Ю Несбьо
Макбет (12)

Дванайсета глава

Пресконференцията започна точно в десет. Макбет влезе в зала „Скоун“ и тръгна към трибуната. Отвсякъде лумнаха светкавици и по стената зад Макбет зашари сянката му — разкривена и скъсена. Той постави куп листове пред себе си, гледа ги няколко секунди, покашля се и вдигна очи към препълнените редове. Преди не обичаше да говори пред публика. Някога само мисълта за това го плашеше повече и от най-рискованата спецакция. С времето успя донякъде да преодолее този свой страх. Сега, тази вечер, изпитваше дори радост от предстоящото. Знаеше, че ще му достави удоволствие, защото контролираше ситуацията и беше по-осведомен от всички други. Освен това току-що бе смръкнал магистралка адска смес. Повече не му трябваше.

— Добър вечер. Аз съм комисар Макбет и оглавявам „Оргкрим“. Както знаете, в шест часа и четирийсет и две минути тази сутрин директорът на полицията Дънкан беше открит мъртъв в казино „Инвернес“. Броени минути по-късно полицай застреля първоначалните заподозрени за убийството — полицай Андрианов и полицай Хенеси, лични охранители на Дънкан, след като при опит за арест са извадили оръжие. Преди час разпратихме до медиите прессъобщение, в което най-подробно се изясняват фактическите обстоятелства около престъплението и се оповестяват резултатите от проведените до момента експертизи, както и първоначалните ни предположения. Затова очаквам пресконференцията да приключи бързо. Искам обаче да направя няколко уточнения от професионален характер.

Макбет си пое дъх. Един от репортерите не се сдържа:

— Какво знаете за Малком? — Въпросът отекна в залата.

— Мъртъв ли е? — прогърмя втори глас.

Макбет погледна листовете и ги премести настрани.

— Ако уважаемите журналисти смятат, че сме изчерпили темата за убийството на директор Дънкан, нямам нищо против да се прехвърлим към изчезването на заместник-директора.

— Не сме изчерпили темата, но искаме да знаем най-важното, защото след малко приключваме броя — извика един с по-дълъг стаж в гилдията.

— Добре. Заместник-директорът Малком не се появи на оперативна тук, в Главното управление, насрочена за осемнайсет часа. Това явно ви е известно. Тъй като по-рано днес беше убит директорът Дънкан, отсъствието на Малком ни обезпокои. Разпратихме съобщение до дежурните патрули и следобед колегите откриха автомобила му на товарното пристанище. Впоследствие в района бяха предприети издирвателни действия, включително с водолазни екипи. Открит беше…

— Трупът?

— … този предмет. — Макбет вдигна кръгла метална плочка, която проблесна под светлината от телевизионните прожектори. — Това е служебната значка на Малком. Намерена е на дъното на канал в непосредствена близост до кея.

— Допускате ли някой да го е убил?

— Да — отговори Макбет и в последвалата пълна тишина лицето му запази непроницаемото си изражение. — Ако „някой“ включва и самия Малком.

Макбет обходи с поглед присъстващите и продължи:

— Върху предната пасажерска седалка на автомобила му открихме писмо. — Макбет погледна листа пред себе си, прочисти гърло и зачете: — „Норс Райдърс“ заплашиха да отнемат живота на моята дъщеря Джулия, ако не им помогна да убият директор Дънкан. Съдействах им, но те продължиха да ме изнудват за още и още услуги. Знам, че докато съм жив, заплахата непрестанно ще тегне над дъщеря ми. По тази причина — и от срам заради извършеното — избрах да се удавя. Подпис: заместник-директор на полицията Малком. — Макбет вдигна очи. — Първият въпрос, който си зададохме и който вероятно вълнува и вас, е дали писмото не е фалшиво. Отделът по криминалистика потвърди, че писмото е напечатано на пишещата машина на Малком в Главното управление, че върху хартията има негови отпечатъци, а подписът му е автентичен.

Присъстващите в залата явно се нуждаеха от няколко секунди, за да асимилират чутото. После се разнесоха пронизителни гласове:

— Разполагате ли и с друга информация, потвърждаваща, че Малком стои зад убийството на Дънкан?

— По какъв точно начин Малком е подпомогнал „Норс Райдърс“ в ликвидирането на директора?

— Да разбираме ли, че охранителите на Дънкан са били във връзки с престъпния свят?

— Допускате ли и други полицейски служители да са замесени?

Макбет вдигна отбранително ръце.

— Няма да отговаряме на въпроси, касаещи покушението над Дънкан, за да не даваме повод за излишни спекулации. Приемам само въпроси за изчезването на Малком. Моля, изчаквайте се.

Тишина. След малко се обади единствената репортерка в залата:

— Да разбираме ли, че сте открили значката, но не и трупа на Малком?

— Дъното е тинесто, а водата около града ни е силно замърсена. Една лека метална значка не потъва дълбоко в тинята, както би потънало човешко тяло. Освен това месингът отразява светлината. Навярно намирането на трупа ще отнеме време.

Макбет видя как журналистите дружно се нахвърлиха върху бележниците си.

— Дали причината не е по-скоро течение, отнесло трупа? — попита някой с гърлено „р“.

— Възможно е — потвърди Макбет и сред множеството откри човека с характерното произношение.

Уолт Кайт. Един от малцината, които не си водеха записки. Не му се налагаше, защото диктофонът на радиото стоеше върху масата пред Макбет.

— Ако Малком е убил Дънкан и се е разкаял за постъпката си, защо…

— Стоп. — Макбет вдигна ръка. — Вече обявих, че няма да обсъждам убийството на Дънкан, преди да разполагаме с повече информация. А сега ви моля за извинение, но трябва да се връщаме към работните си задължения. В момента е важно да проведем бързо и ефективно разследване с наличните ресурси. Необходимо е също да намерим заместници на двете ръководни фигури и да осигурим приемственост, за да може полицията да продължи да си върши работата.

— Вярно ли е, че в момента вие изпълнявате длъжността директор на полицията, Макбет?

— Формално погледнато, да.

— А на практика?

— На практика… — Макбет направи кратка пауза. Хвърли бърз поглед към листа. Облиза устни. — … ние сме екип опитни ръководители, които вече са поели кормилото и които — смея да твърдя — контролират ситуацията. Но не се страхувам да призная, че за да се опита човек да се доближи до класата на Дънкан, се иска голям кураж. Дънкан умееше да мисли в перспектива. Загина геройски в борбата срещу злите сили. Днес те си въобразяват, че са ни надвили — стисна ръбовете на катедрата и се наведе напред. — Ала успяха само да укрепят решимостта ни тази изгубена битка да постави началото на поредица от сражения, които накрая ще доведат до безапелационна победа на доброто. На справедливостта. На безопасността. Победа, която ще обезпечи възраждане и обновление и ще възстанови благоденствие. Не можем обаче да се справим сами; за целта ни е нужно вашето доверие и доверието на всички наши съграждани. Получим ли го, ще продължим завещаното ни от Дънкан. Лично… — той вдигна длан като за клетва — … гарантирам, че няма да спрем, докато не постигнем целите, набелязани от Дънкан, в името на нашия град и на неговите граждани.

Макбет пусна катедрата и се изправи. Погледна лицата отпред, които се преливаха едно в друго подобно на килим от очи и зинали уста. Не се страхуваше. Виждаше въздействието на думите си и още усещаше вкуса от звученето им. Думите на Лейди. Беше го инструктирала в кой точно момент да се наведе напред и го отрепетираха пред огледалото. Обясни му как настъпателният език на тялото внушава искреност и борбеност, по-важни от самите думи, защото езикът на тялото се възприема не на рационално, а на интуитивно, емоционално ниво.

— Следващата пресконференция ще се състои утре в единайсет часа в същата зала. Благодаря ви.

Макбет събра листовете пред себе си. В залата се разнесоха разочаровани стонове, а после въпросите се посипаха като градушка. Макбет погледна залата с премрежени очи. Имаше желание да постои тук още няколко секунди. Едва съумя да потисне усмивката, напираща на устните му.

„Истински капитан, дявол да го вземе — мислеше си Дъф, седнал на първия ред. — Капитан, който без страх гледа разбунтуваното море. Някой го е подучил. Това не е онзи Макбет, когото познавам. Когото познавах.“

Макбет кимна делово, прекоси подиума с бърза крачка и хлътна през вратата, отворена му от Присила.

— Е, какво ще кажеш, Ленокс? — попита Дъф, докато журналистите продължаваха да викат Макбет на бис.

— Развълнуван съм — отвърна червенокосият комисар. — И вдъхновен.

— Именно. Това приличаше повече на предизборна реч, отколкото на пресконференция.

— Можеш да го интерпретираш и като умен, отговорен тактически ход.

— Отговорен? — изсумтя Дъф.

— Един град, една страна се крепи върху определени представи. Например върху представата, че банкнотите имат златно покритие, че държавниците са загрижени за теб и мен, а не само за собственото си благополучие, че престъпленията се наказват. Ако не вярвахме в тези представи, цивилизованите общества щяха да рухнат за нула време. А в ситуация, когато ни грози анархия, Макбет ни увери, че обществените институции функционират безотказно. Реч, достойна за държавник.

— Или за държавничка.

— Смяташ, че зад неговите думи прозират схващанията на Лейди ли?

— Жените разбират и от емоции, и как да въздействат върху хората. Защото сърцето е жената в нас. Мозъкът е по-голям, говори повече и се мисли за глава на семейството, за командира вкъщи, но всъщност сърцето взема решенията тихомълком. Речта на Макбет е докоснала сърцето ти и умът ти се е повел по неговата преценка. Вярвай ми. Макбет не е толкова ловък манипулатор. Речта е нейно дело.

— Е, и? Всички се нуждаем от по-добра половинка. Стига да е постигнат желаният резултат, какво значение има кой е вдъхновителят, пък бил той и самият дявол? Да не завиждаш на Макбет, Дъф?

— Да завиждам? — изсмя се Дъф. — От къде на къде? Той говори и изглежда като истински лидер. Ако, освен това и действа като лидер, за общността, разбира се, ще бъде най-добре начело да застане именно той и никой друг.

Зад тях застъргаха столове. Очевидно Макбет нямаше да се върне, а наближаваше да започнат отпечатването на утрешния брой.

До полунощ оставаше час. Вятърът поутихна, но по улиците още се търкаляха боклуци и предмети, изпочупени от снощната буря. Влажният северозападен вятър нахлу в коридорите на Централната гара. Притиснат в тясното пространство, набра скорост, прелетя покрай някаква купчинка до стената, а няколко метра по-нататък — покрай мъж, увил шал около носа и устата си. Стрега се насочи към него.

— Боиш се да не те разпознаят ли, Макбет?

— Шшт, не изричай името ми. Тази вечер държах реч и май се сбогувах с анонимността си.

— Знам. Гледах те по новините. Изглеждаше толкова привлекателен на трибуната. Бях готова да повярвам на всяка твоя дума. Хубавите лица винаги ми завъртат главата.

— Защо се появяваш винаги, когато дойда тук, Стрега?

— Адска смес? — усмихна се тя.

— Друго имаш ли? Спийд? Кокаин? От адската смес получавам халюцинации и кошмари.

— Бурята, не дрогата ти носи кошмари, Макбет. Аз например не пипвам, но сънувах как някакви кучета пощръкляват по време на гръмотевиците. Сдавиха се с пяна по муцуните. Докато още бяха живи, започнаха да се ръфат едно друго. Събудих се потна, но благодарна, че кошмарът е свършил.

— Сънят ти явно е бил пророчески. — Макбет посочи купчината по-нагоре в коридора.

— Какво е това?

— Труп на полуизядено куче, не виждаш ли?

— Май пак ти се привиждат разни неща. Вземи. — Тя пусна пликче в шепата му. — Адска смес. Не се изгубвай точно сега, Макбет. Не забравяй: пътят е лесен. Напред и само напред.

Макбет подмина Бърта и продължи с бърза крачка по безлюдния Работнически площад, леко наклонен към осветената фасада на „Инвернес“. В тъмното под дъжда се мержелееше силует. Макбет се приближи и за своя голяма изненада позна Банко.

— Какво правиш тук?

— Чакам те.

— Под дъжда, без да се прислониш под Бърта или „Инвернес“?

— Така и не успях да се реша.

— На чия страна да застанеш ли?

— Как да постъпя с Малком.

— Не си го вързал с верига, това ли е?

— Моля?

— Водолазите още не са намерили трупа. Без тежест течението го е отнесло.

— Друго имах предвид.

— Да влезем в „Инвернес“, вместо да киснем тук под дъжда. Ще настинем.

— За мен е твърде късно. Студът отдавна е проникнал до мозъка на костите ми. Стоя тук, защото казиното е окупирано от журналисти. Чакат теб, новия директор на полицията.

— Добре, кажи набързо как мина.

— Изпълних задачата по малко по-различен начин. Но не се тревожи. Малком изчезна завинаги и повече няма да го видиш. А дори да се появи, той не подозира, че ти имаш пръст в цялата работа. Мисли, че зад всичко стои Хеката.

— Какви ги говориш? Да не би Малком да е още жив?

Банко потръпна.

— Малком смята, че съм човек на Хеката и съм изманипулирал охранителите на Дънкан. Вярно, друго се бяхме разбрали, но хем разреших проблема, хем пощадих живота на един добър човек.

— Къде е сега Малком?

— Далече.

— Къде? — попита Макбет и по изражението на Банко се досети, че е повишил тон.

— Закарах го на летището и го изпратих за Капитол. Оттам ще замине за чужбина. Предупреден е: опита ли се да се свърже с някого, да даде и най-нищожен знак, че е жив, дъщеря му Джулия незабавно ще бъде ликвидирана. Малком е баща, Макбет. Знам какво означава това. За нищо на света не би рискувал живота на дъщеря си. По-скоро би оставил цял град да се затрие. Повярвай ми, и в най-усойната и мизерна таванска стая Малком ще се буди гладен, премръзнал, самотен и изпохапан от бълхи и ще благодари на Създателя, че и днес дъщеря му е жива.

Макбет вдигна ръка и видя в очите на Банко нещо, което бе виждал само веднъж. По време на съвместните им акции срещу въоръжени бандити или похитители, взели деца за заложници, Банко десетки пъти се бе изправял пред противници, по-едри и по-силни от него, с ясното съзнание, че ще изяде много бой. Впрочем, точно така и ставаше. Ала Макбет само веднъж бе виждал в очите му толкова силен страх: когато Банко се прибра след свиждане в болницата и лекарят на Вера го бе осведомил за резултата от последните изследвания. Безумен, безпаметен страх. Макбет се досещаше, че Банко не се бои за себе си.

— Благодаря. — Макбет отпусна ръка върху рамото му. — Благодаря ти, скъпи приятелю, задето се показа по-съобразителен от мен. Мислех си, че един човек е нищожна жертва в името на толкова велика цел като нашата. Но ти си прав. Един град не се спасява от гибел, като допускаш свестни хора да умират безсмислено. Щом е имало възможност да пощадим Малком, тя е трябвало да бъде използвана. Така ти навярно си спасил и нас двамата от ада, където бихме попаднали един ден за подобно злодеяние.

— О, колко се радвам, че и ти мислиш така! — възкликна Банко и Макбет усети как потреперващите мускули на рамото му се отпуснаха.

— Прибирай се и поспи, Банко. И да поздравиш Флинс от мен.

— Непременно. Лека нощ.

Потънал в размисъл, Макбет прекоси площада. Понякога добрите мъже умират без нужда. Друг път — по необходимост. Излезе на светло при казиното, подмина без внимание журналистическите въпроси за Малком и дали Макбет лично е разстрелял охранителите на Дънкан.

Вътре го посрещна Лейди.

— Излъчиха цялата пресконференция на живо. Беше просто фантастичен. — Тя го прегърна.

Той не я пусна от обятията си, докато не си възвърна топлината в тялото. Усети приятен гъдел по гърба, когато устните й докоснаха ухото му и прошепнаха:

— Господин директоре…

У дома. При нея. Заедно. Само и единствено това искаше той. Ала за да го има, трябваше да го заслужи. Така е устроен този живот. И следващият, помисли си той.

— Прибрал си се?

Застанал на прага на детската стая, Дъф се обърна към изненадания глас. Мередит си беше наметнала халат. Потреперваше, скръстила зиморничаво ръце.

— Реших да се отбия за малко — прошепна той. — Не исках да те будя. Юън защо не е в стаята си?

Синът им се беше сгушил до кака си.

Мередит въздъхна.

— Когато не може да заспи, си ляга при Емили. Мислех, че и днес ще нощуваш в града.

— Така ни наредиха, но имах нужда да се откъсна за малко. Да си взема чисти дрехи. Да проверя дали все още съществувате. Ще подремна в гостната и после тръгвам.

— Отивам да ти оправя леглото. Гладен ли си?

— Не. Като стана, ще хапна един сандвич.

— Ще ти приготвя закуска. И без това не ми се спи.

— Лягай си, Мередит. Ще постоя тук и после сам ще си оправя леглото.

— Както кажеш.

Тя постоя със скръстени ръце, загледана в него, но в тъмното той не успя да види очите й. После Мередит се обърна и се прибра в стаята си.