястото на заклещването на сто петдесет и три фута под изхода на шахтата. Пол достигна авариен отвор Номер Осем, включи осветлението в шахтата и пропълзя в самата нея. Видя неизправността почти право пред себе си.

Шахта Номер Едно на мината приближаваше повърхността, подобно на скиповия проход, под приблизителен ъгъл шестдесет градуса. Една-единствена, захранвана с електрическа енергия, зъбчата релса отиваше нагоре от средата на дъното на шахтата, а масивните, открити отгоре вагонетки, пълни с парчета руда отдолу, търкаляха своите зъбни колела нагоре по нея. Самите зъбци служеха сега на Пол за захващане и за закрепване на краката, докато се катереше нагоре до мястото, където вагонетките бяха заседнали на релсата, извити под ъгъл към скалната стена.

Все още задавайки си въпроси относно девойката, която му изглеждаше позната и необикновения култист, който наричаше себе си Шеф на гилдията, Пол се подпря на грапавата стена на шахтата и на последната вагонетка. Той започна да рита с крак съединителната част между двете вагонетки. При третия ритник тя внезапно се освободи от заклинването, което се беше получило при острото завиване на вагонетката. С щракване и изскърцване от натрупалата се енергия в двигателната основа на всяка вагонетка влакът внезапно се изпъна. В същия момент лампите в шахтата примигнаха без предупреждение, когато двигателите на всички вагонетки оживяха с монотонното си бръмчене. Влакът дръпна рязко и потегли нагоре по шахтата, а Пол, инстинктивно, без да мисли, скочи и се вкопчи в последната вагонетка.

Тогава в главата му просветна така ярко, както внезапно видените планини на фона на пролетното небе, че в своята прекалена заетост с новинарската емисия той беше включил само едно временно петнадесетминутно прекъсване на енергийното захранване към шахтата. А после, в последвалото кратко загубване на паметта, бе пропуснал да го превключи на ръчно управление.

Сега беше носен нагоре по шахтата от последната вагонетка на влака. На няколко инча под него, намиращата се под напрежение релса обещаваше мигновено късо съединение и токов удар, ако я докоснеше. А високите стени на вагонетката, почти изпълващи шахтата, блокираха всякакъв негов опит да отвори някой от аварийните отвори между него и повърхността, докато влакът минаваше покрай тях.

Стените и таванът бяха близо. Особено таванът, който бе надвиснал застрашително ниско над него. Грубо изрязван в гранита и кварца той се издигаше и спускаше неравномерно. Пол знаеше, че на някои места по дължината на шахтата таванът едва не докосваше горната повърхност на рудата във вагонетките. Ако успееше да се придържа достатъчно ниско, той вероятно щеше да успее да пропътува с вагонетката, за която се държеше, до повърхността. Но както се беше вкопчил в задната й част, той чувстваше, че захващането му отслабва.

Пол се изтегли нагоре плътно върху рудата във вагонетката. Таванът, под който минаваше, одраска грубо тила му, когато влакът с руда, напускайки осветения участък, в който бе отстранил аварията от релсовия път, се гмурна в мрака. Пръстите на Пол се забиха в малките остри камъчета във вагонетката. Той копаеше яростно, заравяйки се в нея. Поклащайки се и трополейки, влакът продължаваше изкачването си. В тъмнината Пол дори не виждаше ниската точка на тавана отпред, която се приближаваше…

 

 

Навън, в ясната планинска утрин, вниманието на дежурния наземен инженер бе привлечено към изхода от шахта Номер Едно от мигането на една бяла аварийна лампичка върху собствения му команден пулт, а по-късно бе прекъснат един автоматичен сигнал, който осигуряваше захранването с енергия на тази шахта. Той бе отишъл до изхода на шахтата, само за да види няколко минути по-късно до себе си и директорът. Последният продължаваше да държи под око сигналните приспособления в своя офис този ден, в който един нов служител бе слязъл под земята за първи път.

— Композицията пристига — каза наземният инженер, слаб мъж на име Диего и млад като Пол, когато бръмченето на двигателите прозвуча още веднъж нагоре по естествената говорна тръба на шахтата. — Той е възобновил движението.

— Малко бавно — отбеляза директорът на Малабарската мина и се намръщи. — Нека почакаме тук една минутка и разберем какъв е бил проблема.

Те зачакаха. Бръмченето и дрънченето на зъбните колела се приближаваше. Челото на първата вагонетка се показа на слънчевата светлина и продължи по равнината.

— Какво е това? — попита внезапно директорът на мината.

В полумрака около последната вагонетка се забелязваха някакви неясни очертания.

Влакът продължаваше да се движи. Последната вагонетка се появи на повърхността и дневната светлина падна изцяло върху човешката фигура, полузаровена и неподвижна в товара руда.

— Боже мой! — възкликна директорът на мината. — Спри тези вагонетки и ми помогни да го измъкнем оттам!

Но младият дежурен наземен инженер, на когото вече му беше прилошало, се бе извърнал и облегнал на стената на сградата с мелниците в ранната сянка на планините.