Ю Несбьо
Макбет (24)

Двайсет и четвърта глава

Фред Циглер се прозина.

— Пийни едно кафе — засмя се капитанът на М/К „Гламис“. — В това време не ни трябва заспал лоцман. Я ми кажи, ти винаги ли си изморен?

— Натоварен график и недоспиване — отвърна Фред.

Нямаше как да каже на капитана, че всъщност се прозява непрекъснато не от умора, а от страх. Фред беше забелязвал същия симптом на нервност и у кучето си, но за щастие прозяването обикновено се възприема като знак за точно обратното: прозяващият се е отпуснал напълно, скучае или не се е наспал.

Капитанът хвана микрофона на интеркома и поръчката му за кафе тръгна по кабела надолу към камбуза, палуба след палуба. Защото М/К „Гламис“ беше голям кораб. Висок кораб. Ето тук се коренеше проблемът.

Фред Циглер сподави поредната прозявка и плъзна поглед над фиорда. Познаваше всеки риф, всяка плитчина, всяка измерена дълбочина, всички точки от правилника за въвеждане и извеждане на плавателни съдове от пристанището; знаеше къде течението е най-силно, къде се разбиват вълните, къде има завет, къде са разположени швартовите „пушки“ по кейовете. Навигационните особености ни най-малко не го притесняваха, фиордът не му създаваше проблеми. Можеше да проведе кораб и със затворени очи и при нужда го беше правил. И времето не го безпокоеше. Духаше доста силен вятър и стъклото пред него вече беше побеляло от хвърчащата пяна и от солта в пръските. Ала Фред беше пилотирал и по-големи, и по-малки кораби по време на ураган, и то — забележете — без да вижда никакви навигационни знаци, били те бакани, вехи или буйове. Не го безпокоеше дори малкият катер, който щеше да го отведе до сушата, макар мореходните му качества да бяха сравними с тези на крава. Дори при умерен вятър вътре нахлуваше вода, а при по-бурен катерът започваше да се върти, ако кормчията не го насочваше правилно по вълните.

Фред Циглер се прозяваше, защото изтръпваше при мисълта, че ей сега ще вдигнат червено-белия флаг — сигнал за портовите власти, че на борда има лоцман. По-точно, че предстои този лоцман да напусне кораба. Слизайки по пилотския трап.

Фред беше натрупал дванайсетгодишен стаж като лоцман, но още не беше свикнал с изкачването и слизането по страничния корпус на кораба. Не го безпокоеше евентуално падане във водата, макар да би следвало да се страхува точно от подобен сценарий, защото не можеше да плува.

Боеше се от височината.

Всеки път, когато проведен от него кораб се отдалечеше на предвиденото разстояние, Фред изпадаше в тих ужас от предстоящото спускане по корпуса на кораба. Поради големината на М/К „Гламис“ дори в такова лошо време слизането по трапа откъм подветрената страна чисто технически не представляваше трудност. Но съзнанието, че виси на петнайсет метра над морската бездна, го плашеше безумно. Открай време беше така, така щеше и да си остане. Всеки проклет работен ден изживяваше този малък ад. С тази мисъл се будеше сутрин, с нея си лягаше вечер. Е, и какво толкова? Да не би да беше единствен? Като се огледаше, Фред непрекъснато се натъкваше на хора, цял живот упражнявали неподходяща професия.

— Толкова пъти си излизал от това пристанище, защо не помолиш пристанищните власти да те освободят от задължението да ползваш лоцман? — подхвърли Фред.

— И да се лиша от компанията ти? Как ли пък не! — отвърна капитанът. — Какво има, Фред? Не ме ли харесваш?

„Не харесвам кораба ти — помисли си Циглер. — Аз съм дребен човек и не харесвам високи кораби.“

— Между другото, оттук нататък ще ме виждаш по-рядко — допълни капитанът.

— Как така?

— Няма какво да превозваме. Миналата година „Грейвън“ фалира, а сега затвориха и „Естекс“. В момента сме натоварили на борда последните складови резерви.

По газенето на кораба във водата Фред вече бе установил, че този път е по-лек от обикновено.

— Жалко — отбеляза той.

— Всъщност не е никак жалко — възрази мрачно капитанът. — Когато човек знае, че за отровите, които сме пренасяли толкова години, мнозина са платили с живота си… Вярвай ми, угризения по този повод често са смущавали съня ми. Понякога съм си мислел какво ли е да си капитан на галера с роби-гребци. В такива случаи човек трябва да е много изобретателен, за да си намери добро оправдание за пред самия себе си. Вероятно ние, хората, знаем каква е разликата между правилното и грешното. Благодарение обаче на феноменалните възможности на човешкия мозък си измисляме извинения, които поотделно звучат основателно, а в съвкупност ни осигуряват необходимото алиби, колкото и налудничаво да е то. Не, Фред, няма да моля властите да плавам без лоцман в тези мътни фарватери. В сряда, например, чакахме на рейда, но пристигна заповед лично от ръководителя на пристанището да изпреварим всички останали. Напълно безплатно.

— Сигурно е било приятна изненада?

— Да. Но после се позагледах в превозните документи. Оказа се, че на борда ни са пътували две картечници „Гатлинг“. Нещата започват да заприличват на обстановката по времето на Кенет. Ей, по-полека, бе човек! Опари лоцмана!

Униформеният мъж от камбуза залитна, защото в кораба се блъсна вълна, и разля кафе по черната униформа на лоцмана. Промърмори извинение в брадата си, остави чашите и се изниза бързо-бързо.

— Прощавай, Фред. Дори в този град, където половината население е безработно, трудно ще намериш човек, който да умее да пази равновесие на борда на кораб. Този хубостник цъфна сутринта. Бил работил в камбуз, но си изгубил документите.

Фред сръбна от кафето и се намръщи недоволно.

— Абсурд. Нито е помирисвал кораб, нито е стъпвал в кухня.

— Е, няма що — въздъхна капитанът. — Все някак ще го изтърпим до Капитол. Ето, задминахме Хорнхолмен. Най-лошото мина. Ще повикам пилотския катер. Боцманът ще спусне трапа.

— Мхм — преглътна с мъка Фред. — Най-лошото мина.

Макбет седеше на стол в коридора и вперил поглед във вратата на апартамента, отчаяно кършеше ръце.

— Какво толкова прави този човек вътре?

— Нищо не разбирам от психиатри — призна Джак. — Да ви донеса ли още кафе, сър?

— Не, просто стой при мен. Добър е, казваш?

— Доктор Алсакер минава за светило в града.

— Чудесно. Това е чудесно, Джак. Ужасно, ужасно.

Макбет се наведе напред и зарови лице в шепите си.

До интервюто му по радиото оставаше час. На разсъмване го събудиха писъци от стаята на Лейди. Той влетя вътре като хала и я завари права до леглото. Сочеше мъртвото бебе.

— Погледни! — изкрещя тя. — Виж какво съм направила!

— Не си ти, любов моя — опита се да я прегърне, но тя се отскубна и се строполи на колене, разтърсвана от ридания.

— Не ме наричай така! Аз не заслужавам да бъда обичана. Една детеубийца не бива да бъде обичана!

После се извърна към Макбет и го погледна с потъмнели умопобъркани очи.

— Дори детеубиец не бива да обича детеубиец. Излез!

— Ела да полегнем заедно, скъпа.

— Вън от спалнята ми! И да не си докоснал детето!

— Не ставай глупава. Днес трябва да бъде изгорено.

— Пипнеш ли го с пръст, ще те убия, Макбет, кълна се. — Тя грабна телцето и го залюля приспивно.

Макбет преглътна с мъка. Нуждаеше се от сутрешната доза power.

— Само ще си взема дрехи и те оставям на спокойствие — обеща той и отиде до гардероба. Издърпа чекмеджето. Беше празно.

— Съжалявам, но го изсмърках — призна Лейди. — Иди да купиш още. Ще е нужен и на двама ни.

Макбет излезе, но вместо да отиде да търси наркотик, помоли Джак да повика психиатър.

Макбет пак си погледна часовника. Защо лекарят се бавеше вътре? Нима е нужно толкова дълго време, за да поправи късото съединение, настъпило в мозъка й?

В отговор вратата се отвори. Макбет подскочи върху стола. Излезе дребен мъж с рядка сива брада и клепачи, няколко номера по-големи от нормалните за неговите очи.

— Какво е положението, доктор… ъъъ…

— Алсакер — подсказа Джак.

— Дадох й успокоително — отвърна психиатърът.

— Какво й има?

— Трудно е да се каже.

— Как така трудно? Твърдят, че сте най-добрият.

— Приятно ми е да го чуя, но дори най-добрият психиатър не познава всички потайни лабиринти на човешката психика, господин Макбет.

— Трябва да я излекувате.

— Както вече обясних, предвид оскъдните познания на медицината за човешката психика, молбата ви е доста…

— Не ви моля, докторе. Поставям ви ултиматум.

— Какъв по-точно, господин Макбет?

— Не възстановите ли нормалното й състояние, ще се наложи да ви накажа съгласно закона за лекарите шарлатани.

Алсакер го изгледа изпод увисналите си клепачи.

— Виждам, не сте спали и не сте на себе си, господин директоре. Препоръчвам ви днес да си вземете почивен ден. Колкото до съпругата ви…

— Грешите. — Макбет изтегли кинжала от презраменния си кобур. — А в днешните кризисни времена за неизпълнение на лекарския дълг се предвижда сурово наказание.

— Сър… — обади се Джак.

— Хирургия — продължи Макбет. — Ето това е нужно. Това прави един истински лекар. Изрязва болната тъкан. Абстрахира се от мисълта за болката на пациента, защото тя само би го разколебала. Отстранява решително тумора или гангренясалия крак, за да спаси цялото. Туморът и кракът може сами по себе си да не са лоши, но се налага да бъдат пожертвани. Не е ли така, докторе?

Психиатърът наклони глава.

— Сигурен ли сте, че и вие не се нуждаете от преглед, господин Макбет?

— Поставих ви ултиматум.

— Ще си тръгвам. Щом няма как, прободете ме с кинжала в гърба.

Алсакер му обърна гръб и се отправи към стълбите. Макбет погледна шокиран кинжала в ръката си. Какви, по дяволите, ги вършеше?

— Алсакер! — Макбет хукна след психиатъра, настигна го и падна на колене пред него. — Моля ви, помогнете й! Трябва да й помогнете. Тя ми е всичко. Искам да си я върна. Върнете ми я. Ще платя каквото е нужно.

Алсакер подръпна брадата си с два пръста.

— Адска смес ли е взела? — попита той.

— Не, power.

— Какво ли питам.

— Познат ли ви е наркотикът?

— Под различни наименования, но активното вещество е едно и също. Хората си мислят, че е антидепресант, защото първите дози повдигат настроението. После обаче развиват психоза.

— Лейди взема точно това.

— Питах какво вземате вие, Макбет. Откога сте на power?

— Ами…

— Явно отскоро. Първо се развалят зъбите. После рухва психиката. Не е лесно да избягаш от капана на психозата. Знаете ли как наричат зависимите от power? POW^[1]. Военнопленник.

— Вижте…

— Оригинално, нали?

— Все още не съм ваш пациент, доктор Алсакер. Заклевам ви да не си тръгвате оттук, преди да сте направили абсолютно всичко по силите си.

— Обещавам след няколко дни пак да посетя съпругата ви, но сега ме чакат други пациенти.

— Джак. — Макбет нито помръдна, нито откъсна поглед от психиатъра.

— Да, сър?

— Покажи му го.

— Ама…

— Обвързан е с лекарска тайна.

Джак разви парцалите от вързопа и показа бебешкото трупче на лекаря. Той отстъпи заднешком и закри устата и носа си с ръка.

— Лейди си мисли, че е нейно — поясни Макбет. — Ако не искате да го направите заради нея и заради мен, направете го поне заради града, докторе.

Вратата зад него се затвори. Макбет усети странен натиск в ушите. „Най-сетне съм в лудницата“, помисли си той. Стените в малката правоъгълна стая бяха тапицирани, с изключение на прозорче, през което го наблюдаваха трима души.

— Не се бойте — успокои го мъжът до масата пред него. — Ще ви задам само няколко въпроса и край. Бързо ще приключим.

— Не се страхувам от въпросите, а от отговорите. — Макбет седна.

Мъжът се усмихна, от тонколоните над прозорчето се разнесе музика. На стената светна червена лампичка и мъжът сложи пръст пред устните си.

— Вие сте с „Актуално“ и с мен, Уолт Кайт — изрече журналистът към микрофона отпред. — Днес ни гостува новият любимец на града, директорът на полицията Макбет. След като разтури една от най-нашумелите наркобанди в града, „Норс Райдърс“, сега той най-решително подгони и съучастниците им в редиците на полицията. Така Макбет покори хорските сърца и събуди в тях надежда с вдъхновяващите си речи, в които заяви, че стоим на прага на нова епоха. Вие сте директор на полицията, Макбет. Това не е ли по-скоро политическа риторика?

Макбет се покашля. Усещаше, че е в настроение. Че е едва ли не прероден. Че е взел точното лекарство.

— Аз съм просто устроен човек и не си служа с ораторски прийоми, Уолт. Казах каквото мисля. А именно: стига да прояви воля, този град има мускулите да се изправи. Ала нито директорът на полицията, нито който и да било политик не е в състояние да вдигне цял град на крака. За това са нужни усилията на жителите му.

— Но е в състояние да ги вдъхнови и поведе?

— Разбира се.

— Вече спрягат името ви за кмет. Блазни ли ви кметското място?

— Аз съм директор на полицията и искам да служа на града от поста, на който съм назначен.

— Значи, възприемате се като хрисим слуга на народа. Вашият предшественик, директор Дънкан, също се смяташе за слуга на народа, но не беше толкова хрисим. Закани се в рамките на една година да залови Хеката, най-влиятелния престъпник в града. Сега вие хванахте „Норс Райдърс“. Какъв срок си поставяте за залавянето на Хеката?

— Първо, неслучайно прякорът му е именно Невидимата ръка. За Хеката знаем много малко. Предполага се, че стои зад производството на продукта адска смес. Но понеже става дума за масово разпространен наркотик, е много вероятно производството да е в ръцете на цяла мрежа или на верига от доставчици.

— Да разбирам ли, че не смятате да отдадете на преследването на Хеката същия приоритет като Дънкан?

— Разбирайте, че отказвам да вложа всички ресурси на полицията в арести, които ще ни донесат бомбастични заглавия, почести и шампанско, но на практика няма да се отразят върху ежедневието на обикновените хора. Дори да заловим Хеката, други ще се настанят в освободената пазарна ниша, докато не се захванем с истинските проблеми на този град.

— А кои са те?

— Безработицата, Уолт. Нужно е да осигурим поминък на хората. Това е най-ефикасната и най-евтината мярка за противодействие срещу престъпността. Дори затворите да се пукат по шевовете, нищо няма да се промени, ако хората бродят безцелно по улиците и нямат какво да сложат на масата…

— Като ви слушам, май наистина смятате да се кандидатирате за кмет, Макбет.

— Не ме интересува какво впечатление оставям. Искам само да вкарам този град в правия път.

— И как ще го постигнете?

— Като се погрижа той да се превърне в място, където и инвеститорите, и работниците да се чувстват защитени. Инвеститорите ще са длъжни да плащат данъци, които да влизат в общата хазна. Няма да могат да си осигуряват привилегии с подкупи, но ще им предложим предвидимост и законова стабилност. А работниците ще са спокойни, защото ще се трудят в здравословна среда. Нашият колега Банко, починал съвсем наскоро и обявен за герой, изгуби преди няколко години съпругата си Вера. Дълги години тя бе дишала отрови във фабриката, където работеше. Вера беше жена за пример, работлива съпруга и майка. Лично я познавах и я обичах. Сега обещавам на нашите граждани занапред в града да не умират повече Вери. Има и други начини да намерим работа на хората. По-добри начини. Които гарантират по-добър живот.

По усмивката на Уолт Кайт Макбет разбра, че е впечатлен. Самият Макбет също беше впечатлен от себе си. Никога не му се беше случвало мисълта му да е толкова бистра. Сигурно заради новата дрога. Тя благополучно пренасяше точните думи от мозъка до езика му.

— Вие шеметно набрахте популярност, Макбет. Затова ли имате смелостта да правите изказвания, които от позицията на кмета Туртел лично аз бих възприел като провокативни? Формално той е ваш началник и трябва да одобри назначението ви.

— Вижте, Уолт, аз съм подчинен не само на кмета Туртел. Имам и други началници. Например, моята съвест и жителите на този град. За мен съвестта и благото на града стоят над комфорта в директорския кабинет.

— След четири месеца ще се проведат избори за кмет. Срокът за внасяне на кандидатурите изтича след три седмици.

— Щом казвате, Уолт, значи е така.

Кайт се засмя и вдигна ръка над главата си.

— Благодаря за това интервю на директора на полицията Макбет, макар да не съм убеден доколко е искрен, твърдейки, че не разбирал нищо от политическа риторика. Оставям ви на Майлс Дейвис… — Свали ръка и посочи прозорчето. Червената лампичка угасна и от тонколоните се разнесе нежният звук на тромпет. — Благодаря ви — усмихна се Кайт. — „Обещавам занапред в града да не умират повече Вери.“ Давате ли си сметка, че тази реплика е достатъчна да ви изберат за кмет?

— Благодаря за интервюто. — Макбет не показваше с нищо, че ще става от стола.

Кайт го погледна въпросително.

— Причу ли ми се, или наистина ме обвинихте в лъжа накрая? — прошепна бавно Макбет.

Кайт премига объркано.

— В лъжа ли?

— „Макар да не съм убеден доколко е искрен…“

— О, това беше… — адамовата ябълка на радиожурналиста подскочи — … беше шега, разбира се… просто… ъъъ… израз…

— Само ви поднасям — усмихна се Макбет и стана. — Доскоро.

Макбет излезе под дъжда с усещането, че занапред Уолт Кайт няма да е проблем.

А докато се возеше на задната седалка на лимузината, усещаше, че „Обелиска“, Дъф и болестта на Лейди също няма да са проблем. Защото умът му сечеше по-бързо отвсякога.

— Карай малко по-бавно — нареди той.

Искаше да се наслади на пътуването през града. През неговия град.

Все още не беше негов, наистина, но скоро щеше да стане. Защото Макбет беше непобедим. И въоръжен с перфектното лекарство.

Докато чакаха пред червен светофар, погледът му падна върху човек, застанал до пешеходната пътека, макар пред него да светеше зелена светлина. Голям черен чадър закриваше главата и горната част на тялото му. Макбет виждаше само светъл шлифер, кафяви обувки и едро черно куче, което той водеше на повод. И изведнъж го осени прозрение. Дали кучето се замисля защо някой го притежава, защо го държат на каишка. Получава малко храна: отредената му дажба. Точно колкото да предпочете сигурното пред несигурното. Точно колкото да бъде държано в подчинение. Само това го спира да не се нахвърли на стопанина си, докато той спи, да не му прегризе гръкляна, а после да узурпира къщата. Защото това не е никак трудно. Разбереш ли как се отваря вратата на килера с провизиите, това би бил най-логичният ти ход.