Ю Несбьо
Макбет (6)

Шеста глава

Лейди и Макбет се запознаха в късна лятна вечер преди четири години. Беше един от онези редки дни, когато слънце грее от безоблачно небе, и Лейди беше убедена, че сутринта е чула да пее птичка. Ала след залез-слънце нощта пое смяната и над казино „Инвернес“ изгря лоша луна. Под нейния зрак Лейди стоеше пред главния вход на казиното, когато Макбет пристигна в брониран джип на Спецотряда.

— Лейди? — попита той и я погледна право в очите.

Какво съзря тогава тя в неговите очи? Сила и решителност? Навярно просто защото в онзи момент е имала нужда да види точно това.

Лейди кимна. Мъжът й се стори твърде млад за задачата. По-възрастният му белокос колега, застанал крачка зад него, й изглеждаше по-подходящ със спокойствието, което излъчваше погледът му.

— Аз съм старши инспектор Макбет. Нещо ново в ситуацията, госпожо?

Тя поклати глава.

— Добре. Има ли откъде да ги видим?

— От мецанина.

— Банко, приготви хората си, а аз ще отида да огледам.

Преди да тръгнат нагоре по стълбището към мецанина, младият полицай й прошепна да си събуе обувките с високи токчета, за да вдигат възможно най-малко шум. Боса, Лейди вече не беше по-висока от него. На мецанина тръгнаха по периферията, покрай прозорците към Работническия площад, за да останат скрити от погледите на хората в игралната зала долу. Прокраднаха се на пръсти към парапета. Частично ги скриваше въжето, захванало централния полилей, и автентичните максимилианови рицарски доспехи от XVI век, купени от Лейди на търг в Аугсбург. Замисълът беше така изложените доспехи да внушават на играчите, че са защитени или че зорко ги наблюдават — зависи дали посетителите играят честно, или си служат с непочтени средства. Лейди и полицаят приклекнаха и надникнаха в залата, откъдето преди двайсет минути гости и служители вкупом побягнаха панически навън. Малко по-рано Лейди се качи на покрива. Съзерцаваше пълната луна и инстинктивно усещаше, че тя вещае злини. Изведнъж чу изстрел и писъци в игралната зала. Слезе и успя да спре един от бягащите сервитьори. От него разбра, че някакъв тип стрелял в страничен полилей и хванал Джак за заложник.

Лейди бързо изчисли колко ще й струва нов кристален полилей, но това, разбира се, беше дреболия в сравнение с разходите й, ако пистолетът, опрян в слепоочието на най-доброто й крупие Джак, гръмне още веднъж. Все пак казиното й имаше претенциите да предлага на посетителите си безопасни развлечения и отдих; атмосфера, в която човек поне за малко да забрави за ширещата се по улиците престъпност. Създаде ли се у хората впечатлението, че и казино „Инвернес“ се е превърнало в бандитско свърталище, игралната зала щеше да изглежда като сега: почти празна. Двамата останали посетители седяха до масата за блекджек под мецанина. Клетият Джак бе вцепенен и побелял като платно.

— Трудно е да го улучим от такова разстояние. Прекалено добре се е скрил зад вашето крупие — прошепна Макбет и извади малък бинокъл от джоба на черната си униформа. — Нужно е да се приближим. Кой е този тип и какво иска?

— Казва се Ърнест Колъм. Заплашва да застреля крупието ми, ако не му изплатим всички пари, които е изгубил в „Инвернес“.

— Говорим за голяма сума, предполагам?

— По-голяма, отколкото е днешният оборот. Колъм е пристрастен към хазарта. Инженер, математически гений. Знае шансовете за печалба, но точно такива като него са най-вманиачени. Казах му, че работим по въпроса, но банките са затворени и ще отнеме време.

— Няма закога да чакаме повече. Влизам.

— Защо решихте така?

Макбет се изправи и прибра бинокъла в джоба си.

— Вижте зениците му. Надрусан е, ще стреля. — Макбет натисна бутон върху подвижната радиостанция: — Код четири-шест. Ти си, Банко. Край.

— Прието. Край.

— Идвам с вас — заяви Лейди и последва Макбет.

— Не мисля, че…

— Става дума за моето казино. За моя Джак.

— Вижте, госпожо…

— Колъм ме познава. Жените го успокояват.

— Това е работа на полицията. — Макбет се спусна тичешком по стълбите.

— Идвам с вас. — Лейди тръгна след него.

Макбет спря и й препречи пътя.

— Погледнете ме — настоя той.

— Не, вие ме погледнете. Приличам ли ви на жена, която лесно си подвива опашката? Колъм очаква да се появя с парите.

Макбет я огледа внимателно. Гледаше я, както я бяха гледали много други мъже. Но и по начин, по който никой — независимо от пола — не я бе гледал. В очите на околните Лейди предизвикваше възхищение или страх, похот или респект. Гледаха я с омраза, любов или покорство, измерваха я, претегляха я на вътрешните си везни, въобразяваха си, че са разбрали що за човек е. Този млад мъж обаче я гледаше, все едно най-сетне е открил нещо. Нещо познато, нещо дълго търсено.

— Добре, елате. Но нито гък.

При влизането в залата дебелият килим погълна шума от стъпките им.

Заради счупения полилей масата, до която седяха двамата мъже, беше по-слабо осветена от обикновено. Лицето на Джак, застинало в израз на безпаметен страх, не се промени при появата на Лейди и Макбет. Лейди забеляза как ударникът на пистолета се повдигна.

— Ти пък кой си? — леко задавено попита Колъм.

— Макбет от Спецотряда — отвърна полицаят, придърпа си стол и седна. Постави дланите си върху масата така, че Колъм да ги вижда. — Дошъл съм да преговарям с теб.

— Няма какво да преговаряме, полицай. Това проклето казино ме лъга години наред. Разори ме. Крупиетата редовно наместват картите. Тя намества картите.

— И си стигнал до този извод след прием на адска смес, нали? — попита Макбет и безшумно забарабани с пръсти по сукното. — Наркотикът изопачава действителността, да знаеш.

— Действителността, полицай, е следната: аз държа пистолет и виждам нещата по-ясно от когато и да било. Ако не ми носите парите, първо ще гръмна Джак, после теб, защото ще се опиташ да извадиш оръжие, след това така наречената дама, която ще се опита или да избяга, или да ме надвие, но няма да успее да направи нито едното, нито другото. Накрая може да гръмна и себе си, но първо ще видим дали пък настроението ми няма да се подобри, след като пратя трима ви в ада и вдигна това място във въздуха — изсмя се той. — Не виждам пари. Преговорите приключиха. Да започваме…

Ударникът се вдигна още. Лейди неволно сбърчи лице в очакване на изстрела.

— Двойно или нищо — обади се Макбет.

— Моля? — не разбра Колъм.

Имаше безупречна дикция. Беше безупречно избръснат и облечен в безупречен смокинг с безупречно изгладена тебеширенобяла риза. Лейди беше сигурна, че и бельото му е безупречно; че той не очаква да излезе оттук с куфар, пълен с пачки. Знае как ще го изнесат: без пукната пара, както беше и влязъл. Разорен, но безупречен.

— Да изиграем един блекджек. Ако ти спечелиш, ще ти върнем всички изгубени пари в двоен размер. Спечеля ли аз, ми даваш пистолета с всички патрони и се отказваш от всички твои претенции към казиното.

— Блъфираш! — засмя се Колъм.

— Куфарът с парите пристигна и се намира в полицейската кола отвън. Собственичката на казиното е съгласна да ти даде още толкова, ако с теб се споразумеем. Защото е пределно ясно, че тук са се вършели шашми с картите. Което си е право, си е право. Какво решаваш, Ърнест?

Лейди погледна Колъм. Зад главата на Джак се виждаше само лявото око на похитителя. Ърнест Колъм не беше глупак, напротив. Не вярваше на историята с куфара. И въпреки това понякога именно най-интелигентните хора отказват да прозрат неизбежността на вероятностите: в дългосрочен план всички са обречени да изгубят срещу казиното.

— Защо го правиш?

— Какво решаваш? — повтори Макбет.

Колъм премига два пъти.

— Аз съм дилърът, ти — играч. Тя раздава.

Лейди погледна Макбет. Той кимна. Тя взе тестето, размеси картите и обърна две пред Макбет.

Шестица. Поп купа.

— Сладките шестнайсет — ухили се Колъм.

Лейди постави две карти и пред Колъм, едната с лицето нагоре. Асо спатия.

— Още една. — Макбет протегна ръка.

Лейди му подаде най-горната карта от тестето. Макбет я притисна към гърдите си и я погледна. После вдигна глава към Колъм.

— Май ти е спукана работата, сладки шестнайсет. Дай да видим.

— О, много съм доволен — отвърна Макбет и му се усмихна.

Подхвърли картата надясно, където масата тънеше в сянка. Колъм машинално се наведе, за да я види.

Останалото стана почти мигновено и бе останало в паметта на Лейди под формата на отделни кадри. Стрелваща се ръка. Лъснала стомана в полет над масата. Проблясък в окото на Колъм, облещено в негодувание. Каскада кръв, рукнала от двете страни на кинжала, пробил сънната артерия на Колъм. И звуците… Глухо тупване на пистолета върху дебелия свръхлуксозен килим. Плисък на кръв върху масата. Задавено хъхрене от гърлото на Колъм, докато лявото му око угасва. Еднократен треперлив стон, откъснал се от гърдите на Джак.

Лейди помнеше картите. Най-вече попа купа и дамата пика, наполовина в сянка. И двете напоени с кръвта на Ърнест Колъм.

Спец бойците в черни униформи нахлуха бързо и безшумно и се подчиняваха и на най-лекия жест на Макбет. Не докоснаха Колъм. Изведоха силно разстроения Джак. Лейди отблъсна ръката, протегната да я подкрепи. Остана седнала, загледана в младия ръководител на Спецотряда. Той седеше облегнат на стол, с доволния вид на човек, който смята, че последната ръка е негова.

— Колъм ще прибере последната ръка — обади се Лейди.

— Как така?

— Ако не я намерим.

— Коя?

— Не чухте ли какво каза? „След като пратя трима ви в ада и вдигна това място във въздуха.“

Макбет се взираше в нея в продължение на две-три секунди, първо с изумление, после с нещо друго. Уважение. Възхищение.

— Рикардо! — извика той. — Претърсете за бомба!

Погледът на Рикардо, движенията му и тихите заповеди, които даваше, излъчваха непоклатима самоувереност. Кожата му бе толкова черна, че Лейди направо се оглеждаше в нея. За четири минути Рикардо и хората му намериха взривното устройство в заключена тоалетна кабина. В куфар със зеброва шарка, който Колъм бе внесъл в казиното. Охраната проверила съдържанието: четири златни кюлчета. Колъм обяснил, че възнамерява да ги използва като залог на масата за покер. (Тогава Комисията по хазарта още не беше въвела ограничения за вида на залозите и беше позволено да се залагат пари в брой, часовници, брачни халки, ипотеки, автомобили и изобщо всичко, стига всички играчи да са съгласни.) Под четирите железни кюлчета, боядисани в жълто, Колъм бе поставил самоделна бомба с часовников механизъм. Сапьорът на Спецотряда изрази възхищението си с какво майсторство е изработена. Лейди вече бе забравила колко минути оставаха до детонацията, когато сапьорът спря таймера.

Ала — както казахме — още помнеше картите.

Поп купа и дама пика. Срещнаха се онази вечер, под лоша луна.

Следващата вечер Лейди го покани на вечеря в казиното. Той прие поканата, но отказа аперитива. „Не“ на виното, „да“ на водата. Лейди беше поръчала да ги настанят до маса на мецанина с изглед към Работническия площад, където дъждовната вода кротко се стичаше по паважа от Централната гара към „Инвернес“. Архитектите бяха проектирали гарата няколко метра по-нависоко, защото смятаха, че тежестта на мрамора и локомотиви от рода на Бърта с времето ще вкопаят нивото на пода на гарата надолу в терена, непрекъснато подгизнал и мочурлив.

Двамата разговаряха на различни теми, но избягваха твърде личните. Накратко, прекараха приятно. Той се държа — ако не галантно — при всички случаи чаровно и духовито. Беше изключително привлекателен в сивия, малко тесен за него костюм, с който — Макбет сам призна — му услужил по-възрастният му колега, Банко. Разказа й истории от сиропиталището, за своя приятел Дъф, за цирк, с който пътувал едно лято като малък, за нервния, постоянно настинал дресьор на лъвове, за тънките като шило акробати на трапец, консумиращи само продукти с издължена форма; за фокусника, който викал зрители на арената и правел така, че тяхна вещ — брачна халка, ключ, часовник — да застине във въздуха пред очите им. Макбет изслуша с интерес разказа на Лейди как построили казиното от нулата. Накрая тя все пак отвори дума за снощния екшън. Вдигна винената чаша и попита:

— Според теб защо Колъм го направи?

— Дрогата на Хеката побърква хората — сви рамене Макбет.

— Докарахме Колъм до просешка тояга, истина е, но не сме си служили с измама.

— Не съм си го и помислял.

— Преди две години обаче хванах две крупиета да влизат в комбина с играчи и да вършат фалшификации. Изритах ги, разбира се. Чувам, че са се събрали с мангизлии и са поискали от градската управа разрешение за строителство на ново казино.

— За „Обелиска“ ли говориш? Видях чертежите.

— Тогава сигурно знаеш, че част от играчите, замесени в схемата, бяха политици и хора на Кенет?

— Чувал съм такива слухове.

— Това казино ще бъде построено. Помни ми думата, в него хора като Ърнест Колъм пак ще се чувстват излъгани, но вече с пълно основание.

— Боя се, че ще се окажеш права.

— Този град се нуждае от нови лидери. От ново начало.

— Бърта. — Макбет кимна към прозореца. Навън старият черен локомотив, мокър от дъжда, блестеше върху фундамента пред главния вход на гарата. Локомотивните колела стояха върху осем метра автентични релси, положени оттук до Капитол. — Банко казва, че Бърта трябва да бъде пусната отново в движение; че е нужно да се постави началото на нова, съзидателна дейност. В този град има и честни хора.

— Да се надяваме. Но да се върнем към снощната вечер… — Тя завъртя чашата с вино.

Знаеше, че той гледа в деколтето й. Беше свикнала мъжете да се прехласват по бюста й и приемаше това напълно невъзмутимо, със съзнанието, че женските й преимущества понякога могат да бъдат използвани, а друг път е по-добре да не влизат в действие — подобно на който и да е друг бизнес инструмент. Неговият поглед обаче беше по-различен. Самият той беше различен. И много симпатичен. Но нима й беше притрябвало това нищо и никакво полицайче? Тогава какво правеше тук с него? Имаше много други начини да го възнагради, а тя избра вечеря насаме. Огледа ръката му, посегнала към чашата. Дебелите вени върху опакото на дланта, слънчевият загар на кожата. Явно при възможност излизаше от града.

— Какво щеше да направиш, ако Колъм не се беше съгласил да играете блекджек? — попита тя.

— Не знам. — Макбет я погледна.

Кафяви очи. Хората в този град имаха предимно сини. Тя, разбира се, бе срещала и мъже с кафяви очи сред познатите си. Но не и с такива кафяви очи. Очи, излъчващи толкова… сила. И същевременно такава уязвимост. Божичко, нима започваше да се влюбва? Сега, на тези години?

— Не знаеш ли? — попита тя.

— Ти спомена, че бил пристрастен. Разчитах да не устои на изкушението да изиграе още една партия. На живот и смърт.

— Явно често посещаваш казина.

— Нищо подобно — разсмя се той с момчешки смях. — Дори нямах представа накъде вървят нещата след първото раздаване.

— Шестнайсет срещу асо? По-скоро зле за теб. Откъде беше толкова сигурен, че ще се навие? Предложението ти не прозвуча никак убедително.

Макбет сви рамене. Тя погледна чашата с вода. И се досети как е предвидил реакцията на Колъм. Макбет просто знаеше какво е да си пристрастен.

— Съмняваше ли се дали ще успееш да го обезвредиш, преди да застреля Джак?

— Да.

— Да?

Младият полицай отпи от водата. Темата очевидно му навяваше неприятни спомени.

Дали да не спре с въпросите? Тя се наведе напред над масата.

— Кажи ми, Макбет.

— За да попречиш на похитител, въоръжен с огнестрелно оръжие, да натисне спусъка, трябва или да го застреляш в главата, или да му пробиеш сънната артерия — само така ще изгуби съзнание почти мигновено. Както сама видя, при пробиването на сънната артерия от раната изригва кратък, мощен кървав фонтан, после кръвта изтича на по-слаба струя. Кислородът, нужен на мозъка, излиза още с фонтана. Тоест, Колъм изпадна в безсъзнание още преди кървавият фонтан да плисне върху масата. Бях изправен пред два проблема. Първо, оптималното разстояние за хвърляне на нож е пет стъпки. Намирах се по-близо, но за щастие използвам кинжали с балансирано тегло. За нетренирания това е затруднение, но за опитния хвърляч е улеснение: с такива кинжали по-лесно се контролира въртенето. Вторият проблем беше, че както беше застанал Колъм, можех да се целя само в лявата част на врата му. Значи, налагаше се да хвърлям с дясната ръка. А, както виждаш, съм левичар. Ситуацията ме принуждаваше да се осланям на късмета си. А не съм от най-големите късметлии. Между другото, каква беше онази карта?

— Дама пика. Ти загуби.

— Знаех си.

— В живота не ти върви, така ли?

— Поне що се отнася до карти.

— А в любовта?

Той се замисли и поклати глава.

— И в любовта е същото.

Смяха се. Пиха наздравица и се смяха още. Слушаха как се сипе дъждът. За миг тя затвори очи. Струваше й се, че чува подрънкването на ледени кубчета в чаши на бара. Трополенето на топчето във въртящия се дървен диск на рулетката. Ударите на разтуптяното си сърце.

— Какво? — Той премига в тъмната спалня.

— Трябва да убиеш Дънкан — повтори тя.

Лейди чуваше звука на собствените си думи, усещаше как набират мощ и заглушават разтуптяното й сърце.

Макбет седна в леглото и я изгледа внимателно.

— Будна ли си, или бълнуваш, любов моя?

— Будна съм. Няма друг начин, знаеш.

— Сънувала си кошмар и сега…

— Не съм! Замисли се. Логично е. Или той, или ние.

— От къде на къде в негово лице виждаш наш враг? Та Дънкан току-що ме повиши.

— На хартия може да си шеф на „Оргкрим“, но на практика зависиш изцяло от решенията на Дънкан. За да затвориш „Обелиска“, да прогониш наркодилърите от района около „Инвернес“ и да увеличиш патрулите по улиците, та хората да се чувстват в безопасност, трябва да си директор на полицията. Това са само дреболии, а я си помисли какви грандиозни цели можем да постигнем, ако заемеш стола на Дънкан, любов моя.

— Дънкан също е амбициран да постигне грандиозни цели — засмя се Макбет.

— Не се съмнявам в искрените му желания, но за да пожъне успехи, един началник на полицията трябва да се ползва с подкрепа сред широките маси. А за хората в този град Дънкан е просто поредният сноб, озовал се в шефско кресло, не по-различен от Кенет и дори от Туртел в кметството. Хора се печелят не с напудрени фрази, а с подходящ имидж. Ние с теб сме хора от народа, Макбет. Знаем каквото знаят и те. Искаме каквото искат и те. „От народа. За народа. С народа.“ Разбираш ли? Само на нас ни подхожда да го кажем.

— Разбирам, но…

— Но какво? — погали корема му. — Не искаш ли да командваш? Не си ли мъж, не искаш ли да си на върха? Да не би да ти стига да лижеш чужди обувки?

— Не, естествено. С малко търпение може и да се озова на поста на Дънкан, без да прибягваме до крайни средства. Като шеф на „Оргкрим“ съм третият в йерархията.

— Но, скъпи, теб никой не те гласи за стола на големия началник! Замисли се. Дали са ти „Оргкрим“, за да създадат впечатлението, че не ни смятат за втора ръка хора. Но те никога няма да ти дадат директорския кабинет. Не и доброволно. Затова трябва да го превземем със сила.

Той се обърна на хълбок, с гръб към нея.

— Да забравим за това, любов моя. Както ти си забравила, че ако нещо се случи с Дънкан, поста му ще наследи Малком.

Тя хвана рамото му и го обърна към себе си.

— Нищо не съм забравила. Не съм забравила, че според Хеката ти ще оглавиш поста на Дънкан. Значи Хеката има план. Ние, ще се оправим с Дънкан, а Хеката — с Малком. Не съм забравила и вечерта, когато ти обезвреди Ърнест Колъм. Дънкан е Колъм, любов моя. Насочил е пистолет към нашата мечта. Прояви смелост, каквато прояви онази вечер, Макбет. Бъди Макбет, който беше тогава. Заради мен, заради нас. — Погали бузата му и продължи с поомекнал глас: — Към такива като нас животът не е особено щедър с шансовете, скъпи. Затова трябва да се възползваме от малкото, които ни се откриват.

Той лежеше мълчаливо. Тя чакаше. Ослушваше се, ала никакви думи не смиряваха разтуптяното й сърце. Той имаше нужните амбиции, мечти и воля — тя го знаеше.

Именно благодарение на тях се бе измъкнал от дупката, в която се бе озовал, и от наркоман бе станал курсант в Полицейската академия, а после — ръководител на Спецотряда. Това ги сродяваше. И тя, и той се бяха оттласнали от дъното; бяха минали през огън и вода. Нима той ще спре точно сега, на крачка от триумфа, без да вкуси от наградата? От престижа, от перспективите? Макбет притежаваше смелост и широк размах, ала един недостатък можеше да го закопае. Липсата на злоба. А злобата е силно необходима — дори да ти потрябва само в един решителен миг. В мига, когато се налага да пренебрегнеш тесногръдия морал, да погледнеш по-мащабно, да не се самоизмъчваш, питайки се правилно ли постъпваш в тази конкретна, незначителна ситуация. Макбет обичаше справедливостта и неговата лоялност към чуждите правила беше слабост, която Лейди обичаше у него в мирно време. И презираше в моменти като сегашния, когато се задаваше война. Плъзна ръка по врата му, по гърдите, по корема. После пак нагоре. Заслуша се. Той дишаше равномерно и спокойно. Спеше.

Макбет дишаше дълбоко. Само се преструваше на заспал. Тя си отдръпна ръката. Намести се удобно и също задиша спокойно. Той се опита да диша в унисон с нея.

Да убие Дънкан? Невъзможно. Пълен абсурд, разбира се.

Тогава защо не може да заспи? Защо думите й и мислите му продължаваха да се щурат из главата му подобно на блуждаещи прилепи? „Към такива като нас животът не е особено щедър с шансовете, скъпи. Затова трябва да се възползваме от малкото, които ни се откриват.“

Замисли се какви шансове му бе дал животът. Шансът в сиропиталището през онази нощ — него го изпусна. Но пък улови шанса, даден му от Банко. Първото едва не го съсипа, второто го спаси. Но по-добре е човек изобщо да не получава някои шансове, защото го осъждат на доживотно нещастие и разкаяние, независимо дали се възползва от тях, или не. О, това прокрадващо се недоволство, което винаги отравя и най-пълното щастие. И все пак. Нима съдбата му отвори врата, която съвсем скоро ще затръшне? Смелостта пак ли ще му изневери, както му изневери онази нощ в сиропиталището?

Пред вътрешния му взор изникна спящият, нищо неподозиращ мъж в леглото онзи път. Колкото и беззащитен обаче да изглеждаше в съня си, този мъж стоеше между Макбет и свободата, която всеки човек заслужава. Между Макбет и достойнството, на което всеки човек има право. Между Макбет и властта, която би могъл да постигне. Властта, уважението и любовта.

Събуди Лейди, когато навън започна да се развиделява.

— Ако го направя, ще бъда задължен на Хеката.

Тя отвори очи, все едно е будувала през цялото време.

— Но защо смяташ така, любов моя? Хеката само е предрекъл някаква случка. Това не му дава право да иска нещо в замяна.

— И какво ще спечели той, ако аз стана директор на полицията?

— Питай него. Навярно е дочул заканите на Дънкан да не подвие крак, докато не да го пипне. Сигурно се досеща и за друго: на мястото на Дънкан ти би подгонил наркобандите, които се стрелят по улиците.

— „Норс Райдърс“ ли? Че те вече са с прекършен гръбнак.

— Или би се заел да затвориш игрални домове, които с мошеничества ограбват спестяванията на свестни хора.

— Като например „Обелиска“?

— Да.

— Хм. Спомена за грандиозни цели. Сред тях има ли и нещо за благоденствието на града?

— Разбира се. Не забравяй, че ако оглавиш полицията, от теб ще зависи кои политици ще бъдат гледани под лупа и кои — не. А всички, наясно дори бегло с практиките на градската управа, знаят, че през последните десет години няма назначен на ръководна длъжност, ако не е платил за това скандално тлъст подкуп. А после, на свой ред, е вземал подкупи. По времето на Кенет такива типове изобщо не се стараеха да се крият, затова доказателства лесно ще се намерят. Ние го знаем, те го знаят, а това значи, че ще можем да им извиваме ръцете, както пожелаем, любими…

Погали устните му с показалец. Каза му го още първата нощ: че обожава устните му. Били много меки, а кожата — съвсем тънка и ако ги гризне съвсем леко, усеща вкуса на кръвта му.

— Да ги накараме най-сетне да спазят обещанията си и да вземат мерките, които ще спасят този град — прошепна той.

— Точно така.

— Да върнем Бърта на коловоза.

— Да — гризна долната му устна и усети трепета — своя и неговия.

Пулсът им се ускори. Той я сграбчи в обятията си.

— Обичам те — прошепна.

Макбет и Лейди. Лейди и Макбет. Вече дишаха в синхрон.