Ю Несбьо
Макбет (5)

Пета глава

Лейди прекоси игралната зала. Светлината от внушителните кристални полилеи падаше меко върху тъмните махагонови маси за блекджек и покер, върху зеленото сукно, където заровете по-късно тази вечер щяха да затанцуват, върху копиевидната златна куличка, извисяваща се като минаре от центъра на въртящия се диск на рулетката. Лейди поръча да изработят кристалните полилеи като умалени копия на четири и половина тоновия полилей в истанбулския дворец „Долмабахче“, а острото шило, спускащо се от центъра на полилеите, представляваше копие на куличката от центъра на рулетката. Всеки понеделник кристалните полилеи, застопорени с въжета, завързани за перилата на мецанина, се спускаха и почистваха. Ето такива подробности, знаеше Лейди, изцяло убягват на повечето посетители. Както и малките дискретни лилии, които бе поръчала да избродират по килимите — бургундскочервени, дебели, поглъщащи шума от стъпките. Тях Лейди купи от Италия срещу цяло състояние. На нея естетическите детайли не й убягваха. Тя забелязваше съответствието между куличките на рулетките и шиповете от полилеите. Единствена тя знаеше в памет на какво са избродирани лилиите. И това беше достатъчно. Защото всичко наоколо бе нейно.

Докато минаваше покрай крупиетата, те по навик изпъваха гръб. Разбираха си от работата, действаха сръчно и си отваряха очите на четири, отнасяха се към играчите учтиво, но безкомпромисно, имаха добре поддържани ръце и прически и изглеждаха безупречно в елегантните червено-черни униформи на казино „Инвернес“. Всяка година старите униформи се подменяха и шивач наново вземаше мерките на всяко крупие. И — най-важното — хората й не си служеха с измами. Лейди не просто предполагаше, че е така — виждаше го и го чуваше. Не й убягваха и най-дребните неволни тикове по лицата им, стягането на мускулите им или преиграната отпуснатост. Умееше да долавя и най-слабите потрепервания на гласовете им. Лейди притежаваше тази сензитивност по рождение. Бе я наследила от майка си и от баба си. Ала докато същата тази чувствителност отведе двете й предшественички в тъмата на умопомрачението, Лейди използва способността си да разобличава непочтеността, за да си проправи път към светлината; за да се измъкне от долината на сълзите и да се изкачи дотам, където се намираше днес.

Нейните „обходи“ имаха две функции. Първо, да мобилизират служителите й още малко, та всеки ден и всяка вечер да превъзхождат „Обелиска“ поне с една класа. И второ, да пресече всеки опит за измама. Защото, макар вчера да са били почтени и неподкупни, хората са като пластилин: обстоятелствата, съображенията и онова, което им кажеш, определят каква форма ще заемат. Днес на драго сърце ще направят немислимото до вчера. Само едно е абсолютно сигурно, само в едно можеш да вярваш безрезервно: човешкото сърце е ненаситно. Лейди беше наясно с тази максима. Самата тя имаше ненаситно сърце. Ту го проклинаше, ту го славеше до бога; сърце, донесло й благоденствие, ала същевременно отнело й всичко. Така или иначе, това сърце биеше в гърдите й. Няма как да смениш сърцето с друго, няма как да го спреш. Можеш само да следваш повелите му.

Лейди кимна на познати лица, събрали се около рулетката. Редовни посетители. Всеки си имаше причина да е тук и да играе. Едни се нуждаеха от отдих след динамичен работен ден, други — от малко динамика след скучен работен ден. Трети нямаха нито работа, нито динамика, ала разполагаха с пари. Които нямаха нито работа, нито динамика, нито пари, ходеха в „Обелиска“. Там предлагаха безвкусна, но безплатна вечеря, ако играеш за сума, по-голяма от петстотин крони. Да не забравяме и идиотите, които си въобразяваха, че следват печеливша система в залозите си и един ден непременно ще спечелят: порода, чиито представители непрекъснато умираха, ала не измираха. Струва си да споменем и онези, за които никой собственик на казино не би признал гласно, че всъщност съставляват основния му контингент: неспособните да устоят на изкушението. Хора, идващи тук под принудата на манията си, защото не можеха да се въздържат да не заложат на карта всичките си пари. Вечер след вечер те стояха, приковани от топчето, което се върти в лъскавото колело на рулетката подобно на малка планета, впримчена в гравитационното поле на слънцето. Това слънце ги поддържаше живи, ала един ден неизбежно, съгласно неумолимата логика на физичните закони, щеше да ги изпепели. Зависимите. Те обезпечаваха поминъка на Лейди.

Зависимост… Думата й напомни за друго. Лейди си погледна часовника. Девет часът. Все още беше рано, ала би й се искало масите да са по-оживени. Финансовите отчети на „Обелиска“ показваха, че продължават да й отмъкват клиенти — дори след солидните й инвестиции в интериор, кухня, модернизация на хотелските стаи. Според някои прогнози „Инвернес“ щеше да загине, защото продължаваше да поддържа твърде високи цени, а казино „Обелиска“, съществуващо едва от три години, вече се бе утвърдило в хорското съзнание като по-изгодна алтернатива. Често хората изказваха мнение, че би следвало Лейди да снижи високия стандарт и да редуцира разходите — иначе „Инвернес“ ще изгуби позицията си на предпочитаното казино в града. Тези „пророци“ обаче не познаваха Лейди. Не знаеха, че за нея най-важен е не резултатът, след като теглиш чертата, а именно: да бъде предпочитана. Тя се стремеше нейният игрален дом да превъзхожда не само „Обелиска“, а и всички останали. Стремеше се казино „Инвернес“ да бъде мястото, където ще те забележат, мястото, с което да искаш да бъдеш асоцииран. И казиното да бъде синоним на престиж. Тук идваха мангизлии и политици от високите етажи на властта, актьори и спортисти от звездния небосклон, писатели, модели, хипстъри и интелектуалци; и всички те се присламчваха към нейната маса, покланяха се уважително, целуваха й ръка и с усмивка се примиряваха с деликатния й отказ на също толкова деликатното им запитване ще им позволи ли да играят на кредит, а после приемаха с благодарност едно „Блъди Мери“ за сметка на заведението.

Независимо дали излизаше на печалба, или не, Лейди не бе извървяла целия този път, за да движи бардак, както правеха в „Обелиска“. С най-голямо удоволствие им отстъпваше утайката — и бездруго нямаше желание такива отрепки да се мяркат под кристалните полилеи на „Инвернес“. Под луксозните кристални полилеи на „Инвернес“. Но — беше ясно — трябваше да намери начин да се измъкне от временната стагнация. Кредиторите започнаха да задават въпроси. Отговорът й никак не им хареса: „Инвернес“ се нуждае не от по-евтини питиета, а от повече и по-големи кристални полилеи.

В момента обаче не състоянието на бизнеса й безпокоеше Лейди. А зависимостта. И забавянето на Макбет. Той винаги се обаждаше, когато знаеше, че ще закъснее. Случилото се по време на операцията по залавянето на Свено го разтърси дълбоко. Той не го признаваше, но Лейди забелязваше промяната. Понякога й се струваше изненадващо мекушав. А тя със собствените си очи бе видяла как той отнема човешки живот, бе наблюдавала пресметливата му решителност преди мига на убийството, хладнокръвните му действия по време на самото убийство и после усмивката му без капка разкаяние.

Но този път беше различно — тя си даваше сметка. Този път ставаше дума за човек в безпомощно състояние. И макар невинаги да споделяше моралните принципи на мъже от рода на Макбет, Лейди бе наясно, че понякога подобни случки изтръгват почвата под краката му. Докато прекосяваше помещението, забеляза, че двамата мъжа на бара я загледаха. И двамата бяха по-млади от нея. Не я вълнуваха. Макар да се стремеше всячески да разпалва плътски желания, Лейди презираше всеки, който я пожелаеше. Всеки, с едно изключение. В началото и тя се изуми как така един-единствен мъж е способен да запълни изцяло и до краен предел и мислите, и сърцето й и да не остави място за нищо и никой друг. И често се питаше защо тя, която никога не бе обичала мъж, обича точно този. Навярно защото той обичаше у нея онова, което плашеше другите мъже. Силата й. Твърдия й характер. Интелигентността й, превъзхождаща тяхната, интелигентност, която тя не смяташе за нужно да крие. Да обича такива качества у една жена би могъл само истински мъжкар. Тя застана до големия прозорец и плъзна поглед към Бърта — черният локомотив, охраняващ входа пред фоайето на гарата — и оттам към Работническия площад, тресавището, където през годините Лейди бе виждала мнозина да затъват и да се давят. Дали Макбет не е…

— Любов моя.

Безчет пъти бе чувала този глас да шепти същите думи в ухото й. И въпреки това все едно й беше за пръв път. Той повдигна дългата й червена коса и когато устните му докоснаха тила й, по тялото й пробягаха сладостни тръпки. Подобен интимен жест не подхождаше на строго професионалното й поведение. Лейди знаеше, че двамата мъже на бара ги зяпат, ала не спря Макбет. Радваше се, че той е тук.

— Къде беше?

— В новия ми кабинет. — Той обви корема й с ръка.

— Нов кабинет ли имаш? — погали тя ръката му под лакътя.

Под върховете на пръстите си усети грапавата тъкан на белезите. Беше й разкрил от какво са: понеже се налагало да се боцка в тъмното, не виждал вените си; затова слепешком напипвал дупчицата от предишното инжектиране и забивал иглата на същото място. А стане ли ти практика и продължи ли няколко години, плюс неизбежните инфекции от време на време, ръцете ти заприличват на изподрани от бодлива тел. Сега Лейди не откри пресни следи от игла. От няколко години Макбет беше чист. Мина много време и тя — в прилив на детински оптимизъм — понякога решаваше, че се е излекувал.

— Кабинети ли наричате онези килии в мазето?

— Говоря за четвъртия етаж — уточни Макбет.

— Какво? — Лейди се обърна с лице към него.

Белите му зъби блестяха сред тъмната брада.

— Пред теб е новият шеф на „Организирана престъпност“ в града.

— Ама ти сериозно ли?

— Съвсем сериозно — засмя се той. — Изглеждаш не по-малко шокирана от мен в кабинета на Дънкан.

— Не съм шокирана, скъпи, радвам се. Напълно заслужено повишение! Не ти ли го повтарях непрекъснато? Не ти ли повтарях, че заради твоята квалификация заслужаваш нещо повече от офис в мазето?

— Наистина ми го повтаряше непрестанно, любов моя. Само ти. — Макбет отметна глава назад и пак избухна в смях.

— А сега ще се изкачваме нагоре, любов моя. Ще излезем от тъмното мазе! Дано си поискал добра заплата.

— Заплата? Съвсем забравих за нея. Поисках единствено да назначат Банко за мой заместник. Съгласиха се. Истинско безумие е…

— Безумие? Тъкмо напротив, назначението ти е повече от разумно.

— Не говорех за назначението. Преди да влезем в Управлението, при нас дойдоха три нестандартно облечени сестри, пратенички на Хеката, и ми предрекоха, че ще получа поста.

— Предрекоха ти?

— Да!

— Научили са го отнякъде.

— Няма откъде. При появата ми в кабинета на Дънкан той ми съобщи, че решението било взето преди пет минути.

— Хм… Ясновидки, значи.

— Според мен се бяха надрусали с адска смес и затова се разбъбриха словоохотливо. Чакала ме и кариера като директор на полицията. Имам и друга изненада. Дънкан предложи да отпразнуваме повишението ми тук, в „Инвернес“!

— Момент, ще повториш ли?

— Дънкан иска да празнуваме тук. Ще бъде много добре за репутацията ти, нали? Началникът на полицията избира твоето казино за служебно тържество!

— Питах за онези ясновидки. Наистина ли ти предрекоха поста на Дънкан?

— Да, но сега не мисли за това, любов моя. Предложих на Дънкан да си устроим купон, а живеещите извън града да пренощуват в хотела. Нали в момента разполагаш с няколко свободни стаи…

— Ще го уредим, не се безпокой. — Лейди го погали по бузата. — Доволен си, но ми се виждаш пребледнял, скъпи.

— Възможно е — сви рамене той. — Май се разболявам. По светофарите ми се привиждат мъртъвци.

— Ела. — Тя го хвана подръка. — Имам точно каквото ти трябва.

— Сигурен съм — усмихна се той.

Тръгнаха през игралната зала. Тя знаеше, че заради високите токчета стърчи с близо половин глава над него. Знаеше, че заради запазената й фигура, елегантната вечерна рокля и грациозната величествена походка мъжете до бара не откъсват поглед от нея. Знаеше, че „Обелиска“ не може да им предложи такава гледка.

Легнал върху голямата спалня, Дъф се взираше в тавана, в толкова добре познатата му пукнатина в замазката.

— Накрая тръгнахме да се разотиваме от срещата, а Дънкан ме дръпна настрана и ме попита дали съм разочарован — изрече той на висок глас. — И двамата сме знаели, така каза, че за поста шеф на „Оргкрим“ са спрягали и моето име.

На пръв поглед разклоненията от пукнатината изглеждаха хаотични, ала през присвитите си премрежени очи Дъф долавяше в линиите от процепчета фигура. Затрудняваше се обаче да я оприличи на нещо познато.

— И ти какво му отговори? — извика глас от банята. Оттам се чуваше ромолене на течаща вода.

Дори сега, след като отдавна вече бяха опознали всеки сантиметър от телата си, тя държеше той да я вижда в безупречен вид. Това му харесваше.

— Разочарован съм, признах; обяснението ви по времето на срещата — как, видите ли, Макбет бил най-подходящ за поста, защото не принадлежи към елита — ме кара да си мисля, че моята безусловна лоялност към вас се е оказала изцяло в ущърб на моята кандидатура, защото ме е причислила към негодната управленска класа.

— Така излиза. Какво…

— Дънкан допълни, че имало още една причина везните да натежат в полза на Макбет, но от деликатност не я оповестил на всеослушание. Операцията срещу Свено била успешна само отчасти, защото Свено всъщност се измъкнал. Дънкан разбрал, че съм получил сигнала за наркосделката достатъчно рано, за да мога да го информирам. Действията ми почти обезсмислили едногодишна оперативна работа и намирисвали на опит да си начеша егото. Без намесата на Макбет и Спецотряда акцията щяла да пропадне съвсем. В така създалата се ситуация щяло да бъде подозрително да избере мен, а не него. После ми замаза очите с „Убийства“.

— Да си шеф на „Убийства“ не е никак лошо, нали?

— Отделът е по-малък от „Наркотици“, но поне се разминах с унижението да ме понижат до редови служител в „Оргкрим“.

— Впрочем, кой е лобирал?

— Какво имащ предвид?

— Кой от ръководството се е застъпил за Макбет? Дънкан винаги се вслушва в съвети, обича консенсуса и се стреми да взема под внимание мнението на колектива.

— Повярвай ми, скъпа, Макбет няма лоби в ръководството. Съмнявам се дори дали знае какво значи тази дума. Той иска от живота едно: да залавя злосторници и хазартната му лейди да е доволна.

— Като заговорихме за задоволяване… — Тя се появи на вратата на банята.

Ефирната й тюлена нощница излагаше на показ повече, отколкото прикриваше. Дъф харесваше много неща в тази жена — някои дори се затрудняваше да назове — ала онова, което направо боготвореше, беше нейната младост. Светлината от стеариновите свещи на пода блещукаше във влажните й очи, във влажните й червени устни, в сияйните й зъби. И въпреки това тази вечер нещо не му достигаше. Не беше в настроение. След случилото се мъжкото му самочувствие се беше посмачкало. Но това навярно можеше да се промени.

— Свали я — каза той.

— Та аз току-що я облякох — засмя се тя.

— Това е заповед. Не мърдай от мястото си и съблечи нощницата. Бавно.

— Хм… Може и да се подчиня — при по-категорична заповед…

— Полицай Кейтнес, получавате началническо нареждане да се обърнете с гръб, да изхлузите всичките си дрехи през главата, да се наведете напред и да се хванете здраво за рамката на вратата.

Дъф чу слабото й ахване — леко изплашено, като на девойче. Навярно играеше, за да го възбуди. Или ахването дойде спонтанно? Все едно. Важното беше, че настроението му се повдигна.

Хеката крачеше по пода на Централната гара, осеян с петна от мухъл; между стени с лющеща се боя и мърморещи наркомани. Забеляза, че го зяпат двама типове, надвесени над лъжица и спринцовка, която явно се канеха да си поделят. Не го познаваха. Никой не го познаваше. Навярно възприемаха едрия мъж със синапеножълто кашмирено палто, почти неестествено черна, грижливо сресана коса и разкошен тежък ролекс като идеална жертва за грабеж, навряла се в бърлогата на лъва. Или пък усещаха, че той е важна клечка. Вероятно им го подсказваше решителната му самоуверена походка, обкованият със злато бастун, потракващ ритмично в такт с високите токчета на грамадната, широкоплещеста жена, която вървеше две крачки зад него. Ако въобще беше жена. Не беше изключено наркоманите все пак да са забелязали как трима мъже в еднакви сиви шлифери влязоха в Централната гара непосредствено преди Хеката и застанаха до стената. Сигурно затова наркоманите схващаха, че всъщност те се намират в бърлогата на този мъж. Защото той е лъвът.

Хеката спря и пропусна Стрега да слезе първа по тясното, вмирисано на урина стълбище към тоалетната. Видя как двамата наркомани сведоха поглед и пак се съсредоточиха върху заниманието си — да кипват и инжектират. Двама от зависимите, установи Хеката без презрение или раздразнение. Именно зависимите обезпечаваха прехраната му.

Стрега отвори вратата в подножието на стълбите, изправи на крака един заспал мъж, показа му със зъби в какво настроение е, а с палец — накъде да се пръждосва.

Хеката я последва. Минаха покрай кабинките и течащите умивалници. Вонята беше толкова силна, че Хеката все още се просълзяваше. Зловонието обаче изпълняваше важна функция. Отблъскваше евентуални любопитковци и принуждаваше дори най-закоравелите наркомани да съкращават максимално престоя си тук. Стрега и Хеката влязоха в последната кабина в дъното. На вратата висеше табела „Не работи“. Вътре чинията беше пълна до ръба с фекалии, а луминесцентната лампа — свалена, за да се изключи възможността някой да уцели вена.

Стрега отмести една плочка над тоалетната чиния, завъртя ръчката зад нея и бутна. Стената хлътна навътре. Двамата се вмъкнаха.

— Затваряй бързо! — нареди Хеката и се закашля.

Огледа помещението, където се озоваха: едно от железопътните депа. Друга врата извеждаше в тунела към южната линия. Хеката премести производството си тук преди две години, след като закриха линията. Наложи се да изпъди неколцина бездомници и наркомани и макар че тук не идваше никой, а Кенет ги покровителстваше на най-високо ниво, Хеката разпореди да монтират скрити камери за видеонаблюдение в тунела и над стълбището към тоалетната.

Вечерната смяна се състоеше от общо дванайсет души, всички с маски над устата и в бели престилки. От отсамната страна на стъклената стена, разделяща помещението на две, седем човека стриваха, претегляха и опаковаха дрогата в найлонови пликчета. До вратата към тунела седяха двама въоръжени пазачи и държаха под око работниците и мониторите, свързани с камерите. От оттатъшната страна на стъклената стена се намираше онова, което наричаха светая светих или просто кухнята. Там стоеше казанът и до него достъп имаха единствено сестрите. Кухнята беше херметически затворена по няколко причини. Първо, за да се избегне замърсяване на продукцията или да не би някой идиот да вземе я да щракне запалка, я да хвърли димяща угарка — тогава всичко щеше да гръмне и да стане на парчета. Но главно защото — при положение че помещението с казана не е изолирано — всички тук биха се пристрастили към дрогата, ако всеки ден вдишват молекулите, носещи се из въздуха около казана. Хеката намери сестрите в опиумна пушалня в Чайнатаун в Банкок. Там те си бяха оборудвали тайна лаборатория за производство на хероин от опиум, пристигащ от тайландската провинция Чианг Рай. Хеката не знаеше много за тях: били избягали от Китай заедно с хора на Чан Кайшъ; болестта, обезобразила лицата им, била масово разпространена в родното им село; но същественото беше, че стига да им плаща навреме, произвеждат безотказно поръчаното от него количество. Съставките бяха известни, съотношението помежду им — също, а процедурата по приготвянето на продукта можеше да се проследи през стъклото. И въпреки това в начина, по който смесваха и кипваха субстанциите, имаше някаква тайнственост. А Хеката не виждаше причина да опровергава слуховете, че сестрите прибавят отрова от жлезите на крастави жаби, крила на земни пчели, сок от ларви и дори се изсекват в казана. Тези слухове подхранваха усещането за черна магия, а в еднообразното си всекидневие хората с най-голяма готовност харчат пари именно за магия. И адската смес се превърна в истински хит на пазара. Хеката не беше очаквал толкова много хора да развият толкова бързо патологична зависимост. Ала — той беше наясно — в деня, когато качеството на продукцията падне, той ще се отърве от сестрите. Така стояха нещата — за всяко нещо си има време, добрите и лошите периоди се редуват. Две десетилетия Хеката и хората му си живееха живота при Кенет. А сега с появата на Дънкан — ако се задържеше на поста — щяха да настъпят тежки времена за „магьосническия“ бранш. Защото, ако наистина от боговете зависят добрите и лошите времена, краткият ни човешки живот и краят на житейския ни път, в такъв случай човек трябва да се погрижи да стане бог. По-лесно е, отколкото хората си мислят. Повечето ги спират страхът и суеверието. В боязливото си покорство те разчитат на утвърден морал, на кодекс от божи правила, важащ за всички хора. А всъщност правилата създават именно онези, които се представят за богове. И ги създават така, че въпросните правила да обслужват техните интереси.

Добре де, вярно е, не може всички да са богове, а и всеки бог се нуждае от свое паство, от клиентела. От пазар. От град. От няколко града.

Хеката застана в дъното на помещението и подпря ръце върху бастуна. Това беше неговата фабрика. Той притежаваше фабрика. Бизнес в бързо развиващ се бранш. Скоро щеше да се наложи да разшири дейността. Не намереше ли начин да задоволи търсенето, други щяха да го направят — това диктуват простите закони на капитализма. Затова той отдавна планира да купи една от закритите фабрики, да започне фиктивно производство за параван, а в задните помещения да отвори цех за адска смес. Охранители, ограда от бодлива тел, фирмени камиони, за да транспортират стоката. Щеше да увеличи производството десет пъти и да изнася за други части на страната. Спираше го само едно: рискът дейността му да се разчуе. Затова се нуждаеше от полицейско покровителство. От началник на полицията, който да е негов човек. Какъвто беше Кенет. Какво да прави обаче, при положение че Кенет е мъртъв? Ще си „отгледа“ нов и ще му разчисти мътя.

Мелачите и опаковчиците на ценния му продукт му се усмихнаха сковано и с подновена енергия се нахвърлиха върху задачите си. Страхуваха се. Това всъщност беше основният замисъл на проверките. Не да се нарушава цикълът — той беше неумолим — а да се държи под контрол количеството. Всички в това подземие рано или късно щяха да се опитат да го преметнат; тайно да отнесат няколко грама и после да ги продадат на улицата. Мошениците щяха да бъдат разкрити, а присъдите им — бързо приведени в изпълнение. От Стрега. На нея, изглежда, разнообразните задачи й допадаха. Например, хареса й да влезе в ролята на вестителка в компанията на още две сестри.

— Кажи сега, Стрега — погледна я Хеката. — Според теб ще покълне ли семето, което посяхме у Макбет?

— Човешките амбиции са като магарешки бодили. Винаги се протягат към слънцето, засенчват го и погубват всичко наоколо.

— Да се надяваме.

— Амбициозните хора са зли и глупави. Щом едно предсказание за техния успех се сбъдне, сляпо започват да вярват в следващото. А сега предрекохме на Макбет, че ще бъде новият шеф на „Оргкрим“. Стои само въпросът дали амбицията му е достатъчно жилава. И притежава ли той необходимата жестокост, за да извърви пътя докрай.

— Макбет — не — отвърна Хеката. — Но, виж, тя ги притежава.

— Тя?

— Лейди, негова любима и повелителка. Не съм я виждал, но знам най-съкровените й тайни и я разбирам по-добре, отколкото разбирам теб, Стрега. За да стигне до неизбежния извод, Лейди се нуждае всичко на всичко от малко време. Вярвай ми.

— А изводът е…?

— Дънкан трябва да бъде ликвидиран.

— И после?

— После — Хеката почука с бастун по пода, трак-трак — отново идва ред на добрите времена.

— Сигурен ли си, че ще можем да контролираме Макбет? Сега, след като е чист, навярно го раздава… моралист, така да се каже?

— Скъпа моя Стрега, единственото по-предсказуемо от наркоман или моралист е влюбен наркоман и моралист.

Изтегнат на леглото в спалнята си на втория етаж, Банко слушаше дъжда и тишината в стаята и чакаше да чуе влака, който така и нямаше да дойде. Релсите минаваха покрай дома му й той си представи мократа, лъскава баластра под частично отстранените — или по-точно задигнати — релси и траверси. Тук с Вера живяха щастливо. Изкараха хубави времена. Запозна се с нея, когато тя работеше в златарското ателие „Джейкъбс и синове“. Там влизаха все големци да купуват сватбени халки или бижута за подаръци. Една вечер охранителната аларма се задейства и Банко — даващ дежурство като патрул — се отзова с виеща сирена там само след минута. Вътре ужасена млада жена отчаяно се опитваше да надвика пронизителния сигнал: започнала тук преди броени дни; тъкмо затваряла и сгрешила кода, докато активирала алармата. Банко разбра само откъслечни думи, но пък имаше време да огледа продавачката. Накрая тя се разплака, а той внимателно я прегърна, за да я утеши. Сякаш притегли в обятията си разтреперано, топло птиче. През следващите няколко седмици ходиха на кино, разхождаха се от слънчевата страна на тунела и тя му позволи една бърза целувка пред пътната врата. Живееше при родителите си. Беше родена в работническо семейство и от малка внасяше своя дял в семейния бюджет. И тя, и родителите й работели във фабрика „Естекс“. По едно време обаче развила тежка кашлица и лекарят неофициално я посъветвал да си потърси друга работа. С препоръки я взели в „Джейкъбс и синове“.

— Заплатата е по-ниска — обясни тя, — но пък ще живея по-дълго.

— Все още кашляш.

— Само в дъждовни дни.

— Тогава ще се погрижим да стоиш повече на слънце. Да се разходим в неделя?

Един ден половин година по-късно Банко влезе в златарското ателие и я попита какъв годежен пръстен би му препоръчала. Тя се смая, а той прихна да се смее.

Ожениха се и се пренесоха на втория етаж на тази къща. Беше тясно — само две стаи, а долу имаха съседи. Спастриха за това легло, в което сега лежеше той. Там се любеха. За да не притеснява съседите, Вера — страстна, но стеснителна жена — забавяше оргазма си, та да съвпадне с преминаването на влака. И докато той громолеше, разтрисаше стени и разлюляваше лампи, Вера се отдаваше на удоволствието без задръжки, викаше и забиваше нокти в гърба на Банко. Така направи и докато раждаше Флинс в същото това легло. Изчака влакът да приближи, закрещя, впила нокти в опакото на дланта му, и с напъни изтласка сина им от утробата си.

Следващата година купиха и първия етаж. Стана им по-широко. Бяха трима, можеше да се увеличат и още. Ала пет години по-късно останаха само двама — момче и мъж. Дробовете й отказаха. Лекарите хвърлиха вината върху замърсения въздух, върху отровите от фабриките: ниското атмосферно налягане ги притиска над града, а смогът го похлупва със задушлив капак. Когато отгоре на това човек от години страда от белодробно заболяване…

Банко винеше себе си. Как не успя да събере пари и да се преместят от другата страна на тунела, във Файф или другаде, където има слънце и въздух, годен за дишане!

Сега къщата им беше твърде голяма. Той чуваше, че радиото долу работи: Флинс залягаше над учебниците. Старателно момче беше, не жалеше усилия. И сигурно щеше да получи отплата за труда си, защото онези, дето всичко им иде отръки и изкарват добри оценки с лекота, често бързо се обезсърчават при първата срещната трудност. В такива моменти щеше да удари часът на Флинс, отрано принуден да полага старание и свикнал с мисълта, че ученето изисква усилие. Всичко щеше да е наред. Кой знае, навярно щеше да се запознае с някое момиче и да се ожени. А защо не и да заживеят тук, в тази къща. Все ще дойдат нови, по-добри времена. Особено сега, когато двамата с Макбет оглавиха борбата срещу организираната престъпност в този град. Назначението на Макбет се оказа за Банко голяма изненада — каквато беше и за другите в Главното управление. Долу, в мазето, спецполицай Рикардо си го каза в прав текст: трудно си представя Макбет и Банко в костюм и вратовръзка да чертаят таблици, да попълват графи и да изготвят бюджети. Или да разговарят важно-важно на коктейли с високопоставени полицаи, членове на градската управа и други големи клечки. Щяха да му покажат на Рикардо на какво са способни. Желание при всички случаи нямаше да им липсва. Изглежда, бе настъпил звездният миг на такива като Макбет, свикнали, че за да сбъднеш мечтите си, е нужно да се потрудиш. В Главното управление никой, освен Дъф не знаеше колко пристрастен беше Макбет към дрогата през тийнейджърските си години; какви поражения му нанесе тази зависимост, колко безнадеждно изгубен бе някога. Докато патрулираше из улици, шибани от дъжд, веднъж Банко се натъкна на момче, свито на кравай върху пейката под навес на автобусна спирка. Момчето беше надрусано до безпаметност. Той го разтърси с намерението да го изгони, но нещо в умоляващите кафяви очи, в пъргавите движения, с които момчето се изправи, в стегнатото, атлетично тяло му подсказа, че пропадне ли това момче, ценен потенциал ще отиде на вятъра; че у него все още има какво да бъде спасено. И Банко отведе леко заекващия тийнейджър в дома си, даде му сухи дрехи, помоли Вера да му приготви нещо за ядене и да му постели да си легне. На следващия ден, неделя, Вера, Банко и момчето прекосиха тунела, излязоха на слънце от отвъдната страна и тръгнаха да се разхождат из безлесната хълмиста местност. Макбет разказа — първо със заекване, после съвсем гладко — че е израснал в сиропиталище и мечтае да работи в цирка. Показа им как умее да жонглира, отмери пет крачки от голям дъб, хвърли джобния нож на Банко и той се заби в дървото. Не им сподели откъде са белезите по ръцете му. Осмели се да го направи чак по-късно, след като се убеди, че може да се довери на Банко и Вера. Тогава обясни, че всичко започнало, след като избягал от сиропиталището, но не се впусна в подробности. През почивните дни тримата често излизаха на разходка и разговаряха, но Банко запомни въпросната неделя особено добре, защото в колата, на път към къщи, Вера му прошепна:

— Хайде да си направим едно такова момче.

Четири години по-късно гордият Банко изпрати Макбет до главния вход на Полицейската академия. Тогава Флинс беше на три години, а Макбет — чист, откакто бебето се роди.

Банко се обърна и погледна снимката върху нощното шкафче: той и Флинс под изсъхналото ябълково дърво в градината им през първия учебен ден на Флинс в Академията. Флинс носеше униформа, беше ранно утро, грееше слънце, сянката на фотографа падаше върху тях.

Банко чу как долу изстърга стол и как Флинс започна да снове напред-назад, ядно набивайки крак. Явно ученето не му спореше. Невинаги е лесно да схванеш всичко веднага. Да вникнеш в една материя, изисква време и воля; изисква да промениш себе си, изградените си мисловни и поведенчески стереотипи. Както отнема време и воля да се откажеш от дрогата, от бягството, към което си се пристрастил. Както отнема време и воля да промениш един град, да поправиш несправедливостите, да разчистиш саботьорите, корумпираните политици и мафиотите, да осигуриш на жителите въздух, годен за дишане.

Долу тропането утихна, Флинс пак беше седнал.

Нещата се получават, стига да го даваш полека и да работиш, да правиш необходимото.

Току-виж дори влакът пак тръгнал по закритата линия.

Банко отново се заслуша. Чуваше само тишина. И дъжд. Затвори ли очи, може да чуе и дишането на Вера до себе си в леглото.

Ускореният дъх на Кейтнес се успокои.

— Трябва да се обадя вкъщи. — Дъф целуна потното й чело и спусна крака върху пода.

— Сега ли?! — възкликна тя.

После бързо прехапа долната си устна и на него му стана ясно, че не е искала да се заяжда. Е, как да не се мисли за специалист по човешката психика!

— Сутринта Юън го болеше зъб. Искам да разбера как е минало при стоматолога.

Кейтнес мълчеше. Дъф прекоси апартамента гол. Тук често се разхождаше, както го е майка родила, защото жилището беше мансарда и нямаше опасност да надничат съседи. Пък дори и да надничаха, не би го смутило. Гордееше се с тялото си. Като си харесваше фигурата, компенсираше комплекса си заради диагоналния белег на лицето. Апартаментът беше голям, по-голям от възможностите на млада жена на държавна служба, и Дъф й предложи да поеме част от наема, защото много често нощуваше при нея. Кейтнес обаче отказа: баща й плащал квартирата.

Дъф влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и набра домашния номер във Файф.

Заслуша се в барабаненето на дъжда по капандурата над главата му. След третия сигнал за свободно тя вдигна — както винаги, независимо в коя част на къщата се намира.

— Аз съм. Как мина при зъболекаря?

— Юън е по-добре. Не съм сигурна дали го е болял точно зъб.

— А какво тогава?

— И други неща болят. Разплака се, попитах го какво има, но той не пожела да сподели и за да не го разпитвам, изтърси първото, което му дойде наум. Сега си легна.

— Хм… Утре се прибирам и ще поговоря с него. Какво е времето?

— Ясно. Грее луна. Защо питаш?

— Утре може всички да отскочим до езерото. Да се топнем.

— Къде си, Дъф?

Той се вцепени. Долови нещо особено в интонацията й.

— Как така къде? В „Гранд“, къде другаде? — И добави с малко преиграна веселост: — Вече е време изморените мъже да си лягат.

— По-рано тази вечер звъннах в „Гранд“ и от рецепцията ми казаха, че не намират запазена стая на твое име.

Дъф замръзна с телефона в ръката.

— Търсих те, защото Емили се затрудняваше с една задача, а нали знаеш колко съм скарана с математиката. Та къде си, казваш?

— В кабинета. — Дъф си пое дъх през устата. — Ще спя тук на канапето. Затрупан съм с работа. Съжалявам, че те излъгах за хотела, просто не ми се искаше да обременявам теб и децата. Едва преди малко свърших.

— Свърши?

Сконфузен, Дъф преглътна с мъка.

— С работата — побърза да уточни. — И въпреки цялата ми натовареност не ме направиха шеф на „Оргкрим“.

Дъф се сви. Чуваше се колко жалко звучи, все едно се опитваше да предизвика състраданието й, та тя да се смили над него и да го остави на мира.

— Все пак ти дадоха „Убийства“. Пък явно си се уредил и с нов кабинет.

— Моля?

— На последния етаж — понеже чувам как дъждът трополи. Е, ще затварям.

Чу се щракване и гласът й изчезна.

Дъф потрепери. Изведнъж стаята захладня. Да беше се наметнал с нещо, а не да ходи чисто гол.

Лейди слушаше дишането на Макбет. Потрепери.

През стаята мина студен полъх. На призрак. На дете. Тя почувства неистово желание да се измъкне от угнетителния мрак, да срути стените на затвора на мисълта си, оковал зад решетки майка й и баба й, да намери начин да се добере до светлото. Да се бори за свободата си, да пожертва нужното за място под слънцето. Или: да бъде слънцето. Да бъде звезда. Сияйна майка, която изразходва себе си, за да даде живот на други, ала докато гори, да е център на вселената. Именно. Гори. Както горяха сега дъхът и кожата й и гонеха студа от стаята. Тя плъзна ръка надолу по тялото си, усети как кожата й настръхва.

Беше същата мисъл като онзи път. Мисълта и решението, че просто трябва да се направи. Няма начин да се избегне. Единственият път минава направо и само направо, минава през всичко, все едно на какво се натъква — точно като куршум.

Сложи длан върху рамото на Макбет. Той спеше като младенец. За последен път спеше като младенец. Лейди го разтърси.

Обърна се към нея, изломоти нещо и посегна да я погали. Неизменно на нейните услуги. Задържа ръцете му в своите.

— Любов моя — прошепна му. — Трябва да го убиеш.

Той отвори очи и те светнаха в тъмното. Пусна ръцете му и докосна бузата му. Същото решение като онзи път.

— Трябва да убиеш Дънкан.