Гордън Диксън
Некромант (4)

Глава 4

— Как се чувстваш?

Гласът беше на жена. Пол отвори очи. Д-р Елизабет Уилямс стоеше до стола, на който седеше той. Тя остави игления пистолет за подкожно впръскване върху бюрото до Пол и го обходи, за да седне на мястото си зад него.

— Казах ли нещо? — попита Пол изправяйки се по-добре на стола.

— Ако имаш предвид дали си отговорил на въпросите ми, не. — Д-р Уилямс го погледна през бюрото. Тя беше дребна широкоплещеста жена с кестенява коса и обикновено лице. — От колко време знаеш за тази твоя силна съпротива срещу хипноза?

— Това съпротива ли е? Опитвам се да сътруднича.

— От колко дълго време знаеш за нея?

— От инцидента с платноходката, от пет години. — Пол я погледна. — Какво казах?

Д-р Уилямс отвърна на погледа му.

— Каза ми, че съм една глупава жена — отвърна тя.

Пол примигна срещу нея.

— Това ли е всичко? — попита той. — Значи не съм казал нищо друго.

— Това е всичко. — Д-р Уилямс го погледна през бюрото и той почувства, че тя излъчва любопитство и нещо като самота. — Пол, можеш ли да се сетиш за нещо специално, от което се страхуваш?

— От което се страхувам ли? — попита той и се намръщи. — Да се страхувам…? Всъщност, не. Не.

— Нещо да те безпокои?

Той мисли един дълъг момент.

— Не. В действителност не се безпокоя — отвърна той. — Не може да се каже, че нещо на практика ме безпокои.

— Да си нещастен?

Той се усмихна. После внезапно се намръщи.

— Не — каза той и се поколеба. — Тоест, не мисля така.

— Тогава защо дойде?

Той я погледна леко изненадан.

— Ами, заради ръката.

— Не поради факта, че си останал сирак в ранна възраст? Не, защото винаги си водил самотен живот, без близки приятели? Не, защото си се опитал да се самоубиеш в някаква платноходка преди пет години?

— Почакай малко! — извика Пол. Погледът й изразяваше вежливо любопитство. — Мислиш, че съм организирал тези инциденти, за да се самоубия ли?

— Не трябва ли да мисля така?

— Ами, не — отвърна Пол.

— Защо не?

— Защото… — един перфектен момент на разбиране си проби път към Пол. Той я видя да стои там, нищо не разбираща. Взря се в нея и пред очите му тя, отвръщайки на погледа, изглежда се смали още повече и стана малко по-стара. Пол се изправи на крака. — Това няма значение — каза той.

— Ще трябва да помислиш по този въпрос, Пол.

— Ще помисля. Искам да обмисля цялата тази работа.

— Добре — каза тя, но не се помръдна от стола си и, въпреки уверения си тон, не изглеждаше съвсем на себе си от момента, в който той я беше погледнал. — Моята администраторка ще ти запише час за следващия път.

— Благодаря — рече той. — Сбогом.

— Довиждане, Пол.

Той излезе. Докато прекосяваше външната канцелария, администраторката вдигна поглед от някаква регистрационна машина.

— Господин Формейн? — Тя се наведе напред над машината. — Не искате ли да си запишете час за следващото посещение?

— Не — отвърна Пол. — Не мисля. — После излезе.

Пол слезе няколко нива по-надолу от кабинета на д-р Уилямс в основата на сградата. Наблизо имаше обществени кабини за връзка. Влезе в една от тях и затвори вратата. Почувства се едновременно беззащитен и облекчен. Набра номера за списъка на членовете на Гилдията на пазителите в района. Екранът светна.

Уолтър Блънт, Шеф на Гилдията (без записан телефонен номер)

Джейсън Уорън, Некромант, Секретар на Гилдията на пазителите, телефонен номер 66 433 35246

Кантеле Маки (без записан телефонен номер)

Мортън Браун, 66 433 67420

Уора Мейдж, 64 256 89235

(Торният списък съдържа имената на онези, към които е необходимо да се отправят молбите за членство в Гилдията на пазителите)

Пол набра 66 433 35246. Екранът светна празен и измина половин минута, преди на него да се появи лицето на един от хората, което той си спомни от телевизионното предаване в мината преди една година — лицето на слаб, чернокос млад мъж с дълбоко разположени неподвижни очи.

— Казвам се Пол Формейн — каза Пол. — Бих желал да говоря с Джейсън Уорън.

— Аз съм Джейсън Уорън. Какво ви интересува?

— Току-що прочетох една книга от Уолтър Блънт, в която се казва, че Алтернативните сили могат да възстановяват липсващи крайници. — Пол премести остатъка от лявата си ръка така, че другият да може да го види.

— Виждам. — Уорън го погледна с неподвижните си тъмни очи. — Какво ви интересува относно тази ръка?

— Бих желал да разговарям с вас за нея.

— Предполагам, че това може да бъде уредено. Кога желаете да разговаряте с мене?

— Веднага — отвърна Пол.

Черните вежди от екрана леко се повдигнаха.

— Веднага ли?

— Планирал съм това посещение — каза Пол.

— О, така ли?

Пол чакаше.

— Добре, тогава тръгвайте.

Образът внезапно изчезна от екрана, но полезрението на Пол остана изпълнено с послеобраза на мургавото лице, което беше на него, наблюдаващо го с породен от любопитство интерес и цел. Той стана, въздишайки леко с облекчение, и тръгна без нито секунда да помисли за усещането, което бе получил, към кабинета на Елизабет Уилямс. Изведнъж осъзна, че нейното образование и обучение я бяха направили неспособна да разбере неговия случай. Не разбираше. Това бе ясно като бял ден. Тя се опитваше да съгласува скоростта на светлината с тромавия механизъм на секундомера, в който вярваше. И, ако правеше тази грешка, тогава и психиатърът в Сан Диего, след инцидента с платноходката, е допускал същата.

Пол бе реагирал силно, без да мисли. Инстинктът му беше подсказал, че е прав. Той бе работил възпрепятстван от вярата в секундомерите. Някъде си, казваше вече той, има по-дълбоко разбиране. Беше облекчение, че най-после щеше да започне да го търси с едно освободено съзнание — с едно будно съзнание.