Ю Несбьо
Макбет (18)

Осемнайсета глава

— Красива е, нали? — попита Ленокс и погали черната машина.

— Не — поклати глава Дъф. — Бърта е много неща, но не и красива.

Ленокс се засмя и погледна дланта си, почерняла от сажди.

— Всички я наричат Бърта, но цялото й име е Бърта Бърнам. Локомотивът е наречен на чернокоса готвачка, единствената, работила през всичките години на строежа на железопътната линия оттук до Капитол.

— Откъде си толкова осведомен?

— Дядо ми участвал в строителните работи.

— Дядо ти е въртял чука и е мъкнел траверси?

— Не, разбира се. Бил е сред спонсорите на изграждането на линията.

— Това вече ми звучи по-логично. — Дъф погледна към примамливата светлина на „Инвернес“ в следобедния сумрак.

— В нашия род е пълно с банкери. Аз съм, така да се каже, черната овца. Ти от какъв род произлизаш, Дъф?

— От съвсем обикновен.

— На полицаи?

— Докъдето поглед стига.

— Познавам и други с фамилията Дъф в града, но нито един полицай.

— Когато се преместих тук, приех името на дядо ми по майчина линия.

— А той е…

— Почина. После ме настаниха в сиропиталище. Оттам в Полицейската академия.

— Щом не си оттук, защо не се записа в Академията в Капитол? Тя е по-добра. Впрочем, както и времето и въздухът.

— Защото едрите риби се подвизаваха именно тук. „Норс Райдърс“, Хеката…

— Ясно. Много си искал да оглавиш „Оргкрим“, нали? — Да.

— Ами шефският стол там пак е вакантен. След като уличим Макбет за убийството на Дънкан, сам ще избереш кой отдел да оглавиш. Ще ни величаят като спасителите на града, Дъф.

— Дали? Наистина ли мислиш, че на някого му пука? — Дъф посочи забързаните минувачи, които гледаха час по-скоро да се шмугнат в сенките, на сигурно място.

— Разбирам какво имаш предвид, но не бива да подценяваме средностатистическия гражданин.

— Съществуват два начина да се справиш с даден проблем, Ленокс. Като го разрешиш или като го игнорираш. Кенет научи този град да се справя по втория начин. Апатия към корупцията и прехвърляне на отговорността върху колектива. Погледни ги как бягат като хлебарки на светло.

— Презрян град с презрени граждани и въпреки това си склонен да рискуваш всичко?

Дъф поклати примирено глава.

— За бога, Ленокс, защо реши, че го правя заради града? Градът е просто глупаво клише, което важните клечки използват, за да прилапат някой ръководен пост. По-добре ми разкажи докъде я докара след последния ни разговор.

— Говорих със съдия от Капитол…

— Нали се разбрахме да не говорим с никого!

— Успокой се, Дъф. Не съм разкривал подробности, освен че се касае за корупция на високо ниво. Съдията е надежден. Това е важното. Не е от града и е извън пипалата на Макбет, Свено и Хеката. В качеството му на съдия на федерален съд има правото да включи в случая и федералната полиция — начин да прескочим Главното управление, а обвинението ще бъде повдигнато в Капитол, където Макбет няма връзки. След три дни съдията има ангажимент в нашия град и се съгласи да се срещнем при пълна дискретност.

— Как се казва?

— Джоунс.

Ленокс забеляза, че Дъф го гледа изпитателно.

— Ларш Джоунс. Какво има?

— Зениците ти са като на наркоман.

Ленокс облиза нервно устни и се засмя.

— Така е, когато си наполовина албинос. Очите ми са чувствителни към светлината. Неслучайно всички от рода ни предпочитат служба на закрито.

Дъф потрепери зиморничаво в палтото. Пак погледна към „Инвернес“.

— Значи, след три дни. Какво ще правим дотогава?

— Ще кротуваме — сви рамене Ленокс. — Ще се спотайваме. Ще… не се сещам за трети синоним.

— Само при мисълта за следващата среща с Макбет изтръпвам.

— Защо?

— Защото не ме бива за актьор.

— Никога ли не си лъгал?

— Лъгал съм, но винаги са ме хващали.

— И вкъщи ли? — стрелна го закачливо Ленокс.

— Дори синът ми, който след два дни навършва девет, разбира кога татко му го праща за зелен хайвер. А Макбет ме познава по-добре от всеки друг.

— Странно, като си помислиш. Двама толкова различни човека да са толкова близки приятели.

— Ще се чуем по-късно. — Дъф погледна на запад. — Ако тръгна веднага, ще хвана залеза над Файф.

Ленокс се загледа в същата посока. Колко далновидно го е подредила природата, хрумна му. Дъждовните облаци скриват от погледа ти, че зад тях има още, и човек винаги се надява скоро времето да се оправи.

— Имам чувството, че най-лошото мина — каза Макбет, пресегна се, взе запалката от нощното шкафче и поднесе огънчето към цигарата. — Оттук нататък ни чакат само хубави неща, любов моя. Постигнахме целта си. Градът е в наши ръце.

Лейди лежеше с длан върху гърдите си и усещаше как сърцето й тупка бързо под копринения чаршаф.

— Любов моя — подхвана тя, все още задъхана, — ако страстта ти в леглото е показателна за силата, която набираш в професията си…

— Мхм?

— … значи сме непобедими. Даваш ли си сметка колко те обичат хората? Клиентите в казиното те наричат спасител на града. Прегледа ли вестниците? Днес в „Дневник“ на първа страница излезе статия, която предлага на следващите избори да се кандидатираш за кмет.

— Да не я е написала твоята приятелка, редакторката? — засмя се Макбет. — Ти ли й заръча?

— Не, не. Статията е по повод предстоящите кметски избори. Коментира се, че Туртел няма нито един достоен съперник и затова ще бъде преизбран въпреки ниския си рейтинг.

— Как да има висок рейтинг, като е бил лакей на Кенет.

— Твоето име се споменава сред потенциалните личности, които биха могли да оспорят поста на Туртел. Какво ще кажеш?

— Да се кандидатирам за кмет? Аз? — Макбет се разсмя и се почеса по ръката под лакътя. — Не, благодаря. Имам си доволно голям кабинет, а и в момента разполагаме с предостатъчно власт да постигнем целите си. — Нокътят остърга дупчица в кожата. Power. Инжектира си го. Рекламата не преувеличаваше.

— Прав си, любов моя — съгласи се Лейди. — Но все пак не отхвърляй категорично тази възможност. Изчакай мисълта да отлежи и, кой знае, може след няколко дни да погледнеш на нещата по друг начин. Впрочем, сутринта Джак прие пратка за теб. Донесъл я мотоциклетист. Тежък, много старателно опакован пакет.

Макбет очакваше кръвта да се смрази в жилите му, но това не стана. Сигурно благодарение на новия наркотик.

— Къде го остави?

— На рафта за шапки в гардероба ти — посочи тя.

— Благодаря ти.

Той бавно си допуши цигарата, докато тя заспиваше до него. После впи поглед в масивната кафява врата на дъбовия гардероб. Отпусна глава на възглавницата и започна да издиша клъбца дим под лунното сияние от прозореца. Наблюдаваше как колелцата се гънат и усукват подобно на ориенталски танцьорки. Не се страхуваше. Спецотрядът бдеше над неговата сигурност, Хеката — също. Боговете на съдбата бяха благосклонни към него. Надигна глава и пак погледна гардероба. Оттам не се чуваше нито звук. Призраците си бяха отишли. И навън цареше тишина. По прозореца не трополяха капки. Нали казват, че след дъжда винаги изгрява слънце. Че любовта те очиства от кръвта на битката. Че след греха идва опрощението.