Гордън Диксън
Некромант (1)

Глава 1

Мината, най-общо казано, беше автоматизирана. Тя се състоеше от оборудване за около сто и осемдесет милиона долара и обхващаше обем от три и половина кубични мили от златосъдържаща скала — гранит и кварц — цялата управлявана от един-единствен команден пулт, на който седеше дежурния на смяна инженер.

Мината напредваше в слоестата скала, подобно на някакъв тромав многоцелев организъм. Тя изгризваше златоносната руда на много нива, натрошваше я на ситни парчета и с помощта на товарни вагонетки я изпращаше на шестстотин фута или повече, нагоре към оборудването на повърхността. В процеса на придвижване минният механизъм създаваше и изоставяше шахти към повърхността, асансьорни проходи, нови нива и площадки за експлоатация, удължаваше огромната централна кухина, през която по-тежките машини и техния команден пулт се плъзгаха с напредването на работата и полагаше предварително релси, които след себе си демонтираше.

Всичко това се управляваше от един-единствен инженер на смяна. Малко мегаломания, обаче не му пречеше на работата. Той седеше пред контролните табла на командния пулт подобно на самоличността пред мозъка. Работата му се състоеше единствено в упражняване на краен контрол. Логическото решение и фактите, на които се базираше то, се доставяха от компютърния елемент в оборудването. Логически оптималният отговор се получаваше при докосването на един бутон, но бе открито, че, подобно на самия процес на живеене, в съвременното минно дело имаше нещо повече от логика.

Най-добрите инженери чувстваха. Това бе едно усещане, породено от опит, талант и дори от нещо подобно на любов, с което те командваха не само планината, но и машината, която бяха възседнали и направляваха.

Това, също вече беше добавено към списъка на човешките усилия, за които бе нужен някакъв по-специален талант. Оказа се обаче, че по-малко от десет процента от дипломиращите се всяка година млади минни инженери имат необходимата допълнителна способност да се слеят с титана, който управляваха. Но дори в препълнения пазар на работна сила през двадесет и първия век мините непрекъснато търсеха все повече сменни инженери. Дори за четиричасова непрекъсната работа и дори за надарените десет процента бе необходимо дълго време, за да станат безупречни богове в управлението на оборудването. А машините никога не почиваха.

На разстояние шестстотин фута над човека на пулта, Пол Формейн излезе от своята малка индивидуална квартира с формата на мехур от бяла пластмаса, за началото на първия си работен ден в Малабарската мина и видя планините.

И изведнъж видението отново се появи, както се беше появявало много пъти след неговия инцидент с лодката преди пет години и се появяваше все по-често напоследък.

Но онова, което видя сега, не беше откритото море или дори подобния на съновидение образ на странната загадъчна фигура на човека в някаква пелерина и с висока островърха шапка, който изглежда го беше върнал отново към живот, след смъртта му, и после го бе оставил в лодката, за да може накрая да бъде открит и спасен от бреговата охрана.

Този път това бяха планините.

Внезапно, извръщайки се от бялата пластмасова врата, той спря и ги видя. Около него имаше един стръмен склон с другите бели сгради на Малабарската мина. Над него нежната синева на пролетното небе разговаряше с тъмносиньото дълбоко езеро отдолу, изпълващо тази пукнатина в планинската скала. Канадските Рокиз се простираха във всички посоки. В едната посока достигаха тридесет километра — до града от Британска Колумбия, Камлуупс, а в другата до Коуст Ранч и каменистите брегове, докосващи солените пенливи води на Тихия Океан. Неочаквано, той ги почувства.

Планинските вериги се издигаха около него като крале. Океанските вълни шумяха в кръвта му, а той бързо растеше, крачейки да се срещне с тях. Беше с ръста на околните планини. Чувстваше заедно с тях вечното движение на земята. За момент бе незащитен, но непоклатим за ветровете на разбирането. А те му шепнеха една дума:

Опасно е.

Не слизай долу в мината.

— … Ще преодолееш последицата от този инцидент — беше го уверил психиатърът в Сан Диего преди пет години, скоро след случката. — Особено сега, когато си си го обяснил за себе си и си го разбрал.

— Да — отвърна Пол.

Начинът, по който си бе обяснил инцидента под ръководството на психиатъра, тогава бе придобило смисъл. Той беше останал сирак на деветгодишна възраст след едновременната смърт на неговите родители в едно пътнотранспортно произшествие. Бе даден на добри осиновители, но не беше същото. Винаги се чувстваше самотен.

Липсваше му онова, което психиатърът от Сан Диего нарече „защитен егоизъм“. Идеше му отръки да разбира хората без обичайния лек импулс да обръща това разбиране в свое собствено предимство. Това затрудняваше онези, които биха могли да бъдат негови приятели, щом схванеха тази му способност. Те чувстваха някакъв инстинктивен порив да стоят на безопасно разстояние от него. Вътре в себе си се страхуваха от неговите знания и не се доверяваха на сдържаността му. Като момче той чувстваше тези отдръпвания, без да разбира криещите се зад тях причини. А това, бе казал психиатърът, му даваше погрешна картина за собственото му положение.

— В края на краищата — каза психиатърът, — тази липса на желание да се използва предимството на една способност е равнозначна на инвалидност, но не по-лоша от всяка друга, като например слепотата или загубата на крайник. Изобщо не е необходимо да чувствате, че не бихте могли да живеете с нея.

Но така изглежда, подсъзнателно, се чувстваше той. И това чувство бе достигнало кулминацията си в един несъзнателен опит за самоубийство.

— … Няма никакво съмнение, че времето е било лошо — каза психиатърът — и че си бил предупреден от бреговата охрана за неподходящо малкия размер на лодката. И също, че си знаел, че си бил опасно далеч от брега за такава лека платноходка, независимо от времето.

И така, бурята го беше завлякла навътре в морето и загубила. Той бе носен по вълните без посока и през следващите тихи дни смъртта бе дошла подобно на някаква тежка сива птица, за да кацне на безполезната мачта и да зачака.

— Ти си бил в състояние на халюцинация — каза психиатърът. — Естествено е било да си въобразиш, че вече си умрял. После, когато си бил спасен, автоматично си потърсил някакво оправдание за факта, че все още си жив. Твоето подсъзнание те снабдява с фантазията, че си бил върнат към живота от някаква, подобна на баща, фигура — висока, тайнствена и облечена в дрехи, свидетелствуващи за магически способности. Но, когато си се възстановил напълно, твоят здрав разум не е могъл да не намери тази история за някак неубедителна.

Не, помисли Пол, нямаше полза да мисли така. Спомняше си, че, докато лежеше в болницата в Сан Диего, се съмняваше в целия този спомен.

— И така, за да бъде подкрепен този спомен, ти сам си създал тези екстремни моменти на почти болезнена чувствителност, която е запълнила две нужди. Те са осигурили подкрепа за твоята бълнуваща фантазия, че си бил вдигнат от мъртвите и те са действали на първо място, като извинение за онова, което е породило желанието за смърт. Ти подсъзнателно си си казал, че не си осакатен, а „различен“.

— Това звучи добре — съгласи се Пол.

Само че през изминалите пет години моментите не бяха загубили значението си и не бяха изчезнали. Те бяха останали в него, като първоначалният сън бе заседнал здраво в подсъзнанието му. Той помисли, дали да не се консултира и с друг психиатър, но после се сети, че първият изобщо не му беше помогнал. Тогава какво би могъл да очаква от втори?

Вместо това, за да заживее със своя проблем, той бе започнал да се уповава на нещо, което бе открил в себе си след инцидента. Сега, дълбоко в него, нещо непобедимо препречваше упорито пътя на честите пориви на ветровете на чувството. Той смяташе, че по някакъв начин това бе свързано, но и независимо от, съня за магьосника с високата шапка, така че, когато, ветровете му шепнеха предупреждения, както сега, той ги чувстваше, без да бъде принуждаван от тях.

Опасно е, казаха планините. Не слизай долу в мината.

Това е глупаво, отвърна здравият разум на Пол. Той му напомни, че най-после е нает на работата, към която го беше насочило цялото му образование — към една работа, която в съвременния пренаселен свят беше мечта за мнозина и достижима за малцина. Той посегна за онова, което стоеше непобедимо в подсъзнанието му.

Опасността, отвърна то, е само още един от множеството фактори, които трябва да се взимат предвид при движението от точка А до точка Б.

Пол се отърси от ветровете на чувството и се върна обратно към обикновеното съществуване в света. Сградите на Малабарската мина бяха навсякъде около него. На близко разстояние надолу по склона от мястото, където стоеше той, съпругата на финансовия инспектор на компанията излезе през задния вход на своята квартира и подвикна нещо през малката бяла ограда към съпругата на наземния инженер в съседния двор. Днес беше първият работен ден на Пол, а вече беше почти закъснял за работното си място под земята. Той извърна погледа си от планините и сградите към намиращата се наблизо бетонова алея, която водеше към началото на главната шахта на мината, и се отправи към нея и към чакащия го екип^[1].