Гордън Диксън
Некромант (3)

Глава 3

Администраторът, който работеше през следобеда на дневната смяна на рецепцията на хотел Кох-и-Нор в търговския център на Чикагския комплекс, беше осъзнал факта, че изпитите за установяване на пригодността му бяха определили, че би трябвало да си намери работа в специалния клас служба. Класът беше украса и всъщност ненужен от гледна точка на съвременното хотелско оборудване. Следователно, той работеше добросъвестно с първичната ефективност на едно добро украшение — правейки всичко възможно да бъде забелязан.

Администраторът не вдигна глава, когато чу приближаващите се към бюрото му стъпки и спирането им пред него. Той продължаваше да записва с елегантен почерк текущите важни гости в списъка, който правеше върху листа за официални съобщения в допълнение към регистъра за посетителите.

— Имам резервация — каза един мъжки глас. — На името на Пол Формейн.

— Много добре — отвърна служителят без да вдигне поглед, добавяйки още едно име към своя списък. После направи пауза, за да се наслади на гладките и плавно изписани ченгелчета в буквите п и л на своя краснопис.

Той внезапно почувства, че ръката му е уловена и задържана в един юмрук, значително по-голям от неговия. Това спря движението на писалка. Странното сграбчване задържаше ръката му като уловена муха — не така, че да я смачка, а със загатване за запас от непреодолима сила. Стреснат и малко уплашен служителят вдигна поглед и откри, че пред него стои висок мъж на неопределена възраст само с една ръка, чиято длан го държеше с такава неочаквана сила.

— Сър? — каза служителят с малко по-висок тон, отколкото би му се искало.

— Казах — рече търпеливо високият мъж, — че имам резервация на името на Пол Формейн.

— Да, сър. Разбира се. — Служителят направи още веднъж усилие да освободи уловената си ръка. Сякаш размислил, високият мъж я пусна. Служителят се обърна бързо към регистъра на бюрото си и набра името. Регистърът оживя с информацията. — Да, сър. Ето я. Една външна, единична. С каква декорация?

— Съвременна.

— Разбира се, господин Формейн. Стая 1412. Асансьорите са зад ъгъла, вляво от вас. Ще се погрижа да ви изпратя багажа незабавно, щом пристигне. Благодаря…

Но високият еднорък мъж вече се беше запътил към асансьорите. Служителят го проследи с поглед, а след това се взря в своята собствена дясна ръка. Раздвижи пробно пръстите й. Не му беше хрумвало никога преди, колко чудесно конструирани неща бяха тези пръсти.

Горе, в стая 1412, Пол се съблече и взе един душ. Когато излезе изпод него, единственият му куфар беше пристигнал по улея за багаж в стената на стаята. Полуоблечен той се погледна в огледалото, което отрази неговото мършаво гладко-мускулесто изображение носещо сиво-зелени всекидневни спортни панталони за еднократна употреба, които беше получил чрез натискане на бутона на стайния разпределител след душа. Над талията, гърдите и раменете му показваха здравословен тен. Фините белези, останали след пластичната хирургия вече бяха избледнели до почти пълно изчезване. Сега беше началото на една нова пролет, осем месеца след инцидента в мината, със сиво небе и хладен мартенски вятър, духащ откъм езерото Мичиган.

Краят на остатъка от лявата му ръка изглеждаше повехнал, но сякаш не толкова много поради липсата на поддръжка от останалата част от крайника, колкото в контраст с дясната ръка, която му беше останала.

Компенсационното развитие на дясната ръка бе продължило с необикновена скорост и до крайност според лекарите на Пол. Тя висеше сега, отразена в огледалната повърхност, подобно на огромна жива тояга от кости и мускули. Делтовидният мускул изпъкваше като скала над мястото, където ключицата влизаше в раменната става, а от по-ниската част на делтовидния мускул трицепсът и бицепсът се извиваха като гърба на кит към по-малките, приличащи на възли мускули над лакътя. Под него флексорът и брахиорадиалисът се издигаха като ниски хълмове. Тенарната група представляваше твърда буца в основата на палеца му. И това беше някаква тояга, както той понякога мислеше за ръката си. Не, нещо така тромаво като тояга. По-скоро приличаше на някаква непреодолима сила, като от стенобойна машина, облечена в плът. В продължение на трите четвърти от една година след инцидента в мината, след дългия процес на хоспитализация, операция и възстановяване, тази непобедима част от него, която седеше в подсъзнанието му, изглежда беше избрала ръката за себе си. Тя беше тази част от Пол — частта, която не се съмняваше в нищо и най-малко от всичко в себе си. Нито имаше време за губене с позирането на някакъв хотелски служител.

Ръката смътно безпокоеше Пол. Подобно на човек, пробващ непрекъснато с език болен зъб, той откри, че често изпробва силата на ръката върху разни неща и че всеки път е отново обезпокоен от резултата. Сега, стоейки пред огледалото, той посегна и обви с дланта си единствената украса в почти голата модерна хотелска стая. Това бе една калаена ваза във формата на лале с височина около девет инча с една-единствена червена роза в нея, която стоеше върху тоалетната маса. Вазата се събра с лекота в юмрука му, а той я повдигна, започвайки бавно да я стиска.

За момент почти изглеждаше, че дебелите метални стени ще устоят. После вазата започна бавно да се смачква навътре, докато розата, с прекършено по средата стебло, клюмна на една страна, а водата преливайки над ръба на вазата, потече върху стягащия се юмрук. Пол разхлаби хватката, разтвори юмрука си и погледна за миг лежащата върху дланта му смачкана ваза. После хвърли останките — ваза, цвете и всичко останало — в кошчето за боклук до тоалетната маса и прегъна пръстите си. Те даже не се бяха схванали. След прилагането на толкова голяма сила мускулите на ръката би трябвало да започнат да се схващат и тя да стане безполезна. Но това не се беше случило.

Той приключи с обличането и слезе надолу към подземния вход в сутерена на хотела. Сред свободните коли, чакащи на хотелската пътна серпентина, имаше една двуместна. Той се качи в нея и набра стандартното 4441, което беше адресът на Указателя за всички градове, центрове и комплекси с население над петдесет хиляди души. Малката кола се вля в подземния трафик и петнадесет минути по-късно го превози през четиридесетте мили път до терминала на Указателя.

Той регистрира своята кредитна карта в счетоводството на Чикагския комплекс и една пътна служба го насочи към някаква кабина на деветото ниво. Той стъпи върху диска на голям тръбен асансьор сред няколкото други хора и откри, че погледът му е привлечен от една книга, носена от някаква девойка.

Книгата беше в малък портативен диаскоп с размерите на длан, а корицата гледаше към него от екрана на диаскопа. Гледаше го с тъмните очила и старческа уста на интелигентното лице, което беше наблюдавал този ден в мината. Лицето беше същото, само че под брадичката вместо официалната бяла яка и широка вратовръзка се виждаше червения и златистия цвят на някаква церемониална пелерина. Върху това червено и златисто с черни релефни букви бе изписано заглавието на книгата. УНИЩОЖЕНИЕ.

Вдигайки поглед от книгата, той за пръв път видя девойката, която я носеше. Тя се взираше в него с шоково изражение, а при вида на лицето й той почувства в себе си някакъв беззвучен удар. Откри, че се взира директно в чертите на девойката, която стоеше до и малко зад Шефа на гилдията в екрана на минния команден пулт.

— Извинете — каза тя. — Извинете.

Девойката се беше обърнала и, пробивайки си сляпо път, бе преминала покрай другите хора върху диска и бързо беше слязла на нивото над онова, на което се беше качил Пол.

Той рефлексивно я последва, но тя вече се беше загубила в тълпата. Пол откри, че стои в сърцето на музикалния сектор на библиотеката на Указателя. Той стоеше, докосван леко от минаващите покрай него и се взираше напразно над главите на тълпата, за да зърне девойката. Беше само на половин крачка от редицата кабини, а през открехнатата врата на една от тях излизаше тънката нишка на една мелодия, която се пееше от някакво сопрано с хармоничен съпровод в бавни миньорни тонове…

Чакам те дълго в ябълков комфорт

Музиката минаваше през него като вятър, духащ от далеч, а блъскащите се около него хора ставаха далечни и неважни като сенки. В момента това беше гласът на девойката от асансьора. Позна го, макар да беше чул от нея само тези няколко думи. Музиката се разрастваше и го обгръщаше на крила твърде силни за любов и твърде обширни за тъга.

И дълго те чаках в ябълков комфорт

Тя беше музиката, а музиката беше вятър, който духаше през безкрайното снежно поле към една пещера, където ледени кристали звъняха при докосването им от пипалата на вятъра…

В самотната есен и несигурна пролет

Моят ябълков копнеж по теб не беше утолен…

Пол внезапно се изтръгна на свобода.

Нещо се случваше с него. Той се огледа, чувствайки отново движещата се тълпа. Музиката от кабината се беше превърнала отново в някаква нишка сред шума от тътрене на крака и на разговорите в далечината, приличащи на рева на морските вълни.

Той се завъртя в кръг, но не видя нищо от никоя страна, освен прозаичните музикални сектори на библиотечния етаж в указателя. Магията беше изчезнала.

Но също така и девойката.

Пол се изкачи на деветото ниво и намери една отворена кабина. Той седна, затвори вратата и натисна бутона за списъка на местните психиатри, давайки номера на своята вече регистрираната кредитна карта. След малко му хрумна да добави едно условие, с което да бъде ограничен списъка до тези психиатри, които се интересуват или ги засягат проблемите на хората с ампутирани в миналото крайници. Таблото пред него светна, съобщавайки, че искането е прието и че за отговора ще са необходими около десет-петнадесет минути.

Пол се облегна назад. Без много-много да му мисли той набра заглавието на книгата, която носеше момичето, с искане за закупуване и секунда по-късно на бюрото пред него по улея за доставка пристигна едно копие в потребителски диаскоп.

Той го взе. Лицето върху корицата на книгата изглежда се взираше в него с язвително изражение, сякаш се забавляваше с някаква тайна, която криеше от него. Изображението не бе като видяното върху екрана на командния пулт в мината, където чертите изглежда отказваха да се обединят в едно ясно наблюдавано лице. Сега Пол го виждаше цялото, но нещо друго не беше наред. Това не беше толкова лице, колкото восъчна маска. Приличаше на нещо безжизнено и без значение. Той натисна бутона, който щеше да смени картината на корицата с първата страница отвътре.

Върху цялата ширина на показания бял лист пред очите му отново изскочи заглавието.

УНИЩОЖЕНИЕ от Уолтър Блънт

Пол обърна титулната страница и откри, че гледа началото на някакво въведение, написано от някой, чието име не му беше известно. Прегледа бегло половин дузина страници от него.

Уолтър Блънт, четеше той, е син на богати родители. Семейството му притежава контролния дял на един от големите институти за изследване на синьоперковата риба тон, който проследява кръговия й миграционен маршрут между Северна Америка, Южна Америка и Япония. Блънт израства много надарен, но недисциплиниран. Живее живота на богаташ, който няма нищо важно за правене до деня, в който, заедно с хиляди други ловци, бива застигнат от бурна, необичайна за началото на зимата, снежна виелица, докато преследва елен в Лейк Сюпиъриър Рейндж.

Четирима други от групата на Блънт умират от измръзване. Блънт, израснал в града и неподготвен също като тях, разбира в момент на огорчение за Алтернативните сили на съществуване и предлага да им служи до смъртта си срещу защита на собствения му живот. Вследствие на тази сделка той излиза безпроблемно от гората на безопасно място и неизмръзнал и неизтощен намира подслон, въпреки бръснещия вятър, бързо падащата температура и факта, че е бил облечен само с най-леките ловджийски дрехи.

Вследствие на това преживяване Блънт се посвещава на Алтернативните сили. Той цял живот създава и организира Гилдията на пазителите или Société Chanterie, съставена от студенти и дипломирани работници по Алтернативните сили. Целта на Гилдията на пазителите била всеобщо приемане на позитивния принцип на унищожението. Само посредством унищожение човечеството би могло да покаже своето придържане към Алтернативните закони, а само те са достатъчно силни да го спасят от техническата цивилизация, която е вече на ръба да го улови като муха в кехлибар.

Нежният звън на едно устройство, съобщаващо за пристигналия отговор върна вниманието на Пол към екрана пред него. Там видя двоен списък с имена, адреси и номера за връзка. Той премести вниманието си към приличащата на пишеща машина клавиатура под екрана и въведе едно съобщение до всички имена в списъка.

Лявата ми ръка беше ампутирана преди малко повече от седем месеца. От тогава до днес моето тяло е отхвърлило три опита за присаждане на заместител. При обикновените физиологични процеси не можа да бъде открита никаква причина за отхвърлянето. Лекарите ми препоръчаха да изследвам вероятността за намесата на психологически процеси и ми предложиха да опитам да разреша своя проблем с помощта на психиатрите от този район, в който е извършена колосална работа относно лекуването на хора с ампутирани крайници. Бихте ли проявили интерес към приемането ми като пациент?

Пол Алън Формейн.

Файл № 432 36 47865 2551 OG3 K122b,

Стая 1412, Хотел Кох-и-Нор, Чикагски комплекс.

Пол стана, взе книгата, която току-що бе закупил и се отправи обратно към хотела. По пътя и след като се върна в стаята си той продължи да чете написаното от Блънт. Изтегнат на леглото си в хотелската стая той прочете една сбирка от безумни глупости, смесени със сериозни факти и един настойчив апел към читателя, да се запише като студент за обучение под ръководството на някой дипломиран член на Гилдията на пазителите. Обещаната награда за успешно завършване на курса на обучение очевидно трябваше да бъде една сила, надхвърляща всички безумни мечти за магическа способност, каквато някога е била получавана.

Това беше твърде странно, за да бъде прието на сериозно.

Пол се намръщи. Улови се, че държи предпазливо книгата. Тя не помръдваше във физическия смисъл на думата, но от нея идваше някаква вибрация, която изглежда проникваше до мозъка на костите на Пол. Стаята започна да се изпълва с някакво пеещо мълчание. Приближаваше го един от неговите моменти. Той остана неподвижен като вълк, който внезапно се е натъкнал на капан. Стените около него вдишваха и издишваха. Мълчанието запя по-високо. Мястото и моментът му заговориха.

ОПАСНОСТ.

Остави книгата.

Тишината запя по-високо, запушвайки ушите на неговото възприемане…

Опасността, каза непобедимата част от него, е дума измислена от деца, а е в основата си безсмислена за възрастния.

Той натисна бутона, за да обърне страницата. Посрещна го наименованието на нова глава.

АЛТЕРНАТИВНИ СИЛИ И ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА РАСТЕЖА.

ЗАМЯНА НА ЛИПСВАЩИ КРАЙНИЦИ ИЛИ ДОРИ НА ЦЯЛОТО ТЯЛО.

 

Компенсиращата регенерация на части от човешкото тяло чрез епиморфоза или възобновяване на растежа от регенеративен нарастък или група неразделени клетки на повърхността на раната е свойство, подаващо се на стимулация от Алтернативните сили. Механизмът е прост, щом веднъж се схванат основните принципи. В този случай те са нееволюционни (блокиращи за Природните сили) и регресивни (активно противоположни на Природните сили). Тези принципи не са само статистически негативни, а също и динамически негативни, така че от факта за техния динамизъм произлиза необходимата енергия за процеса на регенерацията…

Телефонът иззвъня, разваляйки магията. Стаята се върна обратно в естествения си вид, а ръката му отпусна книгата. От леглото си той видя светването на телефонния екран.

— Съобщение на Указателя относно вашето запитване, сър — каза някакъв шаблонен глас от екрана.

Екранът се разтвори в списък от имена с научни степени по медицина и психология след тях. Имената угасваха едно след друго, докато остана само едно. Пол го прочете от леглото.

Д-Р ЕЛИЗАБЕТ УИЛЯМС

Миг по-късно до него бе изписана думата приемам. Пол остави книгата настана на място, откъдето по-късно да може да я вземе.