Ю Несбьо
Макбет (39)

Трийсет и девета глава

Дъф си погледна часовника, прозина се и се отпусна на стола. Дългите му крака стигаха почти до Кейтнес и Флинс, седнали до отсрещната стена на коридора. Дъф срещна погледа на Кейтнес.

— Беше прав — отбеляза тя.

— И двамата бяхме прави.

Преди по-малко от час той, бълвайки ругатни, скочи в колата на Петнайсета улица и съобщи, че Макбет се е измъкнал и многозначително е подхвърлил нещо за живота на кмета.

— Атентат — предположи веднага Малком. — Точи зъби за власт. Съвсем е откачил.

— Какво?!

— Според наредбите, въведени от Кенет, в случай че кметът умре или обяви извънредно положение, директорът на полицията поема управлението на града и на практика се сдобива с неограничена власт. Трябва да предупредим Туртел.

— „Сейнт Джорди“ — сети се Кейтнес. — Ситон е там.

— Карай! — извика Дъф и Флинс настъпи педала за газта.

Стигнаха за по-малко от двайсет минути и чуха първия изстрел от паркинга. Бяха спрели пред главния вход на болницата и тъкмо изкачваха стълбите.

Сега Дъф затвори очи. Изкара безсънна нощ. Всъщност това отдавна трябваше да е приключило и Макбет да е зад решетките във Файф.

— Ето ги — посочи Кейтнес.

Дъф отвори очи. По коридора се задаваха Туртел и Малком.

— Според лекаря Ленокс ще прескочи трапа — съобщи Малком и седна. — В пълно съзнание е, говори и си движи ръцете, но надолу от кръста е парализиран. Най-вероятно необратимо, защото куршумът е засегнал гръбначния стълб.

— Ако гръбнакът на Ленокс не беше спрял този куршум, той щеше да премине през него и да ме улучи — обясни Туртел.

— Семейството му е в чакалнята — поясни Малком. — Влезли са да го видят. Лекарят няма да пуска повече посетители при Ленокс. Инжектирали са му морфин и се нуждае от почивка.

— Нещо ново за Каси? — поинтересува се Кейтнес.

— Още не се е прибрал — отвърна Туртел. — Но той се ориентира отлично в района. Или е отишъл при някой познат, или се е скрил някъде. Не се тревожа.

— Наистина ли?

— Засега не, после ще видим. — Туртел направи гримаса.

— Какво ще правим? — попита Дъф.

— Ще изчакаме няколко минути, докато семейството му си тръгне. Туртел убеди лекаря да ни отпусне две минути с Ленокс — обясни Малком. — Спешно ни трябват подписаните му показания, за да имаме основание да издействаме от Капитол да издадат федерална заповед за арест на Макбет.

— Нашите показания не са ли достатъчни? — поинтересува се Дъф.

Малком поклати глава.

— Никой от нас не е получавал директни заплахи за убийство от Макбет и не го е чувал да издава заповеди за елиминиране на хора.

— Защо не го арестуват за изнудване тогава? — предложи Кейтнес. — Господин кмете, нали казахте, че докато сте играли блекджек с Макбет и Лейди в „Инвернес“, те са се опитали да ви притиснат да се оттеглите от изборната надпревара, а в замяна са ви обещали акции в „Обелиска“ и са ви заплашвали да направят публично достояние ваша непристойна връзка с малолетен.

— В политиката шантажът не се смята за престъпление — възрази Туртел. — И не е наказуем.

— Значи Макбет е прав? Нямаме абсолютно нищо срещу него?

— Надявам се Ленокс да ни помогне. Кой ще говори с него? — попита Малком.

— Аз — отзова се Дъф.

Малком го изгледа замислено.

— Добре, но е само въпрос на време някой тук да те разпознае — същото важи и за мен — и да се обади в полицията.

— Мен Ленокс не може да излъже — настоя Дъф. — И той го знае.

— Но ще успееш ли да го убедиш да признае публично, че е бил съучастник на Макбет и…

— Да — прекъсна го Дъф.

— И не прилагай методите, използвани при онзи член на „Норс Райдърс“, когото посети в болницата, Дъф.

— Тогава на свиждане отиде друг човек, шефе. Вече не съм същият Дъф.

— Наистина ли?

— Категорично, шефе.

Няколко секунди Малком задържа погледа на Дъф.

— Добре. Туртел, ще заведеш ли Дъф, ако обичаш?

Дъф стана. Кейтнес бързо стисна ръката му.

— Само от любопитство. — С Туртел се бяха отдалечили по коридора. — Когато Макбет ви е поставил онзи ултиматум, защо не му казахте, че Каси е ваш син?

Туртел сви рамене.

— Защо да казвам на човека, насочил оръжие срещу мен, че то не е заредено? Направя ли го, ще си намери друго.

Лекарят ги чакаше пред вратата. Отвори.

— Само той. — Туртел посочи Дъф.

Дъф влезе.

Ленокс беше по-блед от чаршафа. От тялото му излизаха тръбички и маркучи, закачени към банки за венозно вливане и апарати, издаващи пиукащи звуци. Болният се взря в Дъф с широко отворени очи и уста. Приличаше на учудено дете. Дъф си свали шапката и очилата.

Ленокс премига.

— Трябва ни официалното ти изявление, че Макбет стои зад всичко това — съобщи без предисловия Дъф. — Ще го направиш ли?

От ъгълчето на устните на болния потече тънка, прозрачна слюнка.

— Виж, Ленокс, отпуснаха ми само две минути и…

— Макбет стои зад всичко това — изрече Ленокс с дрезгав, продран глас, сякаш бе остарял с двайсет години. Погледът му обаче се бе прояснил. — Заповяда на Ситон, на мен и на Улафсон да очистим Туртел, защото иска да обсеби цялата власт в града. И защото мисли, че Туртел снася информация на Хеката. Но това не е вярно.

— Кой тогава е информаторът?

— Ще ти кажа, но искам услуга.

Дъф вдиша жадно през носа си. Положи усилие да овладее гласа си.

— Смяташ, че ти дължа услуга ли?

Ленокс стисна очи. От едното се процеди сълза. Вероятно заради болките от огнестрелните рани.

— Не — прошепна той с внезапно отпаднал глас.

Дъф се наведе напред. От устата на Ленокс лъхаше сладникава, противна миризма подобно на ацетоновия дъх на диабетик.

— Аз съм информаторът на Хеката — прошепна той.

— Ти? — Дъф се опита да асимилира чутото, да го съпостави с вече известните му факти.

— Да. Как според теб Хеката ни се измъкваше през всичките тези години? Как винаги се оказваше крачка пред нас?

— И ти си шпионин и на…

— … и на Хеката, и на Макбет. Макбет не подозира. Затова знам, че Туртел не е ухо на Хеката. Нито на Макбет. Не съм предупреждавал обаче Хеката за готвеното покушение. Явно си има и други информатори. Някой, близък до Макбет.

— Ситон?

— Възможно е. Никой не е казал, че е мъж.

— Жена? Защо смяташ така?

— Само предполагам. Някой невидим, чието присъствие изобщо не се набива на очи.

Дъф кимна бавно. Вдигна поглед и се вторачи във вечерния мрак през прозореца.

— Какво е чувството?

— Кое чувство?

— Най-сетне да го изречеш на глас. Че си предател. Олекна ли ти, или товарът става още по-тежък, когато, чувайки се, си даваш сметка колко човешко нещастие си причинил?

— Защо те интересува?

— Защото понякога се питам същото. — Небето бе притъмняло, забулено с облаци. Не даваше нито отговор, нито дори знак. — Какво би било да призная всичко на семейството ми.

— Но ти така и не го направи. Мълчим си, защото предпочитаме да заличим себе си, но не и да видим болката по лицата им. На теб времето не ти стигна да решиш.

— Напротив. Решавах. Всеки ден. Да лъжа.

— Ще ми помогнеш ли, Дъф?

Въпросът изтръгна Дъф от порочния кръг на мислите му. Премига. Умираше за сън.

— Да ти помогна?

— Моля те за услуга. Вземи възглавницата и я притисни към лицето ми. Умрял е от раните — ще помислят лекарите. Ще кажеш на децата ми, че баща им, макар да е бил убиец и предател, накрая се е разкаял.

— Аз…

— Само ти би могъл да ме разбереш, Дъф. Знаеш какво е да обичаш някого повече от всичко и въпреки това да го предадеш. Когато е твърде късно, вече няма какво да се направи, освен… правилното, макар и със закъснение.

— Например, да спасим живота на кмета на града.

— Но това не е достатъчно, нали, Дъф? — Сухият смях на Ленокс премина в кашлица. — Трябва една последна отчаяна постъпка. Погледната отстрани, прилича на саможертва и ти тайничко се надяваш да бъдеш възнаграден с опрощение на греховете и райските двери да се отворят пред теб. Но тази саможертва е твърде нищожна, Дъф. Нали не очакваш, че някога ще изкупиш всичките си грехове?

— Не, не бих могъл. Но мога да простя на теб. И това е нещо.

— Не!

— Напротив.

— Не можеш! Не го прави, недей…

Гласът му се прекърши. Дъф го погледна. Малки прозрачни капчици се търкаляха по бледите му бузи.

Дъф си пое дъх.

— Склонен съм да преосмисля решението си при едно условие, Ленокс.

— И какво е то?

— Довечера да дадеш интервю по радиото, в което да разкажеш цялата истина и да изчистиш името на Малком.

Ленокс вдигна ръка с усилие и избърса бузите си. После стисна с мократа си длан китката на Дъф.

— Обади се на Присила и й кажи да дойде в болницата.

Дъф кимна, стана, освободи ръката си. За последно погледна Ленокс. Запита се променен човек ли вижда, или просто поредния, избрал най-лесния изход.

— Е? — попита Туртел и се изправи от стола до стената.

— Потвърждава, че зад покушението срещу теб стои Макбет. Съгласи се да даде интервю. Но Хеката има и друг информатор, някой, внедрил се сред обкръжението на Макбет. Възможно е да е човек от Главното управление…

— Така или иначе — избоботи Туртел, докато вървяха бързо по коридора, — показанията на Ленокс ще закопаят окончателно Макбет! Ще се обадя в Капитол да издадат федерална заповед за арест.

Срещу тях се зададе медицинска сестра.

— Господин кмете?

— Да?

— Обади се Агнес, икономката ви. Поръча да ви предам, че Каси все още не се е прибрал.

— Благодаря — кимна Туртел. С Дъф продължиха. — Сигурно е отседнал при приятели и чака бурята да отмине.

— Сигурно — съгласи се Дъф. — Тази ваша икономка…

— Да?

— Никога не съм имал домашен управител, но след известно време този човек, предполагам, става кажи-речи част от мебелировката. В негово присъствие говориш свободно и не се притесняваш, че е възможно до слуха му да стигнат неща от кухнята, така ли е?

— Да. Но минава време, преди да се довериш на иконома си.

— И въпреки това няма как да знаеш със сигурност какво му се върти в главата, нали?

— Хм. Допускаш секретарката на Макбет в Главното управление да е…

— Не е изключено — кимна Дъф. — Но все пак не ми се вярва Присила да е човек на Хеката. Както и вие отбелязахте, доверие се гради продължително време. Впрочем, вие споменахте, че сте играли блекджек в самостоятелна зала, докато Макбет и Лейди са ви излагали плана си да убият Хеката. За блекджек не трябва ли и четвърти човек?

— Моля?

— За блекджека не е ли нужно и крупие?

— Джак?

— Да, Лейди? — Джак отдръпна ръката си, уж случайно отпусната върху грациозния кръст на Били, докато двамата стояха надвесени над книгата за гости и Джак му обясняваше как се вписват новодошлите.

— Трябва да поговорим, Джак. Качи се в апартамента ми.

— Разбира се. Ще удържиш ли фронта, докато ме няма, Били?

— Ще се постарая според силите си, господин Бонъс.

Джак се усмихна и задържа погледа на новия служител малко повече, отколкото би го сторил със случаен колега. После забърза по стълбите след Лейди.

— Как ти се струва новият? — попита тя, след като Джак я настигна.

— Твърде е рано да се каже, госпожо. Малко е млад и неопитен, но ми се струва схватлив.

— Добре. Трябват ни още двама сервитьори в ресторанта, но днес на интервюто се явиха само пълни некадърници. Как си мислят младите хора, че ще оцелеят в днешния свят, ако не полагат усилия и не се учат! Да не би да си въобразяват, че ще им поднесат всичко на тепсия?

— Наистина е възмутително, госпожо. — Джак влезе в апартамента.

Лейди затвори вратата, рухна върху близкия стол и заплака.

— Лейди? Какво има?

— Лилия — хълцаше тя. — Лилия. Той го изрече.

— Лилия? Цветето ли, госпожо?

Лейди зарови лице в шепите си. Ридания разтърсваха цялото й тяло. Джак се чудеше какво да направи. Понечи да се приближи, но се отказа.

— Говори ли ви се… за това?

— Не! — избухна тя и си пое пресекливо дъх. — Не, не ми се говори за това! Доктор Алсакер настояваше да го обсъдим. Той е луд, знаеш ли? Сам ми го каза. Това обаче, по неговите думи, не го правело по-лош психиатър, дори напротив. Не ми трябват думи, Джак. Наслушала съм се на приказки. Вече не ми носят облекчение. Трябва ми лекарство. — Лейди подсмръкна и внимателно избърса кожата под очите си с опакото на дланта. — Лекарство, да. Без него не мога да бъда онази, която трябва.

— Коя именно?

— Лейди, Джак. — Погледна почернялата си от грима ръка. — Онази, която живее, докато други умират. Макбет спря лекарството и вкъщи не е останал и грам. Кой да предположи, че Макбет е по-силен от мен? И през ум не ти е минавало, нали? Върви да ми купиш, Джак.

— Лейди…

— Иначе всичко това ще се сгромоляса. Непрекъснато чувам бебешки плач, Джак. Разхождам се из игралната зала, усмихвам се, говоря. — Сълзите пак рукнаха. — Повишавам глас и се смея, за да надвикам детето, но вече не издържам. Той знае как се казваше тя. Изрече моите прощални думи.

— Не ви разбирам. Кой е знаел?

— Хеката. Знае какво изрекох, преди да строша главицата с въпросително ококорените сини очи. „В друг живот, моя Лилийке.“ Никога не съм го казвала на никого. Нито веднъж! Поне не в будно състояние. Не може да съм го споменала, докато съм бълнувала. Дали пак не съм ходила насън… — Млъкна. Смръщи чело, сякаш се бе сетила за нещо.

— Хипнозата — обади се Джак. — Казали сте го по време на хипнозата. Хеката го е научил от доктор Алсакер.

— По време на хипнозата? — Лейди кимна бавно. — Така ли мислиш? Алсакер да ме е предал? И са му платили за сведенията, това ли имаш предвид?

— Хората са алчни. Заложено им е по природа, госпожо. Без алчност човешкият род не би спечелил борбата за съществуване. Само погледнете вие какво сте създали, госпожо.

— И според теб причината е алчността?

— Алчност не за пари, госпожо. Различните хора ламтят за различни неща. Някои за власт, други за секс, трети за възхищение, четвърти за храна, пети за любов, шести за знания, седми да всяват страх…

— Ти за какво ламтиш, Джак?

— Аз ли? — Той сви рамене. — Харесвам весели, доволни гости. Явно ламтя околните да са доволни. Затова толкова държа и вие да сте добре, госпожо. Видя ли ви във ведро разположение на духа, и аз съм щастлив.

Тя го изгледа продължително. После стана, отиде до огледалото, грабна четката за коса от тоалетката.

— Ей, Джак…

Тембърът на гласа й не му хареса, но той срещна погледа й в огледалото.

— Да, госпожо?

— Самотата ти е стара познайница, нали?

— Така е, госпожо, знаете го.

Тя започна да реше дългата си огненочервена коса. Гривата й или привличаше мъжете, или ги предупреждаваше да внимават.

— А ти знаеш ли кое е по-страшно от това никога да не си имал приятел? По-страшно е да си живял със заблудата, че имаш, а изведнъж единственият човек, когото си смятал за най-близък другар, да се окаже всъщност предател. — Четката заседна в гъстата, непокорна коса, но Лейди я прокара със сила надолу. — И през цялото време да са те лъгали. Представяш ли си колко самотен се чувства човек тогава, Джак?

— Не, госпожо.

Джак я изгледа. Нито съобразяваше какво да направи, нито какво да каже.

— Радвай се, задето не ти се е случвало да те предават, Джак. — Остави четката и му подаде няколко банкноти. — Ти приличаш на рибата лепка, Джак. Твърде дребен си да те предават. Само ти предаваш. Акулата ти позволява да се закрепиш за нея, защото я почистваш от други, по-опасни паразити. В замяна тя те разхожда из световните океани. И така двамата пътувате, извличайки си взаимна полза. Развивате толкова интимна, близка връзка, че може да се сбърка с приятелство. Докато покрай вас не мине по-едра, поздрава акула. Върви да ми купиш адска смес, Джак.

— Сигурна ли сте, госпожо?

— Поискай от онова другото, по-силното, което те издига нависоко в небесата и те пренася надалече. Толкова нависоко, че паднеш ли, ще си строшиш главата. Защото кой иска да живее в такъв студен, неприятелски свят като този?

— Ще се постарая да изпълня желанието ви, госпожо.

Джак затвори безшумно вратата зад гърба си.

— О, положително знаеш къде да намериш дрогата, Джак Бонъс — прошепна Лейди на отражението си. — И да предадеш много здраве на Хеката. — По бузата й се търколи сълза. Мина по солената следа от предишната. — Скъпи мой, добри мой Джак. Дребничък мой, окаяни Джак.

— Господин Ленокс?

Ленокс отвори очи. Погледна часовника. Час и половина до полунощ. Клепачите му пак се отпуснаха. Успя да измоли още морфин от лекаря. Искаше само да спи — макар и съня на виновника, измъчван от угризения.

— Господин Ленокс.

Пак повдигна клепачи. Първо видя ръка, държаща микрофон. Зад нея различи нещо жълто. Постепенно картината пред погледа му се избистри. Мъж в жълто непромокаемо яке седеше на стол до болничното легло.

— Теб? — прошепна Ленокс. — От всички журналисти на този свят точно теб ли намериха да изпратят?

Уолт Кайт си намести очилата.

— Туртел, Малком и другите не знаят, че… аз…

— … че си човек на Макбет? — Ленокс повдигна глава от възглавницата. Бяха сами в стаята. Завъртя се, за да натисне паникбутона до леглото, но журналистът го покри с длан.

— Недей — спокойно го спря Кайт.

Ленокс се опита да избута ръката му от бутона, но силите не му стигнаха.

— И мен ли ще изпееш на Макбет? — изпъхтя Ленокс. — Както изпя Ангъс?

— Бях в същото положение като теб, Ленокс. Нямах избор. Той заплаши семейството ми.

Ленокс се отказа от борбата и се отпусна върху възглавницата.

— Сега какво искаш? Нож ли носиш? Или отрова?

— Това. — Кайт размаха микрофона.

— С него ли ще ме убиеш?

— Не теб, а Макбет.

— Нима?

Уолт Кайт остави микрофона, разкопча якето си и избърза запотените си очила.

— Когато Туртел ми се обади, разбрах, че разполагате с достатъчно аргументи да го пипнете. Туртел убеди лекаря да ме пусне за пет минути при теб. Трябва да побързаме. Разкажи ми всичко, оттук отивам направо в радиото и ще излъча това интервю веднага, в суров, нередактиран вид.

— Посред нощ?

— Ще успея да го пусна преди полунощ. Достатъчно е някой да чуе, че това безспорно е твоят глас. Виж, нарушавам всички журналистически принципи за отразяване на всички гледни точки и проверка на твърдения само и само за да спася…

— Собствената си кожа — прекъсна го Ленокс. — Та пак да се върнеш от другата страна на барикадата и да се озовеш в отбора на победителите.

Кайт отвори уста, после я затвори. Преглътна с усилие. И премига зад все още замъглените си очила.

— Признай си, Кайт. Не се притеснявай. Не си единствен. Не сме герои, а най-обикновени хора. Навярно мечтаем за подвизи, но поставени пред избора между живота и принципите, които толкова гръмко прокламираме, не правим нищо героично.

По лицето на Кайт пробяга усмивка.

— Прав си. Бях арогантен, устат, страхлив моралист.

Ленокс си пое дъх. Вече не съобразяваше кой точно говори: той или морфинът.

— Ако ти се удаде втори шанс, ще постъпиш ли по-различно?

— В смисъл? — попита Кайт.

— Ще успееш ли да си наложиш да пожертваш репутацията си в името на по-висша цел? Самоотвержено да сринеш авторитета на уважавания журналист Уолт Кайт?

Макбет затвори очи с надежда, като погледне, да се събуди от този кошмар, от тази твърде дълго проточила се нощ. Междувременно от радиото на рафта зад бюрото говореше глас, чиито задни „р“-та звучаха като откос на автомат.

— И така, комисар Ленокс, да обобщим. Твърдите, че директорът на полицията Макбет стои зад убийството на директор Дънкан и на комисар Банко, зад клането в клуба на „Норс Райдърс“, зад убийството на семейството на комисар Дъф, зад разстрела на полицай Ангъс. Заедно с комисар Ситон сте изпълнили заповед, издадена ви от Макбет. А по-рано днес следобед Макбет, заедно с ръководителя на Спецотряда Ситон и спецполицай Улафсон са извършили неуспешен опит за атентат срещу кмета Туртел.

— Точно така.

— Благодаря за това интервю на комисар Ленокс, който в момента лежи в болница „Сейнт Джорди“. Позволявам си да спомена местонахождението му, защото този запис е направен в присъствието на свидетели и може да бъде използван при съдебен процес, дори Ленокс да стане жертва на убийство. Накрая, скъпи слушатели, искам да добавя, че аз, Уолт Кайт, също съм съучастник в убийството на спецполицай Ангъс, защото позволих на директора на полицията и убиеца Макбет да използва моето име на независим журналист, с което се ползвах във вашите очи. Срещу мен и семейството ми бяха отправени заплахи и това вероятно ще бъдат смекчаващи вината обстоятелства, когато евентуално ме изправят пред съд или разговарям с моите близки през идните няколко дни. Но не ме оневиняват в професионален план. Вече е ясно, че се поддавам на заплахи и манипулации и разпространявам неистини. Изневерих и на себе си, и на вас. Това е последното ми предаване. Ще ми липсвате повече, отколкото аз на вас. Покажете, че сте по-съвестни граждани от мен. Излезте на улицата и свалете Макбет. Лека нощ и Бог да благослови нашия град.

Разнесе се емблематична мелодия.

Макбет отвори очи. Все още се намираше в кабинета си. Ситон все още лежеше на канапето, Улафсон седеше на стол, а радиото работеше.

Макбет стана и го изключи.

— Е? — попита Ситон.

— Шшт.

— Какво?

— Млъкни за малко!

Притисна два пръста към вътрешната част на веждите си. Беше изморен, толкова изморен, че се затрудняваше да разсъждава с необходимата концентрация. А трябваше, защото му предстоеше да вземе съдбоносни решения. Следващите няколко часа щяха да определят изхода на битката за града.

— Името ми — обади се Улафсон.

— Какво?

— Казаха името ми по радиото. — Той се ухили глупашки. — Доколкото ми е известно, досега в рода ни няма човек, чието име да са споменали в национален ефир.

Макбет се вслуша в тишината. Къде се изгуби обичайното бумтене на автомобили по улиците? Сякаш градът бе затаил дъх. Стана.

— Елате с мен.

Слязоха с асансьора в мазето.

Минаха покрай знамето с червения дракон на Спецотряда.

Ситон отключи оръжейния склад и включи осветлението.

Завързано за сейфа, съхранявал куфара със самоцелната бомба, и с кърпа, напъхана в устата, момчето седеше между лафетите с двете картечници „Гатлинг“. Сините ириси представляваха съвсем тънки кръгчета около разширените от страх черни зеници.

— Ще го отведем в „Инвернес“ — отсече Макбет.

— Защо там?

— Тук никой от нас не е в безопасност. От казиното ще можем да принудим Туртел да коленичи.

— Кои сме ние?

— Последните предани. Онези, които ще бъдат възнаградени след завоюването на победата.

— Тоест, ти, аз и Улафсон? Ние тримата ще поставим цял град на колене?

— Имай ми доверие. — Макбет погали Каси по главата, както се милва вярно куче. — Хеката се нуждае от нас и ще ни защити.

— Срещу целия град? — изрази съмнение и Улафсон. Фъфлещото му „с“ просъска между бетонните стени.

— Помощниците на Хеката са цяла армия, Улафсон. И те са невидими като него, но съществуват. Вече два пъти ми спасиха живота. На наша страна са още сестрите, картечниците и наредбите на Кенет. След като Туртел клекне и обяви извънредно положение, градът е мой. Е? Преданост и братство?

Улафсон затвори очи.

— Калени в огън — прошепна той.

Ситон ги изгледа изпод вежди, но после по тънките му устни се разстла усмивка:

— Сплотени до последна капка кръв.