Ю Несбьо
Макбет (17)

Седемнайсета глава

— Какво мога да направя за теб, Ситон? — попита Макбет.

Слънчевите лъчи, току-що намерили пролука в облаците, сега проникваха през мръсните прозорци в кабинета на полицейския директор и падаха върху бюрото, върху снимката на Лейди, върху календара, който показваше, че е вторник, и върху скицата на картечницата „Гатлинг“. Слънцето озаряваше и лъсналото плешиво теме на мършавия, жилест полицай.

— Трябва да ви назначим охрана — обясни Ситон.

— Така ли? Каква охрана?

— Човек, способен да пребори злото със зло. Дънкан се движеше с двама охранители. След кончината на Банко, вечна му памет, налице са всички основания да предполагаме, че вие сте следващият, директоре.

— И кой ми е вдигнал мерника?

Ситон погледна леко въпросително Макбет.

— „Норс Райдърс“. Доколкото разбрах, екзекуцията на Банко е тяхно дело?

Макбет кимна.

— Очевидци във Втори район видели мотоциклетисти, част от тях с якета на „Норс Райдърс“, да стрелят по волво, озовало се в златарско ателие. Това, предполагаме, е била колата на Банко.

— Ако Малком наистина е бил замесен, възможно е заплахата за директора да идва отвътре. Нямам доверие на нашите така наречени ръководни кадри. Например, за мен Дъф е човек без морал и нравствени устои. Колкото до заплахите извън Управлението, заподозрян, разбира се, е и Хеката.

— Хеката е бизнесмен. Подозренията в убийство не се отразяват добре на бизнеса. Виж, Свено има мотив, по-силен от бизнес интересите.

— Отмъщение.

— Именно. Доброто старо отмъщение. Част от икономическите ни експерти подценяват склонността на човека да следва най-примитивните си инстинкти и отдават всичко на желанието му да извлече търговска печалба. Когато партньорът на вид паяк, наречен черна вдовица, лежи върху гърба на женската, преситен и изтощен от любовни ласки, той знае, че предстои да бъде изяден. Знаел го е и преди това. И въпреки това не е могъл да се въздържи. Същото важи и за Свено.

— Значи се боите по-малко от Хеката?

— Днес разпоредих ресурсите да се разпределят по-разумно и вместо всичко живо да е впрегнато в лова на вещици, в какъвто се превърна преследването на Хеката, част от кадрите да се заемат с разрешаването на други, по-наболели проблеми в града.

— Като например?

— Например че едно от казината с най-съмнителна репутация подлага на пладнешки обир почтени, отрудени хора. Там посягат на последните им спестявания. Но да се върнем на въпроса за охраната. Мои предшественици доста са си патили от некадърни гардове, аз обаче не съм забравил смелата ти и ефективна намеса, когато ме нападна онова куче в дома на Кодор. Затова ще помисля още малко, Ситон. Готвех те за малко по-друг тип задача. Всъщност не е чак толкова по-различна от това, за което ти, доколкото разбирам, ме молиш да ти поверя.

— Къде възнамерявате да ме преместите?

— Сега изпълнявам длъжността директор, а Банко си отиде и Спецотрядът остана без ръководител. Ти, Ситон, си най-възрастният и най-опитният.

— Благодаря, директоре, оказвате ми неочаквана чест и доверие. Уви, не съм сигурен дали съм ги заслужил. Не съм нито политик, нито лидер.

— Знам, знам. Ти си куче пазач, което се нуждае от дресьор и стопанин. Спецотрядът ще ти даде възможността да бъдеш точно това. Ще се изненадаш колко подробно са разписани инструкциите за действие. На мен не ми се налагаше да разсъждавам за друго, освен как точно да поваля престъпник. С оглед на убийствата от последните дни е ясно, че заемащият директорския стол оттук нататък ще бъде застрашен и Спецотрядът ще трябва да се грижи за безопасността му.

— Да разбирам ли, че Спецотрядът ще поеме охраната на директора на полицията?

— Не очаквам подобна разпоредба да срещне недоволство, което да не може да бъде лесно потушено. Тъкмо с един куршум ще убием два заека. Ще изпълним и твоето, и моето желание. Какво ще кажеш, Ситон?

По охладнялата си буза Макбет усети, че слънцето се е скрило. Навярно именно внезапно падналият мрак в стаята подтикна Ситон да понижи глас в заговорнически шепот:

— Съгласен съм, стига да получавам преки и подробни нареждания лично от вас, господин директоре.

— Инструкциите, които ще получаваш, мой лоялни Ситон, ще бъдат пределно ясни. Като заговорихме за потушаване на протести, да ти кажа. Току-що поръчах две картечници „Гатлинг“. — Подаде схематичното изображение на Ситон. — С експресна доставка. Излиза малко по-скъпо, но след два дни ще са при нас. Как ти се струва?

Ситон плъзна поглед по чертежа и бавно кимна.

— Разкош — отговори той. — Истинска красавица.

Дъф се прозина. От ясно небе пътуваше към тъмни облаци.

Юън го събуди, скачайки върху леглото в гостната, следван от сестра си.

— Тате, прибрал си се!

Закусиха в кухнята под полегатите лъчи на слънцето откъм езерото. Мередит помоли децата да не се карат кой да седне на коленете на баща си, а да се нахранят, за да не закъснеят за училище. И въпреки това тя не успя да им се скара с онзи строг глас, който използваше, когато им правеше сериозна забележка. В очите й се прокрадваше усмивка.

Дъф подмина местопрестъплението. Надупченото волво вече бе вдигнато оттам, а кръвта по асфалта — измита. Кейтнес и хората й действаха експедитивно и снеха наличните веществени следи. Когато снощи пристигна там, самият Дъф нямаше какво друго да стори, освен да установи очевидното: Банко е бил застрелян и обезглавен. От Флинс нямаше следа, но Дъф забеляза, че предпазният колан на пасажерската седалка е прерязан. Можеше да означава какво ли не. На този етап не им оставаше нищо друго, освен да обявят сина на Банко за издирване. Затвореният мост възпрепятстваше преминаването на автомобили по този пътен участък, следователно не се очакваше да се появят свидетели. Затова след час Дъф реши, така и така е изминал половината път към вкъщи, да се прибере да пренощува във Файф.

Там лежа и размишлява под акомпанимента на щурците. Схвана, но все още се затрудняваше да го проумее. Стигна до прозрението не по пътя на съпоставянето на отделните известни му факти. Не сглоби пъзела, съединявайки наличните парченца. На мисълта го наведе една-единствена подробност. Ножът за хляб в кухнята на Кейтнес. А после останалите елементи сами се появиха и се наместиха. Заспа и призори децата го събудиха с изненадващата си атака.

Дъф мина по Стария мост — тесен и невзрачен в сравнение с моста „Кенет“, но солидно направен. Според мнозина щял да надживее новия.

Проблемът беше към кого да се обърне.

Не просто кой разполага с достатъчно власт, влияние и лостове за действие, а кой е благонадежден, кой не е замесен.

Подкара към подземния паркинг на Главното управление. Процепът в облачната покривка се стесни и краткото посещение на слънцето приключи.

Дъф влезе. Ленокс надигна глава от пишещата машина.

— Наближава обяд, а ти се прозяваш, все едно току-що си станал.

— За последен път: истинска ли е? — попита Дъф и посочи къса дървена пръчка с прикрепен към нея ръждясал цилиндър. Ленокс я използваше за преспапие.

Дъф се отпусна върху стола до вратата.

— За последен път — въздъхна Ленокс. — Наследих я от дядо ми. Цапардосала го по главата, докато лежал в окопите при Сом по време на Първата световна война. За щастие, както виждаш, немецът забравил да изтегли връвта. Дядовите другари много се смели на тази история.

— Твърдиш, че са се смели?

— Според дядо колкото по-лошо ставало, толкова повече се смеели. Той го наричаше смеха на войната.

— Нещо ме будалкаш, Ленокс. Хора като теб не държат необезопасени гранати по бюрата си.

Началникът на звено „Антикорупция“ се усмихна, докато продължаваше да трака по клавишите.

— Дядо я държеше на видно място в дома си. Напомняла му много важни неща: преходността на живота, игрите на случайността, безсмъртието на самата граната и човешката некадърност.

— Нямаш ли секретарка да се грижи за бумащината? — попита Дъф.

— Започнах сам да си пиша писмата и лично да ги пускам. Вчера от администрацията на главния прокурор ми съобщиха, че едно от писмата ми явно е било разпечатано и пак залепено, преди да пристигне при тях.

— Не съм шокиран. Благодаря, задето ме прие веднага.

— Ама че си официален. По телефона така и не ми каза по какъв въпрос искаш да говорим.

— И съвсем умишлено не го направих. Както вече отбелязах, никак не съм изненадан, че отварят писма.

— Да не подозираш, че ни подслушват?

— Нищо не подозирам, Ленокс. Просто съм съгласен с теб, че в сегашната ситуация няма смисъл да се поемат рискове.

Ленокс кимна бавно и наклони глава настрани.

— И въпреки това, любезни ми Дъф, идваш точно за това, нали?

— Може и така да се каже. Знам кой е убил Дънкан. Имам и доказателства.

Ленокс мигом изпъна гръб и столът изскърца. Комисарят се оттласна от пишещата машина и опря лакти в бюрото.

— Затвори вратата.

Дъх протегна ръка и бутна вратата.

— Какви доказателства? Категорични ли? Защото противоречивите доказателства са нож с две остриета…

— Интересно, че точно сега споменаваш думата „острие“… — Дъф взе ножа за писма от бюрото на Ленокс и го претегли в дланта си. — Както добре знаеш, на пръв поглед и двете местопрестъпления потвърждават водещата версия.

— Изразът „на пръв поглед“ показва, че според теб сме се заблудили.

— Точно така. — Дъф постави ножа за писма напречно върху показалеца си — образува се кръст. — Ако имаш намерение да убиеш човек с кинжал, няма ли да хванеш кинжала здраво, та, в случай че не улучиш голям кръвоносен съд при първото пробождане, да го намушкаш повторно?

— Бих постъпил точно така, предполагам — потвърди Ленокс, докато се взираше в ножа.

— А ако пробиеш сънната артерия от първия път, както знаем, че е станало с Дънкан, от раната ще изригне кървав фонтан на няколко тласъка, после налягането ще падне, сърцето ще спре да бие и кръвта вече само ще се процежда от раната.

— Следя мисълта ти.

— Кинжалът, който открихме у Хенеси обаче, беше целият омазан в кръв, имаше дълбоки отпечатъци от пръстите му, а дланта на Хенеси също беше силно окървавена. — Дъф посочи дръжката на ножа за писма. — Следователно бодигардът не е държал дръжката, когато от врата на Дънкан е изригнал обилен кървав фонтан, а я е хванал по-късно — след като вече е била окървавена. Или някой е притиснал насила ръката му около дръжката. Защото този някой не е намушкал Дънкан, а е запратил кинжала към врата му от разстояние.

— Разбрах те — кимна Ленокс и се почеса по главата. — Но какво значение има дали е бил намушкан от упор, или е бил прободен от летящ кинжал? Резултатът е един и същ.

Дъф му подаде ножа за писма.

— Опитай се да го забиеш в корковата дъска.

— Ама…

— Давай.

Ленокс се изправи. До дъската имаше около два метра.

— Вложи сила — посъветва го Дъф. — За да забиеш цялото острие на кинжал в човешки врат, е нужна сила.

Ленокс запрати ножа. Той се удари в дъската и падна на пода.

— Опитай още десет пъти. — Дъф вдигна ножа и пак го постави върху показалеца си. — На бас за бутилка хубаво уиски, че няма да успееш дори да одраскаш корка с върха му.

— Съмняваш се не само в способностите ми, а и в късмета ми, така ли?

— Ако ти бях дал небалансиран нож, тоест нож с тежка дръжка или тежко острие, шансовете ти щяха да са по-големи. Но точно като кинжалите, с които е бил убит Дънкан, и този нож е балансиран. С такъв нож само професионалист би могъл да улучи целта. А никой от колегите не е чувал охранителите на Дънкан да са се занимавали професионално с хвърляне на ножове. Честно казано, познавам само един човек с такива способности. Навремето замалко да направи кариера на цирков артист. Този човек присъстваше в „Инвернес“ онази вечер.

— Кой е той?

— Мъжът, на когото поверихме „Оргкрим“. Макбет.

Ленокс не помръдваше, вторачен в точка от челото на Дъф.

— Да не казваш, че…

— Точно това казвам. Директорът Дънкан е бил убит от Макбет. Пак Макбет най-хладнокръвно е отнел живота на невинните охранители.

— Мили боже. — Ленокс се тръшна върху стола. — Обсъди ли го с Кейтнес и криминалистите?

Дъф поклати глава.

— Още при огледа те забелязаха кръвта по дръжката на кинжала, но си я обясняват с бързите рефлекси на убиеца. Пуснал е кинжала мигновено, предполагат те. Не им хрумна, че кинжалът може да е бил хвърлен. Съвсем естествено, все пак това умение се среща рядко. На всичкото отгоре само най-близките колеги на Макбет знаят колко е ловък с ножовете.

— Ясно. Трябва да го запазим в пълна тайна. Никому нито дума. — Ленокс преплете пръсти и си захапа кокалчетата. — Наясно ли си в какво положение ме поставяш, Дъф?

— Да. Сега знаеш каквото знам и аз. Връщане назад няма. Главата ти е на дръвника заедно с моята. Извинявай, че не ти дадох възможност сам да решиш, но какво друго можех да направя? Часът на истината удари, Ленокс.

— Няма две мнения. Ако казаното от теб е истина и Макбет действително е такова чудовище, не можем само да го раним. Това би го направило два пъти по-опасен. Нужно е да го повалим с един-единствен решителен удар.

— Да, но как?

— С предпазливост и хитрост, Дъф. Ще трябва да си помисля, а понеже не съм гений, ще отнеме време. Хайде да се видим пак, но не тук, защото в Управлението и стените имат уши.

— В шест на Централната гара — предложи Дъф и стана. — До Бърта.

— Стария локомотив? Защо точно там?

— Там се бях уговорил с Банко. Канел се е да ми каже онова, което вече и сам узнах.

— Емблематично място, значи. Доскоро.

Макбет се взираше в телефона върху бюрото си.

Току-що проведе разговор със Свено.

Тялото му потреперваше конвулсивно. Имаше нужда да вземе нещо. Не какво да е. А точно определено. Нещо силно.

Посегна към бомбето, подарък от Лейди. Докато минаваше през приемната, Присила му се усмихна.

— Колко ще отсъствате, господин директоре?

Макбет я назначи за своя секретарка. Уреди всичко за по-малко от два часа. Възнамеряваше да уволни старата секретарка на Дънкан, но от Личен състав му обясниха, че в обществения сектор дори директорите не могат просто така да изритат някого, и той я прехвърли в друг отдел.

— Час, най-много два — отговори Макбет.

— Ще казвам два часа на които се обадят.

— Добре, Присила.

Качи се в асансьора и натисна копчето за първия етаж. „На които се обадят.“ Не „ако някой се обади“. Защото телефонът просто прегряваше. Звъняха ръководители на отдели, съдии, членове на градската управа. Той не знаеше с какво се занимават половината от тях, освен да го тормозят с въпроси, чиято цел му убягваше, затова Макбет бързаше да ги отсвири с обяснението, че по другата линия го чака обаждане. Журналисти. Смъртта на Дънкан. Изчезването на Малком. Още един мъртъв полицай. Синът му — в неизвестност. Нима новото ръководство изпуска положението от контрол, питаха те. Може ли директорът да им гарантира, че…? Без коментар, повече информация ще получите по време на следващата пресконференция, насрочена за…

А сега и неприятности със Свено.

Вратите на асансьора се отвориха, двама униформени полицаи, тръгнали към кабината, се заковаха намясто и се отдръпнаха назад. Правилото директорът на полицията да се вози в асансьора сам бе въведено от Кенет. Дънкан го отмени, но преди Макбет да покани полицаите да се качат, вратите се затвориха и кабината го понесе надолу.

По тротоара навън Макбет бутна по невнимание човек, зачел се във вестник. Беше облечен в сив шлифер и веднага промърмори „прощавай, Макбет“. Обяснение за готовността му да поеме вината за съприкосновението Макбет откри, виждайки собствената си физиономия на първа страница. „ЩУРМАНЪТ ХВАЩА РУЛЯ.“ Нелошо заглавие. Допускаше да го е предложила Лейди. Онази редакторка беше същински пластилин в ръцете й.

Макбет нахлупи ниско бомбето и тръгна с бързи крачки. Точно сега, около обяд, в града се образуваха такива тапи, че по-бързо щеше да стигне до Централната гара пеша. Пък и не му се искаше някой да забележи лимузината на полицейския директор близо до онзи съмнителен район.

Един господ знае как Свено бе убедил Присила да го свърже с началника. Той започна да говори с Макбет, без да се представи. Нямаше и нужда. Такъв глас не се забравя, чуеш ли го веднъж. Пластмасовата слушалка завибрира от басовите честоти. Свено припомни на Макбет обещанието му незабавно да освободи членовете на „Норс Райдърс“ от ареста. Оттогава беше минало половин денонощие. Макбет отвърна, че не става толкова лесно; необходимо е съдията и адвокатите да подпишат куп документи, защото срещу арестантите вече е повдигнато обвинение. Увери обаче Свено, че спокойно може да започне да обмисля приветствената си реч; след два дни хората му ще са на свобода.

— Забавяне с цели два дни — отбеляза Свено. — Повече отсрочки няма да получиш. Вържеш ли ми тенекия, вдругиден, точно в единайсет часа, един от хората ми ще се обади в дома на градски съдия — името му засега не казвам — и ще направи самопризнание, че е замесен в убийството на Банко. Ще обясни откъде сме знаели и маршрута, и часа.

— Един от пилотите ти камикадзе ли?

— Разполагаме и със седмина свидетели, че лично си посетил клуба ни.

— Успокой топката и мисли за речта си, Свено. Вдругиден в петнайсет и трийсет ще ти докараме твоите момчета пред входа на клуба.

С това разговорът приключи.

В подножието на стълбището към Централната гара Макбет се огледа. Забеляза мъж в сив шлифер, но не онзи, в когото се блъсна, а друг. Бомбето скриваше лицето на Макбет, а и той беше само един от многото добре облечени господа, които всеки ден изкачват на бегом тези стълби, за да си купят едничкото средство, годно да им осигури начин да се справят с ежедневните трудности.

Макбет застана на обичайното място: в коридора, до стълбите към тоалетната. Днес онзи изпаднал младеж не се виждаше. Макбет запристъпва нетърпеливо от крак на крак. Гладът се обади още преди няколко часа, но едва сега, когато броени минути го деляха от въжделената цел, абстиненцията го разтресе здравата.

Този, който му трябваше, се появи едва след десет минути, те обаче му се сториха едва ли не цял час. Държеше бял бастун — защо ли?

— Искам две пликчета — съобщи Макбет.

— Трябва да се срещнеш с един човек — отвърна Стрега. — Сложи си ги. — Тя му подаде тапи за уши и хибрид между водолазни очила и очила за работа с оксижен. Подобен модел носят слепците.

— И защо да го правя?

— Защото иначе няма да получиш адска смес.

Той се поколеба. Не, всъщност не се колебаеше, просто забави отговора си. Беше готов да направи и челна Стойка, ако поискат. Стъклата на очилата бяха покрити с непрозрачен слой боя и през тях не се виждаше абсолютно нищо. Стрега го хвана за лакътя и го завъртя няколко пъти — навярно за да изгуби ориентация. После мушна бастуна в ръката му и го поведе.

През следващите десет минути вървяха под дъжда. Наблизо минаваха хора и автомобили: тапите за уши не изолираха изцяло околните шумове. Стрега му помогна да се покатери върху циментова повърхност, висока около метър и половина, после продължиха по ситен чакъл или пясък. Отново се качиха върху циментова повърхност и влязоха в затворено помещение: съдеше по въздуха, който стана по-топъл и по-сух. Сложиха го да седне на стол. Някой извади тапите от ушите му и го предупреди да не сваля очилата.

Макбет чу приближаващо се почукване. Трак-трак. Спря пред него.

— Съжалявам, че се наложи да те доведа по този начин. — Гласът звучеше изненадващо благо и ласкаво. Като че ли говореше възрастен човек. — Но с оглед на създалата се ситуация ми се стори най-добре да се срещнем лице в лице. Е, вярно, ти моето не го виждаш, но на твое място бих се радвал, че е така, Макбет.

— Значи имаш намерение да ме пуснеш да изляза жив оттук.

— Не си гениален, но умът ти щрака. Затова се спряхме на теб.

— Защо съм тук?

— Защото сме обезпокоени. Преди да те изберем, ние, разбира се, знаехме за любовта ти към психоактивните вещества, но не сме предполагали, че тя ще ти размъти мозъка чак дотам. Накратко, искаме да разберем дали може да се разчита на теб, или е по-добре да те заменим.

— С кого?

— Ти за неповторим ли се мислиш? Новият пост, надявам се, не те е главозамаял. Нали осъзнаваш, че не е нищо повече от прах в очите; без мен ти си нищо. Дънкан си въобразяваше, че може да ме заобиколи, дори да ме надвие. И ти ли храниш такива илюзии, Макбет?

Макбет стисна зъби и преглътна гнева си. Взема си пликчетата и се маха оттук. Вдиша дълбоко.

— Аз виждам нещата така: и ти, и аз извличаме полза от съвместното ни сътрудничество, Хеката. Не отричам — възможно е ти да си в дъното на събитията, улеснили пътя ми до директорския пост. В замяна аз ще ликвидирам Свено, ще разчистя пътя ти и ще се погрижа полицията да не те закача и да не застрашава установения от теб монопол.

— Хм. Значи, не изпитваш морални скрупули?

— Изпитвам, но съм прагматик. Във всеки голям град има пазар за продавачи на мечти като теб. Ако не си ти, ще е Свено. Ако не е той, ще е някой трети. Партньорството ни не допуска появата на други, навярно по-лоши продавачи на дрога. Възприемам те като средство, чрез което да изградя по-доброто бъдеще на този град.

Старецът се засмя глухо.

— Думи на Лейди ли чувам? Леки и сладки, но не засищат. Намирам се на кръстопът, Макбет. За да избера накъде да поема, трябва да оценя годността ти. Вестниците използват метафората за щурмана, поел руля след капитана. Ето, сега корабът ти е попаднал в буря. Дънкан, Банко и един курсант са екзекутирани. Кодор, Малком и двама охранители са мъртви и заподозрени в корупция. Твоят кораб вече е физическа и морална развалина, Макбет. Затова, ако ще ти помагам, трябва да знам конкретно как възнамеряваш да го изведеш до спокойни води.

— Виновниците ще бъдат заловени и наказани.

— Радвам се да го чуя. И кои са виновниците?

— Ясно е като бял ден: „Норс Райдърс“. Принудили са Малком и охранителите да им станат съучастници.

— Добре. В такъв случай двамата с теб излизаме чисти от цялата история. Но какво ще правим, ако Свено успее да докаже, че не е замесен в убийството на Дънкан?

— Нещо ми подсказва, че няма да успее.

— Хм. Добре звучи. Само се надявам да намериш силата да осъществиш заявените намерения, Макбет.

— Бъди сигурен, Хеката. Разчитам и ти да удържиш на думата си.

— Какво искаш да кажеш? Та аз ти проправих път до директорския стол. Не направих ли достатъчно?

— Не, защото съм изложен на опасности. Всички са ме взели на прицел, кой с пистолет, кой с думи: съдии, журналисти, престъпници, а навярно и колеги. Телефонът ми не млъква. А се оказва, че дори е възможно посред бял ден да бъда отвлечен и отведен на непознато място.

— Спецотрядът не те ли пази?

— Не съм сигурен дали мога да се осланям на тях. Нужна ми е по-сериозна закрила.

— Разбирам. Ето какво ще ти отговоря: отдавна се ползваш с моята защита. Просто не си я видял.

— Къде е?

— Не мисли за това. Стига ти да знаеш, че Хеката пази инвестициите си много зорко. Никой, абсолютно никой в този град не може да те нарани, докато си мой, Макбет. Гарантирам с името си.

— Никой ли?

— Кълна се, и косъм няма да падне от красивата ти глава. Ще те изхвърлят от директорския кабинет чак когато старата Бърта потегли отново. Това не ти ли стига, Макбет?

— Тези обещания ме успокояват.

— Добре. Последно: пази се от комисар Дъф.

— Защо?

— Той знае, че ти си убил Дънкан.

Би трябвало да изпита ужас. Страх. Паника. Ала в съзнанието му имаше място единствено за познатия омразен глад.

— За твой късмет засега само един човек е запознат с откритието на Дъф.

— Кой?

— Същият, който по мое нареждане лансира и пробута кандидатурата ти за шеф на „Оргкрим“. И то толкова манипулативно, че Дънкан възприе идеята за своя.

— Кой е той?

— Виж сам.

Завъртяха го. Проскърца стол. Свалиха му очилата.

Макбет се огледа. Намираше се в ярко осветена стая с еднопосочно стъкло. Напомняше шумоизолираните зали за разпит в Управлението: разпитваният не вижда и не чува какво става отвън. Това помещение обаче беше оборудвано като лаборатория: стъклени колби, епруветки, маркучи, отвеждащи към голям казан. Контрастираше комично с модерната апаратура наоколо и напомняше на Макбет за комиксите, в които канибали готвят хора. На стената зад казана висеше предупредителна табела „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Пред казана, до стъклото, в шезлонг седеше блед червенокос мъж. Единият ръкав на ризата му беше навит нагоре, лицето — обърнато към тавана, устата — отворена, очите — притворени. Седеше толкова близо до Макбет, че той виждаше как сините ириси потреперват изпод наполовина прихлупените клепачи. Една от сестрите китайки държеше спринцовката, чиято игла бе забита в ръката на комисар Ленокс.

— Ленокс пося идеята в главата на Дънкан — поясни ласкавият глас зад Макбет. — Идеята да назначи човек извън елита, човек, в чието лице гражданите ще припозная представител на своята прослойка.

— Ленокс е лобирал за мен пред Дънкан?

— Ленокс, разбира се, е подчертал, че Дънкан не може да избере теб, защото не притежаваш формалната квалификация за длъжността и си прекалено народен човек. Само по този начин можеш да изманипулираш дебелоглав инат с голямо его.

— Значи просто си казал „хоп“ и Ленокс е скочил?

— А Ленокс на свой ред каза „хоп“ и Дънкан скочи. — Зад Макбет се разнесе гълголещ смях, все едно някой наливаше уиски. — Често описват човешката психика като непроходим лабиринт, но всъщност тя има широки булеварди, по които човек лесно се ориентира. Ленокс е на заплата при мен повече от десет години. Предан труженик е той.

Макбет се опита да види отражението на мъжа зад гърба си, но в стъклото видя само Стрега. Образът на Хеката сякаш не беше подвластен на физичните закони. Но той стоеше там, защото Макбет чу гласа му съвсем до ухото си:

— Когато кажа „хоп“, скачаш.

— Какво искаш?

— Да убиеш Дъф.

Макбет преглътна.

— Дъф е мой приятел. Знаеш го.

— Банко ти беше като баща. Това обаче не те спря. Необходимо е Дъф да умре. Намерил съм ти нов приятел. Нарича се „power“^[1].

— Нямам нужда от нови приятели.

— Напротив, имаш. Адската смес те разклаща и обърква. Получаваш халюцинации, нали?

— Не знам дали и случващото се в момента не е халюцинация. Какво представлява power?

— Нов и същевременно древен продукт. Адската смес е неговият заместител за бедняците. Power е седем пъти по-силен и наполовина по-малко вреден. Изостря и укрепва сетивата. Ето това е нужно за днешните времена.

— Предпочитам адската смес.

— Предпочиташ да останеш директор на полицията.

— Този нов наркотик… предизвиква ли зависимост?

— Казах, че съществува от дълбока древност. Просто ще замести онова, към което вече си развил зависимост. Е, какво решаваш? Дъф срещу power?

Макбет видя как главата на Ленокс се оброни върху гърдите. Стрега прошепна нещо. Другата сестра отпусна облегалката на шезлонга назад и се върна при казана.

— Дай ми го.

— Моля?

Макбет си прочисти гласа.

— Казах да ми го дадеш.

— Чу го — обърна се Хеката към Стрега.

Тракането на бастуна се отдалечи. Сложиха му очилата и светът наоколо изчезна.