Ю Несбьо
Макбет (23)

Двайсет и трета глава

— С Мередит ще се женим — съобщи Дъф. Очите му грееха, все едно озарени от слънце вътре в него.

— Сериозно? Много… бързо.

— Така е! Ще ми станеш ли кум, Макбет?

— Аз ли?

— Ти, разбира се! Кой друг?

— Ами… Кога…

— На седми юли. В лятната вила на родителите й. Всичко е организирано и готово. Днес разпратихме поканите.

— Много мило да ме поканиш за кум, Дъф. Ще си помисля.

— Ще си помислиш?

— През юли… съм планирал дълго пътуване. Тогава сезонът е натоварен.

— Какво пътуване? Нищо не си ми споменавал.

— Не съм.

— Отдавна не сме се чували. Къде се изгуби напоследък? И Мередит ме пита какво става с теб.

— Така ли? Ами насам-натам. Бях малко зает.

— За къде заминаваш?

— За Капитол.

— За Капитол?

— Никога не съм ходил там. Крайно време е да разгледам столицата, нали? Казват, че била много по-хубава.

— Чуй ме, скъпи мой Макбет, ще ти скъсам самолетния билет. Недопустимо е най-добрият ми приятел да пропусне сватбата ми. Ще падне як купон! Само си помисли за всички необвързани приятелки на Мередит…

— От Капитол заминавам за чужбина. Най-вероятно ще отсъствам през целия юли.

— Ама… Да не си сърдит заради онзи кратък флирт между теб и Мередит?

— Ако не се видим известно време, ти желая хубава сватба и… на добър час.

— Макбет!

— Трябва да вървя.

— Макбет!

— Дъф, няма да забравя, че съм ти задължен за пролятата драконова кръв. Поздрави Мередит и й благодари от мое име за краткия ни флирт.

— Макбет, сър!

Макбет отвори очи. Лежеше в леглото си. Беше сънувал. И въпреки това… не бе ли произнесъл точно тези думи онзи път? Драконова кръв. Лориъл. Настина ли се бе изразил по този начин?

— Макбет!

Гласът идваше зад вратата на спалнята, съпроводен от трескаво думкане. Макбет погледна часовника върху нощното шкафче. Три през нощта.

— Сър, Джак съм!

Макбет се обърна към другата половина на леглото. Беше сам. Лейди я нямаше.

— Сър, спешно е!

Макбет отвори вратата със замах.

— Какво има, Джак?

— Тя ходи насън.

— Е, и? Нали я държиш под око?

— Този път е различно, сър. Трябва да дойдете.

Макбет се прозина, включи осветлението, наметна си халат и точно преди да излезе от стаята, погледът му падна върху тоалетката. Кутията я нямаше.

— Бързо, води ме, Джак!

Намериха я на покрива. Джак спря Макбет на прага на отворената метална врата. Дъждът беше спрял. Чуваше се само вятърът и равномерното бумтене на уличното движение, което никога не спеше. Беше застанала на самия ръб с гръб към тях. Фирмата на „Бакарди“ я осветяваше. Внезапен порив на вятъра развя тънката й нощница.

— Лейди! — извика Макбет. Понечи да се спусне към нея, но Джак го възпря:

— Психиатърът предупреди да не я будим, докато е в такова състояние, сър.

— Ами ако падне от покрива!

— Често се качва тук и застава точно така — обясни Джак. — Въпреки че е заспала, е с отворени очи и вижда. Според психиатъра сомнамбулите много рядко се нараняват. Онова, което може да им навреди, е някой да ги събуди.

— Защо никой не ми е казал, че тя се качва тук? Мислех, че се разхожда само по коридора.

— Тя най-строго ми забрани да ви обяснявам какво прави насън, сър.

— А какво прави?

— Понякога само се разхожда малко и си ляга. Друг път влиза в банята, взема най-силния препарат и започва да си търка ръцете, докато кожата се зачерви от протриване. После се качва на покрива.

Макбет гледаше любимата си. Толкова гола и уязвима в нощния мрак, брулена от бурния вятър. Толкова самотна в тъмнината на душата си, тъмнина, за която му бе разказвала, ала където не можеше да го заведе. Макбет беше безсилен да й помогне. Оставаше му да чака и да се надява тя да избере да се завърне от мрака. Лейди беше едновременно толкова близо и така недостижима.

— Кое те навежда на мисълта, че точно тази нощ ще се хвърли от покрива?

— Не съм си и помислял такова нещо, сър — изгледа го изумен Джак.

— Тогава защо ме събуди? Какво те разтревожи толкова?

В същия миг лунната светлина проби процеп в облачната покривка. Като по зададен сигнал Лейди се обърна и тръгна към тях.

— Това, сър.

— Милостиви боже! — прошепна Макбет и отстъпи крачка назад.

Тя носеше вързоп. Беше смъкнала нощницата под едната си гърда и притискаше към нея разтворения край на вързопа. Макбет различи главата на бебе. Преброи четири черни дупки в нея.

— Спи ли? — попита Макбет.

— Мисля, че да — прошепна Джак.

Вървяха по петите й, докато тя слизаше от покрива по стълбите. Сама пое обратно към апартамента. Сега стояха до леглото, където тя лежеше завита с детето.

— Да го издърпам ли?

— Остави й го — махна Макбет. — С какво ще й навреди? Но искам тази нощ да бдиш до нея. Утре рано ме чака важно интервю по радиото и трябва да поспя. Само ми дай ключ за друга стая.

— Разбира се, сър. Сега ще позвъня някой колега да поеме рецепцията.

Джак излезе. Макбет погали бузата на бебето. Студена, безжизнена, буза на мъртво дете. Някога и той, и Лейди бяха кажи-речи мъртви. Но съумяха да се върнат към живота. Лейди преодоля трудностите сама, докато Макбет получи помощ от Банко, а преди това, в сиропиталището и от Дъф. Ако Дъф не беше убил Лориъл, Макбет рано или късно щеше да сложи край на живота си. Дори след като се измъкна от сиропиталището, в сърцето си още носеше четири черни дупки. Четири дупки, които трябваше да бъдат запълнени с нещо. Адската смес се оказа най-бързият и леснодостъпен материал за уплътнение. Поне не умря. Благодарение на Дъф, проклет да е.

Лейди също му вдъхна живот, разбира се. Показа му, че човешкото сърце може да бъде запълнено с любов, а болката — да се облекчи с плътски ласки. Погали бузата й. Топла. Нежна.

Имаше ли изход, или бяха забравили да помислят за евентуално отстъпление? Само победата ли бяха планирали? Спечелиха я. Но какво, ако вкусът й е горчив, ако излиза твърде скъпо и предпочиташ да я замениш за загуба? Как се постъпва в такъв случай? Абдикираш, отказваш се от кралската корона и от престола, покорно молиш за прошка и се връщаш към предишния си делник, или?

Ако кракът ти увисне от ръба на покрива и полетиш надолу, а павираната улица на проститутките главоломно приближава към теб, ще помолиш ли гравитацията да ти опрости погрешната стъпка? Няма. Ще приемеш жребия си. И ще се постараеш да извлечеш най-доброто от него. Ще се погрижиш да се приземиш на крака. Е, ще си счупиш единия пищял или дори и двата. Но ще оцелееш. И ще си вземеш поука. Следващия път ще стъпваш по-внимателно.

Джак се върна.

— Уредих си заместник — и подаде ключ на Макбет.

— От стаята на Дънкан?

Сконфузен, Джак запуши устата си с длан.

— Това е най-хубавата ни стая, та затова, сър… Ако предпочитате друга, ще…

— Няма проблем, Джак. Тъкмо ще съм съвсем наблизо, ако ти дотрябвам. Пък и не вярвам в призраци. А и както е всеизвестно, нямам основания да се боя от призрака на Дънкан.

— Абсолютно никакви, сър.

— Без съмнение. Е, лека нощ.

Появиха се още щом затвори очи.

Дънкан и Малком. Лежаха от двете му страни, под завивката.

— Тук няма място и за трима ни! — кресна Макбет и ги изрита на пода.

Те изсъскаха. После се чу шумолеше на опашки покрай стената и плъховете изчезнаха.

Вратата обаче се отвори и вътре се промъкнаха Банко, Флинс и Дъф. Всеки държеше кинжал, вдигнат за посичащ удар.

— Какво искате?

— Да отмъстим за несправедливостта, да възстановим съня.

— Ха-ха-ха! — разсмя се Макбет и започна да се превива в леглото. — Не се е родил онзи, който ще ме нарани! Единствена Бърта може да ме изгони от директорския кабинет! Аз съм вечен! Макбет е вечен! Марш оттук, мъртви простосмъртни!