Гордън Диксън
Некромант (17)

Глава 17

— Устройство! — извика Пол.

Думата излезе и се изгуби в призрачното спокойствие над и отвъд металните форми на огромните съоръжения издигащи се над и около Пол. Зад него се появи лек шум. Той погледна в тази посока и видя отново да се отваря коридор в общото направление, от което бе достигнал този участък на четиридесет и деветото ниво. В противоположната посока едно-единствено съоръжение се плъзна напред, за да запълни по-голямата част от откритото пространство, и се обърна към Пол. То се движеше бавно към него. Пол отстъпи назад и видя, че е принуждаван да влезе в новоотворения коридор.

— Значи можеш да извършваш насилие върху хора — каза Пол.

— Не — отрече гласът, който бе разговарял с Тайн. Сега изглеждаше, като че ли излиза от съоръжението, което притискаше Пол назад.

— Точно в момента ти извършваш насилие срещу мен.

— Само коригирам едно погрешно преместване — възрази гласът. Твоята стойност е външна и фалшива. Тя изопачава символичната матрица на обществото в този момент.

— Въпреки това ти носиш отговорност за мен, както също и за обществото.

— По-голяма свобода на действие — каза устройството, принуждавайки Пол да се движи назад по коридора — е възможна спрямо ненормалните, които са безотговорни.

— Аз не съм нормален?

— Да — отвърна машината, — не си.

— Бих желал да чуя твоята дефиниция за здрав разум — каза Пол.

— Здравият разум в човешкото същество — обясни гласът — е някаква реакция на естествени инстинкти. За него е нормално да спи, да яде, да си търси храна и да се бие, ако бъде нападнато. Също, да спи, ако няма с какво да се занимава.

Раменете на Пол се опряха в нещо твърдо. Обръщайки се назад, той видя, че е достигнал до завой на коридора, по който отстъпваше. Устройството, търкалящо се към него върху невидими плавно въртящи се цилиндри, не спираше нито за миг. Пол смени посоката и продължи да отстъпва.

— Какво ще кажеш за мисленето? Това нормален процес ли е?

— Мисленето е един съвършено нормален процес, докато следва разумни пътища в човешкия мозък.

— Като касаещите хранене и спане ли?

— Да.

— Но не за касаещите рисуването на картина или откриването на нов метод за междузвездни пътешествия? — попита Пол.

— Такова мислене — отвърна устройството — е реакция на абнормални раздразнения в околната среда на въпросния човек. Съвършено нормалните човешки същества не изпитват никаква нужда да правят нещо повече от това да живеят и се размножават изцяло в условията на най-голям комфорт.

— Според тези стандарти — рече Пол, продължавайки да отстъпва — по-голямата част от човешката раса е ненормална.

— Ти си в абсолютна грешка — отвърна гласът. — Приблизително осемдесет и пет процента от човешката раса няма никакво реално желание извън споменатите от мен граници. От останалите петнадесет процента само по около пет от някое поколение са правили някакво реално усилие да приложат своята ненормалност на практика. Може би два процента оказват известно въздействие върху бъдещи поколения и от една десета от процента се възхищават по-късно дори нормалните.

— Няма да оспорвам твоите цифри — каза Пол, усещайки, че лявото му рамо докосва леко някакво съоръжение, непоклатимо като тухлената стена, до която застава човек пред стрелковия взвод за извършване на екзекуции, — въпреки че бих могъл. Но не мислиш ли, че фактът, че от твоята последна категория се възхищават дори нормалните, както вметна ти, е някакъв вид указание, че нещо освен лудост работи за тях?

— Не — отвърна гласът.

— Извини ме — каза Пол. — Мисля, че те надцених. Позволи ми да изразя това отново с думите, с които ти може би си в състояние да се оправиш. Щом веднъж постигнеш едно идеално съществуване за човешката раса, какво ще стане с изкуството, с научните изследвания от всякакъв вид и с изследването на естествената вселена?

— Тези неща ще бъдат изоставени от нормалните — отвърна машината.

Пол, отстъпвайки, видя съоръженията от двете страни на коридора внезапно да дават път на открито пространство. В същото време, устройството, което го принуждаваше да се движи по коридора, се изравни с края на коридора и спря, така че сега Пол откри, че се намира лице с лице с една последна стена. Той се обърна и се огледа. Стоеше върху контактния участък в края на тристепенния ускорител, напълно обкръжен от стена от съоръжения. Краят на тръбата — терминалът, който би могъл да го откъсне от това място и изпрати в универсалната вездесъщност на не-времето — се издигаше високо над главата му като отвора на оръдие над главата на врабче, потърсило убежище от ястреб в дулото му.

— А ненормалните по това време? — попита Пол.

— Повече няма да има ненормални — отвърна гласът. — Те ще се самоунищожат.

Пол не виждаше и не чуваше нищо, което да му прави някакво впечатление, но дълбоко в плътта и костите си чувстваше, че ускорителят се пробужда към живот. Дори сега, напред и назад на шеметно разстояние, за живот се пробуждаше мястото на предстоящата поява на не-времето. Пол мислеше за „Трамплин“, но и за пустотата на космоса.

— Ти се опитваш да ме принудиш да се самоунищожа, нали? — попита Пол, спомняйки си какво бе казал Джейс. — В мината и пред маршируващото общество в този ден.

— Винаги — отвърна гласът — пред тебе е бил открит пътя за самоунищожението. Това е нещото, което действа най-добре при лудите. Нормалните е лесно да бъдат убити. Лудите се борят много здраво срещу убиването си, но са по-податливи, когато се появят възможности за самоунищожение.

— Осъзнаваш ли — попита Пол, чувствайки пробуждането на ускорителя над него, — че твоята дефиниция за нормални и луди е напълно изкуствена и погрешна?

— Не — възрази машината, — аз не мога да бъда нищо друго, освен прав. За мен е невъзможно да бъда неправ.

— Ти трябваше да разбереш — каза Пол, — че едно погрешно допускане, използвано като основа за по-късни решения, може да направи погрешни всички твои заключения.

— Зная това. Зная също, че не съдържам погрешни допускания — отвърна гласът. Намиращият се по-високо, над надвесената крива на ускорителя, полумрак изглежда притискаше Пол. Гласът, който изглежда също му оказваше натиск, стана почти конфиденциален. — Моите допускания трябва да издържат теста на изградените върху тях структури за гарантиране на безопасността и продължаването на живота за човечеството. Те правят това. Аз съм пазител на човешкия род. Ти, напротив, си негов унищожител.

— Аз…? — попита Пол, взирайки се нагоре в тъмнината.

— Аз те познавам. Ти си унищожителят на човечеството. Ти си воинът, който няма да се бие, но не може да бъде победен. Ти си горд — каза машината. — Аз те познавам, некроманте. Ти вече причини неизчислими вреди и създаде първата сляпа жива форма на невъобразимия враг.

В съзнанието на Пол се спусна някаква бариера. Какво имаше зад нея, той не би могъл да види в този момент, но това му донесе облекчение и сила. Сякаш някакъв войник, след дълго чакане, бе получил най-после определени заповеди, изпращащи го на дълго и отчаяно пътешествие.

— Разбирам — каза тихо Пол, колкото на себе си, толкова и на машината.

— Да разбираш, не е достатъчно — каза гласът. — Това не е достатъчно извинение. Аз съм живото желание на човечеството, изразено в монолитност. Аз притежавам правото да насочвам хората. Ти нямаш това право. Те не са твои. Те са мои. — Тонът на гласа бе неизменен, но Пол доби някакво впечатление, че тотално усилие бе насочено срещу него. — Аз няма да ти позволя да поведеш човечеството сляпо през един тъмен лабиринт към края, който то не подозира, и към окончателно унищожение. Аз не мога да те унищожа, иначе бих го сторил. Но мога да те отстраня.

Гласът направи кратка пауза.

Пол изведнъж почувства някакво леко бръмчене от огромната цилиндрова глава до и над него. Ускорението приближаваше точката на преминаване в не-време, която, подобно на внезапно изскочила искра, щеше да направи контакт и да го отстрани от мястото, където стоеше. На Пол остана време само да си спомни, че е минавал през не-времето и преди, следвайки по петите Джейс и Кантеле, когато избягаха от полицията в офиса срещу Кох-и-Нор. Но онова наподобяваше тичане надолу по стълби, докато това щеше да бъде като хвърляне надолу по тях. Той имаше време само да напрегне своето съзнание.

— Сега — каза машината.

И Пол беше откъснат от положението, което заемаше във времето и пространството и разпрострян до най-крайните точки на вселената.