Гордън Диксън
Некромант (16)

Глава 16

През следващите дни Пол не я видя отново. Беше повече от очевидно, че тя го избягваше. Най-малкото сигурно беше говорила на Джейс за него, защото един ден некроманта счете за необходимо да му поговори за нея.

— Губиш си времето там — каза направо той. — Тя е на Уолт.

— Зная — отвърна Пол и погледна през масата към Джейс. Другият мъж беше се срещнал с него за обяд близо до щаба на Световното инженерство, донасяйки му дълъг и любопитен списък от култове и общества, в които, както вметна Джейс, Гилдията имаше някакво „влияние“. От Пол се очакваше да научи имената и обичаите на тези групи за някаква бъдеща дата, когато Гилдията може да поиска да се сдружи с тях. Пол прие списъка без възражение. Въпреки факта, че на теория се очакваше да приема заповеди само от шефа на Гилдията, все още му предстоеше да се срещне с Блънт. Джейс му предаваше всички негови инструкции. Пол реши за момента да не повдига този въпрос. Дори и при това положение имаше много неща, които трябваше да научи. Гилдията на пазителите наброяваше шестдесет хиляди члена. От тях може би хиляда и петстотин имаха драматични парапсихологически дарби. Дори в един свят, който приемаше такива неща — макар повечето като интересни салонни трикове или дарби сравними с мърдането на уши — хиляда и петстотин души представляваха един твърде забележителен запас от потенциални способности. От Пол се очакваше да научи всичко за всеки един от хиляда и петстотинте чудаци — кой какво можеше да прави и кога, а най-важното кой подобряваше своята сила посредством изследването й, в странната мистична и всеобхватна светлина на Алтернативните закони. В добавка за Пол имаше за учене и други аспекти на Гилдията, като например списъка, който Джейс току-що бе донесъл в часа за обяд на Пол, и цялата работа свързана със Световния инженерен Комплекс, където Тайн караше Пол да изучава процедурата подобно на всеки обучаван служител.

Времето по целия свят беше необикновено лошо. В Южното полукълбо зимата беше бурна и студена. Тук летните дни бяха мъгливи и задушни, но не падаше капка дъжд. Управлението на климата на Комплекса се намираше в положението „да открадне от Питър, за да плати на Пол“. Влагата, отклонявана към нуждаещите се части на Земята, оставяше други части или два пъти по-сухи, или ги потапяше в бурни проливни дъждове, които нанасяха големи вреди. Нямаше никаква криза, но беше досадно неприятно. Вътрешният климат на големите градове-комплекси държеше времето отвън на една ръка разстояние, но емоционалното въздействие на сезонните отклонения преминаваше безпрепятствено в климатизираните им вътрешности подобни на тази, в която обядваха Пол и Джейс.

— Добре е, също така, че осъзнаваш, че тя принадлежи на Уолт — каза Джейс. Може би за пръв път, откакто Пол го беше срещнал, в гласа на Джейс се чувстваше благост. — Тя е финландка. Знаеш ли откъде произхожда името й?

— Не — отвърна Пол. — Не, не зная.

— От Калевала — Финската национална епопея. От нея Лонгфелоу е написал своята поема Хайавата.

— Не — каза Пол. — Не знаех.

— Калева — Финландия — каза Джейс.

(Вятър през снежни полета. Звън сред ледените висулки в някоя пещера — Знаех това още от самото начало, помисли Пол.)

— Калева е имала трима сина. Красивия Леминкайнен, създател на изкуството, Илмаринен и древния Вайнамойнен.

Пол наблюдаваше Джейс с интерес. За пръв път в него бяха изчезнали динамизма и бързането. Той изричаше имената от старата легенда с любовта на учен, в гласа си.

— Вайнамойнен изобретил свещената арфа — Кантеле. И тя е една арфа, нашата Кантеле, една арфа за ръката на богове или герои. Ето защо Уолт я държи, въпреки старостта си, неотстъпващ пред нищо, освен пред своя собствен начин на действие. — Джейс поклати глава от срещуположната страна на масата. — Може би си арогантен, Пол, но дори ти трябва да приемеше факта, че Уолт е нещо повече от нас, обикновените хора.

Пол леко се усмихна. Наблюдавайки го, Джейс кратко се изсмя. Внезапно некромантът отново беше възвърнал своето собствено твърдо, блестящо аз.

— Понеже мислиш, че не можеш да бъдеш убит — каза Джейс, — считаш, че не можеш да бъдеш също и победен!

Пол поклати глава.

— Аз съм съвсем сигурен, че мога да бъда убит — отвърна той. — В това да бъда победен се съмнявам.

— Защо? — попита Джейс, навеждайки се напред. Пол беше малко изненадан да види, че човекът срещу него го питаше сериозно.

— Не зная. Просто… го чувствам — отвърна колебливо Пол.

Джейс шумно издиша през носа, издавайки звук на нетърпение. После стана.

— Изучи този списък — каза той. — Бърт ме помоли да ти предам, че ще те вземе довечера, след като приключиш с работата в твоя офис, ако не си ангажиран с нещо друго. Можеш да му телефонираш.

— Ще му телефонирам — каза Пол и наблюдава напускането на другия мъж, който се движеше ловко и бързо между масите на ресторанта.

Бъртън МакЛауд, широкият меч за две ръце с човешки мозък и душа, беше станал най-точния вариант на близък приятел, какъвто Пол можеше да си спомни да е имал някога през живота си. И то само в продължение на изминалите няколко седмици и месеци.

МакЛауд беше в началото на четвъртото си десетилетие. Понякога изглеждаше неизмеримо по-възрастен, а понякога почти момче. В него имаше някаква неизменно дълбока тъга в резултат на насилието, което беше извършил, а не в резултат от обичайните му реакции.

Той не съжаляваше за извършеното от него убийство. Съзнанието му не виждаше никаква причина защо един враг да не умре. Но дълбоко в него го натъжаваше това, че битката не беше оправдана. Сигурно на времето е имало нещо право и свято в едно равно поле, в една честна битка и в една честна смърт? Той никога не бе помислял да помоли и петаче за себе си и го смущаваше факта, че светът, в който живееше, настояваше за концепцията за неизменното петаче за всеки, дори за онези, които смяташе, че е нужно да бъдат убити. Той беше мил и кротък мъж, и малко срамежлив пред онези от човешката раса, които считаше, че заслужават това. В тази класа, заедно с Блънт, Кантеле и Джейс, Пол на свой ред бе поласкан и смутен да открие причислен и себе си. Умът му беше брилянтен, той беше инстинктивен книжен плъх, а неговия главен морален код бе толкова естествен, че изглеждаше, че между него и каквато и да било възможност за безчестие има здрава стена.

Животът му, подобно на Пол, бе живот на самотник. Това може би беше част от причината за сближаването им. Но взаимното честно отношение и липса на страх също беше някаква част от нея. Всичко започна с изпращането на Пол на някаква начална подготовка за самозащита без оръжие, като част от обучението му в Гилдията и оттам продължи с взаимното откриване на Пол и МакЛауд, че прекалено добре развитата ръка на Пол не се поддаваше на обикновено обучение, обикновена атака или лесно изваждане от строя.

— Бързината й прави това — бе казал МакЛауд една вечер в гимнастическия салон след няколкократни безуспешни опити от своя страна да хване здраво и задържи ръката на Пол. — При дадена бързина и лостово движение, човек не се нуждае особено от големи мускули. Но ти притежаваш също и тях. — Той с интерес заразглежда ръката на Пол. — Не разбирам това. Ти би трябвало да си бавен като товарен камион, а си бърз като мен или дори още по-бърз.

— Игра на природата — отвърна Пол, отваряйки и затваряйки юмрука си, за да наблюдава издуването и спадането на мускулите на ръката.

— Точно така — съгласи се МакЛауд, без всякакво наблягане на коментара. — Тя не е точно прекалено развита. Просто представлява подходящо развита тренирана ръка на човек с шест инча по-висок от теб. Някой твърде мършав, но във върхова форма и висок около шест фута и седем инча^[1]. И другата ли ти ръка беше толкова дълга?

Пол отпусна ръката надолу покрай хълбока си и за свой силен и внезапен интерес забеляза, че върховете на пръстите висят почти до коляното.

— Не — отвърна той. — Нито тази.

— Както и да е — каза МакЛауд, свивайки рамене. Той започна да облича ризата си, която бе съблякъл, за да инструктира Пол. — Всъщност, не се изпотихме особено. Ще си взема душ, след като се прибера у дома. Ще пиеш ли едно питие?

— Ако аз поръчам второто — отвърна Пол. И това бе началото на тяхната дружба.

Беше през лятото, в края на юли, когато Джейс се обади по телефона, остави списъка с култове и общества на Пол за разучаване и му предаде, че МакЛауд ще мине да го види след работа същата вечер.

Пол телефонира на МакЛауд от дъното на офиса и се договори да се срещнат в бара на същия ресторант, където беше обядвал с Джейс. Той прекара останалата част от следобеда да хвърля картите, както беше офисната фраза, в сърцето на сградата с двеста нива, която беше ядрото на световния механизъм, всъщност, в самия Супер-Комплекс.

Това беше едно от задълженията, което всеки от персонала на Тайн, включително самия Тайн, трябваше да извършва поне един път в месеца. Оборудването на Супер-Комплекса беше полусамоадаптиращо се. В него непрекъснато се правеха промени, за да бъде поддържано съответствие с направените промени в крайните механизми, навън в света, с които той бе в контакт и контролираше. Също, в определени граници, Супер-Комплексът беше способен — и упражняваше тази своя способност — да прави промени вътре в себе си. Съответно, всеки един от персонала на Тайн имаше задължението да съхранява свой собствен портфейл от карти и информация относно Супер-Комплекса. Всеки започваше с дебела пачка бележки за изменения и слизаше долу сред работните нива, за да провери действителните изменения и за да се погрижи те да влязат в неговия портфейл. Без тези неща биха могли да се получат голям брой прехвърляния на отговорността от един записващ, изчисляващ или контролиращ елемент към друг, а човешкия персонал да се окаже в положението да се опитва да инициира промени през автоматични канали, които вече са били затворени.

Това беше просто домашната работа свързана с поста член от персонала на Световния инженер, необходимото задължение на всеки за непрекъснато осъвременяване на собственото му поле на работа.

Въпреки всичко, в своя случай, Пол откри, че това беше доста повече от рутинното задължение, каквото би могло да се очаква да е то. Движещ се по случайни коридори, позволявани от подвижните устройства на самия Супер-Комплекс и заобиколен ниво по ниво от невъзможните плетеници тихо бръмчащо или цъкащо оборудване, Пол можеше сега да разбере защо човек, като слабият и замъглен от наркотици Малорн, би могъл да бъде тласнат отвъд нестабилната граница на своето съзнание в резултат от работата си тук. Несъмнено, имаше живот в този непрекъснато действащ лабиринт от разбиране и контрол. Пол го чувстваше сигурно и уверено. Но това не беше живот в човешкия смисъл на думата и не се срещаше с Пол пряко лице с лице, а, по-скоро, се плъзгаше зад струпаното на куп оборудване, криещ се в някой коридор, затворен секунда по-рано от движещо се устройство, за да блокира път, който някога е бил отворен.

Двата предишни пъти, когато бе слизал долу, за да осъвремени своя портфейл, той изглежда не бе забелязал толкова голяма целенасоченост към усещането на механичния живот около него. Питаше се, дали чувствителността му не се изостряше, може би по същия начин, както тази на Малорн.

Идеята беше странна. В момента, в който той задържа рухналата личност на Малорн до своята, за да ги сравни, нещо незабавно стана ясно — Малорн го е било страх.

Пол остана неподвижен за момент на шестдесет и седмото ниво, оглеждайки се наоколо. В далечината на открития коридор, в който стоеше, една висока блестяща купчина от съоръжения се плъзна през отвореното пространство, блокирайки го, а вдясно под ъгъл се отвори нов коридор. Това беше като да си сред движещите се части на някаква машина, която бе съоръжена така, че да внимава да не смачка някое малко създание, движещо се из вътрешността й, докато тя се движеше, за да прекъсва стари връзки между своите части и да открива нови.

Пол се върна към своя портфейл с внезапен любопитен поглед. Досега не му беше хрумвало да разгледа областите вътре в обсега на нивата на оборудването. Той, подобно на всички други членове на персонала, просто отиваше до мястото, необходимо да бъде проверено за изменение, проверяваше го и после поемаше по най-прекия маршрут до следващото най-близко място за проверка. Но портфейлът беше просто една история от изменения, отнесена към общата карта, давана в началото на всяка година. Той я прегледа.

Четиридесет и деветото до петдесет и второто ниво не показваха никакви, каквито и да било, изменения от началото на годината. В тази област картата показваше Земния терминал за връзката не-време със станция „Трамплин“ на Меркурий и оборудването занимаващо се с отношението на този проект към икономиката, социалните фактори и науката от Земна страна. Пол се намръщи над непосредствената карта на този участък. Изглеждаше невероятно един участък, занимаващ се с изследвания и открития, да е пропуснал да покаже множество промени в течение на седем месеца, да не говорим, че не бе показал нито едно.

На Пол внезапно му хрумна, че достъпът до информацията за промените в този участък може да е ограничен до определени квалифицирани специалисти. Може би до самия Тайн. Световният инженер неведнъж, а многократно през изминалите седмици, бе препоръчвал на Пол да пита за всичко, което го озадачава. Пол вдигна своя ръчен телефон и позвъни в офиса на двустотно ниво.

— Нанси — каза той на администраторката, — обажда се Пол. Знаеш ли нещо за някой участък тук долу, в който да не се изисква от мен да влизам или за който да не нужно да зная?

— Ами, не — отвърна момичето. Изражението на слабото й лице в малкия екран на ръчния телефон на Пол бе весело, но озадачено. — Членовете на персонала на този офис могат да ходят навсякъде в Суп-а.

— Разбирам — каза Пол. — Мога ли да говоря с господин Тайн?

— О, преди около пет минути самият той слезе долу в Суп-а.

— С портфейла ли?

— Точно така.

— Той носи телефон, нали?

— Само минутка. — Тя хвърли поглед на своята маса. — Мисля, че сигурно го е оставил на бюрото си тук. — Знаеш, че не обича да го носи. — Тя се усмихна на Пол. — Правилата са само за нас, останалите.

— Добре — каза Пол. — Ще го хвана по-късно, след като се върне.

— Ще му кажа, че си го търсил, Пол. Довиждане.

— Довиждане, Нанси. — Пол изключи телефона. — Помисли една секунда и после самият той се отправи към непроменения участък между четиридесет и девето и петдесет и второ ниво.

 

 

Пол не откри никаква разлика на четиридесет и деветото ниво в сравнение с другите нива в Супер-Комплекса, докато внезапно не се натъкна на дългата неясна закръгленост на тристепенната ускорителна тръба. Той мина покрай края й и откри, че пресича малкото открито пространство, което съответстваше на мястото за контакт, което беше видял при „Трамплин“-а. Това беше единият край на пътя през не-времето, който ликвидираше разстоянието между терминалите.

Когато направи първата стъпка върху фино полираната повърхност на участъка, алармата на внезапно предупреждение зазвъня силно вътре в него. Той почти се спря. Но точно в този момент нещо друго привлече вниманието му.

До ушите му достигна звука от някакъв разговор. И двата гласа използваха по-плътния мъжки регистър от тонове, а единият от тях беше на Кърк Тайн. Другият глас беше неестествен.

Те достигаха до ушите на Пол през един коридор разположен под ъгъл между високи съоръжения от оборудването. Пол тръгна бързо и тихо по коридора към тях, без да помисли защо.

Той зави зад ъгъла на коридора и спря, оказвайки се закрит от някакво стърчащо съоръжение с височина осемнадесет или двадесет фута. Точно отвъд този ъгъл гледащ към едно доста голямо открито пространство, почти квадратно, заобиколено от съоръжения с височина цели две нива. Техните по-долни части бяха осветени, както всички устройства, заради тези живи хора, които можеше да стане нужда да работят сред тях. Но тяхната по-горна част стърчеше нагоре в полутъмнината, където нямаше осветление. Навсякъде около квадрата открито пространство те се извисяваха като фино обработени и полирани идоли в някакъв храм. Мъничък под тях, обърнат с лице към една от стените образувани от тези огромни форми, стоеше Тайн.

— В това няма никакво съмнение — казваше Тайн. — Времето, бунтуването и бъркотията. Положението в света е ненормално.

— Това беше записано. — Гласът идваше отнякъде в стената от съоръжения обърната към Световния инженер. — Беше символизирано и интегрирано с основното положение. Сега показанията не сочат очевидна нужда от извънредни мерки.

— Съществува неспокойна атмосфера. Аз сам мога да почувствам това.

— Никакви конкретни индикации не са сигнализирани или регистрирани.

— Не зная — каза Тайн почти на себе си. После леко повиши глас. — Мисля, че бих могъл да те отменя в това.

— Отмяната — каза гласът — би въвела неизчислим параметър, нарастващ до върхово единично влияние от дванадесет процента и простиращ се в един осемнадесетмесечен период.

— Мога просто да игнорирам положението.

— Никое положение не се игнорира. Обичайните мерки са в процес на коригиране на отклоненията.

— И ти мислиш, че те ще се окажат достатъчни?

— Те ще извършат коригирането.

— С което искаш да кажеш, че ти мислиш така — каза малко рязко Тайн. — Някога имам намерение да си взема отпуска едно лято и да проектирам за тебе един истински елемент на самосъмнение.

Другият глас не отговори.

— Какво трябва да правя? — попита накрая Тайн.

— Продължавай редовната работа.

— Разбирам — каза Тайн. После внезапно се обърна и закрачи към срещуположната страна на квадрата. Пред него се отвори един коридор. Той се отдалечи по него. Коридорът се затвори отново зад Тайн.

Пол бе оставен да наблюдава мълчаливо.

Той тихо пристъпи в квадрата и се огледа. Съоръженията, които гледаше, не бяха различни по външен вид от най-големите компютърни елементи на други нива. Отиде до мястото, където беше стоял Тайн, но не можа да различи дори някакъв високоговорителен елемент в лицата на съоръженията, които наблюдаваше.

Някакъв слаб звук зад него го накара да погледне през рамо. Обърна се напълно. Коридорът, по който бе дошъл до това място, беше вече затворен. Съоръженията се извисяваха едно до друго като непрекъснати стени от всичките му страни.

— Пол Формейн — каза гласът, който беше говорил на Тайн.

Пол се обърна отново към съоръженията, които бе наблюдавал преди малко.

— Твоето присъствие в тази точка на пространството и времето е неоправдано в рамките на символичната структура на човешкото общество. Следователно, твоето отстраняване може сега с право да бъде извършено.