Ю Несбьо
Макбет (19)

Деветнайсета глава

— Добро утро на всички — поздрави Макбет и обходи с поглед насядалите около заседателната маса. — Само дето утрото не е добро, а второто, откакто Банко не е между нас. От трийсет и шест часа убийците му се разхождат безнаказано на свобода. Да го почетем с минута мълчание.

Дъф затвори очи.

Не беше свикнал да вижда Макбет толкова сериозен — Макбет, който посрещаше всеки ден и всеки човек с неизменна усмивка; и в слънце, и в дъжд, независимо познава ли го, или не. Така посрещна и Дъф, когато се запознаха в сиропиталището. По дрехите и по прическата му непременно бе схванал колко са различни, но му се усмихна, все едно, независимо от повърхностните несходства, двамата изконно си приличат, нещо ги свързва и ги побратимява. Но Макбет навярно създаваше такова усещане у всички хора с тази своя открита, безрезервна усмивка. Тя говореше за наивна увереност, че хората са добронамерени, и още навремето караше Дъф да се чувства стар, закоравял циник. Какво ли не би дал той за такава усмивка, която да огрява всички наоколо и да ги заразява с лъчезарност.

— Дъф? — прошепна някой в ухото му.

Той се обърна и се вгледа право в ясните зелени очи на Кейтнес. Тя кимна към края на масата. Макбет го гледаше с очакване.

— Помолих те да ни запознаеш с последните новости около разследването, Дъф.

Дъф се поизправи на стола, покашля се, усети как се изчервява. И заговори. За свидетелите, видели членове на „Норс Райдърс“ и — съдейки по емблемите на кожените им якета — на още една рокерска банда да стрелят по волвото в златарското ателие „Джейкъбс и синове“; за якето и портфейла на Флинс, намерени до брега под моста „Кенет“. Труп обаче още нямало. Кейтнес разясни обстойно какви веществени доказателства са открити. Те потвърждавали вече известното им: бандата на Свено е убила Банко, а вероятно и Флинс.

— Налице са улики, че Свено лично е участвал в екзекуцията на Банко — обади се Дъф. — До волвото е намерена угарка от пурета.

— Много хора пушат пурети — възрази Ленокс.

— Говорим за „Давидоф Лонг Панателас“.

— Знаеш какви пурети пуши Свено? — попита с вдигната вежда Ленокс.

Дъф не отговори.

— Не можем да допуснем това — взе думата Макбет. — Защото градът няма да ни го прости. Убийството на полицай се смята за нападение срещу целия град. Ако ръководството, присъстващо в тази стая, иска и утре да се ползва с доверието на града, трябва да се случи нещо още днес. Няма място за колебание. За да не рискуваме и други полицаи да изгубят живота си, е нужно да атакуваме вабанк. Това е война и се налага да използваме военна риторика. А, както е известно, по време на война най-красноречиво говорят куршумите. Затова назначих нов началник на Спецотряда и в устава за борба с организираната престъпност разширих правомощията на бойците по отношение на употребата на оръжие.

— Прощавай, какъв е тази устав?

— Скоро ще го прочетете. В момента тече финална преработка.

— И кой го е съставил? — поинтересува се Кейтнес.

— Комисар Ситон — новият ръководител на Спецотряда — обяви Макбет.

— Написал е устава сам, без нашето…

— В момента се налага да се действа — прекъсна я Макбет. — А не да се изпилват формулировки. Съвсем скоро ще видите резултата и съм убеден, че ще го одобрите като мен. И като целия град.

— Но…

— След като уставът е готов, ще можете да го коментирате, разбира се. С това оперативката приключва. Да се хващаме на работа, колеги! — И тя се появи. Усмивката. — Дъф, може ли за малко?

Разнесе се колебливо стържене на столове.

— Свободна си, Присила. Само затвори вратата, ако обичаш.

Всички излязоха. Дъф си пое дъх в очакване на неприятности.

— Ела, седни по-близо — подкани го Макбет.

Дъф стана и се премести на стола до директора. Опитваше се да не издава колко е напрегнат, да диша спокойно, да не допуска тикове. Да не мисли, че се намира на една плюнка разстояние от мъжа, погубил Дънкан.

— Ще те питам нещо — подхвана Макбет. — Отговори ми честно.

Дъф усети как гърлото му се стяга на възел, а сърцето му се раздумква лудешки.

— Мисля да поверя „Оргкрим“ на друг. Това ще те разочарова, знам, но…

Дъф само кимна. Чувстваше устата си силно пресъхнала, чудеше се ще успее ли да издаде глас.

— Но искам да ти предложа да станеш мой заместник, Дъф. Какво ще кажеш?

Дъф се покашля.

— Благодаря — промълви с дрезгав глас.

— Да не си болен? — Със загрижен вид Макбет сложи ръка върху рамото му. — Или си разочарован? Знам колко много искаше да оглавиш „Оргкрим“. Разбирам, предпочиташ оперативна длъжност, а не да помагаш на нескопосан новоизлюпен началник да не сгази лука. — Макбет се усмихна невинно и Дъф се постара да му отговори подобаващо. — Ти си мой приятел, Дъф, и искам да те държа наблизо. Какво гласеше онази поговорка?

— Коя?

— Обикновено ти си по поговорките, но все едно. Ако толкова настояваш за „Оргкрим“, ще си помисля. Още нищо не съм казал на Ленокс. Много си пребледнял, да ти донеса ли чаша вода?

— Няма нужда, добре съм. Само съм малко уморен. Преди акцията на пристанището не мигнах цяла нощ, а след убийството на Дънкан съвсем не ме хваща сън.

— Но си само малко уморен?

Дъф се замисли и поклати глава.

— Всъщност доста. Мислех да те помоля за двудневен отпуск. Вярно, в момента тече важно разследване, но Кейтнес ще…

— Ама разбира се, Дъф, иска ли питане! Каква полза има ездачът да пришпорва коня си, ако накрая го умори? Прибери се във Файф. Поздрави Мередит от мен и й кажи, че поне два дни ще пазиш леглото. Това е — вярваш или не — заповед от директора.

— Благодаря.

— Стига си ми благодарил, Дъф. Предупреждавам те, че ще проверя лично дали си стоиш във Файф.

— Добре.

— След три дни те чакам с отговор дали приемаш да те назнача за мой заместник.

— Дадено.

От кабинета Дъф отиде право в тоалетната и повърна.

Ризата му беше подгизнала от пот. Чак час по-късно, когато най-сетне шофираше по Стария мост, пулсът му се нормализира.

Лейди прекоси ресторанта и игралната зала. Преброи деветима посетители. Опита се да се успокои с мисълта, че точно в тази част от деня, непосредствено след обяд, посещаемостта винаги е най-ниска. Отиде до рецепцията при Джак.

— Някой да се е настанил днес в хотела?

— Все още никой, госпожо.

— Все още? Очакваме ли гости по-късно?

— Резервации няма — усмихна се със съжаление той.

— Отби ли се в „Обелиска“, както те помолих?

— Разбира се, госпожо.

— И как беше?

— Пълно мъртвило.

— Лъжеш ме, Джак.

— Вярно е, госпожо.

Лейди не успя да сдържи смеха си.

— Винаги си ми бил голяма утеха, Джак. Според теб убийствата ли са причина клиентелата да намалее?

— Възможно е. Но няколко души се обадиха с молбата да резервират именно стаята, където е убит Дънкан. В краен случай стаята на охранителите му.

— Пълно е с болни мозъци. А това ме подсеща за нещо. Искам да се поразровиш около младежа, с когото дойде Туртел. Разбери на колко години е.

— Да не би да подозирате…?

— Да се надяваме, че е над шестнайсет — за негово добро. А за наше — да е под шестнайсет.

— Защо ви е необходима тази информация, госпожо?

— Просто трупам боеприпаси, Джак. По закон кметът назначава директора на полицията и макар че градоначалниците обикновено следват служебната йерархия, няма как да сме сто процента сигурни, нали?

— Само за това ли ви трябва компромат?

— Не само за това. Хубаво би било Туртел да натисне Комисията по хазарта да спретне една ревизийка на „Обелиска“. Проявих търпение и опитах с добро, но ако все така няма резултати, скоро ще се наложи да обърна дебелия край.

— Ще се заема.

— Джак?

— Да, госпожо?

— Напоследък да съм ходила насън?

— Не и по време на моите нощни дежурства.

— Пак ли ме лъжеш?

— Е, снощи слязохте до рецепцията, но не можах да определя спите ли, или сте будна.

Лейди се засмя.

— Ех, Джак, Джак, защо всички не носят твоето добро сърце! Обзеха ме такива подозрения, защото сутринта намерих ключа от външната страна на вратата.

— Нещо тежи ли ви? Обикновено ходите насън, когато сте разтревожена.

— Че на този свят има ли друго, освен тревоги? — въздъхна Лейди.

— Сънувате ли пак онзи сън?

— Колко пъти да ти повторя: не е сън, а спомен.

— Простете, но няма как да знаете, госпожо. Ако ви се присънва всяка нощ, как да сте сигурна, че се е случило точно това? Сънят се наслагва върху спомена и го променя. Следователно е напълно възможно детето да е починало от естествена смърт.

— Вечният утешител! Не ми е нужна утеха. Не искам да забравям. Искам да помня. Да помня какво съм пожертвала, за да стигна дотук: да се наслаждавам на бездетния си живот всяка сутрин, когато се събуждам в легло с копринени чаршафи до мъж, когото аз съм си избрала; да слизам по стълбите на собствен дом; да се радвам на извоюван от мен живот — да ме уважават заради това, което съм, Джак.

— Никой от нас не го уважават заради това, което е, госпожо. Уважават ни заради онова, което правим. Особено ако облагодетелства силните на деня…

— Прекалено умен си за администратор, Джак.

— Именно затова един интелигентен администратор не предизвиква ничие уважение. Той е просто безобиден наблюдател, евнух и временна утеха за уважаваните.

— Радвам се, че не си станал баща, Джак. Само с теб мога да споделя как погубих бебето си, без да виждам шок и отвращение, каквито би пробудил разказът ми у някой родител. Ти си умен, толерантен мъж и се стремиш да разбереш, не да осъждаш.

— Аз и не намирам нищо осъдително в постъпката ви. Младо момиче, израснало в бедност, е изнасилено на тринайсет, забременява и ражда дете, но не успява да го опази живо, защото е сам-сама и без покрив над главата си.

— Ами ако не съм положила достатъчно усилия?

— И какво? Да пожертвате живота си заради него? Това ли имате предвид? Били сте на тринайсет, още дете, но с вече оформени възгледи. Нима е трябвало да зачеркнете бъдещето си заради едно новородено, семенце, което още не знае, че е живо, не изпитва нито копнеж, нито вина, нито срам, нито истинска любов. На практика то не е човек, а воденичен камък около шията на младо момиче, вече понесло предостатъчно житейски несгоди, фактът, че тази тринайсетгодишна девойка не е успяла да опази детето си живо, но самата тя е оцеляла, е щастие в нещастието. Защото вижте какво е постигнала тя после. Основава публичен дом. После — по-голям и по-луксозен, който обслужва всички — от директора на полицията до най-високопоставените политици в града. Продава го и купува казино. И днес — абракадабра — тя е кралицата на града.

Лейди поклати глава.

— Прекаляваш, Джак. И в представянето на мотивите ми в по-благоприятна светлина, и в опрощаването на престъпленията ми. Какво е едно казино, какво са мечтите на глупците пред живота на едно дете? Ако бях хранила по-скромни амбиции за моя живот, вероятно щях да спася нейния.

— Много амбициозна ли бяхте?

— Исках всички да ме приемат. Не, повече — да ме уважават. Дори да ме обичат. Малцина ги е споходил такъв късмет, но аз държах да съм сред тях. Цената, която плащам, е всяка нощ да преживявам загубата на детето си.

Джак кимна.

— Ако можехте да върнете времето, как щяхте да постъпите, госпожо?

— Навярно всички ние, добри или зли, сме просто роби на страстите си, Джак. Съгласен ли си?

— Не знам, госпожо, но като стана дума за страсти, още утре ще разпитам за младия приятел на Туртел.

Макбет слезе от асансьора в подземието. Постоя няколко секунди и вдиша аромата на обработена кожа, на оръжейна смазка и на мъжка пот. Погледна знамето с девиза на Спецотряда под червен огнедишащ дракон: „Преданост и братство. Калени в огън, сплотени до последна капка кръв“. Божичко, сякаш бе изминала цяла вечност.

— Улафсон! Ангъс! Ей, какви са тези глупости? Сядайте, какво ми рипате като новобранци! Къде е Ситон?

— В кабинета — отвърна Ангъс с елейния си пасторски глас. — Бог да прости Банко. С момчетата събираме пари за венец, но вие вече…

— Не съм от вас ли? Не е вярно. — Макбет извади портфейла си. — Мислех, че още си в болничен, Улафсон. Къде ти е превръзката?

— Свалих я. Лекарят смяташе, че съм скъсал раменно сухожилие и вече няма да мога да стрелям. Ситон обаче погледна и изведнъж се оправих.

— Виждаш ли. Не вярвай на лекари. — Макбет му подаде няколко банкноти.

— Много са, шефе.

— Нищо, нищо.

— Ще стигнат за ковчег.

— Вземи ги!

Макбет влезе в стария си кабинет. Всъщност представляваше работилница с оръжейни части и боеприпаси, подредени на рафтове. Пишещата машина беше преместена на стол.

— Е? — попита Макбет.

— Момчетата са инструктирани. — Ситон седеше с дебел наръчник пред себе си. — Готови са.

— А двете дами? — Макбет посочи наръчника.

— Картечниците ще пристигнат в осем в четвъртък, тоест утре. Разбрах, че сте говорили с шефа на пристанището нашият кораб да пререди опашката?

— Не можем да рискуваме дамите да закъснеят за купона. Като казах дами… За утре съм ви предвидил още една задачка.

— Добре. Къде?

— Във Файф.