Гордън Диксън
Некромант (10)

Глава 10

С пълното и правилно разбиране на положението, е напълно логично, че самата малка частица от секундата, предшестваща една насилствена смърт, би могла да бъде подтик към спекулативно мислене.

Деветдесет и три години след като Пол бе застигнат от експлозията на блокчето желеобразен взрив феноменът не-време — тоест, състоянието на съществуване, при което времето липсва — беше окончателно и напълно обяснен. Той разбира се е бил използван, макар и наслуки, дори от хората предшестващи Гилдията на пазителите. Но с разработването на формата на транспортиране чрез фазов преход, която позволи разпространението на човешката раса сред звездите, стана необходимо да бъде разбрано състоянието а-време, което стои в основата му. Кратко и приблизително обяснението беше, че съществува реципрочно отношение между времето и положението в пространството. И ако времето престане да съществува (може би действа би била по-правилната дума), тогава изборът на положение в пространството става безкраен.

Съществуват, разбира се, практически трудности, ограничаващи използването на този феномен, които се появяват с възникването на проблема за точно изчисляване на желаното местоположение. Но това е обяснено на едно друго място^[1]. Още веднъж, в бъдещето и пак на едно друго място, проблемът не-време ще бъде въведен още веднъж, когато бъдат приложими свързаните с него философски аспекти. Но, засега, за да се върнем отново към историческия момент на експлодиращия куб от желеобразно взривно вещество, важно нещо е за прости практически цели не-времето да може да се приема само като означаващо достатъчен, неопределен период от време.

Никой — буквално никой — не е застрахован срещу грешки. За Пол беше грешка да изостане от Джейс и Кантеле при тяхното отпътуване и да бъде застигнат от началото на експлозията. След като бе застигнат от нея, съществуваше само един изход. Той премина инстинктивно в не-времето, за да избегне унищожението си, както по-нецивилизованите индивиди бяха правили преди него. Почти всеки е чувал за удостоверената автентичност на случая с мъжа, който разхождал конете от своята карета в небитието. Има и много други подобни случаи.

В не-времето съзнанието не напуснало Пол и той получил едно внезапно усещане, че още от първия инцидент с лодката никога не бе оставал без някаква частица от него. Дори спането му ставало жертва или на периоди на несимволично мислене на подсъзнателно ниво, или на сънища. А сънищата на практика изглежда бяха фина мелница в комплекса на неговия мисловен механизъм — една мелница, вземаща резултатите от грубите данни, изкопани посредством сетивата от твърдата субстанция на заобикалящата го среда през деня, после грубо раздробени от по-висшите интелектуални процеси на разума и сега смлени на фин прах и започната работа върху по-неясния процес, който щеше да отдели чистите ценни елементи на разбирането.

Той не позволяваше съзнанието му да се занимава с нищо друго. Хрумна му, че може би тази е основната причина за неговия непреодолим отказ да приеме хипноза. Но това обяснение не го задоволяваше напълно в онази област на неговото възприятие, в която той беше най-чувствителен — не го усещаше като изчерпателен отговор. Ако познаваемите процеси, чрез които той се опитваше да разбере и управлява своята среда, можеха да бъдат сравнени с механичните, последните би било най-добре да бъде сравнявани с нещо химическо. А това, по свой собствен начин, бе едно така мощно и ефективно средство, че, за практически цели, не му позволяваше да види обикновените канали на здравия разум. За него беше изключително трудно да събере две и две, и да получи четири. Но беше извънредно просто и естествено да размишлява върху самото две, като изолиран елемент и да намери четири като една скрита, характерна възможност за него.

Той гледаше на цялото съществуване през някакъв прозорец, който разкриваше само уникалните елементи. Подхождаше към всичко от гледна точка на изолатите — на изолатите и техните скрити възможности за характеристика. Цялото време, например, беше скрито в който и да е отделен момент, въпреки че другият момент също криеше в себе си цялото време.

Оттук следва, че беше почти невъзможно да бъде изигран или излъган. Всяка пробутана му измама почти незабавно рухваше подобно на измамно здрава конструкция под естествената тежест на своите собствени увеличаващи се възможности. Оттук следва също, че той бе почти невъзможно да бъде изненадан, което невинаги бе предимство. Всеки обрат на събития, бидейки скрит в момента предшестващ проявата му, беше съвършено естествен за него. В резултат на това той не се съмняваше в много голям брой неща, в които нормално би могло да се очаква от него да се усъмни.

Следователно, той не се съмняваше в способностите, които членовете на Гилдията на пазителите изглежда твърдяха, че притежават. Изглеждаше — поне за тази част от него — съвсем разумно Джейс и Кантеле да се опитат да извършат своето бягство с него посредством упойващ пушек, архаична погребална песен и блокче желеобразно взривно вещество с къс фитил. Той обаче си беше позволил така да се залиса в случващото се, че да се окаже изоставен и застигнат от първата микросекунда на експлозията.

В резултат на това бе доведен до самата граница на своето съзнание, но не по-далеч. Усещаше, че се движи много бързо и в същото време, че е изхвърлен от експлозията надолу в невъзможно малкия край на нещо, наподобяващо огромна фуния. Той премина бързо през всичко това почти в пълно безсъзнание, борейки се за оцеляването си. Бе потънал безкрайно дълбоко в мрака, но някъде над него имаше светлина и живот.

Пол пристигна, борейки се.

Мисълта му дойде по-бързо в съзнание от тялото. Той се събуди, за да открие, че се втурва през някакво малко голо помещение с издигната в центъра му кръгла арена и носи със себе си четирима мъже, опитващи се да го задържат. Пол се отправи към вратата на помещението. После се спря, проявявайки разбиране. Секунда по-късно мъжете, които го задържаха, го пуснаха. Когато те се махнаха отпреде му, той долови отражението си в огледалната повърхност на една отсрещна стена. Дрехите му бяха разкъсани, очевидно от експлозията, а носът му леко кървеше. Той извади от джоба си книжна кърпичка за нос и избърса кръвта от горната устна. Носът спря да кърви. Джейс и Кантеле го наблюдаваха от срещуположната страна на помещението.

— Нищо не разбирам — каза един от мъжете, които допреди малко го държаха — дребен енергичен на вид човек с рошава кестенява коса над лице с остри черти — и го погледна почти предизвикателно. — Как попаднахте тук? Ако ви води Джейс, защо тогава не пристигнахте с него?

Пол се намръщи.

— Изглежда съм бил малко по-бавен — отвърна той.

— Няма значение — заговори Джейс от срещуположната страна на помещението. — Ако вече си добре, Пол, ела насам.

Той тръгна да излиза от помещението последван от Кантеле, която хвърли бегъл загрижен поглед към Пол. Пол излезе след тях. Настигна ги в коридора извън стаята. Той беше с една гола стена без прозорци и ги водеше по лек наклон нагоре, докато внезапно завиха зад един ъгъл и излязоха на открито. Пол се огледа с любопитство. Бяха излезли на широко поле, осеяно с издигнати над земята бели бетонни площадки, от които излитаха отправящите се в космоса превозни средства, комплектовани с техните пояси от оборудване за издигане. Отвъд се виждаха покритите със сняг върхове на някаква планинска верига, непозната на Пол.

Полето не беше за търговски нужди. Еднообразността на пръснатите из него структури и сиво-кафявите работни комбинезони на персонала говореха ясно, че ставаше дума за правителствено съоръжение.

— Къде се намираме? — попита Пол, но Джейс вече се отдалечаваше заедно с Кантеле към една площадка, заета от тумбестата, почти наподобяваща луковица форма на космически кораб за далечни пътувания. Той приличаше на древен, многократно увеличен артилерийски снаряд и бе комплектован със своя разширяващ се като чиния за супа пояс от атмосферни двигатели, тунелни вентилатори към външния пръстен и правотокови въздушнореактивни двигатели навътре към центъра. Пол настигна Джейс и Кантеле.

— Къде се намираме? — отново попита Пол.

— Ще ти кажа, след като се качим на борда — отвърна лаконично Джейс. Те продължиха да вървят заедно: Джейс, вперил поглед право напред в кораба с лице като изрязано с нож и Кантеле, с нейния безмълвен поглед надолу и напред, така че да наблюдава обработената чакълеста повърхност на полето, върху което не растеше никаква зеленина. Пол почувства един внезапен лек прилив на тъга, че човешките същества трябва да са така затворени и отделени едно от друго в своето тяло и съзнание, така свързани към различни колела. И с внезапен беззвучен шок му дойде на ум, че от цялата реална вселена единствената класа изолати, които се стремят и заплашват да разчупят бариерите на своята разделеност, са хората.

Тази констатация — проста, както изглежда в голо изявление — експлодира в Пол като порция възпламенен барут, поставена пред човек в огромен и комплексен град, потънал в мрак под звездите. Експлозията по-скоро ослепява, отколкото осветява, но светлината оставя послеобраз, отпечатан върху ретината на изследователя в тъмнината и бива запомняна завинаги. Със съзнание, прочистено в момента от други дела, Пол влезе механично в базовия тунел на площадката за излитане, пътува с асансьора нагоре през нея и пояса и обръщаше малко внимание на всичко около себе си, докато бученето на външния пръстен от вентилатори започна да въздейства на съзнанието му. Той се върна обратно към действителността, за да открие, че седи в пригодима за случаите на ускорение седалка тип стол-легло в корабното отделение за пътници. Можеше да види темето на чернокосия Джейс, което едва се подаваше над горната възглавница на седалката пред него, а от другата страна на пътеката в съседство с Джейс, до извитата стена, обгръщаща асансьорния тунел, който отиваше нагоре към центъра на кораба, той видя профила на Кантеле.

Корабът се издигаше. След малко шумът на вентилаторите беше заглушен от започващия бумтеж на ракетните двигатели, който направи излишна стълбицата за отчитане на силата на звука. Малко след това видеоекранът в стената до Пол светна и, гледайки в този илюзорен прозорец, той видя поясът от издигащите кораба атмосферни двигатели, оставил зад себе си цялата свързана със земята тромавост, да пада грациозно като огромна рееща се птица към изпъстрената с облаци земя далеч отдолу.

— Всички пътници да поставят седалките в хоризонтално положение — съобщи един високоговорител някъде над главата на Пол. — Пътници, поставете веднага седалките в хоризонтално положение.

Седалките се наклониха и заеха хоризонтално положение. Меки буферни възглавници обгърнаха тялото му. За момент настъпи тишина и после заработиха космическите двигатели. Техният мощен тласък запрати сред звездите заобленото тяло на кораба с Кантеле, Джейс, Пол и всичко останало.

Пол откри, че разстоянието до Меркурий се изминава за пет дни. Между пилотската кабина при носа и двигателите в задната част корабът имаше четири напречни нива. Пътниците бяха ограничени до две от тях. Очевидно поради факта, че това бе правителствена процедура, от пътуващите се изискваше да приемат слаби упойващи средства за периода на действителния полет. Те направиха сънливи Кантеле и трима други пътници, които Пол не познаваше. Всички прекарваха по-голямата част от времето си дремейки в своите седалки тип стол-легло в някакво полулегнало положение. Джейс бе изчезнал рано в отделението за екипажа и след това Пол не го видя през първите четири дни от пътуването. Тъй като Кантеле изглежда беше подсилила ефекта на своето упойващо средство с очевидното желание да няма нищо общо с Пол, той отново бе оставен сам.

За необичайния комплект от физически и мисловни реакции на Пол упойващото средство докара летаргия на тялото, но и повишение на активността на мозъка за размишление и самоанализа. Джейс се беше измъкнал рано, преди Пол да успее да го разпитва отново, но на въпроса му отговори един висок мъж със схванат гръб в седалката зад Пол, от другата страна на пътеката, която обикаляше около централната асансьорна шахта.

— Операция „Трамплин“ — бе отвърнал рязко той и бе погледнал почти свирепо Пол със своите очи на мъж на средна възраст над белите мустаци, които контрастираха на фона на кафявия тен на лицето му. — Ти знаеш за проекта да бъдат достигнати Арктурианските планети, нали? Чирак ли си?

— Да — отвърна Пол.

— Питай твоя господар, момче! Той ще ти отговори. Кой е той? Некромант Уорън?

Тайничко леко развеселен от факта, че са се обърнали към него с „момче“ — термин, с който не го бяха наричали след четиринадесетгодишна възраст — Пол кимна.

— Точно така — каза той. — Да не би случайно вие също да сте некромант?

— Не, не — отрече мъжът. — Социолог. Това, което хората наричат „нетитулуван“. Липсва ми търпението за празните приказки. Но е хубава работа за млад човек като тебе. — Изведнъж той стана още по-свиреп. Белите мустаци сякаш настръхнаха. — Една добра работа!

— Некромантията ли? — попита Пол.

— Цялата. Цялата. Помисли за нашите деца… и за техните деца.

Един мъж на около същата възраст като беломустакатия се наведе навън от една седалка още по-назад от страната на Пол на кръговата пътека.

— Хебър — извика той.

— Да, да — рече беломустакатият мъж и потъна обратно на седалката си. — Ти си прав, Том. Не ми задавай повече въпроси, момче, питай твоя господар. Бездруго трябва вече да си взема лекарството. — Той бръкна в малкото отделение в едната подпора за ръка на седалката си, а Пол, отказвайки се от този източник на информация, се извърна и се отпусна обратно на мястото си.

Пол разполагаше с изобилие от неща, с които да ангажира ума си. Той позволи на вниманието си да се разхожда свободно сред тях.

Това беше някакъв вид умствена дейност, притежаваща свой собствен елемент на действително вградено удоволствие като награда — едно удоволствие, към което, по-късно щеше да установи, би станало съвсем възможно да се пристрасти, ако не беше фактът, че основната движеща сила за реализиране не даваше възможност за твърде голямо размотаване по пътя от средството до постигането на целта. Чисто удоволствие беше търсещият отговор дух да се пусне на свобода в големия тъмен град на цялото човешко знание. Това не бе занимание за хора, които се паникьосват лесно в тъмнината. Но за тези, които не се страхуват и притежават истинското нощно виждане на разбирането, няма друго удоволствие като това да бродят в някоя странна и заплетена част на този град, докато от сенките не изникнат форми, от формите — план, а от плана — оригиналната цел. Само тогава, при последната оригинална цел, обхваната и разбрана, идва, може би, по-значимото занимание да се накара това знание да работи в нова сграда.

И така, в продължение на пет дни Пол едва не се загуби в една нова част на този град на знанието. Малко преди кацането на Меркурий той беше внезапно извикан обратно от него и човекът, който стори това, бе Кантеле.

— Не възнамерявах да те питам защо — каза тя. Той се осъзна за факта, че тя стоеше на пътеката пред неговата седалка и го гледаше. — Но аз просто не мога… Защо направи това? Защо трябваше да убиеш Малорн?

— Да убия кого? — попита Пол. За секунда тя и нейния въпрос продължиха да бъдат смесени с формите от неговите мисли. После формите изчезнаха и той почувства, че те бяха, поне докъдето стигаше погледа му от тази страна на асансьорната шахта, сами на нивото сред седалките тип стол-легло.

— Кевин Малорн, мъжът от хотела.

— Кевин Малорн — повтори като ехо Пол. За част от секундата единственото нещо в ума му беше чувството на безкрайна тъга, че е трябвало да бъде оръдието за смъртта на мъжа и че никога до сега не бе узнал името, под което е бил познат като жив сред другите хора.

— Ти няма да ми кажеш — заключи Кантеле, когато Пол не отговори веднага. Той вдигна поглед към нейното бледо неподвижно лице.

— Ще ти кажа — рече той. — Но ти вероятно няма да ми повярваш. Аз не го убих. Не зная защо умря.

Тя го гледа втренчено още един момент, после рязко се обърна и се отдалечи към асансьорната тръба. Последвайки я малко по-късно, той откри, че всичките останали пътници в салона на едно ниво по-горе наблюдават там на голям екран издигането на пояса за приземяване от машини на химическо гориво, извлечено от местни продукти на Меркурий, който щеше да ги свали безопасно на планетната повърхност.