Ю Несбьо
Макбет (16)

Шестнайсета глава

Дъф слушаше как ускорения дъх на Кейтнес постепенно се нормализира. Освободи се от обятията й и се обърна към нощното шкафче.

— Какво става, Пепеляшке? — прошепна тя. — Да не наближава полунощ?

— Имаме време, но тази вечер не бива да закъснявам.

— Откакто дойде, поглеждаш часовника през половин час. Толкова ли нямаш търпение да си тръгнеш?

Той пак се обърна към нея. Обви тила й с длан.

— Друга е причината, красавице. Просто с теб изгубвам представата за време.

И леко я целуна по устните. Тя се засмя тихо.

— Бива те да сваляш звезди, Ромео. Но аз доста мислих.

— Плашиш ме.

— Престани. И стигнах до извода, че те обичам.

— Плашиш ме.

— Стига де. Не ми стига да те виждам от дъжд на вятър. Не искам всеки път да се изпаряваш като недосънуван сън.

— И аз не искам, скъпа, но…

— Стига вече с тези „но“-та. Все обещаваш да й кажеш за нас, но неизменно изниква по някое „но“ и ти отлагаш намерението си. Оправдаваш се с нея, с децата, с…

— Съображенията ми са основателни, Кейтнес. Разбери! Имам семейство, а семейството…

— … включва отговорност, от която не мога да избягам — цитира го тя. — А защо не помислиш за мен? Не съм забелязала да си тръгваш оттук с гузна съвест.

— Отлично знаеш, че не е вярно. Пък и ти си млада, пред теб са толкова възможности.

— Възможности? Какво искаш да кажеш? Та аз обичам теб!

— Просто в момента Мередит и децата са изцяло зависими от мен. Дай да изчакаме децата да поотраснат още една година, тогава всичко ще стане по-лесно и…

— Не! — Кейтнес стовари длан върху завивката. — Искам да й кажеш още сега, Дъф. Между другото, за пръв път я наричаш с името й.

— Кейтнес…

— Мередит — хубаво име. Отдавна й завиждам за него.

— Защо изведнъж се разбърза така да обявим връзката си?

— През последните дни получих просветление. Ако искаш нещо, не чакай някой да ти го даде. Трябва да бъдеш твърд, дори безскрупулен, но по-добре да отсечеш отведнъж. Повярвай ми, не ми е никак лесно да искам от теб да пожертваш семейството си. Ще пострадат невинни, а това не ми е в природата.

— Именно, Кейтнес. Не ти е в природата. Откъде тогава ти хрумна това за отсичането отведнъж?

— Дъф — тя седна по турски в леглото, — обичаш ли ме?

— Да! Боже мой, да.

— Тогава ще го направиш ли? Ще го направиш ли заради мен?

— Чуй ме, Кейтнес…

— Мередит ми харесва повече.

— Любов моя, обичам те безумно. За теб бих умрял. Да, за теб бих дал живота си, без да се замисля, но тук не става дума само за моя живот.

Дъф поклати глава. Пое дъх, за да продължи, но го издиша безмълвно. Отсечи отведнъж. Дошло ли му беше времето да го направи? Мисълта го озадачи. Нима, без да го съзнава, през цялото време се бе опитвал да се отдалечи от Кейтнес и да се върне у дома във Файф? Дъф пак си пое дъх.

— Майка ми е починала при раждането ми; пожертвала е живота си за мен. Простила се със своя, за да живея аз. И макар по природа да съм като нея — склонен да жертвам живота си в името на любовта — обичта към децата ми е най-силна. Самата мисъл да поставя моите желания над потребностите на моите деца, да им отнема семейството заради моя егоизъм, заради любовта ми към друга жена, за мен е равносилно на гавра с паметта на майка ми.

Кейтнес запуши с длан устата си. Очите й се наляха със сълзи, а от гърлото й се отрони сподавено ридание. Тя скочи и излезе от спалнята.

Дъф стисна очи. Просна се върху възглавницата. После стана и отиде при Кейтнес. Намери я в дневната. Стоеше под капандурата и гледаше нагоре, гола и ослепително бяла под неоновата светлина отвън. Вадичките дъждовна вода по прозореца приличаха на сълзите, стичащи се по бузите й.

Той застана зад нея и прегърна голото й тяло.

— Само кажи и си тръгвам — прошепна в косите й.

— Не плача, защото не мога да те имам само за себе си, Дъф. Плача заради коравото ми сърце. Докато ти, ти си човек с истинско сърце, любов моя. Човек, на когото едно дете може да разчита. Не мога да не те обичам. Прости ми. Щом няма начин да получа всичко, поне ми дай колкото можеш да ми отделиш от чистото си сърце.

Дъф мълчаливо продължаваше да я държи в прегръдките си. Целуваше шията й. Хълбоците й се раздвижиха. Той се замисли за уговорката си с Банко: срещата при локомотива. До полунощ обаче оставаше много време.

— Казино „Инвернес“. Разговаряте с Джак.

— Добър вечер, Джак. Дай ми Макбет.

— В момента е на официална вечеря. Какво да му…

— Извикай го, Джак.

Пауза.

Сержанта погледна мотоциклетите, обградили телефонната кабинка. Дебели змии дъждовна вода се виеха надолу по стъклото, изкривяваха и изопачаваха формите, но въпреки това гледката му се струваше несравнима по красота. Двуколесни и яхналите ги братя.

— Ще го помоля, сър. Кой се обажда?

— Просто му кажи, че е онзи, когото очаква.

— Разбира се, сър.

Сержанта чакаше. Прехвърли тежестта на другия си крак. Премести кървавия пакет от едната мишница под другата.

— Да, моля.

— Добър вечер, Макбет. Обаждам се само да съобщя, че рибата е в мрежата, но малкото рибе се измъкна.

— Къде отиде?

— Вероятността да е оцеляло е едно на хиляда. Според мен можем да сме спокойни, че лежи мъртво на дъното на морето.

— И?

— Рибешката глава е на път. Признавам, ти се издигна в очите ми, Макбет. Малцина притежават небцето и стомаха да се насладят на такъв деликатес.

Макбет затвори, вдиша дълбоко няколко пъти и се хвана за плота.

— Зле ли ви е, сър?

— Нищо сериозно, Джак. Малко ми се зави свят.

Макбет отблъсна мислите и картините една по една.

Приглади костюма, нагласи вратовръзката и се върна в ресторанта.

Гостите разговаряха и вдигаха наздравици, но настроението беше вяло. Навярно този тип хора не купонясват шумно и освободено като бойците от Спецотряда. Възникваше обаче и въпросът дали смъртта на Дънкан не хвърля по-тежка сянка върху казиното, отколкото на Лейди й се щеше да си признае. Макбет видя, че някой е седнал на мястото му. Навярно придружителят на Туртел, предположи той. В отсъствието на Макбет кметът е съзрял удобна възможност да го повика при себе си. Изведнъж обаче Макбет си даде сметка, че е сгрешил, и се закова зад стола си. Сърцето му спря.

Банко.

На мястото му седеше Банко.

— Какво има, скъпи? — Лейди се беше обърнала и го гледаше изненадано. — Няма ли да седнеш?

— Мястото ми е заето.

И Туртел се извърна.

— Хайде, Макбет, сядай.

— Къде?

— Как къде? На стола ти — отвърна с недоумение Лейди. — Какво те притеснява?

Банко завъртя глава на сто и осемдесет градуса като бухал и Макбет изкрещя, вторачен в дълбокия дъгообразен разрез през врата на бялата яка. От раната бликаше кръв. Все едно вино плисна през ръба на препълнена чаша, в която някой продължава да налива.

— Кой… кой ти го причини? — простена Макбет, сграбчи с две ръце врата на Банко и започна да притиска раната, за да спре кръвта. Тя обаче продължаваше да шурти между пръстите му като разредено вино.

— Какво те прихваща, скъпи? — засмя се пресилено Лейди.

Банко отвори уста.

— Ти. Беше. Сине мой — произнесе той монотонно, а лицето му остана безизразно като кукла на вентролог.

— Не!

— Видях. Те. Директоре. Чакам. Те. Директоре.

— Млъкни! — Макбет стисна още по-силно.

— Ще ме удушиш, Мракбес.

Ужасен, Макбет си дръпна ръцете като опарен. Някой го сграбчи за лакътя.

— Идвай — нареди Лейди. Той понечи да се отскубне, ала тя просъска в ухото му: — Веднага! Докато още си директор на полицията.

Хвана го под ръка, сякаш тя го следва, а не обратното, и двамата отплаваха от ресторанта под погледите на гостите.

— Какво ти става? — просъска тя, след като се заключиха в апартамента си.

— Не го ли видя? Не видя ли Банко? Седеше на моя стол!

— Божичко, надрусан си и халюцинираш! Да не искаш кметът да си помисли, че директорът на неговата полиция е умопобъркан?

— Неговата полиция?

— Именно Туртел ще одобри назначението ти, Макбет. Настаних ви един до друг, защото очаквах поне да не опровергаеш, че си точният човек за този пост. Ох, пусни ме!

— Господин кметът само ще си изпати, ако реши да ми подлива вода. Мога още утре да го тикна в затвора. И да няма за какво, ще измисля. Аз съм директор на полицията, момиче! Даваш ли си сметка какво означава това? Командвам шест хиляди души, две хиляди от които въоръжени! Цяла армия, любов моя!

Макбет забеляза, че погледът й омекна.

— Това вече е друго нещо — прошепна тя. — Възвръщаш си разсъдъка, любими.

Той продължаваше да стиска тънката й изящна китка, но ръката й започна да се движи в джоба му.

— Ето това вече наистина си ти.

— Хайде да…

— Не, не сега. — Тя си извади ръката. — Имаме гости. Искам да ти подаря нещо по случай новия пост.

— Какво?

— Погледни в нощното шкафче.

Макбет го отвори и извади калъф. Вътре лежеше лъскав кинжал. Вдигна го срещу светлината.

— Сребро?

— Планирах да ти го подаря след празненството, но може да ти потрябва още сега. Само среброто има силата да умъртвява призраци.

— Благодаря, любов моя.

— Моля. Сега ми кажи, че Банко е мъртъв.

— Мъртъв е.

— Добре. Ще скърбим по-късно. Сега ще се върнем при другите и ти ще обясниш, че изпълнението отпреди малко е наша стара закачка. Да вървим.

В единайсет и десет Кейтнес още лежеше в леглото, а Дъф се беше облякъл и стоеше до кухненския плот. Направи си чай. Намери лимон в хладилника, но единственият чист нож беше пригоден по-скоро за издълбаване, отколкото за рязане на тънки резени. Дъф заби върха в кората и оттам пръснаха ситни капчици. В този час на нощта щеше да стигне до Бърта за по-малко от трийсет минути. Не бива да закъснява. Съдейки по поведението на Банко, той искаше да си излее душата, да се освободи от бремето на… на какво? На вината? Или просто да сподели какво знае? Банко не беше предводител, а последовател, изпълнител. Съвсем скоро Дъф щеше да узнае кои са другите замесени. Въоръжен с тези сведения, щеше да… Телефонът на стената до корковата дъска изведнъж наруши тишината.

— Звъни! — извика той.

— Чух, ще вдигна оттук! — отвърна Кейтнес от спалнята.

Тя имаше апарат във всяка стая: едно от нещата, които го караха да се чувства възрастен заедно с нея. С Мередит вероятно бяха малко старомодни, но смятаха, че един телефон е достатъчен за домакинството. Няма нищо лошо да се раздвижиш малко, за да вдигнеш.

Дъф взе кухненска кърпа и си избърса ръката. Заслуша се в гласа на Кейтнес, за да прецени какъв разговор води; кой й звъни в този късен час. Мередит, хрумна му неочаквано. Бързо отпъди нелепата мисъл. Второто предположение се загнезди по-продължително. Любовник. Друг любовник, по-млад. Или по-скоро ухажор, кандидат. Някой, който се спотайва на заден план, готов да се отзове, ако Дъф не задоволи потребностите й. Ето я причината за внезапния натиск от нейна страна. Дъф обаче не просто не се поддаде на ултиматума й. Опитът й да диктува условията пропадна. Тя се озова в губеща позиция и се видя принудена да отстъпи. Докато размишляваше, Дъф си даде сметка, че донякъде му се иска наистина да й се обажда ухажор. Странни същества сме ние, хората.

— Ще повториш ли? — помоли Кейтнес с делови, леко разтревожен глас. — Идвам веднага. Обади се на другите.

Определено я търсеха по служба. Навярно от групата за оглед.

Дъф чу как тя трескаво започна да се облича в спалнята. Надяваше се местопрестъплението да не е по пътя към Файф, за да не се налага да я кара дотам. Усети щипане по опакото на дланта си. Облиза мястото, докато гледаше лимона. Сокът беше потекъл по едно от ожулванията, получени, когато плонжира върху асфалта по време на злополучната акция срещу „Норс Райдърс“. Дъф постоя така две-три секунди, после издърпа ножа от лимона и пак го заби: този път отривисто и бързо. Пусна ножа мигновено и си дръпна ръката, но пак усети щипане. Излизаше, че е невъзможно. Няма начин да намушкаш някого, без да те опръска кръв — колкото и бързо да си дръпнеш ръката.

Кейтнес влезе с тежки стъпки в кухнята. Носеше черно лекарско куфарче.

— Станало ли е нещо? — попита Дъф, като видя изражението й.

— Обадиха се от Главното. Заместникът на Макбет от Спецотряда…

— Банко? — Дъф усети как гърлото му се стяга на възел.

— Да. — Тя издърпа едно чекмедже. — Намерили са го близо до моста „Кенет“.

— Как така намерили? В смисъл…?

— Да. — Тя ровеше припряно.

— Как… — Напираха твърде много въпроси и Дъф безпомощно се хвана за главата.

— Още не знам, но полицаите на мястото казаха, че колата му е направена на решето. А главата му я няма.

— Какво означава „няма я“? Отсекли ли са я?

— Ще стане ясно. — Кейтнес извади чифт бели латексови ръкавици от чекмеджето и ги пъхна в куфарчето. — Ще ме закараш ли?

— Нали ти казах, имам среща…

— Не каза къде точно. Щом ще те забавя…

Той пак погледна ножа.

— Ще дойда с теб — заяви. — Ще дойда, разбира се. Оглавявам „Убийства“. Този случай е по-важен от другите ми ангажименти.

Дъф се обърна и запрати ножа с всичка сила в корковата дъска. Той се превъртя оборот и половина около оста си, дръжката му се удари в дъската и ножът издрънча върху кухненския под.

— Какво се опитваш да направиш? — попита Кейтнес.

Дъф се взираше замислено в ножа.

— Нещо, което се постига с усилени тренировки. Да вървим.