Гордън Диксън
Некромант (14)

Глава 14

Господар и некромант само по име, и в очакване на покушение над живота си Пол се върна на Земята и в Чикагския комплекс привидно от пътешествие с кану в запуснатия парков район на Кетико-Сюпериор покрай Канадската граница в близост до Лейк Сюпериор. Той бе арестуван при външния терминал на Комплекса, бе отведен в Главния полицейски щаб на Комплекса и бе дал своите показания относно местонахождението си по време на убийството на Малорн от неизвестен извършител или извършители. Един репортер на полицейски сензации от някакъв вестник го интервюира формално на излизане от полицията след освобождаването му.

— Как се чувства човек, който няма да се сблъска с възможна смъртна присъда? — попита репортерът, изравнявайки крачките си с Пол по пътя му към колите, чакащи до полицейския терминал.

— Кажете ми вие — отвърна Пол, като се качи на една двуместна кола и потегли.

Репортерът помисли един момент и изтри отговора от лентата на своя репортерски касетофон, като твърде несериозен.

— Разбира се, че с облекчение — диктуваше репортерът в микрофона на касетофона. — Обаче, познавайки съвременните полицейски методи и екипировка, изобщо не се съмнявах в констатацията им, че не съм го извършил аз. — Той прибра касетофона в джоба си и се върна обратно вътре при гишето за справки.

След като докладва на Джейс, който също се беше върнал, Пол получи указания да си наеме апартамент недалеч от Сънтден Плейс и засега да се забавлява. Той така и постъпи. Последваха няколко седмици на бездействие по време на които Пол спеше до късно, разхождаше се около Комплекса, трупайки впечатления от него и тълпите му, и общо взето чакаше да го сполети собствената му участ.

Тя не го сполетя. Пол изглежда беше почти забравен — пенсиониран и оставен настрана от Гилдията на пазителите. Все пак Джейс, когато Пол се съветваше с некроманта, и Кантеле, от един-двата бегли погледа, които той й хвърляше, изглеждаха обхванати от някакво равномерно постоянно състояние на голяма активност. При едно от своите посещения Пол се беше опитал да открие, как би могъл да се свърже с Блънт. Джейс му беше заявил най-безцеремонно, че когато стане необходимо да получи такава информация, тя ще му бъде предоставена. Пол заключи, че Блънт няма никакъв фиксиран адрес. Неговото местонахождение по всяко време бе въпрос на собственото му непосредствено решение и беше известно само на негови приближени, като Джейс и Кантеле.

Понеделникът от първата седмица на месец май намери Пол в околностите на Уинскосин Делс, занимаващ се привидно с лов на катерици. Той бе изоставил напълно всякакво съзнателно наблюдение за нападение, каквото му беше обещал Джейс, но тази предна част от неговото съзнание, която се грижеше за такива неща, не бе забравила. Средата на деня го завари седнал с гръб към ствола на сребърен явор, полузадрямал от топлината на силното пролетно слънце от едно синьо небе и потънал в някаква сбирка от вестници и периодични издания. Оръжието обаче бе на коленете му. Зад явора стръмно надолу се спускаше четиридесет-петдесетфутова урва от ронлив чакъл, а пред себе си той можеше да вижда ясно през малка горичка от явор, бор и топола едно широко поле чернозем, напудрено с новопоникващата зеленина на житни растения. Това бе една несъзнателна перфектна отбранителна позиция.

По дърветата на склона имаше сиви катерици. Те внимаваха да не се приближават твърде много до мястото, където се беше настанил Пол, облегнат на ствола на явора, но Sciurus carolinensi не бяха известни с липса на любопитство. Те си позволяваха да се движат и играят по-близо до мястото, където той седеше неподвижно. Сега, след като Пол седя и чете около два часа, една млада катерица стана толкова безразсъдна, че се плъзна иззад тънкия ствол на една топола на не повече от петнадесет фута от човека и седна дръзко на задните си крака, за да го наблюдава.

Пол усещаше това малко внимание, но със сигурност изпитваше определено удоволствие да не го прекъсва. Желанието да убива бе последното нещо в неговото съзнание. Той откриваше, че притежава повече от само морално убеждение срещу това. Разглеждаше го почти като самоизвършена ампутация. Особено в този момент, когато си беше позволил да навлезе дълбоко в живота и да раздвижи малката част от света, която го заобикаляше. Той се остави да плава в усещането на топлещата земя и на светлината и движението, които го заобикаляха, и отдаде цялото внимание на своите мисловни процеси на материала за четене, който бе донесъл със себе си.

Материалът беше само някакъв случаен избор сред многото продавани напоследък или давани безплатно издания. Но те го поразиха силно. Пол откри, че си задава въпроса как, при един такъв универсален глас за нещастие, звучащ по света, бе пропускал досега да бъде завладян от него.

Изданията бяха пълни със статистиката на бедите. Тестването на ученици от началното училище разкрило, че седем процента, от децата под осем години, са били на път да развият по-тежко психическо заболяване. Темпът на престъпленията в света се беше ускорявал непрекъснато през последните петдесет години, а само за последната година бе скочил с нови двадесет и три процента. И това се случваше в свят, в който на никой не бе нужно да се лишава от необходимото, а дори повечето от лукса, в живота. Процентът на самоубийствата в света рязко нарастваше. Сектите бяха нещо обикновено. Истерията, като илюстрираната с маршируващите общества, непрекъснато се увеличаваше. Раждаемостта спадаше.

Статия след статия или изследваха положението, или предлагаха някакъв метод на самопомощ за индивидуално настройване към него. И въпреки това — Пол прелисти отново страниците пред себе си — там имаше достатъчно и други теми, като спорт, новини, хумор, изкуство и наука, така че някой като него, който лично не бе страдал, би могъл да игнорира бележките за беди в общата симфония на съвременните постижения.

И все пак… Пол леко се намръщи. Не вярваше на това, което четеше, нито на разказваното му от други хора. Вярваше само на онова, което можеше сам да провери с критерия на неговите чувства и сега му дойде на ум, че изглежда схваща нещо от този каталог на нещастието. Чу слаб звук, сякаш някой стенеше. Или, дали не бъркаше?

Пол бутна вестниците и периодичните издания настрана и притвори очи срещу слънчевата светлина, която проникваше през младите листа. Той усещаше тежестта на оръжието върху краката си и миролюбивото шумолене на горичката. Авантюристичната катерица бе последвана на откритото от две свои другарки, но първата, куражлийката, продължаваше да е начело. Докато Пол наблюдаваше без да мърда, авантюристката се стрелна внезапно надясно към върха на лявата му туристическа обувка и я изследва с потръпващ черен нос.

Другите две я последваха. Човекът, помисли бавно Пол, се движи на прибежки, подобно на катерицата, а всяко ново откритие е склонно да преобърне светът наопаки. Всяка нова спънка изглежда заплашва с вечна нощ. Той погледна катериците. Сега и трите изследваха приклада на оръжието, който стърчеше във въздуха извън дясното му коляно на едно ниво с техните малки черни очарователни очички. Пол се опита да почувства какво е да си една от тях и за секунда неговата гледна точка нахлу в някакъв фантастичен свят на нападение и отбрана, на сън, на глад и на непознатото.

Внезапно още една катерица изтича към него иззад прикритието на най-близкото дърво. Изведнъж се получи съгласувано движение. Когато новодошлата достигна двете последователки, трите със съвършено неестествено задружно действие се хвърлиха внезапно с цялата си катерича тежест върху стърчащия приклад на оръжието. То се наклони и залюля, а дулото на цевта му, издигайки се нагоре, се блъсна в лявата страна на гърдите на Пол.

В същия този момент катерицата-авантюристка скочи точно към бутона на оръжейния спусък.

Всичко стана за миг. Само с едно движение и бързата сигурна реакция на ръката на Пол се задейства едновременно с първата атака на четвъртата катерица. Дългите му пръсти я срещнаха във въздуха, уловиха я и й счупиха врата.

Последва бързо разбягване във всички посоки. После, тишина. Пол установи, че се е изправил с изтърсено на земята оръжие, разпилени издания до краката си и никакво друго живо същество наоколо. Той все още държеше в ръката си мъртвата катерица. Сърцето в гърдите му тупна яростно още веднъж.

Пол погледна мъртвото животно. Малките черни очи на катерицата бяха силно стиснати и затворени, както можеха да бъдат на всяко живо същество, принудено да рискува всичко в една безумна борба с непознатото.

Раната от някаква ампутация кървеше някъде дълбоко в Пол. Очите му се премрежиха. Слънцето се беше скрило за момент зад някакъв облак, а целият горски терен бе в един цвят. Пол постави внимателно малкото сиво тяло в подножието на сребърния явор и приглади разрошената му козина. После вдигна оръжието за студения фино обработен метал на цевта и тръгна между дърветата.

Когато се върна в своя апартамент в Чикагския комплекс, Джейс беше вече вътре в него и го чакаше.

— Поздравления — каза Джейс, — Некроманте.

Пол го погледна. Джейс отстъпи неволно крачка назад.