Гордън Диксън
Некромант (12)

Глава 12

Една седмица по-късно, облечен в обикновено яке и всекидневни панталони, Пол седеше заедно с още трима калфи, членове на Гилдията на пазителите, в залата за конференции в ортодоксалната част на станция „Трамплин“. С тях разговаряше енергичен млад мъж с атлетическо телосложение, късо подстриган и не по-възрастен от Пол. Фактически, той бе по-млад от двама от калфите, които гледаха объркано като преяли продавачи над тридесет години, само гдето този, който миришеше силно на лосион за след бръснене, бе два пъти по-висок от другия.

— Човек не може да обучава някого на Алтернативните закони. — С тези думи инструкторът бе започнал лекцията си, полуседнал на ръба на една маса и с лице към ниските удобни кресла, в които седяха четиримата. — Още по-малко може да обучава някого на важната способност да се създава изкуство или на основното убеждение в една религиозна вяра. Проумявате ли това?

— Ах, обучение! — възкликна звънливият бас на четвъртия член от групата калфи, млад мъж с приятно лице и кестенява коса. — Какви престъпления са били извършени от твое име!

Тъй като той не бе продумвал досега, останалите, включително инструкторът, изглеждаха някак стреснати не само от изказването му, а също и от силата и тембъра на гласа. Младият мъж им се усмихна.

— Достатъчно вярно — потвърди инструкторът след кратка пауза. — И съвсем вярно за Алтернативните закони. Нека ги опростим до една абсурдна крайност и кажем, че гледната точка, която изразяват, е като тази на едно практическо правило — ако то действа по най-добрия начин за всеки друг, съществува възможност този начин да не е най-добрия за теб. С други думи, ако искаш да стигнеш до върха на някоя планина и виждаш един широк, добре маркиран, често използван път, насочен право към него, това е последният маршрут, който би трябвало да избереш.

Инструкторът млъкна. Всички го гледаха очаквателно.

— Не — каза той, — няма да ви кажа защо. Това би било обучение. То е добро само за начинаещи ученици. Не е добро за откриватели. Точно сега е единственото време в Гилдията на пазителите, когато ще попаднете на нещо като период на въпроси и отговори. — Той ги огледа. — Вие сте свободни да пробвате и да ми кажете защо. Ако искате.

— Ах — възкликна приличащия на продавач едър мъж, който миришеше на лосион за след бръснене. Той изпусна възклицанието набързо, а за неговите слушатели веднага стана очевидно, че гласът му, макар силен и решителен, не беше нито басов, нито звънък. — Аз… а… разбирам, че Алтернативните закони са парапсихологични по природа. Може ли забъркването на обикновените, тоест, да кажем… а… научни закони да имат потискащ ефект върху личностните… искам да кажа, върху различния тип личност, която е способна да използва предимството на енергиите на Алтернативните сили? — Той си пое въздух и бързо добави — Имам предвид неговата, така да се каже, същностна разлика?

— Не — любезно отвърна инструкторът.

— Не? О! — възкликна другият, седна отново прокашля се, кръстоса крака, извади носна кърпа и шумно се изсекна.

— Областта на парапсихологията — каза инструкторът — е само една малка част от вселената на времето и пространството. Алтернативните закони ги обхващат, но не само тях.

— Те значат това, което гласят, нали? — попита неочаквано по-дребният мъж тип продавач. — Алтернативни закони — други закони. И единственият път да се открият другите начини е умишлено да се избягва установеният начин.

— Правилно — каза инструкторът.

— Съзидателно — намеси се младият мъж със звънливия басов глас.

— И това е съвсем правилно — каза отново инструкторът и ги огледа с бърз поглед отляво надясно. — Никой от вас тук няма да стигне толкова далеч, ако не покаже някаква способност в областта на Алтернативните закони. Тази способност може да бъде парапсихологична, да кажем, телепортация или, да кажем, да се пише истинска творческа поезия, или дори някаква особена чувствителност към нуждите на отглежданите растения. С това не възнамерявам да ви създавам впечатлението, че градивността е изцяло дело на Алтернативните закони, или дори ключ към тях.

— Ах — възкликна едрият мъж тип продавач, разкръстосвайки решително краката си, — вие сигурно не очаквате от нас просто да пишем поезия, да отглеждаме растения или дори да можем да се телепортираме.

— Така е — потвърди инструкторът.

— Тогава… а… възможно ли е да имате предвид — попита едрият мъж тип продавач, на чието чело започнаха да избиват капчици пот, — че тези неща, каквито и да са те, представляват една част, само някаква част от Алтернативните закони? И останалото ли е онова, което трябва да търсим, да опитваме, да получим?

— Да — отвърна инструкторът. — Много добре. Този отговор не е пълен, по какъвто и да е начин…

— Не, не, разбира се, че не — съгласи се едрият мъж тип продавач, като се изчерви, усмихна и извади своята носна кърпа. Той отново издуха носа си, сякаш беше войнишка тръба.

— … отговор не е пълен, по какъвто и да е начин — каза инструкторът. — Фактически, ако съществува изчерпателен отговор, то аз не го зная. Всеки в тази работа е сам със себе си. А сега — той се изправи, — мисля, че вие вече проведохте една достатъчно дълга дискусия върху една по същество недискутируема тема, че да ви стигне до края на живота. Ако наистина вече не сме нанесли вредата, изграждайки някакви изкуствени концепции. Запомнете — гласът и поведението му рязко се промениха, — животът е една илюзия. Времето, пространството и всички неща са някаква илюзия. Не съществува нищо — нищо, освен Алтернативните закони.

Той внезапно млъкна. Калфите станаха машинално и започнаха да излизат един по един. Но когато се отправи към изхода, Пол почувства, че инструкторът го докосва по ръката.

— Само минутка — каза инструкторът. Пол се обърна. Другият почака, докато останалите калфи излязат от помещението. — Ти не каза изобщо нищо.

— Да — потвърди Пол. — Точно така. Не казах нищо.

— Имаш ли нещо против да попитам защо?

— Ако си спомням добре — отвърна Пол, — ключовата дума в книгата на Уолтър Блънт е унищожение.

— Да, така е.

— А ние — продължи Пол, гледайки надолу към инструктора от собствения си по-висок ръст — говорехме за съзидателност.

— Хмм. Разбирам — каза инструкторът, кимайки замислено. — Ти мислиш, че някой лъже.

— Не — отрече Пол. Той почувства внезапна умора, която въобще не беше физическа. — Просто нямах нищо за казване.

Инструкторът го погледна втренчено.

— Сега ти си този, който ме озадачава — каза той. — Аз не те разбирам.

— Имам предвид, че нямаше полза да казвам каквото и да било.

Инструкторът отново поклати глава.

— Продължавам да не те разбирам — каза той. — Но всичко е наред. — Усмихна се. — В Гилдията това означава: На твоето собствено аз бъди верен, тогава няма да е нужно да обясняваш на никой друг.

Инструкторът потупа Пол по рамото.

— Върви, човече! — каза той и те се разделиха.

 

 

Връщайки се обратно към своята стая, както Джейс го бе предупредил да постъпва, когато не е зает с нищо друго, Пол мина по тясната пътека на моста над ретранслационното помещение в ортодоксалната част на Станцията. Той имаше само някаква смътна представа за онова, което ставаше в тристепенния ускорител, който се простираше почти четвърт миля през обширната, висока четири нива, кухина, с тридесет- и четиридесетфутови тераси с оборудване, обграждащи неговата тръбовидна форма. От новините и описанията в списанията бе научил, че действието на ускорителя е въпрос на движение на една точка от по-високо енергийно ниво напред-назад по линия с константно по-ниско енергийно ниво, докато скоростта на точката достигне малко под скоростта на светлината. В този момент тя се разкъсва (т.е., изчезва) и в замяна на това се превръща в точка на не-време, следваща същия път. Тази точка на не-време, при перфектно синхронизиране с точка на не-време в лабораторната сграда от Комплекса с щаба на Световния инженер, създава път за мигновено извънвремево пренасяне между двете точки.

Тъй като точката не-време има универсална дименсия, тя би могла, посредством сложен технически процес, да служи за транспортиране на предмети с произволен размер от главната станция на Земята до вторичната тук Меркурианска станция. Поради някаква причина между станциите трябваше да има определено минимално разстояние — Марс и Венера са твърде близо до Земята. Станциите там са били пробвани, но без успех. Но поне теоретично, по този метод станция „Трамплин“ би могла да бъде снабдявана с всичко необходимо от Комплекса на Световния инженер. На практика не беше така, защото функцията й на Меркурий беше да експериментира с нейния край на транспортния път и да го ремонтира. Вместо това, по-голямата част от големите нужди на Станцията бяха посрещани посредством преработка на материали от Меркурианската кора.

По същия този маршрут беше възможно не само теоретически, но и практически, и изпращането на живи същества, включително хора. Обаче онези, които го пробваха, флиртуваха с лудостта или със смъртта от психически шок и дори да не ги сполетеше нито една от двете, те никога не можеха да бъдат склонени да опитат отново. Очевидно изпитаното от пренасяния беше един извънвремеви момент на пълно съзнание, през който той се чувстваше разпрострян до безкрайни размери и после отново свит в приемателния край. Нямаше полза от използването на познатите съвременни успокоителни или упойващи средства. Те изглежда само подсигуряваха фатално ниво на шока. Бе съобщено, че медицината работи върху голям брой лекарства, които изглеждат в известна степен обещаващи, но нямаше никаква непосредствена надежда за откриването на специфично лекарство.

Междувременно, безпилотни кораби бяха започнали да летят със субсветлинни скорости до някои от по-близките звезди, за които се знаеше, че имат планетни системи. Корабите носеха автоматично оборудване способно да монтира вторични приемателни станции при пристигането си на някоя безопасна планетна база. Ако, и когато медицината дадеше онова, което се очакваше от нея, транспортната структура щеше да бъде вече създадена.

Пол се интересуваше малко от всичко това. Той го беше приел и преминал нататък, отбелязвайки само, че при преминаването покрай и над оборудването, както правеше сега, получаваше от него едно излъчване на лека приятна възбуда. Подобно на така нареченото „електрическо“ усещане във въздуха преди гръмотевична буря, което идваше не само от излишъка на йони, но и от внезапния стряскащ контраст на тъмно и светло от натрупването на тъмни облаци в една четвърт от ясното небе, от тътена и изскачането на разсеяна светкавица и гръм покрай страните на облачното натрупване и от внезапното подухване и спиране на леки пориви по-хладен въздух.

Той продължи нататък и навлезе в един участък с по-малки коридори и затворени пространства. Премина покрай двойните врати на въздушния шлюз на прозрачното затворено пространство, което съдържаше плувния басейн. С относителното прецизиране на количеството вода то беше създадено като една затворена система, независима от останалата част на станцията и с приложена към нея определена изкуствена гравитация за нормално земно плуване и гмуркане. Кантеле беше в басейна съвсем сама. При преминаването си той я видя да скача грациозно от един нисък трамплин. Пол спря за малко, за да наблюдава плуването й до страната на басейна точно зад стъклото, където стоеше той, без тя да го вижда. Кантеле не изглеждаше така тънка в бански костюм и за момент го разчувства едно дълбоко усещане за самота.

Той продължи преди тя да успее да излезе от басейна и го види. Когато стигна до стаята си, на вратата бе прикрепена бележка: „Ориентиране. Стая осма, осемнадесето ниво, следва обяд, 13:30 часа.“

 

 

Ориентирането се състоя в една друга зала за конференции. Дежурният беше в своето шесто десетилетие и изглеждаше и действаше, сякаш е бил известно време включен в разписание за академични дежурства. Той седеше на малък издигнат подиум и гледаше надолу към Пол, към тримата мъже, които бяха с него за срещата с инструктора по темата за Алтернативните закони и към още шест души, между които и една млада жена малко над двадесет години. Тя не бе красива, но с учудващо живо и весело изражение на лицето. Дежурният, който се представи като Лиланд Минолт не започна с някаква лекция. Вместо това, той ги покани да му задават въпроси.

Настъпи обичайната първоначална пауза. После заговори един от петимата мъже, които Пол не бе срещал преди.

— Аз не разбирам връзката на Гилдията на пазителите с проекта „Трамплин“ и тукашната Станция — каза той.

Лиланд Минолт се взря в говорещия сякаш през невидими очила.

— Това е някакво изявление, а не въпрос — отбеляза Минолт.

— Добре — каза говорещият. — Носи ли Гилдията на пазителите отговорност за станция „Трамплин“ или за работата върху средства за пътуване между звездите?

— Не — отвърна Минолт.

— Добре, тогава какво все пак правим ние тук? — попита другият.

— Ние сме тук — каза отмерено Минолт, скръствайки ръце над малкото си шкембенце, — защото машината не е мъж, извинявайте — той кимна към единствената жена в групата, — човешко създание. Ако доведете едно човешко създание, той или тя, на някое място като Меркурий, което да изглежда в пълно несъответствие с неговия престой тук, рано или късно, той или тя ще попита каква е връзката.

Той се усмихна на мъжа, който бе задал въпроса.

— Тогава — продължи Минолт, — когато вие му дадете отговора, той е възможно да стигне до съзнанието му и да породи следваща мисъл, вместо само да бъде регистриран като едно завършено обяснение. Точно това е вероятно да се случи с отговора, ако вие просто дадете информацията.

Последва общ кръг от усмивки.

— Добре — каза този, който бе попитал, — всеки един от нас би могъл да бъде жертвата. Но вие, все пак, не ми отговорихте на въпроса.

— Съвсем правилно — съгласи се Минолт. — Е, смисълът е, че човешките същества реагират по този начин, защото притежават вродено любопитство. Една машина — да я наречем технологическо чудовище — може да притежава всичко друго, но то ще бъде свързано с липса на вродено любопитство. Това е дарба, запазена за живите същества. — Той отново направи кратка пауза. Никой не каза нищо. — Сега, в днешно време нашият свят е сграбчен от механичното чудовище, чиято глава, ако желаете да наречете това така, е Комплекса на Световния инженер. Това чудовище се опълчва срещу нас и може твърде добре да ни контролира чрез всяка покупка, която правим с нашите кредитни номера; всеки път, когато ползваме обществения транспорт или се храним, или наемаме място за живеене — т.е., може да ни контролира по време на целия ни престой на Земята. Комплексът-поддържащо оборудване при „Трамплин“-а тук е официално част от Комплекс-Старши на Земята. В действителност обаче няма никаква връзка освен моста за транспортиране и комуникация между тези две планети. — Той се усмихна на групата.

— И така — продължи Минолт, — ние се крием тук под наметалото на „Трамплин“-а. На практика ние го контролираме. Но неговата работа не е наша работа. Той ни служи само като прикритие. Разбира се ние сме публична тайна също и за тези работници в „Трамплин“-а, които не са членове на Гилдията на пазителите. Но, както казах, една машина не реагира, като човешко същество. Ако не вижда нещо, тя просто приема, че го няма Машината не се рови и не си пъха носа в тъмните кьошета, защото може да открие врагове.

Една ръка се вдигна. Обръщайки леко глава, Пол видя, че това беше жизнерадостната млада жена.

— Да? — каза Минолт.

— Това няма смисъл — рече тя. — Комплексът на Световния инженер се управлява от хора, а не от машини.

— Ах — възкликна Минолт. — Но вие правите предположението, че Световният инженер и неговият персонал владеят контрола. Те не го владеят. Те са управлявани от физиката на обществото на нашето време, която на свой ред се управлява от Земния Комплекс, за да му дадем някакво удобно наименование, без който обществото не би могло да съществува.

Жената се намръщи.

— Искате да кажете — тя се поколеба за момент, преди да се хвърли в студените води на безумното изявление, — че Комплекс-Старши притежава разум?

— О, напълно съм сигурен, че можем да кажем така — отвърна Минолт, развеселен. — Притежава фантастично количество знания, разбира се, но също така и един вид определен елементарен разум. Но не мисля, че искахте да попитате точно това. Според мен искахте да попитате дали Комплекс-Старши или Супер-Комплекс, както разбирам, че напоследък са започнали да го наричат много хора, има его — някаква своя собствена идентичност и личност.

— Е… да — съгласи се тя.

— Така мислех аз. Ами, отговорът на това, дами и господа, е достатъчно смайващ. Да, той има самоличност.

Групата в стаята, която се беше настанила удобно да слуша някакъв сократов диалог между младата жена и Минолт, изведнъж се събуди и изказа, шушукайки, своето недоверие.

— О, не в човешкия смисъл, не в човешкия смисъл — каза Минолт, успокоявайки ги отново с жест. — Не възнамерявам да атакувам вашата доверчивост. Но със сигурност всички вие осъзнавате, че рано или късно трябва да бъде достигната една точка на усложнение, в която за машината ще е необходимо определено количество елементарна мисловна енергия. Фактически, защо не? Много удобно нещо е да се притежава машина, която може да разсъждава и следователно сама да се предпазва от изпадане в свои собствени грешки.

— Ах — възкликна едрият мъж тип продавач, спътник на Пол от по-раншното събиране. — В този случай, аз не мога да видя… т.е., косвеният проблем е този за контрола, който желаем да избегнем. Не е ли така?

— Аз — каза Минолт, взирайки се в едрия мъж — обяснявах личността на Комплекс-Старши.

— Ах, разбирам — каза едрият мъж. Той се облегна назад и си издуха носа.

— Вашият въпрос бе добър, но малко преждевременен — каза Минолт. — За момента трябва да разберете какво аз имам предвид под машинно его. Помислете за растящите Комплекси с компютърно ориентирано оборудване там, на Земята, като за животно, чиято цел е да поема все по-голяма част от работата по съхранение на живота и здравето на човечеството. То расте, докато е средството, посредством което човечеството е живо и здраво и докато в него се изгради определена способност за независимо разсъждаване, така че то да не осигурява хубаво време за Калифорния, когато това действие ще причини по-късно градушки за житните посеви в Канада. Каква е следващата еволюционна стъпка за едно толкова мислещо създание?

— Инстинкт за самосъхранение ли? — попита бързо девойката, докато едрият мъж прочистваше гърлото си, подготвяйки го за още едно „ах“.

— Съвсем правилно.

— Ах, аз мисля, че то не би гледало на човешките действия по линията на своите разсъждения… ах… подобно, така да се каже, като на песъчинки в плавно работещ двигател?

— Възможно ли то да притежава толкова голяма сила на въображението? — попита девойката. И тя и едрият мъж бяха обърнали погледите си към Минолт, който седеше отпуснато и се взираше в тях.

— Аз нямах предвид истинско въображение. Ах… това беше една илюстрация.

— И твърде добра — каза Минолт, когато девойката отново отвори уста. — Комплекс-Старши е един вид доброжелателно чудовище, чието единствено желание е да ни задуши с някакво пресищане от услуги и защита. Притежава един вид механически разум без специално местонахождение, но с някакъв инстинкт да се защитава и способност да продължава да увеличава контрола си върху грижата за човека. И той гледа не само на нас, в Гилдията на пазителите, но и на всички онези, чиято независимост се проявява във взимане на наркотици, присъединяване към култови общества и всяко друго непланирано от машина действие, като на някакъв вид песъчинки, които трябва един ден да бъдат грижливо очистени.

Минолт погледна към задната част на своята група слушатели.

— Да? — попита той.

Пол, обръщайки глава, видя един млад мургав мъж отзад да сваля вдигнатата си ръка.

— Изглежда почти глупаво — каза мъжът — човек да си прави целия този труд, за да се противопоставя на купчина оборудване, без значение колко сложно.

— Драги мой приятелю — каза Минолт, — ние в Гилдията на пазителите не се противопоставяме на купчина оборудване. Противопоставяме се на една идея(която се е разраствала в продължение на няколкостотин години), че щастието на човешката раса се състои във все по-плътното загръщане в ограничаващите ленти на една технологична цивилизация. — Той се изправи. — Мисля, че за момента това е достатъчен материал за размишление. Предлагам на всички ви да обмислите положението.

Той слезе от подиума и се отправи към вратата на помещението. Слушателите му също станаха, за да излязат навън, а порядъка в стаята се разтвори в бърборене и бавно тълпене на хора през изхода. Докато си проправяше път към вратата зад Минолт, Пол зърна девойката, която току-що бе задържала за разговор едрия мъж.

— Мисля, че вие сте в голяма грешка относно силата на въображението, която предполагате, че притежава Комплекс-Старши — казваше сериозно тя.