Ю Несбьо
Макбет (9)

Девета глава

Дъф, като по-отракан, бе отишъл при двете момичета и ги бе попитал имат ли нещо против той и приятелят му да седнат при тях. Макбет купи бира за четиримата и докато приближаваше масата, чу Дъф да се хвали, че с неговия приятел били най-добрите от завършващия випуск в Полицейската академия. Очаквало ги повече от светло бъдеще: с други думи, мъже, които не са за изпускане. Момичетата се засмяха, а очите на Мередит — така се казваше едната — проблеснаха. Макбет я погледна, но тя сведе глава. Барът затвори, Макбет изпрати Мередит до пътната врата на дома й, а тя го възнагради с дружелюбно ръкостискане и телефонен номер. На следващата сутрин Дъф подробно му разказа как оправил Рита, приятелката на Мередит, в тясното й легло в общежитието на училището за медицински сестри.

Същия следобед Макбет се обади и с разтреперан глас покани Мередит на вечеря.

Преди това запази маса в ресторант „Лион“ и още тогава, като видя красноречивия поглед на келнера, схвана какъв гаф е на път да сътвори. Дъф му предложи свой официален костюм, но му беше голям и се наложи да вземе костюм от Банко — с два номера по-малък и купен преди двайсет години. За щастие Мередит, в елегантна рокля, с красотата и спокойното си, мило държане успя изцяло да компенсира неговата недодяланост. От менюто Макбет разбра само цените, но Мередит му обясни кое ястие какво съдържа. Такива са французите, отбеляза тя, отказват да проумеят, че езикът им вече не е световен, но същевременно, понеже са толкова зле с английския, не биха понесли двойното унижение да покажат невежеството си на езика на отколешните си съперници.

— Арогантността и ниското самочувствие често вървят ръка за ръка — каза Мередит.

— Аз имам ниско самочувствие — призна Макбет.

— Говорех за твоя приятел Дъф. А ти защо си с ниско самочувствие?

Макбет й разказа за миналото си. За сиропиталището, за Банко и Вера. За Полицейската академия. С Мередит се общуваше много лесно и Макбет се изкушаваше да й разкаже всичко, дори историята с Лориъл. Ала се сдържа. Мередит, стана ясно, бе израснала в западната част на града. Родителите й се грижели децата да са изцяло обезпечени, но били много взискателни и амбициозни — особено по отношение на братята й.

— Израснах в защитена, привилегирована и скучна среда — обобщи тя. — Никога не съм стъпвала във Втори район изток. — Засмя се, защото Макбет отказа да повярва. — Честно! Нито веднъж!

След вечерята той я заведе до речното корито. Тръгнаха по разнебитения път покрай порутените къщи и се спуснаха чак до моста „Пени“. Пред пътната врата той й пожела лека нощ, а тя се наведе и го целуна по бузата.

Макбет се прибра и в общежитието завари Дъф буден.

— Разказвай — заповяда той. — Бавно и с подробности.

Два дни по-късно. На кино. „Повелителят на мухите“.

Поеха към къщи под един чадър. Мередит го хвана под ръка.

— Как е възможно децата да са толкова жестоки и брутални? — попита тя.

— Защо децата да се различават от възрастните в това отношение?

— Нали са родени невинни!

— Невинни и без морал. Нима възрастните внушават преднамерено на децата кротка пасивност, та те да приемат мястото си в обществото и да позволяват на възрастните да постъпват с тях, както намерят за добре?

Пред пътната врата се целуваха. В неделя Макбет я заведе на разходка в гората от отвъдната страна на тунела. Носеше кошница с храна за пикник.

— Ти си можел и да готвиш! — възкликна впечатлена тя.

— Банко и Вера ме научиха. С тях често идвахме тук.

Започнаха да се целуват, тя задиша тежко и той бръкна под памучната й рокля.

— Не още… — помоли тя.

И той спря. Издълба сърце в ствола на голям дъб, а с върха на кинжала изписа имената им: Мередит и Макбет.

— Ще ти пусне — заключи Дъф, след като Макбет му разказа как е минал пикникът. — В сряда ще ходя при Рита. Покани Мередит тук.

Макбет чу да се звъни на вратата, запали свещи и отвори бутилка вино. Беше подготвен. Но не и за онова, което се случи. Още с влизането тя разкопча колана му и бръкна в панталона му.

— Н-н-недей — помоли той.

— Защо? — смая се тя.

— С-с-спри.

— Защо заекваш?

— Н-н-не искам.

Тя си отдръпна ръката, бузите й пламнаха от срам.

После изпиха мълчаливо по чаша червено вино.

— Утре сутринта ще ставам рано — съобщи по едно време тя. — Сесията наближава…

— Добре.

Минаха три седмици, без да се видят. Макбет се опита да й звънне няколко пъти, но или никой не отговаряше, или вдигаше Рита и казваше, че Мередит я няма.

— С Мередит май вече не сте гаджета, а? — попита Дъф.

— Не сме.

— И аз скъсах с Рита. Нещо против да изляза с Мередит?

— Питай нея.

— Вече го направих.

Макбет едва преглътна. Сякаш ноктеста лапа стисна сърцето му.

— И? Какво ти отговори тя?

— Съгласи се.

— Така ли? И кога ще…

— Снощи. Само вечеряхме, но беше… много приятно.

На следващата сутрин Макбет осъмна болен. Едва след няколко дни му стана ясно каква е болестта и че за разбито сърце лек няма. Трябва да се преболедува. Макбет така и направи. Страда в самота, без да спомене името й пред друг, освен пред стария дъб от здравата част на тунела. След известно време симптомите отшумяха. Почти. Макбет откри, че не е вярно онова, дето го говорят хората: човек се влюбвал само веднъж. За разлика от Мередит Лейди се оказа едновременно и болест, и лек. Жажда и вода. Копнеж и утоляване. Сега гласът й долиташе до него от отсрещната страна на морето, от отсрещната страна на нощта.

— Любов моя…

Макбет се носеше през вода и въздух, през светлина и мрак.

— Събуди се!

Той отвори очи. Лежеше в леглото им. Явно все още беше нощ, защото стаята тънеше в мрак, ала в този мрак имаше нещо зърнисто, едва забележима сивота, предвещаваща скорошно разсъмване.

— Най-после! — просъска Лейди в ухото му. — Къде беше?

— Как така къде? — Макбет се опита да задържи крайчето на съня, който сънува допреди малко. — Не бях ли тук?

— Телом да, но от няколко часа се опитвам да те събудя. Все едно беше изпаднал в безсъзнание. Какво си направил?

Макбет все още удържаше съня в паметта си, ала изведнъж се зачуди хубав ли е бил, или кошмар. Дънкан… Пусна крайчето, картините се завъртяха вихрено и потънаха в мрака.

— Зениците ти са разширени. — Тя обхвана лицето му с длани. — Взел си наркотик. Това е причината.

Той се извърна странично и от нея, и от светлината.

— Имах нужда.

— Направи ли онова?

— Кое?

Тя го разтърси силно.

— Макбет, любов моя, отговори ми! Извърши ли деянието, което ми обеща?

— Да! — Простена и прокара длан по лицето си. — Не. Не съм сигурен.

— Как така не си сигурен?

— Виждам го пред очите си със забит кинжал, но не знам наистина ли се е случило, или съм го сънувал.

— Върху нощното ти шкафче лежи кинжал. Нали се разбрахме да оставиш и двата кинжала при охранителите, след като убиеш Дънкан. По един кинжал при всеки гард.

— Да, да, не съм забравил.

— Другият кинжал при бодигардовете ли е? Хайде, Макбет, стегни се!

— Недейте спа! Макбет закла съня.

— Какво?

— Той го каза. Или съм го сънувал.

— Да влезем да проверим.

Макбет затвори очи и протегна ръце към съня с надеждата той да му даде отговор. Предпочиташе да се върне към съня, а не в онази стая. Сънят обаче се бе изплъзнал между пръстите му. Макбет отвори очи и видя Лейди да слухти, допряла ухо до стената.

— Още хъркат. Идвай!

Тя грабна кинжала от нощното шкафче.

Макбет си пое дълбоко дъх. Денят и неговата разобличаваща светлина наближаваха. Преметна крака през ръба на леглото и чак сега установи, че си е легнал с дрехите.

Излязоха в коридора. Не се чуваше нито звук. Гостите на „Инвернес“ обикновено не стават рано.

Лейди отключи вратата на бодигардовете и с Макбет се вмъкнаха вътре. Отпуснати в креслата, мъжете спяха. Кинжал обаче не се виждаше никъде. По костюмите им нямаше размазана кръв, както предвиждаше планът.

— Явно само съм сънувал — прошепна Макбет. — Да се махаме оттук.

— Не! — просъска Лейди и се насочи към вратата между стаята на охранителите и стаята на Дънкан. Прехвърли кинжала в дясната си ръка и без капка колебание завъртя рязко топката и влезе.

Макбет чакаше с наострени уши.

Нищо. Приближи се до вратата.

През прозореца се процеждаше сивкава дрезгавина.

Лейди стоеше до отсрещната страна на леглото с вдигнат пред устата кинжал. Стискаше дръжката с две ръце, а очите й бяха облещени от ужас.

В леглото лежеше Дънкан с отворени очи, сякаш втренчени в нещо до вратата към коридора. Всичко беше изпоцапано с кръв: завивката, револверът върху нея, ръката, отпусната върху оръжието, дръжката на кинжала, стърчащ от врата на Дънкан подобно на закачалка за стена.

— О, любов моя — прошепна Лейди. — Моят мъж, моят герой, моят спасител! Макбет!

Макбет отвори уста да каже нещо, но в същия миг едва доловим стържещ звън отдолу наруши пълната неделна тишина.

Лейди си погледна часовника.

— Дъф идва. Подранил е! Любов моя, слез и го задръж, докато оправя нещата тук.

— Имаш три минути — предупреди я Макбет. — Не докосвай кръвта, защото се е съсирила и ще оставиш отпечатъци. Ясно?

Тя наклони глава и му се усмихна.

— Ти се завърна.

И наистина. Най-сетне изпадна в Специалното състояние.

Пред главния вход на „Инвернес“ Дъф чакаше, зъзнеше и с тъга си мислеше за топлата постеля на Кейтнес. Тъкмо преди да натисне звънеца повторно, вратата се отвори.

— Сър, входът за казиното е долу…

— Идвам да взема директор Дънкан.

— О, разбирам. Влезте, ще позвъня и ще му съобщя, че сте тук. Комисар Дъф, нали?

Дъф кимна. Персоналът в „Инвернес“ действително беше първокласен. Дъф потъна в един от дълбоките фотьойли.

— Не отговарят, сър — докладва администраторът. — Нито в стаята на Дънкан, нито в стаята на бодигардовете му.

Дъф си погледна часовника.

— В коя стая е настанен директорът?

— В 213-а, сър.

— Нещо против да се кача и да го събудя?

— Моля, сър.

Дъф тръгна нагоре по стълбите. Пресрещна го познато лице.

— Добро утро, Дъф! — провикна се бодро Макбет. — Джак, донеси ни по едно силно кафе от кухнята, ако обичаш.

Администраторът се подчини.

— Макбет, ще трябва да ти откажа. С Дънкан се разбрахме да го взема.

— Чак толкова ли бързате? Пък и май си подранил.

— Казали сме на жените кога ще се приберем, а аз се сетих, че мостът „Кенет“ още е затворен за ремонт и ще трябва да минем по Стария. Това ще ни забави.

— Дай го малко по-кротко — засмя се Макбет и го хвана подръка. — Съмнявам се жена ти да те чака вкъщи с хронометър. Пък и ми се виждаш изморен. Ако ще караш, ти трябва кафе. Ела да поседнем.

Дъф се поколеба.

— Благодаря, приятелю, но да го оставим за друг път.

— Кафето ще замаскира дъха ти на уиски.

— Обмислям да стана въздържател като теб.

— Ами?

— Алкохолът води до три последствия: ален нос, тежък сън и голяма пикня. В случая на Дънкан явно най-вече до тежък сън. Ще се кача да…

Макбет го задържа:

— Чувал съм, че питието хем напира мъжа, хем го възпира. Засилва искането, но отслабва моженето. Как прекара нощта? Разказвай. Бавно и изчерпателно.

Дъф повдигна вежда. Бавно и изчерпателно. Дали Макбет използва старата реплика, с която навремето се разпитваха за сексуалните си подвизи, за да си припомнят младостта и студентските години, или знае нещо за авантюрата с Кейтнес? Изключено. Макбет никога не говореше завоалирано. Не притежаваше нито нужното търпение, нито нужните способности да прави двусмислени намеци.

— Няма нищо за разказване. Пренощувах при мой братовчед.

— Не си ми казвал, че след смъртта на дядо ти имаш още живи роднини. Ето, кафето пристига. Сервирай ни го в ресторанта, Джак. И набери пак Дънкан.

Успокоен, че администраторът се заема със задачата, Дъф се спусна по стълбите и жадно сграбчи чашата с кафе. Не седна обаче.

— Така е, като имаш семейство. Сигурно е постоянен източник на угризения, а?

— Нещо такова. — При първата глътка Дъф си опари езика и сега духаше кафето.

— Как са твоите хора? Добре ли се чувстват във Файф?

— Всички се чувстват добре във Файф.

— Дънкан не отговаря, сър.

— Благодаря, Джак. Опитай пак. Днес доста хора ще спят тежко.

Дъф остави чашата.

— Макбет, мисля първо да го събудя, а после да си изпия кафето, за да не се бавим излишно.

— Ще се кача с теб, с Лейди сме в съседната стая. — Макбет отпи от кафето и разля малко по ръкава си. — Да му се не види! Може ли салфетка, Джак?

— Аз тръгвам…

— Само секунда, Дъф. Готово. Благодаря, Джак. Да вървим.

Тръгнаха нагоре по стълбите.

— Да не си се контузил? — попита Дъф.

— Защо питаш?

— Не съм те виждал да се качваш толкова бавно по стълби.

— Възможно е да съм разтегнал нещо по време на гонката с „Норс Райдърс“.

— Хм.

— Иначе как е положението. Добре ли спа?

— Не. Нощта беше ужасна. Духаше силен вятър и валеше дъжд.

— Да, наистина беше много бурна нощ.

— Значи и ти не си спал?

— Напротив.

Дъф се обърна да го погледне.

— Поспах, след като бурята поутихна — уточни Макбет. — Ето тук е.

Дъф почука. Почака, после почука пак — този път по-силно. Посегна към дръжката. Беше заключено. Осени го тревожно предчувствие.

— Има ли универсален ключ?

— Ще сляза да питам Джак.

— Джак! — извика Дъф и после пак, с всичка сила: — Джак!

След секунди главата на администратора се подаде над ръба на стълбищната площадка.

— Да, сър?

— Имаш ли универсален ключ?

— Да, сър.

— Веднага отключи тази врата.

Джак се завтече с леко олюляване, извади ключа от джоба на сакото си, пъхна го в отвора и го завъртя.

Дъф отвори вратата.

Замръзнаха на прага, втренчени в разкрилата се картина.

Пръв наруши мълчанието администраторът:

— Майчице…

Макбет оглеждаше трупа на Дънкан. Прагът на вратата притискаше отдолу ходилото му. Дъф строши стъклото на пожарната аларма и тя мигом зави.

Лейди бе изтръгнала кинжала от врата на Дънкан и го бе пробола и отляво. Пистолетът върху завивката го нямаше. Иначе другото си беше същото.

— Джак! — Дъф надвика воя на алармата. — Изведи всички от стаите и ги събери при рецепцията. Нито дума какво си видял, ясно?

— С-с-слушам, сър.

По коридора започнаха да се отварят врати. От съседната се появи Лейди, боса и по халат.

— Какво става, любов моя? Да няма пожар?

Биваше си я. Нещата тръгнаха по план, а той все още се намираше в Специалното състояние. Макбет усети, че в тази секунда, в този миг, когато наоколо наглед цари хаос, всичко си е на мястото. В този момент той и любимата му жена бяха непобедими, контролираха всичко — града, съдбата, орбитите на звездите. И изпита еуфория, която по сила не отстъпваше на предизвикваната от стоката на Хеката.

— Къде, дявол да го вземе, са гардовете му? — извика гневно Дъф.

Не Дъф си бяха представяли в ролята на човека, пръв открил трупа, а някой от по-нескопосаните, по-страхливи гости в съседната стая. Малком, например. Но се случи Дъф да се окаже на местопрестъплението и нямаше как да се отърват от него.

— Влез, любов моя — посочи Макбет. — Дъф, ти също.

Избута ги напред в стаята на Дънкан и затвори. Извади служебния си пистолет от кобура на кръста.

— Слушайте ме внимателно. Вратата беше заключена и няма следи от взлом. Ключ за тази стая има само Джак…

— И аз имам — обади се Лейди. — Или поне така си мисля…

— Освен Джак остава една-единствена възможност. — Макбет посочи вратата към съседната стая.

— Охранителите му? — с престорен ужас Лейди закри устата си с длан.

Макбет зареди пистолета.

— Влизам да проверя.

— Идвам с теб — заяви Дъф.

— Изключено. Спецполицай съм аз, не ти.

— И все пак настоявам да…

— Ще правиш каквото ти е наредено, комисар Дъф.

По лицето на Дъф първо се изписа изненада. После бавно му просветна, че началникът на „Оргкрим“ е с по-висок ранг от шефа на „Убийства“.

— Само гледай жена ми да не пострада, Дъф, става ли?

Без да изчака отговор, Макбет отвори вратата към съседната стая, вмъкна се вътре и я затвори.

Бодигардовете продължаваха да спят в креслата. Единият изсумтя. Навярно воят на алармата започваше да прониква през плътната мъгла, спусната от приспивателното.

Макбет го зашлеви с опакото на дланта си.

Едното му око се отвори наполовина. Погледът зашари объркано из стаята и се прикова в Макбет. След няколко секунди се плъзна надолу.

Андрианов установи, че черното му сако и бялата риза са нацапани с кръв. Кобурът му се стори странно олекнал. Бръкна под сакото да провери. Вместо пистолет напипа студено острие на нож и нещо лепкаво… Извади си ръката и я погледна. Кръв? Още ли сънуваше? Простена. Част от мозъка му регистрираше сигнал за опасност и Андрианов отчаяно се опита да се окопити. Огледа се и видя служебното си оръжие на пода, а до него — пистолета на колегата му, заспал в съседното кресло.

— Какво по… — промърмори Андрианов, вдигна очи и се озова право срещу дулото на пистолет.

— Полиция! — извика мъжът пред него. Беше Макбет, новият шеф на… на… — Вдигнете оръжията така, че да ги виждам, или ще стрелям!

Андрианов премига объркано. Защо имаше чувството, че гази из тресавище? С какво се беше нагълтал?

— Не насочвай пистолета към мен! — извика Макбет. — Свали…

Нещо подсказа на бодигарда да не посяга към пистолета на пода; че мъжът пред него няма да стреля, ако Андрианов не мърда. Но не се сдържа. Навярно часовете, дните, годините като охранител бяха превърнали навика да защитаваш, без да мислиш за живота си, в условен рефлекс, в действие, което вече не е волево. Или просто той си беше така устроен и затова се бе ориентирал към такава професия.

Андрианов посегна към оръжието. Животът и размишленията му бяха прекъснати от куршум: проби челото му, мозъка и облегалката на креслото и се заби в стената, облепена с тапет със златисти нишки, за който Лейди бе броила цяло състояние в Париж. Трясъкът от изстрела сепна колегата на Андрианов, но той дори не успя да се разбуди, преди куршум да прониже и неговото чело.

След първия изстрел Дъф се спусна към междинната врата. Лейди обаче го спря:

— Макбет забрани да…

При втория изстрел Дъф се отскубна, дръпна вратата със замах и влетя вътре. Закова се и огледа стаята. Двама мъже в две кресла, всеки с трето око в челото.

— „Норс Райдърс“ — уточни Макбет и прибра димящия пистолет в кобура. — Зад цялата работи стои Свено.

В коридора се разнесоха викове. Някой задумка по вратата.

— Пусни ги — нареди Макбет.

Дъф се подчини.

— Какво става тук? — попита запъхтян Малком. — Мили боже, да не би… Кой…?

— Аз — отвърна Макбет.

— Извадили са оръжие — добави Дъф.

Погледът на Малком скачаше объркано от Дъф към Макбет и пак обратно.

— Срещу теб ли? И защо?

— Защото дойдох да ги арестувам.

— Причината? — попита Ленокс.

— Убийство.

— Сър — Дъф погледна Малком, — опасявам се, че имаме лоши новини.

Малком примижа зад четвъртитите стъкла на очилата. Наведе се леко напред. Така боксьор се накланя, за да се мобилизира да посрещне удар. Не вижда юмрука на противника си, но предчувства, че вече лети към него.

Всички се обърнаха към фигурата, появила се на междинната врата.

— Директорът на полицията Дънкан е мъртъв — съобщи Лейди. — Бил е заклан с нож в съня си.

Последното изречение подтикна Дъф инстинктивно да се обърне към Макбет. Не само по себе си изречението съобщаваше новост за него, а защото прозвуча като отглас от изречение, произнесено през една ранна утрин в столовата на сиропиталище преди много години.

За секунда погледите им се срещнаха, после и двамата отвърнаха очи.