Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Macbeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Макбет

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: норвежка

Излязла от печат: 05.12.2018

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-389-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9134

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Вечерята се състоя в ресторанта. От едната си страна домакинята настани Дъф, от другата — Дънкан. Срещу тях седеше Макбет, а до него — Кейтнес. Дъф забеляза, че Макбет и Кейтнес са много мълчаливи и почти не се хранят, но при толкова приповдигнато настроение и при толкова широка маса трудно можеше да се води разговор със сътрапезниците отсреща. Лейди разговаряше оживено и видимо се забавляваше в компанията на Дънкан, а Дъф слушаше Малком и полагаше огромни усилия да сподавя прозевките си.

— Кейтнес е красива тази вечер, нали?

Дъф се извърна към Лейди. Тя го гледаше усмихната с големите си невинни сини очи под огненочервената коса.

— Да, но не може да се мери с вас, госпожо — отвърна Дъф. И тутакси отчете, че произнесе комплимента без искрата, годна да му вдъхне живот.

— Тя не е просто красавица, а има и много други качества — продължи Лейди. — Като жена, работеща във вашия бранш, навярно е пожертвала много, за да израсне в професионално отношение. Например, не е създала семейство. Така си представям аз: Кейтнес е пожертвала мечтите си за семейство. Вие как мислите, Дъф?

Сиви очи. Сиви, не сини.

— Жените, които се стремят към кариера, жертват нещо, предполагам — отвърна той, вдигна си чашата и установи, че пак е празна. — Но семейството не е приоритет номер едно за всички хора. Сигурно ще се съгласите с мен, госпожо.

— Ние, хората, сме практични същества — сви рамене Лейди. — Ако сме направили избор и той не подлежи на промяна, полагаме неимоверни усилия в защита на правотата му, та грешките ни да не ни навестяват и измъчват. Според мен това е рецептата за щастлив живот.

— И се боите, че вашите грешки ще ви измъчват, ако си позволите обективна оценка на направения избор?

— За да постигне целите си, една жена трябва да разсъждава и да действа като мъж и да пренебрегва семейството — и плановете за собственото, и уважението към чуждите семейства.

Дъф се сепна. Опита се да улови погледа й, ала тя се наведе напред, за да налее вино на гостите наоколо. В следващия миг Дънкан почука по чашата си, изправи се и се покашля. Държа емоционална благодарствена реч. Поднесе почитанията си на домакинята за великолепната вечеря и поздрави домакина за повишението, като не пропусна да отдаде дължимото и на каузата, която всички присъстващи бяха прегърнали: да превърнат града в място, годно за живеене. Дънкан закри вечерта с думите, че след толкова дълъг работен ден всички заслужават почивката, отредена им от Господ Бог. Посъветва подчинените си да се възползват от нея, защото не било сигурно, че през следващите седмици директорът на полицията ще бъде толкова благосклонен.

Пожела им лека нощ, сподави прозявката си и вдигна тост за домакините. По време на аплодисментите Дъф погледна Макбет. Питаше се дали новоизлюпеният шеф на „Оргкрим“ на свой ред няма да вдигне тост за Дънкан — все пак ставаше дума не за кого да е, а за самия директор на полицията. Макбет обаче остана на мястото си, блед и вцепенен като истукан. Явно се чувстваше неловко в новата ситуация, в новата си роля с нейните особености.

Дъф галантно издърпа стола на Лейди.

— Благодаря за прекрасната вечер, госпожо.

— Аз също, Дъф. Взехте ли си ключа за стаята?

— Ще нощувам… другаде.

— Ще се прибирате във Файф ли?

— Не, ще остана в дома на мой братовчед. Утре рано сутринта ще мина да взема Дънкан. Във Файф сме почти съседи.

— В колко часа ще се отбиете?

— В седем. И двамата имаме деца и… и… през уикенда не ни остава и свободна минута, знаете как е.

— Всъщност не знам — усмихна се Лейди. — Лека нощ и много поздрави на братовчед ви, Дъф.

Един по един гостите се разотиваха по стаите или по домовете си. Застанал на рецепцията, Макбет се ръкуваше и мотолевеше нищо незначещи думи за довиждане. Беше благодарен, че това поне го спасява от разговори с останалите на бара.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Банко с леко фъфлене. Тъкмо беше излязъл от тоалетната. Тупна тежката си лапа върху рамото на Макбет. — Върви да си лягаш — хем ще си починеш, хем няма да заразиш околните.

— Идеята ти не е лоша, Банко, но Лейди още е на бара и забавлява гостите.

— Директорът си легна преди близо час. Значи имаш пълното право да се оттеглиш. Аз само ще си допия на бара и после с Флинс също си тръгваме. Тогава да не съм те видял да ми стърчиш тук като портиер. Ясно?

— Тъй вярно. Лека нощ, Банко.

Макбет видя как приятелят му се връща до бара с леко нестабилна походка. Погледна си часовника. До полунощ оставаха седем минути. Седем минути до съдбоносния удар. Макбет изчака три минути, изопна гръб и погледна през двукрилата врата на залата към бара, където Лейди бъбреше с Малком и Ленокс. В същия миг, сякаш усетила взора му, тя се обърна и погледите им се срещнаха. Лейди кимна едва забележимо, Макбет й кимна на свой ред. После тя се разсмя на реплика на Малком, а отговорът й развесели двамата мъже и те също прихнаха. Умееше ги тя тези неща.

Макбет се качи по стълбите, отключи вратата на апартамента, където щяха да нощуват с Лейди, и влезе. Долепи ухо до стената към стаята на бодигардовете. Оттам се носеше равномерно, спокойно хъркане. Някак почти невинно. Макбет седна на леглото. Плъзна длан по гладката кувертюра. Коприната зашушна под загрубелите възглавнички на пръстите му. Лейди определено си я биваше. Той никога няма да стигне нейното ниво. Навярно двамата наистина имаха големи шансове за успех, навярно тандемът „Макбет — Лейди“ притежаваше нужния потенциал да внесе промяна, да преобрази града по свой вкус, да продължи започнатото от Дънкан и да изведе делото му до висоти, непостижими за директора, дори да беше жив.

С волята и влиянието си Лейди и Макбет можеха да спечелят народа. „От народа, за народа, с народа.“

Пръстите му погалиха двата кинжала, положени върху леглото.

Ако властта не притежаваше подобна корумпираща и отравяща сила, нямаше да се наложи да постъпват така. Ако Дънкан носеше неопорочено сърце на идеалист, щяха да обсъдят положението и Дънкан щеше да си даде сметка, че от двамата Макбет е по-подходящ да реализира проекта на Дънкан и да измъкне града от мрака. Защото, макар Дънкан да имаше визия за бъдещето, обикновените граждани не биха последвали пришелец от Капитол, при това представител на висшата класа, нали? Щяха да приемат лидер само ако е от техните редици. Дънкан можеше да играе ролята на навигатор, да чертае курса, но капитан трябваше да бъде Макбет. Единствен той би могъл да накара екипажа да му се подчинява, единствен той би бил способен успешно да изведе кораба до желаната и от двамата цел, до безопасно пристанище. Ала, макар че смяната на капитана би била в името на благото на града, Дънкан, разбира се, никога не би преотстъпил доброволно поста си на Макбет. Защото, въпреки излъскания си имидж на морален стожер, Дънкан с нищо не беше по-добър от другите облечени във власт — и той като тях поставяше личните си амбиции над всичко останало. Ами да. Дънкан очистваше онези, които можеха да навредят на представата за него и да разклатят властта му.

Когато пристигнаха, завариха тялото на Кодор още топло.

Така беше, нали? Да, точно така беше. Без съмнение.

Настана полунощ.

Макбет затвори очи. Трябваше да се потопи в Специалното състояние. Преброи от десет до едно. Отвори очи. Изруга, пак ги затвори и повтори упражнението. Погледна си часовника. Грабна кинжалите, пъхна ги в презраменния кобур, специална изработка — по един от всяка страна — и излезе в коридора. Подмина вратата на бодигардовете и спря пред стаята на Дънкан. Наостри уши. Тишина. Пое си дъх. Беше обмислил предварително отделните възможни сценарии, оставаше само да действа. Пъхна универсалния ключ в отвора, за миг зърна отражението си в лъскавата брава от полиран месинг, стисна топката и я завъртя. Благодарение на светлината, проникнала от коридора, успя да огледа най-общо обстановката, преди да затвори вратата.

В тъмното притаи дъх и се заслуша в дишането на другия.

Равномерно и спокойно.

Както дишаше през онази нощ директорът Лориъл в сиропиталището.

Не, не бива да допуска мисълта му да се отплесва точно сега!

Това е дишането на Дънкан и то показва, че той спи.

Макбет се приближи до вратата на банята, включи осветлението вътре и я открехна. Толкова светлина щеше да му е достатъчна да осъществи намерението си.

Застана до леглото и погледна спящия, нищо неподозиращ мъж. Ето го пак в същата ситуация. Каква ирония. Вдигна кинжала. Нима има нещо по-просто от убийството на беззащитен човек? Решението вече бе взето, оставаше само да го осъществи. Та нали вече уби един беззащитен човек край шосето към Форз? Тогава го направи за пръв път. Девствеността му, така да се каже, вече бе отнета. С онова убийство той погаси дълга си към Дъф, изплати му се в същата валута, в която му бе задлъжнял — в студена кръв. Беше видял как върху белия чаршаф руква топлата кръв на Лориъл — черна на цвят в тъмнината. Какво го спираше сега? С какво сегашната конспирация беше по-различна от конспирацията му в комбина с Дъф? Двамата нагласиха нещата на местопрестъплението така, че картината до Форз да потвърждава тяхната версия на случилото се. Колкото до онова в сиропиталището, се разбраха да го запазят в дълбока тайна. Понякога жестокостта се бори на страната на доброто, Макбет.

Той погледна острието, което проблесна, отразявайки светлината от банята.

Отпусна ръка.

Не можеше да го убие.

Но трябваше. Трябваше. Налагаше се да се насили. Какво обаче да направи, като не може — дори в Специалното състояние?

Беше нужно да стане пак онзи, другият, когото бе заровил дълбоко-дълбоко, онзи безумен, безпощаден садист, когото се бе заклел да погребе завинаги.

Взрян в големия мъртъв локомотив, Банко си разкопчаваше панталона. Олюля се, забрулен от силния вятър. Беше на градус и си даваше сметка.

— Хайде де, тате — обади се зад гърба му Флинс.

— Колко е часът, момчето ми?

— Не знам, но луната е слязла.

— Значи минава полунощ. През нощта се очаква буря.

Кобурът, увиснал отдясно между първата и втората гайка на колана, му пречеше. Откачи го и го подаде на Флинс. Младежът го пое с отчаян стон.

— Тате, тук сме на обществено място, не е прилично…

— Ха, обществено място! Обществен писоар му викам аз! — изломоти Банко и забеляза как иззад локомотива се появи тъмен силует. — Дай ми пистолета, Флинс!

Светлина падна върху лицето на облечения в черно.

— А, ти ли си.

— Привет — поздрави Макбет. — Исках малко да си проветря главата.

— А аз — оная работа — изфъфли Банко. — Но не съм възнамерявал да пикая върху Бърта. След затварянето на църквата „Свети Йосиф“ това би значило да оскверня последната светиня в града.

— Щом казваш.

— Всичко наред ли е? — попита Банко и се опита да се отпусне. Открай време не можеше да се облекчава в присъствието на други мъже, но сега при него все пак бяха синът му и Макбет, а те не можеха да се нарекат чужди хора.

— Да — потвърди Макбет със странно неутрален тон.

— Снощи сънувах трите сестри — продължи Банко. — С теб още не сме го обсъждали, но познаха доста неща, нали?

— Почти забравих за тях. Хайде да го обсъдим друг път.

— Добре — Банко усещаше, че „пробивът“ е близо.

— Да те питам нещо. Сега си заместник-шеф на „Оргкрим“, но ако, само да предположим, пророчеството на онези врачки се сбъдне…

— Да? — изпъшка Банко. Изгуби търпение, напъна и не успя да изцеди и капка.

— В такъв случай ще се радвам, ако ме последваш и на по-високия пост.

— И да стана заместник-директор на полицията? Ха-ха, шегаджия такъв! — Изведнъж Банко схвана, че Макбет говори сериозно. — Разбира се, момчето ми, разбира се. Знаеш, че винаги съм склонен да последвам бореца в името на доброто.

Погледнаха се. И внезапно — сякаш с магическа пръчица — струята текна. Банко погледна надолу. Златиста и величествена, тя бликаше плътно, плискаше върху голямото задно колело на локомотива и се стичаше по релсите.

— Лека нощ, Банко. Лека нощ, Флинс.

— Лека нощ, Макбет — отвърнаха в един глас баща и син.

— Чичо Макбет да не беше пиян? — попита Флинс след малко.

— Пиян ли? Той не близва, нали знаеш.

— Да, но се държа много странно.

— Странно? — Банко се ухили мрачно, докато доволно гледаше непрекъснатата плътна струя. — Вярвай ми, когато е надрусан, Макбет не се държи странно.

— А как?

— Направо обезумява.

Силен порив на вятъра отвя струята настрани.

— Задава се буря. — Банко си вдигна ципа.

Макбет обиколи отвън Централната гара и се върна. Банко и Флинс вече ги нямаше. Влезе в голямата чакалня.

Сканира помещението с поглед и начаса разпредели присъстващите в четири категории: пласьори, консуматори, консумиращи пласьори и нуждаещи се от сушинка, които не след дълго щяха да се впишат в една от другите три категории. Самият той беше извървял същия път: от беглец от сиропиталище, прехранващ се с помощи от пратениците на Армията на спасението, до консуматор, който пласира, за да има пари за дрога и храна.

Макбет отиде до затлъстял възрастен мъж в инвалидна количка.

— Четвъртинка адска смес — поиска той.

Самото звучене на думите пробуди в организма му нещо задрямало.

Мъжът в инвалидната количка вдигна глава.

— Макбет — сякаш изплю името и от устата му изригна дъжд от ситни пръски слюнка. — Аз те помня и ти ме помниш. Ти си полицай, а аз не продавам дрога, ясно? А сега чупката.

Макбет пробва при друг продавач — мъж в карирана риза, толкова надрусан, че не можеше да стои на едно място.

— Т-т-ти за идиот ли ме мислиш, бе? — кресна той. — Всъщност съм точно такъв, иначе нямаше да кисна тука, нали? Но да продам дрога на ченге и да ме тикнат в ареста! Ти не можеш да издържиш без доза повече от пет часа, а аз как очакваш да изкарам двайсет и четири? — Мъжът отметна глава назад и смехът му прокънтя под сводестия таван.

Макбет продължи по коридора към залата за заминаващи. Гласът на втория продавач отекна зад гърба му:

— Внимание, към вас идва ченге, хора!

— Здравей, Макбет — обади се немощен глас.

Макбет се обърна. Беше младежът с превръзката над окото. Седеше до стената. Макбет отиде до него и приклекна. Черната превръзка се бе вдигнала малко нагоре и Макбет надникна в тайнствения мрак на кухата очна ябълка.

— Трябва ми четвъртинка адска смес — каза той. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Не — отвърна младежът. — На никого не мога да помогна. А ти на мен?

В здравото му око Макбет зърна нещо до болка познато. Все едно се погледна в огледало. Какви, по дяволите, ги вършеше? С помощта на добри хора се бе измъкнал оттук. Нима сега пак се връщаше? За да успее да извърши престъпление, чието зверство би стъписало и най-отчаяния наркоман? Все още можеше да се откаже. Да заведе това момче в „Инвернес“. Да го нахрани, да му предостави баня и топла постеля. Тази вечер можеше да се развие по начин, съвсем различен от предначертания. Все още съществуваше такава възможност. Възможността да се спаси. Да спаси момчето, да спаси Дънкан, да спаси Лейди.

— Ставай да… — подхвана той.

— Макбет. — Гласът зад гърба му тътнеше през коридора като далечен гръм. — Молбите ти са чути. Нося ти нужното.

Макбет се обърна и плъзна поглед нагоре. И още по-нагоре.

— Как разбра, че съм тук, Стрега?

— Имам очи и уши навсякъде. Заповядай — подарък от Хеката.

Макбет огледа пликчето, което Стрега пусна в шепата му.

— Искам да си го платя. Колко?

— Да платиш за подарък? Хеката ще се обиди. Лека нощ. — Стрега се обърна и се отдалечи.

— Няма да го приема! — извика Макбет и хвърли пликчето след нея, ала мракът вече я бе погълнал.

— Ако ти не го искаш… — обади се плахо едноокото момче, — имаш ли нещо против аз да…?

— Да не си посмял — проръмжа Макбет.

— Какво ще правиш?

— Каквото налагат обстоятелствата.

Отиде и вдигна пликчето. Върна се. Подмина протегнатата ръка на момчето.

— Няма ли да ми дадеш поне…

— Върви в ада — тихо просъска Макбет. — Ще се видим там.

Макбет се спусна по стълбите към вонящата тоалетна, изгони жена, седнала на пода, скъса пликчето и изсипа праха върху плота до умивалника под огледалата. Разтроши бучиците с дръжката на кинжала. Нави банкнота на руло и смръкна жълтеникавия прах първо в едната, после и в другата ноздра. За удивително кратко време активните вещества проникнаха през лигавицата в кръвообращението. Последното, което му мина през ума, преди заразената с наркотик кръв да нахлуе в мозъка, беше, че чувството наподобява среща със стара любовница. Ослепителна, изключително опасна любовница, не остаряла нито с ден дори след толкова много години.

— Какво ти казах? — Хеката тракна с бастуна по пода пред мониторите на камерите за видеонаблюдение.

— Че няма нищо по-предсказуемо от влюбен наркоман и моралист.

— Именно, Стрега.

Макбет застана горе на стълбището към входа на гарата.

Работническият площад се нагъваше пред него като море, вълните с цвят на паваж се разбиваха, при всяко тяхно повдигане и снижаване се чуваше тракане на зъби. Долу „Инвернес“ приличаше на параход с гребни колела, огласян от музика и смях, а водата, която течеше от главината на бавно въртящите се, скриптящи колела, искреше под светлината. Макбет тръгна. През мрака към „Инвернес“. Носеше се във въздуха, краката му не докосваха земята. Прелетя през вратата и се озова на рецепцията.

Администраторът го погледна и кимна дружелюбно. Макбет се обърна към игралната зала. Лейди, Малком и Дъф още разговаряха на бара. Макбет се качи по стълбите. Имаше чувството, че лети. Пое по коридора и спря пред вратата на Дънкан.

Пъхна универсалния ключ в отвора, завъртя топката и влезе.

Завари всичко, както го беше оставил. Вратата на банята продължаваше да стои открехната. Вътре светеше. Макбет се прокрадна до леглото. Погледна спящия директор и бръкна под якето си с лявата ръка. Напипа дръжката на кинжала.

Вдигна ръка. Вече беше много по-лесно. Прицели се в сърцето. Така някога се прицели в сърце, издялкано в ствола на дъб. Тогава ножът се вряза точно между двете издълбани имена. Мередит и Макбет.

— Недейте спа! Макбет закла съня.[1]

Макбет се вцепени. Кой изрече това — Дънкан, самият той или адската смес?

Вгледа се в лицето на директора. Очите му си стояха затворени, продължаваше да диша равномерно и дълбоко. Неочаквано Дънкан отвори очи и изгледа спокойно Макбет.

— Макбет?

Погледът на директора спря върху кинжала.

— Стори ми се, ч-ч-че ч-ч-чух нещо вътре — изпелтечи Макбет. — И влязох да проверя.

— Охраната ми…

— Ч-ч-ч-ува се, че хъркат.

Дънкан наостри уши и се прозина.

— Добре. Не ги буди. Явно няма нищо опасно. Благодаря ти.

— За нищо, сър.

Макбет тръгна към вратата. Вече не се носеше по въздуха, но по цялото му тяло плъзна чувство на облекчение, дори на радост. Беше спасен. Директорът на полицията го освободи. Макбет взе решение. Лейди да казва и да прави каквото иска — тази история приключва тук. Пет крачки. Посегна към топката на вратата със свободната си дясна ръка.

Зърна движение в полирания месинг.

Като в абсурден филм, където всичко е деформирано, като в криво огледало от лунапарк Макбет видя как Дънкан извади нещо изпод възглавницата си и го насочи срещу гърба му. Пистолет. Пет крачки. Оптималното разстояние за хвърляне на нож. Макбет реагира инстинктивно. Завъртя се рязко и кинжалът изхвърча от ръката му посред пируета.

Бележки

[1] Шекспир, Уилям, „Трагедии, том 2“, „Макбет“, „Народна култура“, София, 1974, превод Валери Петров. — Б.пр.