Ю Несбьо
Макбет (22)

Двайсет и втора глава

Дъф стоеше на прага и гледаше одеялото върху леглото. Знаеше колко е безсмислено — нагази ли в перушината, само ще замърси местопрестъплението и ще унищожи евентуални веществени доказателства. Ала изпитваше непреодолима потребност да ги завие. Да ги завие за последен път. Не можеше да ги остави да седят така. Пристъпи напред и спря.

Чу звук. Вик.

Излезе заднешком и бързо се спусна към потрошения прозорец в гостната с изглед на югоизток, към езерото. Викът се повтори. Идваше отдалече и Дъф не виждаше кой вика, но гласът отекваше силно в следобедната тишина. В гласа се долавяше гняв. Повтаряше една и съща дума, но Дъф не я чуваше. Издърпа полуразпаднало се чекмедже, грабна бинокъл и го насочи към сауната. Едната леща на бинокъла беше счупена, но другата се бе отървала почти невредима и Дъф видя рус мъж да върви по тесния път. Зад него, пред сауната, стоеше камион, а върху товарната платформа — познат мъж. Ситон. От двете му страни го охраняваха две огромни месомелачки върху стойки. Дъф си спомни заръката на Макбет: Поне два дни ще пазиш леглото. Това е… заповед… Макбет е знаел, че Дъф смята да го разобличи за убийството на Дънкан. Ленокс му е докладвал. Проклет предател. Историята за съдията от Капитол е била чиста постановка.

Видя как устата на Ситон се размърда. После звукът долетя до него.

— Ангъс! — крещеше в изстъпление Ситон.

Дъф мигом се отдръпна от прозореца — да не би стъклото на бинокъла да блесне и да го издаде. Трябваше да се махне оттук.

Над града се спусна мрак. Новината за погрома над клуба на „Норс Райдърс“ вече се разчу. В девет часа по-голямата част от градските журналисти, телевизионни и радиорепортери се събраха в зала „Скоун“. Макбет стоеше в страничната част. Пресконференцията откри Ленокс.

— Молим ви да не използвате светкавици, преди директорът на полицията да приключи с изявлението си. При желание да зададете въпрос вдигнете ръка и изчакайте да ви дадем думата. А сега на вашето внимание — гордият началник на полицията, Макбет.

Встъплението — а вероятно и слуховете за разбитата гангстерска банда — бяха причина двама-трима по-неопитни журналисти да започнат да ръкопляскат, когато Макбет се качи на подиума. Нестройните аплодисменти обаче бързо утихнаха, пресечени от многозначителните погледи на репортерите с повече стаж.

Макбет се качи и застана зад катедрата. Не, превзе катедрата. Така го почувства. Странно как нещо, предизвикващо фобиите му, а именно, да говори пред публика, сега се превърна в нещо, което не просто харесва, а дори го чака с нетърпение и копнеж. Стана негова насъщна потребност. Макбет се покашля, погледна листовете си и започна.

— Днес полицията проведе две спецоперации срещу замесените в извършените през последните няколко дни убийства на Дънкан и други полицаи. Освен убийци, тези хора са отговорни и за внасянето на най-голямата пратка наркотик, залавяна в нашия град. С радост ви съобщавам, че първата акция беше сто процента успешна. Престъпната групировка „Норс Райдърс“ вече не съществува.

Самотен вик „браво“ от залата раздра тишината.

— Въз основа на нови сведения, появили се непосредствено след освобождаването на членове на бандата от ареста, взехме решение да ги задържим отново. Още при пристигането на Спецотряда „Норс Райдърс“ открили стрелба срещу бойците и не им оставили друг избор, освен да отвърнат на удара.

— Свено сред убитите ли е? — извика някой от дъното на залата.

— Да — потвърди Макбет. — Заради нараняванията самоличността на тялото още не е установена категорично, но всички вие сте виждали това… — Макбет вдигна лъскава сабя.

Още викове „браво“. Неколцина от по-опитните журналисти се присъединиха към спонтанните аплодисменти.

— С това идва краят на цяла ера. За щастие.

— Носят се слухове, че сред убитите има жени и деца.

— Жени в зряла възраст, сами избрали да се асоциират с престъпната банда. Част от тях са криминално проявени. Нито една не е направила опит да предотврати престрелката, започната от „Норс Райдърс“. Колкото до децата, това са пълни измишльотини. Невинни жертви няма.

— Споменахте за две спецакции?

— Втората се проведе извън града, във Файф, непосредствено след първата акция, на сравнително безлюдно място. Затова не сте чули за нея. Опитахме се да арестуваме полицай, дълго сътрудничил на „Норс Райдърс“.

Много жалко е, разбира се, че в редиците си имаме такъв предател. Явно и директорът Дънкан не е бил безгрешен, поверявайки на този човек първо „Наркотици“, а после „Убийства“. Става въпрос за старши инспектор Дъф. Ние също не сме безгрешни. Решихме да действаме с мирни средства и да не застрашаваме семейството му. Разчитахме той да се предаде доброволно, без да предизвиква повече проблеми. Ръководителят на Спецотряда е тръгнал към къщата и е призовал Дъф да излезе сам и да се предаде. В отговор Дъф го е прострелял.

Макбет кимна към Ситон, настанил се под лампата най-отпред в залата, та всички да виждат превързаната му ръка.

— Още няколко сантиметра и изстрелът можеше да е смъртоносен. Инспектор Ситон получи своевременна медицинска помощ и има големи изгледи да се размине с трайни увреждания. Но в момента на самия арест той, без да знае колко сериозна е раната, е повел контраатаката. Уви, в отчаянието и малодушието си, Дъф е използвал семейството си като щит. И трагичният резултат е налице. Те се простиха с живота, а Дъф се е измъкнал зад къщата и е избягал с колата си. В момента тече акция по издирването му. Обещавам ви да го намерим и да го накараме да си понесе наказанието. Впрочем, използвам случая да обявя, че съвсем скоро инспектор Ситон ще бъде повишен в комисар.

Този път още журналисти се присъединиха към аплодисментите. След като поутихнаха, се чу покашляне и глас със стържещи „р“-та:

— Дотук добре, Макбет, но къде са доказателствата… — Мъжът произнесе последната дума бавно и с прекалено отчетлива дикция, все едно изговаря трудна чуждица. — … срещу избитите от вас хора?

— По отношение на „Норс Райдърс“ имаме свидетели — видели са ги да стрелят по колата на Банко — а разполагаме и с отпечатъци по и в колата. Кръвта по седалката на Банко съвпада с кръвните профили на част от загиналите в клуба след тазвечерната акция. От криминалистиката потвърдиха, че върху вътрешната страна на стъклото от страната на шофьора са открити отпечатъци от пръстите на… — Макбет направи пауза. — … старши инспектор Дъф.

Залата се разшумя.

— Тук искам да похваля специално групата за оглед към отдел „Криминалистика“. Беше изненадващо непосредствено след престъплението Дъф да се появи на мястото, където беше убит Банко, защото никой от „Убийства“ не бе успял да се свърже с него при опитите да му съобщят трагичната новина. Навярно се е появил с намерението да заличи пръстовите си отпечатъци и други улики, оставени от небрежност. Нашите криминални експерти обаче не позволиха на никого, на абсолютно никого да припари до тялото и така предотвратиха унищожаването на важни следи. Моите подозрения за връзките на Дъф с „Норс Райдърс“ възникнаха още по време на операцията на товарното пристанище. Тогава и в „Наркотици“, и в Спецотряда постъпиха много ясни сигнали и Дъф не можеше да бездейства. Иначе щеше да събуди подозрение, че разпъва чадър над престъпната банда. Затова той хитро предприе полицейска операция, предварително обречена на провал. Включи прекалено малко и твърде неопитни хора, и то само от своя отдел, без да потърси подкрепление от Спецотряда, каквато е стандартната практика в такива случаи. За късмет ние от Спецотряда разбрахме навреме за готвената акция и се задействахме. Смея да твърдя — без да преувеличавам нашата роля — че така сложихме началото на разтурянето на „Норс Райдърс“ и на разобличаването на комисар Дъф. За да си отмъстят за потопената пратка с наркотици и за живота на петима от техните хора, те убиха първо Дънкан, после Банко и сина му. Така сами се погребаха. Между другото, за последен път използвам чина на Дъф. В нашата полиция чиновете се смятат за почетни звания, без значение какво място в йерархията обозначават.

Макбет установи с изненада, че гневът, разтреперващ гласа му, е съвсем, съвсем искрен.

— Наистина ли смятате…

— Моля, вдигнете ръка, преди… — Ленокс понечи да прекъсне журналиста, но Макбет го спря с жест и кимна на Кайт да продължи. Няма да остане длъжен на този арогантен проклет мърморан.

— Наистина ли смятате, че проведените от вас акции не търпят никакви критики? В рамките на един-единствен следобед сте отнели живота на седем души, часове преди това освободени от ареста, на девет члена на банда, повечето с чисти досиета, и на още шест жени, а, доколкото ни е известно, те не са участвали в престъпления на „Норс Райдърс“. За капак ни съобщавате за загинало семейство от Файф. Значи, още невинни жертви. Как при това положение твърдите, че не сте допуснали нито една грешка?

Макбет погледна Кайт. Венец от тъмна коса обрамчваше голото му теме. Мустакът очертаваше втора уста около неговата — неизменно тъжна. Заклет мърморко. Макбет се питаше какво ли е отредила съдбата на този човек. Прегледа листовете си. Извади нужния. Сам си написа черновата, после Лейди и Ленокс пипнаха текста. Пое си дъх. Чувстваше се в перфектния баланс; беше си взел оптимално количество от лекарството. А сега му поднесоха сервис, идеален за разгромяващ ретур.

— Прав е. — Макбет огледа присъстващите. — Допуснахме грешка. — Млъкна и изчака да стане още по-тихо, тишината да стане непоносима, задушаваща, да закрещи за някакъв звук. Сведе очи към листа. Трябваше да вложи емоция, за да не звучи, все едно просто чете от предварително написан текст. — В демокрацията има правила. Днес те ни задължиха да освободим неколцина арестанти, членове на престъпна банда. Постъпихме съгласно правилата. — Кимна, за да потвърди съждението си. — Закони в демократичната държава дават право на полицията да арестува повторно заподозрян при появата на нови доказателства. Отново действаме в съответствие с правилата. — Още едно кимване. — Правила в демократичните държави постановяват как да реагират силите на реда, ако заподозрян окаже съпротива при арест или, както в нашия случай, открие стрелба по полицията. Действахме в съответствие с тях. — Можеше да продължи още, но и Лейди, и Ленокс го посъветваха да не пресолява манджата. Макбет вдигна показалец и поглед. — Това е всичко, което направихме. Някои го нарекоха подвиг. Други — най-ефикасната и дългоочаквана полицейска акция в мъченическата история на града. Трети — повратна точка в борбата срещу престъпността по улиците ни. — Забеляза как неговото кимване се предаде и на слушателите му. Дори чу няколко полугласни „точно така“. — От позицията на директор ще кажа, че просто си вършим работата. Не можете да искате повече от нас.

Горе, на балкона, Ленокс стоеше готов пред шрайбпроектора и следеше текста в своето копие от речта.

— Тази вечер, не крия, изричам думата „полиция“ с гордост. За бога, хора, нека поне за миг да зарежем предпазливите бюрократични формулировки. Тази вечер проведохме мащабно прочистване — факт. Платихме на Свено и на главорезите му със същата монета. Показвахме им какво чака онези, които дръзнат да посегнат на най-добрите ни кадри…

Около него просветля и той разбра, че на екрана отзад се е появила снимка на Дънкан, а след малко ще се появи и снимка на Банко и Флинс в униформа под изсъхналото ябълково дърво в градината зад къщата им.

— Но наистина допуснахме грешка. Сгрешихме, че не предприехме това прочистване по-рано! Ако бяхме действали овреме, директорът Дънкан щеше да е жив. Щяха да са живи и старши инспектор Банко, служил на този град през целия си живот, и синът му, курсант Флинс, поел по бащиния си път. — Макбет вдиша дълбоко, за да овладее треперенето на гласа си. — Но този следобед усетихме, че е настъпил нов ден. Ден, в който престъпниците нямат думата. В който гражданите се надигат и отказват да търпят повече. Ето ни сега във вечерта на този ден, ознаменуващ само началото на нова ера. Оттук нататък ще продължаваме да прочистваме улиците на града, защото кампанията ни не е приключила!

Макбет благодари за вниманието и остана прав. Посрещна на крака разразилата се буря от аплодисменти. Всички се изправиха, без да спират да ръкопляскат. Очите му се навлажниха заради непресторената реакция на иначе циничната журналистическа гилдия. Реакция в отговор на изиграния от него театър. Накрая Кайт също стана и заръкопляска, макар и малко по-вяло. Макбет се запита кое го е подтикнало за кратко да забрави за непоправимия си негативизъм. Дали Кайт бе усетил накъде духа вятърът? Виждаше, че Макбет е спечелил всеобщата любов, че е спечелил властта. Нещо повече: че не се страхува да я използва.

Макбет вървеше с големи крачки по коридора зад залата.

Power — усещаше наркотика във вените си. Хармонията още продължаваше. Не беше толкова съвършена като преди малко. Безпокойството и тревожността започваха вече да се обаждат, но за момента не му трябваше повече дрога. Тази нощ щеше да му отпусне края. Да се радва на отбрани ястия и питиета, на Лейди, на гледката над града, на всичко свое.

— Страхотна реч, директоре — обади се Ситон, който явно никак не се затрудняваше да върви в крак с Макбет.

Ленокс ги настигна тичешком.

— Беше превъзходен, Макбет! — възкликна запъхтян. — За пресконференцията специално са дошли журналисти от Капитол. Искат да вземат интервю и да ти направят снимки…

— Откажи им. — Макбет изобщо не забави ход. — Никакви триумфални интервюта и лаврови венци, преди да сме постигнали крайната цел. Нещо ново за Дъф?

— Открили колата му, паркирана точно до „Обелиска“. Половин час след като го видяхме да тръгва от Файф към града, на всички изходни пътни артерии и на летището са поставени полицейски екипи. Проверяват се и пътническите кораби. Ясно е, че е още в града. Проверихме къщата на Банко и дома на тъста и тъщата му. Не е там. В този дъжд човек трябва да има покрив над главата си за през нощта. Ще обърнем наопаки всички хотели, пансиони, приюти и бардаци. През нощта целият числен състав на полицията ще е на крак и ще търси Дъф.

— Хубаво е да търсиш, но още по-хубаво е да намериш.

— Ще го намерим. Въпрос на време е.

— Добре. Ще ни оставиш ли сами?

— Разбира се.

Ленокс спря и се смали зад гърбовете им.

— Нещо тревожи ли те, Ситон? Да не е раната?

— Не, директоре. — Ситон извади ръката си от бандажа.

— Сигурен ли си? Сержанта те простреля.

— Кожата ми зараства много бързо. Родова черта ни е.

— Значи друго те гложди.

— Две неща.

— Казвай.

— Бебето, дето го намерихме след стрелбата в клуба. Нали го взехме с нас.

— И?

— Не знам какво да го правя. Заключих го в кабинета ми.

— Аз ще се погрижа — обеща Макбет. — Второто?

— Ангъс.

— Защо?

— Не се подчини на моя заповед във Файф. Отказа да стреля и накрая си тръгна, преди мисията да е приключила. Нарече я клане; не бил постъпил в Спецотряда, за да устройва кървави бани. Според мен има опасност да ни издъни. Трябва да направим нещо.

Спряха пред асансьора.

Макбет си потърка брадичката.

— Значи според теб Ангъс е изгубил вяра. Не му е за пръв път. Казвал ли ти е, че е следвал богословски науки?

— Не, но се досещах. На врата си носи отвратителен кръст.

— Сега ти си началникът на Спецотряда, Ситон. Какво предлагаш да направим?

— Да се отървем от него, директоре.

— Да го убием?

— Сам казвате, че сме във война. По време на война предателите и страхливците се наказват със смърт. Ще постъпим, както постъпихме с Дъф. Ще го натопим за корумпиран и ще нагласим нещата, все едно е оказал съпротива при арест.

— Остави ме да помисля. В момента сме във фокуса на общественото внимание. Нужно е да демонстрираме единство и задружност. Кодор, Малком, Дъф, а сега и Ангъс. Стават много. Гражданите предпочитат мъртви престъпници пред продажни полицаи. Къде е той сега?

— Седи долу сам. Намусен е. Дума не обелва.

— Добре, ще поговоря с него, преди да предприемем каквото и да било.

Макбет откри Ангъс в общата стая на Спецотряда.

Седеше, отпуснал глава в ръцете си, и почти не реагира, когато Макбет постави върху бюрото пред него голяма кутия за обувки. Директорът седна на отсрещния стол.

— Чух какво е станало. Как си?

Никакъв отговор.

— Ти си принципно момче, Ангъс. Едно от качествата ти, които харесвам. Много държиш на принципите си, нали?

Ангъс повдигна глава и погледна Макбет с кръвясали очи.

— Виждам ги сега как горят в погледа ти — продължи Макбет. — Негодуванието стопля сърцето ти, нали? Кара те да се чувстваш достоен човек, какъвто искаш да бъдеш. Понякога обаче в името на братството е нужно да направиш жертва. В случая се иска да загърбиш принципите си, Ангъс. Да се откажеш от приятната топлина на чистата съвест, да се будиш от същите кошмари, спохождащи нас, останалите, да пожертваш най-ценното нещо за теб, както навремето Бог поискал от Авраам да пожертва сина си.

Ангъс си прочисти гърлото, но гласът му си остана дрезгав:

— Добре, но в името на какво?

— В името на дългосрочната цел. На благото на общността. В името на града, Ангъс.

— Обяснете ми как убийството на невинни допринася за благото на общността — изсумтя Ангъс.

— Преди двайсет и пет години един американски президент пусна атомна бомба над два японски града, населени предимно с деца, цивилни и невинни. Тази бомба обаче сложи край на войната. Ето с такива парадокси ни мъчи Господ.

— Лесно ви е да говорите, нали не бяхте там.

— Знам какво ти струва, Ангъс. Наскоро собственоръчно заклах невинен човек в името на общото благо. Вярно е, не спя добре нощем. Съмнението, срамът, вината са част от цената, която трябва да платим, ако наистина искаме да направим добро, а не да се къпем в безопасната приятна топлина на самодоволството си.

— Господ не съществува, а аз не съм президент.

— Така е. — Макбет отхлупи кутията за обувки. — Но понеже в тази сграда аз съм и двете, ти давам възможност да се реваншираш за грешката, допусната във Файф.

Ангъс надникна в кутията. И ужасен отскочи назад.

— Вземи го и през нощта го изгори в пещите на „Естекс“.

Ангъс преглътна, блед като смъртник.

— Т-т-това е бебето от клуба…

— Бойците на предна линия като мен и теб си дават сметка, че войната взема и невинни жертви, но онези у дома, за които всъщност воюваме, не знаят за тях. Затова е нужно да скрием тези жертви от тях — иначе може да истерясат. Нали няма да истерясваш, Ангъс?

— Аз….

— Чуй ме. Поверявайки ти тази задача, ти гласувам доверие. Можеш да я изпълниш, а можеш и да използваш бебето, за да наклепаш братята ти от Спецотряда. И въпреки риска аз ти я поверявам. Защото искам да разбера мога ли да разчитам на теб.

Ангъс поклати глава и изхлипа.

— Правите ме съучастник, за да изпитате лоялността ми?

Макбет поклати глава.

— Ти вече си съучастник. Искам просто да знам дали си достатъчно силен да поемеш и понесеш вината, без мирните граждани да узнаят каква цена плащаме, за да ги защитаваме. Едва тогава ще разбера дали си истински мъж, Ангъс.

— Като ви слушам, все едно ние сме жертвите, а не това дете. Не мога! По-добре ме застреляйте.

Макбет го погледна. Не изпитваше гняв. Вероятно защото харесваше Ангъс. Или защото знаеше, че Ангъс е безопасна игла. Но най-вече защото му съчувстваше. Макбет захлупи кутията с капака и стана.

— Почакайте. К-как ще ме накажете?

— О, ти сам ще се накажеш. Прочети девиза на знамето ни. Когато нощем се будиш, потен от кошмари, няма да чуваш писъците на детето, а думите „преданост и братство; калени в огън, сплотени до последна капка кръв“.

Взе кутията и излезе.

Макбет влезе в апартамента. До полунощ оставаше повече от час.

Лейди стоеше до прозореца, обърната с гръб. Самотна лоена свещ осветяваше стаята. Лейди беше по нощница. Макбет постави кутията за обувки върху тоалетката пред огледалото, отиде до Лейди и я целуна по тила.

— Токът спря — каза той. — Джак ще провери таблото с бушоните. Само някой от гостите да не вземе да се възползва от тъмнината и да офейка с банката.^[1]

— Токът спря в половината град — отбеляза тя и облегна глава на рамото му. — Оттук видях как гасне. Какво има в тази кутия?

— Какво се държи обикновено в кутия за обувки?

— Тогава защо я носиш, все едно е бомба?

В същия момент голяма светкавица проряза небето подобно на бяла светеща вена. За миг градът блесна пред очите им. После пак потъна в мрак. Изтрещя гръмотевица.

— Не е ли красиво? — попита Макбет.

— Откъде да знам? Не ми казваш какво има в кутията.

— Говорех за града. Ще бъде още по-красив, след като Дъф остане в историята.

— Но начело все още ще е кмет, който го загрозява. Няма ли да ми кажеш какво има в кутията? — Гласът й току преспиваше, сякаш току-що бе станала от сън.

— Нещо, което трябва да бъде изгорено. Ще помоля Джак утре да го занесе в пещите на „Естекс“.

— И аз искам да ме изгорят, любов моя.

Макбет се вцепени. Какви ги говореше Лейди? Пак ли ходеше насън? Но нали сомнамбулите уж не можели да водят разговор?

— Значи още не сте намерили Дъф? — попита тя.

— Още не, но търсят под дърво и камък.

— Горкичкият. Изгуби децата си и остана сам-самичък на света.

— Някой му помага. Иначе досега щяхме да го пипнем. Ленокс нещо ме съмнява.

— Защото робува на Хеката и на неговата дрога ли?

— Защото има слаб характер. Може да се е поддал на конспиративни влияния, както стана с Банко. Не е изключено да укрива някъде Дъф. Трябва да го арестувам. От Ситон знам, че по времето на Кенет пускали ток по слабините на арестантите, ако откажат да говорят. После — пак, защото не можели да им затворят устата.

— Не.

— Не?

— Не. Арестуването на човек от ръководните ти кадри ще навреди на имиджа ти. Ти вече разобличи две гнили ябълки — Дъф и Малком. Появи ли се трета, ще заприлича на чистка. А чистките пораждат въпроси не само относно гнилите ябълки, а и относно лидера. Нали не искаме да даваме на Туртел повод да преосмисли назначението ти. Колкото до електрическия ток, в твоята част от града той още не е пуснат.

— Какво да правя тогава?

— Събуди техника да отстрани повредата.

— Днес си много заядлива, любов моя. Точно тази вечер, когато би трябвало да ми угаждаш и да ме величаеш като герой.

— А ти мен — като героиня, Макбет. Търсихте ли у Кейтнес?

— У Кейтнес ли? От къде на къде?

— Спомняш ли си онази вечер, когато празнувахме твоя успех на товарното пристанище? Дъф каза, че щял да пренощува у свой братовчед.

— Да.

— Ти не се ли учуди откъде момче, отраснало в сиропиталище, ще има братовчед в града?

— Не е задължително роднините на сираче да се ангажират с… — Макбет смръщи чело. — Да не твърдиш, че Дъф и Кейтнес…

— Скъпи Макбет, герою мой, ти си и си оставаш наивник, неспособен да забележи как се гледат двама тайно влюбени.

Макбет премига в мрака. После обгърна гърдите й с ръка, затвори очи и я притегли към себе си. Какво би правил без нея?

— Само когато двамата стоим пред огледалото — прошепна й той. — Благодаря, любов моя. Върви да си лягаш, а аз ще наредя на Ленокс незабавно да потеглят към Кейтнес.

— Върна се.

— Кое?

— Токът. Виж. Градът ни пак свети.

Макбет отвори очи и видя озареното й лице. После плъзна поглед надолу по телата им, оцветени в червено от неоновата фирма на „Бакарди“ върху отсрещната сграда.

— Ленокс? — Зъбите на Кейтнес тракаха от студ. Тя стоеше със скръстени ръце на входната врата на мансардата си. — Инспектор Ситон?

— Комисар Ситон — поправи я мършавият мъж, избута я и влезе.

— Какво става тук?

— Съжалявам, Кейтнес, но имаме заповед. Дъф тук ли е?

— Дъф? Какво, за бога, ще прави Дъф при мен?

— Какво ли те питаме — промърмори Ситон и даде знак на четиримата въоръжени с автомати да проверят четирите стаи. — Ако е тук, значи го криеш. Много добре знаеш, че е обявен за издирване.

— Търсете където пожелаете — сви рамене тя.

— Трогнати сме от позволението — заяде се Ситон и я огледа вулгарно.

Прииска й се да си беше сложила нещо върху тънката нощница. Той се усмихна. Кейтнес потръпна. Устата му се превърна в черта с повдигнати краища под леко полегатите очи. Приличаше на змия.

— Опитваш се да ни забавиш, нали? — попита той.

— Да ви забавя? — повтори тя с надежда той да не долови страха в гласа й.

— Сър? — обади се един от бойците. — Има врата към покрива.

— Сериозно? — беззвучно произнесе Ситон, без да сваля поглед от Кейтнес. — Интересно. Значи, докато сме се качвали по стълбите, си пуснала котката да избяга на покрива, така ли?

— Нищо подобно.

— Ти, разбира се, си наясно, че опитът да заблудиш полицията, като укриваш издирвано лице, е утежняващо вината обстоятелство, нали?

— Не ви заблуждавам, инспектор Ситон.

— Коми… — Той млъкна и си върна усмивката. — Обаче си имаш работа със Спецотряда, госпожице Кейтнес, а ние не сме вчерашни и преди да щурмуваме някоя сграда, винаги разглеждаме чертежите. — Вдигна уоки-токито към устата си: — Алфа до Чарли. Дъф да се вижда около вратата пред аварийната стълба? Край.

Краткото бучене, когато той натисна копчето за разговор, отнесе мислите й към морски вълни, разбиващи се в далечен, далечен бряг.

— Засега не, Алфа — отговориха му. — Тук имаме възможност да извършим мирен арест. Затова, моля, потвърдете дали наистина обектът трябва да бъде застрелян още при появата му. Край.

Кейтнес видя как погледът на Ситон се изпълни с ожесточение. Гласът му доби острота:

— Дъф е крайно опасен и е убил достатъчно полицаи. Заповедта идва пряко от директора и следва да се изпълнява безпрекословно.

— Слушам. Край и приключвам.

Четиримата мъже се върнаха в дневната.

— Няма го, шефе.

— Нищо ли не открихте?

Единият протегна тенисракета и бижута:

— Намерих ги на пода до вратата в спалнята.

Ситон взе ракетата и се надвеси над дланта на колегата си да огледа обиците и колието. На Кейтнес й се стори, че ги подуши. После се обърна към нея, докато цинично опипваше дръжката на ракетата.

— Голяма ракета за малка ръка като твоята, госпожице Кейтнес. Да не би да имаш навика да си хвърляш накитите по пода?

Кейтнес изправи гръб. Пое си дъх.

— Това е широко разпространен порочен навик, инспекторе: да хвърляш бисери на свинете. С времето обаче човек си взема поука. Ако сте приключили с търсенето и котката по аварийната стълба е ликвидирана, искам да си лягам. Лека нощ, господа.

Забеляза как очите на Ситон почерняха. Той зина, но замълча. Ленокс сложи ръка на рамото й.

— Прощавай за безпокойството, Кейтнес. Но като наш колега положително разбираш, че по този случай не можем да оставим необърнат камък.

Ленокс и бойците тръгнаха към вратата, ала Ситон остана.

— Макар че мръсотиите, които намираме отдолу, невинаги ни харесват. Значи той така и не ти купи годежен пръстен, а?

— Какво всъщност искаш, Ситон?

Той се усмихна с противната си усмивка.

— Какво иска човек в повечето случаи?

Обърна се и излезе.

Тя затвори вратата след тях и се облегна на нея. Къде беше Дъф? И какво всъщност му желаеше тя? Ада, в който му се падаше да се пържи, или спасението, което не заслужаваше?

Ленокс се взираше през дъждовната вода, стичаща се по предното стъкло. Заради пречупването лъчът червена размита светлина от светофара изглеждаше зигзагообразен. Копнееше тези часове, това дежурство, тази нощ най-после да свърши. Господи, как копнееше да седне в дневната, да си налее едно уиски и да си бие дозата адска смес. Не беше зависим. В никакъв случай. Не и силно зависим. Употребяваше, но не злоупотребяваше. Той държеше контрола, не дрогата. Числеше се към малцината, способни да се друсат и въпреки това да се справят и с трудна професия, и със задълженията на бащи и съпрузи. Да, дрогата всъщност му помагаше да живее нормално. Не беше сигурен дали без нея би могъл да функционира. Да балансира, непрекъснато да внимава да не изпусне някоя неподходяща реплика, да не стъпи накриво; да прави компромиси, да преглъща гадости с усмивка, да кротува, да се ослушва накъде ще задуха вятърът и да се накланя според посоката му. Ала един ден щеше да дойде неговият ред да управлява и да решава. Ако пък не дойде, има и по-важни неща. Например семейството. Все пак прави всичко именно заради тях. За да могат двамата с Шийла да живеят в просторна къща в спокоен западен квартал, да пращат трите си деца в престижно училище със здрави ценности, да ходят на заслужена почивка по Средиземноморието веднъж годишно, да плащат здравни застраховки, посещения при зъболекаря и какво ли още не. Господи, колко обича семейството си. Понякога оставяше вестника само за да ги погледа, докато заедно седят в дневната, всеки зает с нещо свое. В такива моменти си мислеше, че е благословен с подарък, какъвто не бе очаквал съдбата да му отреди. С любов. Той, по прякор Албиноса, когото всяко междучасие спукваха от бой и накрая стигна дотам да вземе бележка от лекаря, че дневната светлина не му понася, та да има оправдание през междучасията да си стои в класната стая. Може да беше бял, дребен и слаб, ала имаше голяма уста. Така спечели Шийла. Говореше високо и колкото и за двамата. А след дебюта с кокаина стана още по-приказлив. Дрогата извади по-добра негова версия: по-енергична, по-дейна, по-безстрашна. Поне за известно време. После се наложи да взема кокаин, за да не се върне към старата, лошата версия. Отскоро мина на адска смес с надежда да намери изход от еднопосочната улица, където кокаинът го бе вкарал. Вземаше максимум една доза на ден. Не повече. Някои имат нужда от пет. Неспособните да се справят с живота. Ленокс нямаше нищо общо с тях. Баща му грешеше. Ленокс притежаваше характер. И умееше да контролира ситуацията.

— Контролираш ли ситуацията?

Ленокс се сепна.

— Моля?

— Следиш ли какво остава да проверим от списъка? — обади се от задната седалка Ситон.

— Главното управление. — Ленокс се прозина. — То е последната ни спирка.

— И то каква!

— Голямо е, но според портиера Дъф има само три ключа: за „Наркотици“, за „Убийства“…

— И третия?

— За гаража на криминалистиката. Не ми се вярва да предпочете да си навлече пневмония, ако може да се скрие под бюро в сух и топъл кабинет.

Полицейското радио изпука и носов глас съобщи, че всички хотелски стаи в „Обелиска“ са претърсени, включително специалното помещение на последния етаж. От Дъф нямало и следа.

Пред служебния вход на Главното управление портиерът ги чакаше с голяма връзка ключове. Ленокс, Ситон и осмина полицаи претърсиха помещенията на „Наркотици“ за по-малко от двайсет минути. Отдел „Убийства“ им отне още по-кратко време. Провериха дори под плочите на таваните и в тръбите на вентилационната инсталация.

— Е, готово — прозина се Ленокс. — Край на работния ден, момчета. Вървете да поспите, утре продължаваме.

— Остана гаражът — напомни Ситон.

— И утре е…

— Гаражът.

Ленокс сви рамене.

— Прав си. Ще го претърсим за нула време. Момчета, прибирайте се. Ситон, Улафсон и аз ще се оправим.

Тримата слязоха с асансьора до подземния етаж заедно с портиера. Той им отключи и запали лампите. Докато токът работеше усилено, за да започнат фосфатите в луминесцентните лампи да флуоресцират, Ленокс долови звук.

— Чухте ли? — прошепна той.

— Не, но ако има нещо, ще са плъхове.

Ленокс се усъмни. Не беше шумолене, а скърцане. Като от обувки.

— Голяма напаст са — въздъхна портиерът. — Тук, в мазето, няма отърване от тях.

Светлина окъпа голямото помещение. Беше празно, ако не се брояха помощна масичка на колелца с подредени върху нея различни инструменти и волвото на Банко, закърпено с брезент, пред гаражната врата. По протежение на стената имаше пет затворени врати.

— Ако искаш да се отървеш от плъхове — поде Ситон и освободи предпазителя на автомата си, — се обаждаш на мен и ти решавам проблема. Улафсон, почваме отляво.

С изненадващо грациозни и пъргави движения плешивият мъж се придвижваше в помещението, следван плътно от Улафсон. Проверяваха вратите една по една подобно на танцова двойка със старателно измислена и отрепетирана хореография. Ситон отваряше, Улафсон влизаше с автомат, опрян на рамото, и падаше на колене, а Ситон го подминаваше. Ленокс броеше оставащите врати. Вече губеше търпение. Усещаше, че има нужда да си вземе дозата. Слава богу, последната врата. Ситон разтърси дръжката.

— Заключена е! — извика той.

— А, да. Тъмната стаичка винаги се заключва — поясни портиерът. — Снимките се смятат за доказателствен материал. Дъф няма ключ за тази стая. Поне аз не съм му давал.

— Да си вървим — подкани ги Ленокс.

Ситон и Улафсон се приближиха с наведени къси цеви на автоматите. Портиерът им отвори вратата към коридора.

Най-сетне.

Ситон протегна ръка:

— Ключа.

— Моля?

— Ключа за тъмната стаичка.

Портиерът се поколеба, хвърли поглед към Ленокс, той въздъхна и кимна. Портиерът откачи ключ от връзката и го подаде на Ситон.

— Какво прави? — попита той, след като Ситон и Улафсон подминаха волвото и се насочиха към тъмната стаичка.

— Просто си върши работата — изръмжа Ленокс.

— Не, говоря за носа му. Все едно души. Като животно.

Ленокс кимна. Явно не само на него му се струваше, че понякога Ситон се преобразява в… затрудняваше се да определи в какво. При всички случаи в нещо нечовешко.

Ситон я усещаше. Миризмата. Същата миризма долови и в къщата във Файф и в мансардата на Кейтнес. Или беше тук и в момента, или се бе измъкнал преди минути. Ситон отключи и отвори вратата. Улафсон влезе и коленичи. Когато портиерът преди малко натисна ключа за осветлението до входната врата, лампите в гаража и всички странични помещения светнаха, но тази стаичка още тънеше в мрак. И какво по-естествено. Нали беше тъмна стаичка.

Ситон влезе. Смрад на химикали замаскираше миризмата на плячката, на Дъф. Ситон напипа ключа от вътрешната страна, завъртя го, но лампа не светна. Допускаше по време на токовия удар да е изгорял бушон. Или някой да е отвъртял крушката. Ситон включи джобния си фенер. Снимки, закачени да съхнат на опънато въже, закриваха цялата стена над масата. Лъчът на фенера зашари по фотографиите. Кинжал с окървавено острие и окървавена дръжка. Дъф е бил тук — Ситон изобщо не се съмняваше.

— Ей, какво става? — извика отвън Ленокс.

Дребният страхлив албинос искаше да си иде вкъщи.

Потеше се и се прозяваше, смотаният му женчо.

— Секунда! — отвърна Ситон и изгаси фенера. — Улафсон, ела!

Отвори, пусна Улафсон и затръшна вратата зад него. Ситон се ослуша напрегнато в тъмнината. Нека Дъф се успокои, че опасността е преминала. Ситон вдигна автомата към снимките и натисна спусъка. Оръжието се разтресе в ръцете му, тракането оказа силен натиск върху тъпанчетата му. Откосът от дулото на автомата описа кръст. Ситон включи фенера, приближи се до пробитите снимки и ги отстрани.

Прикова поглед в дупките от куршуми в стената.

От Дъф нямаше и следа. Изстрелите още пищяха в ушите му. Направи му впечатление, че една от дупките е по-дълбока от останалите. По случайност два куршума бяха улучили едно и също място.

Ама разбира се.

Ситон излезе навън и се отправи към Ленокс и портиера с решителна крачка.

— Какво стана? — попита пак шефът на звено „Антикорупция“.

— Снимките нещо ме усъмниха — обясни стрелбата Ситон. — Впрочем, забравихме да проверим едно място.

— Собственото му легло? — простена Ленокс.

— Дъф разсъждава подобно на хората, попаднали под въздушна атака по време на войната. Скрил се е в кратер, издълбан от паднала бомба, вярвайки, че втора няма да улучи същото място.

— Какво по…

— Върнал се е в дома си във Файф. Да вървим!

Светлината в гаража угасна. Плъхът изпълзя пъргаво от скривалището си. Чу как вратата се затръшна и човешките стъпки се отдалечиха. Гризачът изприпка по влажния под до паркираната кола. Привличаше го кръвта на шофьорската седалка. Сладка, питателна, престояла няколко дни. Трябваше само да се провре през хвърленото отгоре брезентово покривало. Преди минути плъхът се намираше на крачка от успеха, но неканени гости му попречиха да довърши започнатото. Сега поднови работата си. Прегриза изтънелия от зъбите му брезент и се шмугна под него. Припна по пода от страната на предната пасажерска седалка, заобиколи скоростния лост и се спусна към гумената постелка пред волана. Пропълзя върху чифт големи кожени обувки. Подскочи, стреснат от проскърцването на едната. Тя се повдигна. Плъхът се изправи на задните си крачета и изсъска. Апетитната окървавена шофьорска седалка се оказа заета.

Дъф чу стъпките на бягащия плъх. Свали ръцете си, допреди малко стискали здраво волана, и усети как сърцето му вече не тупа лудешки, а бие нормално. При влизането на Ситон и хората му в гаража то се разблъска бясно и Дъф беше сигурен, че те ще чуят ударите му. Погледна си часовника. До разсъмване оставаха още пет часа. Опита се да се помести, но панталоните му бяха залепнали за зацапаната седалка. Попила кръвта на Банко, сега тя приковаваше Дъф. Ала той трябваше да се махне оттук. Час по-скоро.

Но къде да отиде? И как?

Докато бягаше, му се стори по-лесно да подкара към центъра и там да се покрие в гъмжилото, вместо да прави опити да се измъкне по междуселищния, регионалния или главния път. Остави колата на улица недалече от „Обелиска“ и влезе в казиното — освен „Инвернес“ единственото заведение в града, което работеше денонощно. Нямаше как, естествено, да наеме стая, защото Макбет първо щеше да провери всички места за пренощуване. Но можеше преспокойно да си седи пред някоя ротативка, самотен и необезпокояван също като човека пред съседния игрален автомат; да пъха монети в устата на своя „еднорък бандит“ и да се оставя бавно да го ограби. Междувременно Дъф разсъждаваше или поне се опитваше да измисли как да се измъкне. Взираше се в изображенията, менящи се в трите прозорчета пред очите му. Сърце. Кинжал. Кралска корона. Няколко часа по-късно отиде до бара и си купи бира с надежда тя да стимулира мозъчната му дейност. Над бармана висеше телевизор с намален докрай звук. Излъчваха пряко пресконференция от Главното управление. Изведнъж познато лице с бял белег, разсичащ лицето по диагонал подобно на знак за забрана, изпълни екрана. Негов портрет в близък план с надпис „ИЗДИРВА СЕ“. Дъф веднага се изниза от казиното с вдигната яка и наведена глава. Студеният нощен въздух прочисти главата му и той се сети, че гаражът на криминалистиката, някогашното му любовно гнездо с Кейтнес, е най-безопасното място за пренощуване.

Съвсем скоро обаче щеше да се развидели, а днес беше петък, делничен ден, и Дъф трябваше да се измъкне оттам, преди хората да са дошли на работа. А навън физиономията му щеше да краси всички вестникарски щандове.

Дъф бръкна в джоба на якето си. Пръстите му се плъзнаха по гланцираната хартия. Извади пакета. Колкото и да се съпротивляваше, пред очите му изникна щастливото лице на Юън при вида на подаръка мечта. От гърлото му се изтръгна неволно ридание. Спри! Не бива! Нали си обеща сега да не мислиш за тях! Можеш да си позволиш лукса да скърбиш единствено ако оцелееш.

Включи осветлението в купето, смъкна опаковъчната хартия, извади изкуствената брада, разви капачето на тубичката с лепило, изстиска малко прозрачна лепкава паста и я размаза върху брадичката и около устните си. Нанесе лепило и по вътрешната страна на изкуствената брада. Залепи си я, гледайки се в огледалото за обратно виждане. Смъкна ниско над челото си тясната вълнена шапка така, че да скрие горната част на белега. Сложи си очилата. Смехотворно широките рамки закриваха белега върху бузата и носа. В огледалото забеляза, че е мацнал лепило върху бузата си над брадата. Претършува джобовете си за салфетка, за да го избърше. Отвори жабката. Вътре имаше бележник. Извади го и понечи да откъсне най-горния лист. Разколеба се. Под лампичката в купето забеляза бразди по хартията. Някой съвсем наскоро бе написал нещо върху горния лист и го бе откъснал. Е, и какво от това? Дъф скъса листа и избърса лепилото по бузата си. Смачка листа на топка и я мушна в джоба на якето си. Върна бележника обратно в жабката.

Дотук добре.

Облегна се на седалката. Затвори очи.

Пет часа. Защо избърза да си залепи брадата? Кожата отдолу вече го дразнеше и сърбеше.

Пак започна да разсъждава усилено. Бореше се с всички сили да държи мислите си далече от Файф. Трябваше да си намери скривалище в града, защото полицаите щяха да завардят всички пътища. Всъщност Дъф не се и сещаше за потенциални убежища извън града и извън Файф. Всички хотели щяха да бъдат предупредени да внимават за човек с неговата външност. Нямаше познати извън града, склонни да предложат подслон на издирван убиец на полицай. И изведнъж си даде сметка, че всъщност изобщо няма приятели, на които да разчита да му подадат ръка. Нито тук, нито където и да било. Да, хората общуваха с него. Не демонстрираха неприязън. Просто не го харесваха. И какво да му харесват? Да не би някога да беше направил нещо в услуга на друг, нещо, което да е извън неговия интерес? Дъф имаше партньори, но нямаше приятели. И сега, когато спешно се нуждаеше от помощ и му трябваше човек, който да вложи средства в неговото спасяване, Дъф се оказваше неизгодна инвестиция; проект, обричащ на загуба всеки евентуален спонсор. Погледна жалкото си брадато отражение. Чувстваше се като преследван дивеч. Ловната дружинка го беше обкръжила и затягаше обръча. Новият копой на Макбет, Ситон, вече се зъбеше, готов да заръфа краката му. Трябваше да се махне. Но къде, къде да се шмугне подгоненото животно?

До утрото оставаха пет часа. До петък, рождения ден на…

Не! Никакво циврене! Мисли, за да оцелееш! Мъртвец няма как да отмъсти.

Трябваше да бодърства до разсъмване, а после да се скрие другаде. Например, в някоя от затворените фабрики. Не, вече обмисли тази възможност и я отхвърли. Макбет знаеше отлично къде би потърсил убежище Дъф. По дяволите, Дъф започваше да се върти в омагьосан кръг. Връщаше се там, откъдето вече бе минал, подобно на залутал се в непознат район.

Чувстваше се капнал, ала се налагаше да стои буден, докато съмне. Юън така и не навърши десет години. Мамка му! За да се разсее, разгледа приборите на таблото. Извади смачкания лист от джоба си, разгъна го и го разглади. Опита се да прочете какво е писал човекът върху горния лист. Бръкна в жабката и ровичка, докато напипа молив. Постави го легнал върху листа и започна да търка с него върху вдлъбнатините така, че графитът да оцвети в сиво листа, а те да останат бели. Написаното върху вече откъснатия лист се появи пред него: бяло на черно.

„Делфин“. „Кожарска“ 66. Район 6. Алфи. Сигурен пристан.

Адрес. В града имаше улица „Кожарска“, но не и Шести район. А само още един град в страната се поделяше на административни райони: Капитол. Кога ли е била написана въпросната бележка? Дъф нямаше представа колко време се задържат браздите, издълбани от върха на молив. И какво ще рече „сигурен пристан“?

Изгаси лампата в колата и затвори очи. Дали да не подремне малко?

Капитол. Петък. Съвсем наскоро тази комбинация му попадна някъде…

Унасяше се в сън, във видения, свързани с тези две думи, но изведнъж се сепна на седалката.

Пак светна.