Ю Несбьо
Макбет (15)

Петнайсета глава

Лейди изкачи последните метални стъпала пред вратата към плоския покрив на „Инвернес“. Отвори и се взря в мрака. Чуваше се само шепотът на дъжда. Навяваше мисълта, че всичко и всички си имат тайни. Лейди се канеше да влезе обратно, но светкавица озари покрива и тя го видя. Стоеше до ръба и гледаше надолу към улица „Спестовна“, която минаваше зад казиното. Преди Лейди да убеди градската управа в необходимостта да се вземат мерки, проститутките, разхождащи се по оскъдно осветената улица, не просто предлагаха плътта си, а често и обслужваха клиентите си в някой пасаж, в коли, върху коли или направо опрени на близка стена. Говореше се, че навремето, когато тук се помещавало Централното железопътно управление, началникът поръчал да зазидат всички прозорци към улицата, за да не се разсейват служителите му от разврата навън.

Лейди си разтвори чадъра и се приближи до Макбет.

— Какво правиш тук, любов моя? Целият си вир-вода. Търсих те. Гостите ще пристигнат всеки момент.

Тя плъзна поглед по черните гладки стени. Същински стени на крепост. Лейди познаваше всеки метър от тази улица. И това беше достатъчна причина да остави прозорците зазидани.

— Какво интересно има долу?

— Бездна. И страх.

— Ох, скъпи, не бъди толкова черноглед.

— И защо?

— Какъв е смисълът от всичките ни победи, ако не ни носят усмивки?

— Спечелихме едва няколко битки, войната тепърва предстои. А мен още отсега ме разяжда страх, появил се неизвестно откъде. Предпочитам да се сражавам с въоръжена рокерска банда, вместо с тази змия. Одраскахме я, но не сме я убили.

— Стига де, скъпи. Вече никой не може и с пръст да ни бутне.

— Виждам Дънкан там, долу. И му завиждам. Мъртъв е, осигурих му покой. А той ми носи само безпокойство и кошмари.

— Заради дрогата е, нали? Тя ти докарва кошмари.

— Любов моя…

— Помниш ли какво каза за Колъм? Адската смес побърквала хората. Трябва да спреш да я вземаш, иначе ще пропилееш всичко, което спечелихме! Чуваш ли? Нито зрънце повече от тази дрога!

— Кошмарите не са само насън. Сержанта ми се обади. Сключихме сделката. Нали не си забравила за чудовищното злодеяние, което готвим довечера? Нали още помниш, че човекът, който ми е бил като баща, моят най-добър приятел, предстои да бъде убит?

— Стига толкова по тази тема. Решеното — решено. Няма смисъл да се умува повече. Оттук нататък, имай предвид, адската смес няма да ти вдъхва утеха и кураж, а ще иска да й се отплатиш с душата си. Затова спри! Сложи си вратовръзка, любов моя. И усмивка — хвана ръката му. — Хайде, да вървим да ги сразим с чара си!

Седнала във фотьойл с чаша червено вино, Кейтнес слушаше трополенето на дъжда по капандурата и гласа на Кайт по радиото. Той коментираше какви опасности крие фактът, че директорът на полицията на практика разполага с повече власт, отколкото един демократично избран кмет. „Заслугата — поясни Кайт — е на Кенет, прекроил градската законова уредба така, че да работи за него.“ Гърленото „р“ на журналиста допадаше на Кейтнес. Харесваше й и спокойният му глас, и смелостта му да парадира с ерудиция и интелект. Ала най-много й харесваше опозиционното му поведение. Кайт се обявяваше срещу Кенет, срещу Туртел, дори срещу Дънкан, сам той противник на статуквото.

Такава нагласа неминуемо те обрича на изолация. А кой би искал да е самотен?

Няколко пъти й хрумна да изпрати анонимно писмо до радиостанцията на Кайт, за да изрази задоволството си от съществуването на толкова принципни хора като него, хора, нагърбили се със задачата да бдят като кучета пазачи. Момент… Пак някакъв шум пред вратата. Кейтнес намали радиото. Ослуша се напрегнато. Ето го пак. Промъкна се на пръсти до вратата и долепи ухо. Познато скърцане. Кейтнес отключи.

— Дъф, какво правиш тук?

— Ами… стоя. И мисля. — Заровил ръце в джобовете на палтото си, той се олюля и големите му обувки проскърцаха.

— Защо не позвъни?

— Позвъних, но… явно звънецът не работи.

Тя отвори широко вратата, но Дъф продължаваше да стои отвън. Явно се колебаеше.

— Защо си толкова намръщен?

— Намръщен ли съм?

— Извинявай. Знам, че в момента нямаш причини да си весел. Ще влезеш ли, или ще си вървиш?

Погледът му блуждаеше неспокойно.

— Може ли да постоя до полунощ?

— Разбира се. Влизай де. Замръзвам.

Сержанта отпусна ръце върху кормилото на своя мотор хонда „СВ450 Black Bomber“. Купи си го преди по-малко от пет години и при добър терен успяваше да вдигне сто и шейсет километра в час. И въпреки това моторът му се струваше вече остарял, след като на пазара се появи новият супермодел хонда „СВ750“. Сержанта си погледна часовника. Следобедният час пик беше отминал. Мракът подрани, но Сержанта стоеше до шосето и виждаше всяка кола, идваща от кръстовището до „Бесилката“. Свено им изпрати подкрепление от южния клон на групировката. Трима техни местни членове, представящи се като братовчеди, се метнаха на моторите и пристигнаха в града за по-малко от три часа. В момента стояха в готовност пред колонките на бензиностанцията по-нагоре по улицата, от която се очакваше да се появи колата, и дебнеха. По-надолу по улицата, от другата страна на кръстовището, Сержанта виждаше Колин, качил се с монтьорски кънки до контролера^[1] на единия светофар на кръстовището. Единственото им развлечение досега беше моментът на пробата: Колин пъхна отвертка и започна да бърника. Зелената светлина неочаквано и без никакво предупреждение стана червена. Изсвириха спирачки. Само след секунда пак светна зелено, двигателите колебливо и предпазливо вдигнаха оборотите и автомобилите потеглиха несигурно, а Сержанта премига с фаровете, за да даде знак на Колин, че експериментът е успешен.

Сержанта пак си погледна часовника. Седем без петнайсет.

Свено не взе решението веднага, но — според Сержанта — не от колебливост, а от предпазливост. Предположението му се потвърди, когато тримата братовчеди от юг спряха пред вратата на клуба. Един чопър^[2] „Харли Дейвидсън“ с високо кормило, един „Харли FL 1200 Електра Глайд“ и един съветски „Урал“ с кош и стойка за картечница. Мотористът върху „Глайд“-а носеше и меч — не закривен като сабята на Свено, но годен да свърши същата работа.

Седем без четиринайсет.

— Флинс…

Нещо в тона на баща му подтикна Флинс незабавно да го погледне. Банко беше спокоен както винаги, но Флинс знаеше, че когато гласът му звучи толкова равно, нещо не е наред. Преди години — Флинс беше на седем и баща му се прибра от болницата след свиждане при мама — Банко произнесе името му със същия зловещо спокоен глас.

— Кажи, тате?

— Малка промяна в тазвечерните планове.

Банко мина в съседната лента зад форд „Галакси“.

— И в плановете за следващите няколко дни.

— Добре…

— Заминаваш за Капитол. Още тази вечер.

— За Капитол ли?

— Случи се нещо. У теб ще възникнат въпроси, момчето ми, но точно сега няма да получиш отговор. Оставяш ме пред „Инвернес“ и продължаваш. Връщаш се вкъщи, събираш си най-нужните вещи и потегляш към Капитол. Карай с постоянна, разумна скорост и ще пристигнеш по някое време утре. Ясно?

— Да, но…

— Без въпроси. Ще останеш там няколко дни, а може и седмици. Както знаеш, майка ти наследи малък апартамент. Той пустее. Извади бележника от жабката.

— Онази гарсониера, която мама наричаше „свърталище на плъхове“ ли?

— Да. Нищо чудно, че така и не успяхме да я продадем. За щастие — бих добавил в сегашния момент. Адресът е улица „Кожарска“ шейсет и шест в Шести район. Намира се до нощен клуб „Делфин“. На третия етаж отдясно. Записа ли?

— Да. — Флинс откъсна листа и върна бележника в жабката. — Но ще ми трябва ключ. Как иначе ще вляза?

— Пуснах там да живее мой братовчед, Алфи. Толкова е стар и глух, че не знам дали ще чуе звънеца. Ще измислиш решение в движение.

— Тате?

— Да?

— Това има ли нещо общо с появата на Дъф? Той ми се стори доста… напорист.

— Има, но не ме разпитвай повече, Флинс. Ще отседнеш там. Вземи си учебници да не скучаеш. Няма да звъниш на никого, няма да пращаш и писма. Никому нито дума къде се намираш. Просто направи каквото ти казвам, а аз ще ти известя, когато стане безопасно да се прибереш.

— Ти в безопасност ли ще бъдеш тук?

— Разбра, нали?

Флинс кимна.

Известно време пътуваха мълчаливо. Захабената гума на чистачките скърцаше върху предното стъкло и сякаш се опитваше да им каже нещо.

— За мен не бери грижа — настоя Банко. — Не обръщай внимание какво ще пишат във вестниците през следващите няколко дни. Най-вероятно ще са пълни лъжи. Освен Алфи в гарсониерата живее още един човек и май спи на дюшек на пода. Ти се разположи на дивана — ако плъховете не са го изяли.

— Много смешно. Сигурен ли си, че си в безопасност?

— Не се безпокой…

— Червено е!

Банко удари спирачка и едва не се натресе в задната броня на форда отпред, явно също забелязал промяната в светофара в последния момент.

— Вземи си пари, колкото да ти стигнат за няколко седмици. — Банко подаде на сина си дебел протрит портфейл.

Флинс издърпа няколко банкноти.

— Много дълго се задържа това червено… — промърмори Банко.

Флинс надникна в огледалото за обратно виждане. Зад тях се точеше дълга колона. Няколко мотоциклета се откъснаха от нея и тръгнаха успоредно на подредените един зад друг автомобили.

— Странно — отбеляза Банко със същия прекалено спокоен глас. — Червено свети и за колите по напречната улица. И то от няколко минути.

— Тате, задават се мотоциклети.

Банко прикова поглед в огледалото, настъпи газта, завъртя рязко волана надясно и отпусна съединителя. Старото волво поднесе по мокрия мазен асфалт, но се отдели от колоната. Джантите се удариха в бордюра, волвото ожули форда, двата автомобила изкрещяха сякаш от болка, волвото отнесе огледалото на форда и се провря покрай него.

От кръстовището се надигна мощен грохот. Светофарът светна зелено за движещите се по напречната улица.

— Тате, спри!

Бащата обаче не го послуша. Настъпи газта до дупка. Прелетяха през кръстовището и се разминаха на косъм с камион отляво и автобус отдясно. От двете страни се разнесе какофония от клаксони, Флинс погледна в огледалото. Волвото се понесе бясно към центъра, а воят зад гърба им заглъхна. Техният светофар най-сетне беше светнал зелено. Мотоциклетите прекосяваха кръстовището.

Макбет стоеше здраво стъпил върху солидните каменни плочи пред главния вход на казино „Инвернес“ и въпреки това имаше чувството, че земята под краката му се люлее. Пред него мъж с наднормено тегло се мъчеше да се измъкне от задната седалка на лимузина. Портиерът на казиното, облечен в червена униформа, държеше вратата на колата и разпънат чадър и видимо се колебаеше дали да протегне ръка и да издърпа дебелака, или да пощади достойнството му. Най-сетне гостът успя да се справи сам. Лейди мигом се спусна към него.

— Нашият любим… моят любим кмет! — засмя се тя и го прегърна. „Никак не лесна работа“ — помисли си Макбет и чу собствения си идиотски смях, докато гледаше как тънките ръце на Лейди обвиват гърба на Туртел, целият в паласки. — Всеки път ми се струваш все по-готин и по-мъжествен — изчурулика Лейди.

— А ти, Лейди, ставаш все по-красива и все по-умела лъжкиня. Макбет…

Макбет стисна подадената му десница и с удивление забеляза как палецът му потъва и се изгубва между две тлъсти гънки.

Младеж с кафяви очи, гладка кожа, красив като девойка и на вид още тийнейджър слезе от задната врата и заобиколи лимузината с разкършена походка. Усмихна се смутено на Туртел, сякаш очакваше помощ.

— Кой е този млад господин? — поинтересува се Лейди.

— Синът ми.

— Шегаджия! Ти нямаш деца. — Лейди го тупна закачливо по ревера.

— Извънбрачният ми син — поправи се Туртел, прегърна младежа през кръста и смигна дяволито на Макбет. — Открих го съвсем наскоро. Приликата е очевидна, нали, Лейди?

— Винаги си бил голям хитрец, скъпи кмете. Да му дадем някакво име?

— Как ви се струва Каси Туртел-младши? — Кметът засука мустака си а ла Салвадор Дали и избухна в гръмък смях.

— Заповядайте вътре да се освежите с питие — покани ги домакинята.

Двамата гости влязоха, а Лейди се приближи до Макбет.

— Не го е срам, перверзникът му с перверзник — промърмори той. — Мислех Туртел за почтен мъж.

— Почитат го, а другото няма значение, скъпи. Властта ти дава свободата да правиш каквото си искаш, без хората да изгубят уважението към теб. Е, сега поне се усмихваш.

— Така ли?

— Ухилил си се като зелка. — Лейди разцъфна в сияйна усмивка срещу току-що спрелия пред входа автомобил. — Обери си малко усмивката, скъпи. Това е Янович, капитолски инвеститор в недвижими имоти.

— Поредният лешояд, който ще изкупи фабриките ни на безценица ли?

— Разглежда казина. Поздрави го учтиво и при удобен случай го увери, че уличната престъпност в града е намаляла.

Флинс изкрещя инстинктивно и се наведе, когато задното стъкло се пръсна.

— Колко са? — попита спокойно баща му и свърна рязко надясно по павирана уличка.

Флинс се обърна. Ревът от мотоциклетите зад тях се усилваше, сякаш ги преследваше разярен дракон.

— Пет или шест — извика Флинс. — Дай ми пистолета си!

— Оставих го вкъщи. Дръж се здраво!

Извъртя волана, гумите се удариха в бордюра, волвото подскочи и забърса ъгъла на шикозен бутик. Банко зави наляво по още по-тясна пресечка, Флинс схвана каква тактика е възприел баща му. В тесните еднопосочни улички нямаше опасност мотоциклетите да се изравнят с волвото и на бърза ръка да им видят сметката. Но те приближаваха неумолимо. Зад волвото се разнесе трясък, Флинс още не се беше научил да различава оръжията по изстрелите, както умееше баща му, ала този път се досети, че стрелят с ловна пушка — по-добре, отколкото с…

По каросерията на волвото затрещя градушка.

… автомат.

Бащата направи поредния остър завой — решително, все едно знае къде отива. Бяха навлезли в търговската част на града, но магазините бяха затворени, а улиците — почти безлюдни в дъжда. Дали Банко наистина знаеше изход от този лабиринт? Сякаш в отговор Банко свърна внезапно надясно и подмина табела с лоши новини.

— Тате, задънена улица!

Банко не реагира.

— Тате!

Банко продължаваше да шофира най-невъзмутимо, вперил напред съсредоточен поглед, с ръце, вкопчени здраво във волана. Чак сега Флинс забеляза кръвта. Стичаше се по главата на баща му и се вливаше под ризата. Бе попила в бялата яка и я бе обагрила в розово. На мястото, откъдето извираше кръвта, нещо липсваше, Флинс отмести поглед към арматурното табло. Ето защо Банко не му отговаряше. Ухото му лежеше залепено за таблото — окървавено парче бледо парче кожа.

Флинс погледна през предното стъкло. И видя края — и в пряк, и в преносен смисъл. Задънената улица свършваше в масивна дървена сграда. Първият етаж бе опасан от голяма, частично осветена витрина. Летяха право към нея, а Банко явно нямаше намерение да обира скоростта.

— Колана, Флинс.

— Тате!

— Веднага.

Флинс сграбчи колана, опъна го пред гърдите си, закопча го и само миг по-късно предните гуми се удариха в бордюра и го преодоляха. Предницата се вряза в средата на витрината. Прелетяха през рехава завеса от стъкло, която охотно ги пропусна, Флинс се сепна изненадано. Стана му ясно, че нещо не е както трябва, че е преживял някакво прекъсване. Явно беше припаднал. В ушите му се носеше адско пищене. Баща му се беше килнал напред, опрял чело във волана, и не мърдаше.

— Тате! — разтърси го Флинс. — Тате!

Никаква реакция. Предното стъкло беше натрошено, а върху капака нещо блестеше, Флинс премига, докато се увери, че е точно онова, на което прилича: пръстени, колиета, гривни. Отпред на стената със златисти букви пишеше „БИЖУТЕРИЯ ДЖЕЙКЪБС И СИНОВЕ“. Бяха се натресли в проклето златарско ателие. Пищенето не идваше от главата му, а от алармената система. Аларма… кражби… Просветна му, че при взлом алармите във всички банки, казина и по-големи бижутерски магазини автоматично подават сигнал в телефонната централа на Главното управление. Оттам веднага разпращат съобщение до всички патрули в района. Значи все пак Банко съвсем неслучайно бе избрал да се блъснат точно тук.

Флинс се опита да откопчае предпазния си колан, но не успя. Колкото и силно да дърпаше, металната пластина отказваше да излезе от закопчалката.

Сержанта седеше върху мотоциклета, броеше секундите и гледаше колата, влязла до половината в магазина отпред. Алармата заглушаваше всички звуци, но по пушека, излизащ от ауспуха, Сержанта разбра, че двигателят работи.

— Какво чакаме? — попита мъжът върху „Електра Глайд“-а. В диалекта му имаше нещо дразнещо. Изговаряше „р“-тата като „й“. — Да влизаме и да ги довършим.

— Ще почакаме още малко — настоя Сержанта и продължи да брои. Двайсет и едно, двайсет и две…

— Колко още?

— Достатъчно, за да се уверим, че поръчителят ще спази обещанието си. Двайсет и пет, двайсет и шест…

— Пфу! Пйедпочитам да пйиключим по-бъйзо с тази касапница и да се махна от този шибан гйад.

— Още малко.

Сержанта го изгледа спокойно. Този тип беше колкото двама мъжаги. Широк като врата на плевня. Имаше мускули навсякъде, дори по лицето. А носеше детска шина за зъби. Сержанта се досещаше за причината. В затвора много престъпници се вманиачаваха по вдигане на тежести и се тъпчеха с анаболни стероиди. От това мускулите на челюстите им ставаха толкова големи, че зъбите им се изкривяваха. Двайсет и девет, трийсет… Трийсет секунди и никаква сирена.

— Действай — каза Сержанта.

— Мейси.

Мутрата извади от колана си дългоцевен револвер „Колт“, а от ножницата — меч, слезе от мотоциклета и тръгна към волвото. Безмилостно одра с меча стената и стълб с табела „Паркирането забранено“. Сержанта изгледа гърба на коженото му яке. Пиратско знаме с череп върху пречупен кръст. Стил: нула. Въздъхна.

— Прикривай го с пушката, Колин.

Колин поглади мустака си с превързаната си ръка, „пречупи“ късоцевката и пъхна два патрона.

Сержанта видя, че зад прозорците отсреща се появиха няколко лица, но сирени не се чуваха. Само монотонният настойчив вой на алармата, когато мъжът влезе в магазина, разбит от волвото. Стиснал меча под мишница, с другата си ръка отвори вратата към пасажерското място отпред и насочи револвера към седналия вътре. Сержанта инстинктивно стисна зъби в очакване на изстрела.

Флинс дърпаше ожесточено колана, но проклетата пластина се бе заклещила и не излизаше от закопчалката. Не можеше да се измъкне по друг начин, освен да извие тялото си така, че да се изхлузи. Сгъна колене към брадичката, за да се опита да се изтласка към седалката на баща си. В същия миг видя мъж да влиза в магазина с меч и револвер. Твърде късно беше да се измъква, Флинс дори не успя да се изплаши.

Вратата на пасажерското място отхвръкна навън, Флинс забеляза да проблясват зъбна шина и вдигнат револвер. Схвана, че дори да ритне, няма да успее да нарани мъжа. В отчаянието си протегна крак към вратата. Стандартна обувка не би могла да се провре под вътрешната дръжка на вратата, но дългата заострена муцунка на Макбетовия трандафор лесно се плъзна отдолу, Флинс се взря в черната вечност на револверното дуло и рязко дръпна вратата с крак. Тя прищипа провряната китка. Револверът тупна глухо върху пода на колата.

Флинс чу ругатня. Пресегна се и затръшна вратата с една ръка, докато с другата търсеше опипом револвера.

Вратата пак се отвори. Типът с шината беше вдигнал меча над главата си. Ръката на Флинс шареше по пода, под седалката. Къде, за бога, се бе изтърколил проклетият револвер? Шината явно схвана, че отворът е недостатъчен, за да нанесе посичащ удар; можеше единствено да намушка младежа в колата. Изтегли лакътя си назад, насочи върха към Флинс и се засили, Флинс сви крак и го ритна. Мъжът полетя назад, строполи се по гръб и строши един стъклен плот.

— Колин — въздъхна Сержанта. — Влез и сложи край на тази трагикомедия.

— Слушам, шефе.

Преди да слезе от мотора, Колин пак провери ще може ли да дръпне спусъка с ръката, намушкана от Макбет.

Флинс престана да се извива и да се гърчи. Осъзна, че е в капан, от който измъкване няма. Затова лежеше странично върху седалката. Проследи с поглед как мъжът с меча се изправи зад строшения плот. Парчета стъкло се посипаха от широките му рамене. Този път нападателят подходи по-предпазливо. Застана така, че Флинс да не може да го ритне, и хвана здраво меча. Флинс се досети къде се прицелва: в онази част от тялото му, където ще нанесе най-големи поражения, без сам той да пострада. В слабините му.

— Скапан гйад — просъска Шината, плю върху острието, изтегли ръка назад, пристъпи крачка напред и оголи стиснатите си зъби.

Приглушеното топло осветление в магазина проблесна в шината му и тя заприлича на аксесоар от ателието, Флинс вдигна револвера и стреля. Видя как по лицето на нападателя се изписа изумление, после в зъбите му зейна черна дупка и мъжът се строполи.

Нежното, деликатно изпълнение на пианиста галеше слуха на Макбет.

— Скъпи гости, партньори, колеги и приятели на заведението — поде той и огледа заобикалящите го лица. — Макар че все още не са дошли всички, искам от името на тази жена, която всички вие познавате и от която всички се страхувате… — с приглушен, дискретен смях той кимна към Лейди — … да ви приветствам с добре дошли и да ви помоля да вдигнем тост, преди да седнем на масата.

Колин спря, когато видя, че братовчедът от юг рухна на пода. Трясъкът от изстрела се чу въпреки воя на алармата. Колин видя как през прозореца на колата се подаде ръка с револвер. Той реагира мигновено: изпразни едната цев. Улучи. Светлата вътрешна страна на вратата се обагри в червено, прозорецът се пръсна, револверът тупна върху пода на магазина.

С бързи крачки Колин тръгна към колата. Адреналинът изостряше неимоверно сетивата му. Забелязваше лекото потреперване на ауспуха. Направи му впечатление, че през строшеното задно стъкло не вижда тиловете на двамата мъже отпред. Долови дори звук, който едва-едва се чуваше заради воя на алармата: проскърцването на скоростния лост. Мамка му…

Колин измина последните крачки до вратата бегом. На пасажерската седалка отпред костюмиран младеж бе заел странна, разчекната поза. Пристегнат от предпазния колан, бе изпънал окървавената си ръка и левия си крак към мястото на шофьора, опрял глава върху волана без признаци на живот. Колин вдигна пушката. В същия миг се разнесе рев на форсиран двигател. Колата се понесе бясно назад. Отворената врата блъсна Колин в гърдите, но той успя да сграбчи горната й част с лявата си ръка. Волвото изскочи от магазина. Колин не се пусна. Още стискаше пушката в ранената си дясна ръка, ала за да стреля в купето, трябваше да мушне дулото под лявата…

Флинс успя да достигне с левия си крак педалите, избута краката на баща си, натисна съединителя и премести скоростния лост на заден ход. После повдигна леко пета от съединителя и натисна газта с върха на обувката си. Отворената врата на пасажерското място забърса някакъв тип, който се хвана за нея и сега пътуваше с тях. Излязоха от магазина и продължиха на заден ход. Флинс не виждаше абсолютно нищо, но даде пълна газ. Оставаше да се надява да не се забият в нещо.

Мъжът, хванал се за вратата, се опитваше да направи нещо. Флинс зърна дуло на пушка под мишницата му. В следващия миг се разнесе изстрел.

Флинс премига.

Мъжът изчезна. Нямаше я и вратата, Флинс надникна през предното стъкло и видя мъжа и вратата, смачкани около стълб с табела „паркирането забранено“.

Забеляза странична улица.

Стъпи върху спирачката и натисна съединителя, преди двигателят да угасне. Надникна в огледалото. Четирима мъже тъкмо слизаха от мотоциклетите си и се насочваха към него. Моторите бяха паркирани един до друг и запушваха тясната уличка. Волвото нямаше как да мине през тях. Флинс хвана скоростния лост и чак сега забеляза, че ръката му кърви. Опита се да премести лоста на първа предавка, но той заяде, сигурно защото не беше успял да натисне добре съединителя. Мамка му, мамка му. Двигателят се давеше и хъхреше, още малко и щеше да издъхне. В огледалото Флинс видя, че онези са извадили пистолети. Не, автомати. Дотук беше. Край. В този миг му хрумна нещо странно: колко жалко, че няма да си вземе последния изпит по право, след като най-сетне разби шифъра и схвана основната идея, разликата между грешно и незаконно, между морал и правило. Между власт и престъпление.

Усети топла длан върху ръката си, стиснала скоростния лост.

— Кой държи волана, момче? Ти или аз?

Погледът на Банко беше леко премрежен, но той се беше изправил върху седалката и стискаше кормилото. В следващия миг старческият глас на двигателя изрева продрано и колата потегли по мокрия паваж, докато зад нея автоматите пукаха и тракаха, все едно китайци гърмят бомбички за Нова година.

Макбет гледаше Лейди. Тя седеше през две места от него и разговаряше оживено със сътрапезника си — Яно някой си. Имотна акула от Капитол. Лейди свойски беше поставила длан върху ръката му. Миналата година на мястото на имотната акула седеше един от най-влиятелните индустриалци в града. Тогава той се радваше на вниманието на Лейди. Тази година обаче закриха фабриката и собственикът не беше поканен.

— Двамата с теб трябва да си поговорим — заяви Туртел.

— Съгласен. — Макбет се обърна към кмета, който тъкмо натъпкваше вилица, накамарена с телешко, в широко отворената си паст. — За какво по-точно?

— Как така за какво? За града, разбира се.

Макбет наблюдаваше с удивление как гушата на кмета се нагъва като хармоника, докато той дъвче.

— За благото на града — добави Туртел и се усмихна.

Сякаш беше казал виц. Макбет съзнаваше необходимостта да се съсредоточи върху разговора с кмета, ала въпреки усилията си не съумяваше да събере мислите си и да ги задържи на земята. Сега например се чудеше дали майката на телето е още жива. И дали по някакъв начин усеща, че в момента ядат детето й.

— Притеснява ме онзи радиожурналист, Кайт — каза Макбет. — Разпространява злонамерени слухове и явно си е поставил за цел да ни дискредитира. Как се неутрализира такъв човек?

— Журналист — забели очи кметът. — С тях трудно се излиза на глава. Отговарят само пред редакторите си. И макар тези редактори на свой ред да се отчитат пред медийни собственици, които се интересуват само от печалби, журналистите са твърдо убедени, че служат на по-висша цел. Костеливи орехи са те. Не се храниш, Макбет. Нещо тревожи ли те?

— Мен ли? Ни най-малко.

— Наистина ли? При положение че убиха директора, заместникът му е в неизвестност и цялата отговорност изведнъж се стовари върху твоите плещи? Ако ти не си разтревожен, аз ще се разтревожа!

— Нямах това предвид. — Макбет погледна към Лейди с надежда тя да му се притече на помощ, защото седеше от другата страна на Туртел, но в момента тя разговаряше със сътрапезницата си отляво — финансова съветничка към градската управа или нещо подобно.

— Извини ме. — Макбет стана.

Лейди му хвърли въпросителен, леко притеснен поглед. Той се отправи припряно към рецепцията.

— Дай ми телефона, Джак.

Администраторът постави апарата пред него. Макбет набра централата на Главното управление. Вдигнаха на петото позвъняване. Това много време ли беше, или малко, при положение че звъниш в полицията? Макбет не знаеше, не се бе замислял по въпроса. Оттук нататък обаче щеше да му се налага да обръща внимание и на такива подробности.

— Обажда се старши инспектор Макбет. — Трябваше да повиши и званието си, за да съответства на поста му. — Свържете ме с „Патрули“.

— Готово.

Чу, че прехвърлиха обаждането му към вътрешна линия. Отново се разнесе сигнал за свободно. Макбет си погледна часовника. Нещата определено ставаха бавно.

— Напоследък не те виждам в игралната зала, Джак.

— Вече не работя като крупие, сър. Престанах след… след онази вечер.

— Разбирам. Такива преживявания оставят травма за цял живот.

Джак сви рамене.

— Не само това е причината. Като администратор ме бива повече. Не е трагедия.

— Но като крупие не печелеше ли повече?

— Когато се чувстваш като риба на сухо, парите губят значение. Рибата не може да диша и умира, дори до нея да има пълна торба с пари. Ето това вече е трагедия, сър.

Макбет не успя да му отговори.

— Сектор „Патрули“. Добър ден — обади се глас от слушалката.

— Обажда се Макбет. През последния час да сте получавали сигнали за стрелба в района на възвишението „Бесилката“?

— Не. Какво се е случило?

— Гост на казиното спомена, че минал оттам и чул силен пукот. Сигурно някоя кола е пукнала гума.

— Най-вероятно.

— Значи, във Втори район запад е спокойно?

— Имаме данни само за едно проникване с взлом в златарско ателие, сър. В момента колегите пътуват към местопроизшествието.

— Ясно. Е, лека вечер.

— И на вас, старши инспекторе.

Макбет затвори. Прикова поглед в килима, в причудливите тъкани завъртулки и цветя. Преди не им беше обръщал внимание, но сега сякаш се опитваха да му кажат нещо.

— Сър?

Макбет вдигна глава. Джак изглеждаше притеснен.

— От носа ви тече кръв.

Макбет докосна горната си устна и погледна пръстите си. Увери се, че администраторът казва истината, и забърза към мъжката тоалетна.

Банко настъпи газта надолу по шосето. Вятърът ги брулеше през отвора, образувал се след падането на пасажерската врата. Подминаха „Обелиска“. Още малко и щяха да стигнат до Централната гара.

— Виждаш ли ги?

Не чу какво му отговори Флинс.

— По-високо!

— Не.

Банко беше оглушал с дясното си ухо, или защото ушният канал се бе напълнил с кръв, или защото куршумът бе отнесъл не само ушната мида, но и слуха му. Ала не това го безпокоеше в момента. Погледна бензиномера. През последните четири-пет минути, откакто се измъкнаха от търговския район, стрелката забележимо се бе преместила по-надолу. Автоматите, чието тракане бе чул сравнително безобидно, бяха пробили резервоара. И това не безпокоеше Банко. Разполагаха с достатъчно бензин да се доберат до „Инвернес“ и да се скрият там.

— Кои са тези типове, тате? И защо ни преследват?

Отпред се появи Централната гара.

— Не знам, Флинс. — Банко се съсредоточи върху пътя и дишането си.

Трябваше да диша, да поема въздух в дробовете си. И да продължава. Да не спира, преди да е обезпечил безопасността на Флинс. Само това имаше значение. Само това и нищо друго. Не го притесняваше, че пътят се размива пред очите му.

— Някой е знаел, че ще минем точно оттам, тате. Онзи светофар беше умишлено развален. Знаели са точно кога ще прекосим кръстовището до „Бесилката“.

Същото бе минало и през ума на Банко. Ала сега то нямаше значение. Важното беше, че подминаха Централната гара и пред тях се виждаха светлините на казино „Инвернес“. Оставаше само да спре пред главния вход и да се погрижи Флинс да влезе вътре невредим.

— Виждам ги, тате. Зад нас са на около двеста метра, че и повече.

Ако не ги забави задръстване, преднината щеше да им бъде достатъчна. Ех, да имаше сега буркан и сирена, по-лесно щеше да си разчисти пътя. Банко се втренчи в „Инвернес“. Буркан. Стане ли твърде напечено, ще мине направо през Работническия площад. Сирена. Нещо заседна в гърлото му. Една мисъл се загнезди в ума му.

— Чу ли сирени, Флинс?

— Какво?

— Сирени на патрули. Чу ли сирени горе до златарското ателие?

— Не.

— Сигурен ли си? Във Втори район запад винаги гъмжи от патрули.

— Сигурен съм. Не чух нито една.

Банко усети как го връхлитат болка и мрак.

— О, не — прошепна той. — Не, Макбет, момчето ми…

Сграбчи волана и зави наляво.

— Тате! Нали уж отивахме в „Инвернес“!

Банко натисна клаксона, даде газ, изнесе се вляво и изпревари колата отпред. Усети как парализираща болка сковава гърба му и плъзва към гърдите. Още малко и дясната му ръка щеше да откаже. Куршумът едва ли бе оставил голяма дупка в облегалката, но го бе ранил. Ето това го притесняваше.

Пред тях се намираше товарното пристанище, а зад него се простираше морето, обгърнато в тъма.

Оставаше обаче една последна възможност.

Макбет се погледна в огледалото над умивалника. Кръвотечението беше спряло, но той се досещаше на какво е симптом: лигавицата му е увредена от прекомерен прием на дрога. Налагаше се да направи пауза. Друго беше на млади години. Тогава организмът му понасяше безропотно всевъзможни издевателства. Ала сега, продължи ли да се друса със същите темпове, носът му ще започне да го боли и да кърви и да му докара зверски световъртеж. Да, определено трябва да спре за известно време. Тогава защо, докато си мисли това, навива на руло банкнота? Допря я до края на линийката прах върху плота. Бе принуден да направи изключение. В този критичен момент се нуждаеше от наркотик. Трябваше да се разправя със затлъстелия перверзен кмет, от една страна, и от друга — с бандитите от „Норс Райдърс“, които явно не бяха успели да спазят уговорката. Напрягаше го и Лейди. Не я възприемаше, разбира се, като проблем. Тя беше началото и краят, неговото раждане, неговият живот и смърт. Стимулът му да съществува. Любовта й наистина го изпълваше с трепетно щастие, ала и с болка, замислеше ли се какво може да му бъде отнето. Той вдиша, всмука жадно наркотика навътре, навътре — чак до мозъка. Погледна се в огледалото. Лицето му се изкриви до неузнаваемост. Косата му побеля. Устните му станаха женски, начервени. Белег проряза диагонално лицето му. Под брадичката му се образуваха гънки. Сълзи изпълниха очите му и потекоха по страните му. Непременно трябва да спре. Беше виждал хора, изсмъркали такива количества дрога, че накрая се налагаше да им поставят носови протези. Трябва да спре, преди да е станало твърде късно, докато още има спасение. Да спре и да мине на инжекции.

Сержанта виждаше, че се приближават към задните фарове на волвото. Даде още газ. Знаеше, че другите трудно ще смогнат на темпото му, макар неговият двигател да беше само 450 кубика. Върху мокър мазен асфалт опитът и нюхът са по-важни от мощността. Затова с огромна изненада забеляза в огледалото настигащ го мотоциклет. Позна го. Червеният „Индиан Чийф“ мина толкова близо до Сержанта, че върхът на рога едва не го перна. Мотоциклетът го изпревари, проблесна сабя. Откъде се бе появил? Как бе разбрал? Как винаги разбираше, че се нуждаят от него? Сержанта намали. Нямаше намерение да оспорва челното място на Свено пред колоната.

Банко минаваше по маршрута, по който бяха преследвали съветския камион. Предприе няколко рисковани изпреварвания, но те само временно увеличиха преднината пред мотоциклетистите. Не след дълго те щяха да я стопят. Банко обаче се надяваше времето да му стигне. Пред тунела дървена бариера и табела оповестяваха, че мостът е затворен поради ремонт. Предницата на волвото връхлетя върху бариерата и я разтроши. Разхвърчаха се стърготини. Светлината от предните фарове проби мрака в тунела. Банко шофираше с една ръка, другата лежеше безжизнена в скута му. Вече виждаха изхода, но тогава чуха сприхавото бъбрене на навлизащите в тунела мотоциклети.

Банко удари спирачка преди острия завой на моста, после пак натисна газта.

Изведнъж се озоваха навън. Внезапно се възцари тишина. Небето беше ясно, а под лунната светлина фиордът блещукаше в бакърен оттенък ниско долу под тях. Чуваше се само как двигателят на волвото работи с максимална мощност. Изведнъж изсвистяха гуми — Банко удари спирачка насред моста, там, където някога се издигаше статуята на Кенет, и отби встрани. Вятърът развяваше червената ограничителна лента, опъната от „Пътно строителство“, след като „ЗИС“-ът отнесе мантинелата. Флинс се извърна изумен към баща си. Той освободи от скорост и се наведе да пререже колана на сина си с джобен нож.

— Какво… — промълви Флинс.

— Бензинът ни изтича, сине. Слушай ме внимателно. Никога не съм обичал да те назидавам, знаеш го, но искам да ти кажа нещо…

Банко се наведе към вратата от своята страна, сви колене и се извъртя на седалката, както преди малко Флинс бе направил в опит да се изхлузи изпод колана.

— Можеш да станеш какъвто си поискаш, Флинс. Затова не ставай какъвто бях аз: лакей на лакеи.

— Тате…

— И никога не падай по гръб.

Опря подметки в рамото и хълбока на сина си. Видя, че Флинс се опитва да се хване за нещо, но го изрита с всичка сила. Флинс изкрещя — и от негодувание, и от страх. С такъв крясък се беше родил. Но и тогава, и сега изхвръкна навън като тапа, с прерязана пъпна връв, сам-самичък в големия свят, оставен на произвола на съдбата си.

Банко изпъшка от болка, намести се на седалката, включи на скорост и потегли към своята участ.

Слезе от моста, измина три километра и бензинът му свърши. Вече му дишаха във врата. Колата едва се тътреше. На Банко му се приспа и той отпусна глава назад.

Студът бе обхванал гърба и стомаха му и бе започнал да сковава и сърцето. Мислеше си за Вера. Най-сетне заваля — дъжд от олово. Оловото надупчи каросерията, седалките, тялото на Банко. Той се взираше през страничното стъкло в планината. И там, почти на върха, видя онова, което, погледнато от града, приличаше на апотеоз на злото. Но оттук се виждаше точно каквото беше: разпятие, озарено от лунна светлина. Беше толкова близо. Сочеше пътя. Дверите се разтвориха.

— Постепенно вдигане на летвата — промърмори Банко. — Постепенно издигане…