Ю Несбьо
Макбет (7)

Седма глава

Лейди погледна Макбет. Изглеждаше много елегантен в смокинг. Тя се обърна, увери се, че сервитьорът си е сложил бели ръкавици, както му заръча, а чашите за шампанско върху сребърния поднос са тип флейта. За закачка постави малка елегантна сребърна бъркалка за шампанско върху подноса, макар че малцина от гостите й бяха виждали такъв аксесоар, а още по-малко знаеха за какво се използва^[1]. Макбет се олюля на пети и обувките му потънаха в дебелия килим на „Инвернес“. Той прикова втренчен поглед във входа. През целия ден беше нервен. Само докато преговаряха подробностите от плана, той успя да си възвърне концентрацията, пак влезе в ролята на професионалния полицай, част от елитно звено, и забрави, че мишената има име. Дънкан.

Охранителите отвориха вратата и вътре нахлу влажен полъх заради дъжда.

Първите гости влязоха. Лейди пусна в действие най-лъчезарната си и приветлива усмивка и хвана Макбет под ръка. Усети как той мигом изопна гръб.

— Банко, стари приятелю! — възкликна тя. — Довел си и Флинс. Станал е голям красавец. Добре че нямам дъщери!

Прегръдки и наздравици.

— Ленокс! Двамата с теб ще си побъбрим, но първо да пийнем шампанско. Ето я и Кейтнес! Направо си неотразима, мила! Защо аз не мога да намеря такива рокли? Заместник-директор Малком! Званието ви е твърде дълго. Може ли за по-лесно да ви наричам просто „директоре“? Между нас да си остане, но понякога карам Макбет да ме нарича „шефа“ — само за да се порадвам как звучи.

Повечето от тях Лейди бе виждала един-единствен път, но се държеше свойски, все едно се знаят от години. Защото умееше да наднича в душите на хората, да разбира как искат да изглеждат те в хорските очи. При всички негативи, които й носеше, свръхсетивността имаше и един голям плюс. Помагаше й да избегне сраженията на предна линия и бързо да си проправи път навътре. Непринуденото й поведение подтикваше събеседниците й да й се доверяват. Тя ги предразполагаше, доверявайки им уж интимни подробности от живота си, и те набираха кураж също да откровеничат, а забележеха ли, че споделените малки тайни са възнаградени с одобрителен и заговорнически смях, започваха да разкриват и по-големите. Друг човек в града едва ли знаеше повече за неговите жители от тазвечерната домакиня.

— Директор Дънкан!

— Лейди. Извинете за закъснението.

— Ама моля ви се! Това е ваше право, къде се е чуло и видяло директор на полицията да идва пръв! Лично аз винаги гледам да се появя последна, за да не оставя никакво съмнение коя е звездата на събитието.

Дънкан се засмя приглушено, а тя докосна ръката му.

— Щом се смеете, отсега смятам вечерта за успешна. Опитайте от изисканото ни шампанско, скъпи директоре. Вашите телохранители, предполагам…

— Не пият. Цяла нощ ще бъдат на работа.

— Цяла нощ?

— Когато публично заплашваш Хеката с арест, се налага да спиш поне с едно отворено око. Аз спя с два чифта.

— Като заговорихме за сън, предвидили сме за вашите телохранители стаята, съседна на вашия апартамент. Между двете стаи има вътрешна врата — както пожелаха. Ключовете са на рецепцията. Настоявам обаче момчетата да опитат от моята домашна лимонада. Не е приготвена с обикновена питейна вода, уверявам ви.

Тя даде знак на сервитьора и той се доближи с поднос с две чаши.

— Ние… — прокашля се единият охранител.

— Всеки отказ ще бъде приет като лична обида — прекъсна го Лейди.

Охранителите размениха поглед с Дънкан, взеха чашите, пресушиха ги и ги върнаха върху подноса.

— Изключителен жест от ваша страна да се нагърбите с ангажимента да бъдете домакиня на това празненство, госпожо — каза Дънкан.

— Има си хас! Та вие ме направихте съпруга на началника на „Организирана престъпност“.

— Съпруга? Не знаех, че сте женени.

Тя наклони глава.

— Вие държите ли на формалностите, господин директоре?

— Ако под формалности разбирате правила — да, държа на тях. Изисква го естеството на работата ми. Както впрочем и естеството на вашата, предполагам.

— Съдбата на всяко казино зависи от пределно ясно поставения принцип, че правилата важат за всички, без изключение.

— Честно да си призная, досега не бях стъпвал в казино, госпожо. Знам, че в качеството ви на домакиня имате задължения, но ако е удобно, ще помоля за кратка опознавателна обиколка.

— С най-голямо удоволствие — усмихна се Лейди и го хвана подръка. — Елате.

Поведе Дънкан нагоре по стълбището към мецанина. Питаше се дали той се заглежда във високата цепка на роклята й. Ако сексапилът й му въздействаше, Дънкан го прикриваше много умело. Застанаха до парапета. В игралната зала нямаше много клиенти. Четирима стояха до най-голямата рулетка, масите за блекджек пустееха, а точно под Лейди и Дънкан четирима души играеха покер.

Останалите от компанията се бяха събрали на бара, където нямаше други посетители. Лейди забеляза как Макбет нервно опипва чашата си с вода, докато симулира, че слуша какво му говорят Малком и Ленокс.

— Преди дванайсет години, когато железопътната администрация се изнесе оттук, сградата се рушеше от течове и вандалски набези. Както добре знаете, само нашата административна област разрешава упражняването на хазартна дейност.

— Заслуга на директора Кенет.

— Бог да прости черната му душа. Имаме две малки и една голяма маса с рулетки. — Тя посочи. — Играе се френският вариант на рулетката. Играчите могат да залагат на сектори. Колелото е изработено от махагон, розово дърво и слонова кост.

— Наистина впечатляващо постижение, Лейди.

— Благодаря, господин директоре. Наистина ми струваше много усилия.

— Досетих се. Понякога човек неминуемо се пита какво ни мотивира нас, хората.

— Споделете каква е вашата движеща сила.

— Моята ли? — Той се позамисли. — Надеждата един ден този град да стане добро място за живеене.

— А какви подбуди се крият зад благовидните мотиви, които обикновено изтъкваме? Какви са вашите задни, егоистични, емоционални подбуди? Коя е тайната мисъл, която ви навестява нощем, след като тържествените речи са приключили?

— Сложен въпрос, Лейди.

— Единственият съществен въпрос, уважаеми директоре.

— Може и да сте права. — Той раздвижи кръгообразно рамене под смокинга. — Но най-вероятно на мен просто не ми е била нужна толкова силна мотивация. Паднаха ми се добри карти: роден съм в сравнително заможно семейство, където образованието, амбициите и кариерата се приемат като задължителни. Баща ми винаги е говорел открито за корупцията, ширеща се в обществения сектор — именно това не му позволи да се издигне. Продължих оттам, докъдето бе стигнал той, и се поучих от тактическите му грешки. Политиката е напълно възможно начинание и понякога се налага да си служиш със зло, за да се пребориш със злото. Действам по необходимост. Не съм светец, какъвто обичат да ме изкарват в пресата, госпожо.

— Обикновено светците не могат да се похвалят с други постижения, освен с канонизирането си. Изцяло подкрепям вашата стратегия, директоре. Лично аз винаги се придържам към нея.

— Съвсем разбираемо е. Без да съм запознат с биографията ви в детайли, знам, че сте извървели по-дълъг и трънлив път от мен.

Лейди се засмя.

— Ще ме откриете в пожълтелите страници на архивите си, Дънкан. В продължение на няколко години си вадех хляба с най-стария занаят на света — това не е тайна. Но всички си имаме минало и — както се изразихте — сме действали по необходимост. Случайно да обичате хазартни игри? Предлагам ви тази вечер да поиграете за сметка на казиното.

— Благодаря за щедростта, Лейди, но това би значело да наруша правилата.

— Дори ако играете в качеството си на частно лице?

— Когато човек оглавява полицията, личният живот се превръща в неотделима част от професионалния. Освен това не играя хазарт, госпожо. Предпочитам да не се осланям на богините на съдбата, а да заслужа с труд всички мои евентуални печалби.

— И въпреки това сте стигнали до този пост и благодарение на — по вашите думи — добрите карти, раздадени при раждането ви.

— Казах „предпочитам“ — усмихна се той. — Животът е игра: или играеш с картите, които ти се падат, или ги хвърляш на масата.

— Ще позволите ли да кажа нещо, директоре? Защо се усмихвате?

— Заради въпроса ви, госпожо. Така или иначе ще кажете каквото сте си наумили, независимо дали ще ви позволя.

— Исках само да отбележа, скъпи Дънкан, че сте изтъкан от почтеност, мъж с морални устои и аз дълбоко уважавам вашата личност и принципите, които изповядвате. Не на последно място и защото имате смелостта да поверите на чист лист, какъвто е Макбет, толкова висока длъжност в ръководството.

— Благодаря ви, госпожо, но заслугата за повишението е изцяло на Макбет.

— Да не би неговото назначение да е част от антикорупционната ви програма?

— Корупцията прилича на нашествие на дървеници. Понякога се налага да събориш цялата къща, за да се отървеш от тази напаст. И да я издигнеш наново — с материали, незасегнати от заразата. Макбет е такъв материал. Не е бил част от управленския елит. Не е инфектиран.

— А Кодор е бил.

— Точно така, госпожо.

— Знам колко тежко е да изрежеш инфектирана плът. Двама от служителите ми злоупотребиха с доверието ми. — Тя се облегна на парапета и кимна към масата с рулетка. — И въпреки това плаках, когато се разделях с тях. Слабостта да се поблазниш от пари и богатство все пак е човешка. А аз съм прекалено мекушава. Вместо да размажа дървениците с пета, ги пуснах да си вървят по живо, по здраво. И как, мислите, ми се отблагодариха? Използваха моите идеи, усвоените при мен умения и пари, положително откраднати от моето казино, за да отворят игрален дом със съмнителна репутация, който не просто уронва престижа на бранша, а и отнема прехраната на нас, пионерите в тази сфера. Ако човек само прогони дървениците, те ще се завърнат. Трябваше да постъпя като вас, директоре.

— Като мен?

— Както вие постъпихте с Кодор.

— Беше изключено да позволя да се измъкне, при положение че е поддържал връзки със Свено.

— Имам предвид, че не оставихте работата наполовина свършена. Разполагахте с показанията само на един от „Норс Райдърс“. И най-глупавият съдия или съдебен заседател ще се досети за готовността на този тип да каже всичко, само и само да се споразумее с полицията и да се отърве с по-малка присъда. Съществуваше опасност Кодор да се измъкне.

— Е, ние разполагахме с малко повече улики срещу него, госпожо.

— Но едва ли щяха да стигнат за осъдителна присъда. Беше налице рискът дървеницата Кодор да се отърве и после да се върне. А един съдебен процес срещу високопоставен полицай щеше да предизвика скандал, който да се разрасне неимоверно и да опръска с кал всички наоколо. Сега, когато се опитвате да си възвърнете доверието на гражданите, полицията се нуждае последно от нещо подобно. Изцяло подкрепям метода ви, директоре. Човек трябва да ги настъпи и да си разтърка подметката, за да се свърши веднъж завинаги.

Дънкан се усмихна.

— Анализът ви е доста точен, но дано не намеквате, че имам пръст в преждевременната кончина на Кодор.

— Опазил ме Бог. — Тя го докосна под лакътя. — Ще цитирам Банко: едно нещо може да се свърши по няколко начина.

— Например?

— Е… Например, да се обадиш на човека и да му заявиш, че е настъпил денят на Страшния съд; доказателствата са железни и след минути Спецотрядът ще нахлуе в дома му; ще бъде подложен на публичен линч, ще го дискредитират, името му ще бъде окаляно и окачено на позорния стълб. Разполага с броени минути.

Дънкан огледа масата за покер под тях.

— Ако имах бинокъл, щях да разгледам картите им — подхвърли той.

— О, да.

— А вие откъде се сдобихте с вашия бинокъл, госпожо? По рождение ли го имате?

Тя се засмя.

— Не, сдобих се с него с цената на горчив опит. Платих скъпо и прескъпо.

— Кодор служи в системата дълги години. Като повечето от нас и той не беше нито само добър, нито само лош. Навярно той и семейството му са заслужавали сам да избере по кой път да се измъкне. Не казвам нищо конкретно.

— В такъв случай вие сте по-благороден от мен, директоре. И аз щях да постъпя като вас, но единствено и само от егоистични подбуди. Наздраве.

Вдигнаха чаши и се чукнаха с шампанското.

— Като заговорихме за зорки очи — Лейди кимна към компанията долу на бара, — забелязвам, че Дъф и младата Кейтнес си разменят сигнали.

— Сериозно? — повдигна вежда Дънкан. — Доколкото виждам, той е седнал в единия край на бара, а тя — в срещуположния.

— Нарочно е — за да спазват максимална дистанция. На всеки петнайсет секунди проверяват къде е другият.

— Малко неща убягват от набитото ви око.

— Не ми убягна и фактът, че напипах нещо, когато ви попитах какви са тъмните ви егоистични подбуди.

— И в тъмното ли виждате? — засмя се Дънкан.

— Моята чувствителност към тъмнината е наследствена, господин директоре. През най-тъмната нощ в годината ходя насън, без да се нараня.

— Мотивите и за най-благородната постъпка могат да бъдат окачествени като егоистични. Аз казвам така: целта оправдава средствата.

— Значи и вие искате да ви издигнат паметник като на Кенет? Или повече държите да спечелите народната любов, която той така и не получи?

Дънкан я изгледа продължително. Обърна се леко, за да се увери, че охранителите са на разстояние и не могат да ги чуят. После пресуши чашата и се покашля.

— Искам душевен мир, госпожо. Това е най-горещото ми желание. Душевен мир и удовлетворение от изпълнения дълг. Съзнанието, че съм съумял да опазя и надградя завещаното от предците ми. Знам колко високопарно звучи, затова ви моля да си остане между нас.

Лейди си пое дъх, оттласна се от парапета и разцъфна в широка сияйна усмивка.

— Ама и аз съм една домакиня! Подлагам гостите си на разпит, а уж съм ги поканила да празнуваме! Искате ли да се върнем при другите? После ще сляза в избата да избера бутилка вино, която е чакала повод тъкмо като днешния.

Дъф едва събра търпение да изслуша докрай нескончаемата тирада на Малком за новите вратички в закона, позволяващи укриване на данъци. После се извини и отиде до бара да се възнагради с едно уиски.

— Как мина почивният ден със семейството? — попита глас зад гърба му.

— Чудесно, благодаря — отговори Дъф, без да се обръща.

Посочи на бармана от коя бутилка иска и показа с два пръста да му налее двойно.

— Тази нощ ще спиш ли… на хотел? — осведоми се Кейтнес.

„Хотел“ беше кодово име за нейното легло. По тона й обаче Дъф разбра, че въпросът се отнася не само за тази конкретна нощ, а за всички по-нататъшни нощи. Явно го провокираше да подхване познатия стар рефрен, уверенията колко много иска да е с нея, а не със семейството си във Файф, но такива неща отнемат време, женените са принудени да се съобразяват с много условности. Дъф недоумяваше защо Кейтнес се съмнява в думите му. Не го ли познаваше? Вероятно от желание да я подразни й отговори, че са му предложили да прекара тази нощ в хотела към казиното.

— Тук ли ще спиш?

Дъф въздъхна. Какво, дявол да го вземе, искат тези жени? Защо всички се стремят да го вържат, да го приковат към постелите си, да го тъпчат с храна, за да могат да доят портфейла и тестисите му, а после да го обременяват с още наследници и още угризения?

— Не — отвърна той и хвърли поглед към Макбет.

Човекът, виновник за тържеството, изглеждаше странно потиснат и неразположен. Нима тежките отговорности, свързани с новия пост, вече бяха успели да изплашат веселото, безгрижно момче у него? Е, връщане назад нямаше.

— Ти си тръгни първа. Ще постоя още малко и ще дойда.

Долови колебанието й. Срещна погледа й в огледалото зад рафтовете с бутилки. Тя понечи да го докосне. Стрелна я предупредително. Тя се въздържа. И се отдалечи. Божичко!

Дъф гаврътна питието на един дъх. Стана и се отправи към Макбет, облегнат на барплота. Крайно време беше да му честити, както подобава на случая. В същия миг обаче Дънкан му препречи пътя, наоколо се струпа народ и Дъф изгуби Макбет от полезрението си. След малко го видя как бързешком излиза от залата след развяващите се поли на Лейди.

Макбет я настигна, докато тя отключваше избата.

— Не мога — каза той.

— Моля?

— Не мога да отнема живота на началника ми.

Погледна го. Хвана реверите му, дръпна го в мазето и затвори вратата.

— Не ме предавай точно сега, Макбет. Дънкан и гардовете са по стаите. Всичко е готово. Взе ли универсалния ключ?

Макбет го извади от джоба си и го разклати пред лицето й.

— Вземи си го. Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— И едното, и другото. Не искам, защото не мога да се насиля да извърша такова злодеяние. Ще бъде грешка. Дънкан е добър директор и аз не го превъзхождам с нищо. Тогава какъв е смисълът да го убивам? Само за да задоволя егото си ли?

— Нашето его! Гладът, студът, страхът, нагонът и егото са най-мощните двигатели на човешкото поведение, Макбет. Защото престижът е ключ към уважението. Не ми връщай ключа, а го използвай! — Продължаваше да стиска реверите му, а устните й бяха толкова близо до неговите, че той усещаше вкуса на яростта й.

— Любов моя…

— Млък! Ако смяташ Дънкан за толкова почтен, нека ти разкажа как е убил Кодор, за да се избави от компрометиращите разкрития, които Кодор е можел да направи, ако бе останал жив.

— Лъжеш!

— Питай го, щом не ми вярваш.

— Казваш го само за да… за да…

— За да те подтикна да действаш — довърши тя.

Пусна го и притисна длан към смокинга му, сякаш за да усети как бие сърцето му.

— Представи си, че убиваш убиец, че пред теб е не Дънкан, а онзи бандит от „Норс Райдърс“, и всичко ще мине като по мед и масло.

— Не искам да минава като по мед и масло.

— Ако моралът ти взема надмощие, сети се какво ми обеща снощи, Макбет. То те задължава. Да не ми казваш, че онова, което видях, докато убиваше Ърнест Колъм, и взех за смелост, е било просто хлапашка безотговорност, защото тогава на карта е бил заложен не твоят живот, а животът на моето крупие? А сега, когато се налага да рискуваш нещо свое, бягаш като страхлива хиена?

Обвиненията й бяха безпочвени, ала въпреки това го жегнаха.

— Знаеш, че не е така — отчаяно възрази той.

— Тогава защо не спазиш обещанието си, Макбет?

— Ами… — Той преглътна, думите му бягаха. — Да не би ти да спазваш всичките си обещания?

— Аз ли не ги спазвам? Аз ли? — Тя се засмя пронизително, смаяна от въпроса. — Ако съм си обещала нещо и трябва да спазя това обещание, съм готова да откъсна от гръдта си сучещо пеленаче и да смажа главата му в стената. Как тогава бих нарушила думата, дадена на теб, единствения ми любим?

Макбет я гледаше. Вдишваше дъха й. Отровния й дъх. Усещаше как с всяка изминала секунда той го разколебава все повече и повече.

— Нима не разбираш! Ако нещо се обърка, Дънкан ще отсече и твоята глава.

— Нищо няма да се обърка. Чуй ме сега. Ще налея на Дънкан чаша от това бургундско вино и ще настоявам гардовете му поне да го опитат. Няма да усетят нищо особено във вкуса, но малко по-късно ще се почувстват замаяни. А легнат ли, ще заспят непробудно…

— Добре, но…

— Шшт! Понеже ще действаш с хладно оръжие, няма никаква опасност да се събудят. След като приключиш, ще намажеш гардовете с кръвта от остриетата и ще подхвърлиш кинжалите в леглата им. По-късно, когато ги събудиш…

— Добре помня нашия план. Но той си има слаби страни и…

— Това е твоят план, любов моя — хвана брадичката му и гризна меката част на ухото му. — И той е перфектен. Всички ще стигнат до извода, че гардовете на Дънкан са били наемници на Хеката. Колкото до следите, били са прекалено пияни да ги прикрият.

Макбет затвори очи.

— Ти можеш да раждаш само мъжкарчета, нали?

Лейди се засмя тихо и го целуна по врата.

Макбет хвана раменете й и внимателно я отдалечи от себе си.

— Това крие риск да се превърне в моята гибел, Лейди, нали си даваш сметка?

Тя се усмихна.

— Знаеш, че ще те последвам навсякъде.