Ю Несбьо
Макбет (34)

Трийсет и четвърта глава

В шест без пет Макбет влезе в хотела към „Обелиска“ и се отправи към рецепцията. В просторното лоби видя само портиер, две-три пикола и трима администратори в черни костюми, които разговаряха полугласно подобно на погребални агенти. Затварянето на казиното очевидно бе ударило тежко и хотелиерския бизнес.

Без да се бави, Макбет се отправи към асансьора. Кабината чакаше отворена. Влезе и натисна копчето за двайсетия етаж. Стисна зъби и издуха поетия въздух, за да уравновеси налягането. „Най-бързият асансьор в страната“ — тръбеше шумна реклама. Навярно целяха да впечатлят провинциалистите. Дръжката на куфара се хлъзгаше в ръката му. Защо онзи злощастен комарджия Колъм бе решил да носи бомба именно в куфар с толкова фрапантен десен?

Вратите на асансьора се разтвориха и той слезе. От чертежа на сградата знаеше, че стълбите към специалното помещение са отляво. Изкачи петнайсетте стъпала и се придвижи по къс коридор до единствената врата на етажа. Вдигна ръка да почука. Спря, огледа пръстите си. Забелязваше ли леко потреперване, онова потреперване, за което ветераните разправяха, че получаваш след около седем години в Спецотряда? Треморът на седмата година. Не виждаше нищо подобно. Твърдяха, че било по-лошо, ако не се появи. Липсата му подсказвала, че е време да напуснеш Отряда.

Макбет почука.

Чу стъпки.

И собственото си дишане.

Не носеше оръжие. Знаеше, че със сигурност ще го претърсят, и не виждаше смисъл да ги изправя на нокти. Все пак идваше на бизнес среща, не на война. Повтори си наум: ще съобщи, че ще се кандидатира за кмет, ще връчи куфара в знак на признателност за направени и бъдещи услуги. Това обяснение за внезапния подарък би трябвало да бъде достатъчно правдо… Как беше думата?

— Вие ли сте господин Макбет? — попита младеж в бели бричове за езда и с ръкавици.

— Да.

— Влезте, моля. — Момчето се отмести.

От помещението се откриваше широка панорама. Дъждът беше спрял и на запад, зад „Инвернес“, следобедното слънце бе обагрило в оранжево долния ръб на тънката облачна покривка. Макбет плъзна поглед над пристанището на юг и фабричните кули на изток.

— Господин Хенд предупреди, че ще закъснее мъничко — съобщи младежът. — Ще донеса шампанско.

Вратата щракна меко и Макбет остана сам. Настани се в едно от кожените кресла до кръгла маса с плексигласов плот. Господин Хенд. Колко подходящо.^[1]

Макбет си погледна часовника. От мига, когато в джипа на Спецотряда и в присъствието на Ситон издърпа металния щифт и активира обратното броене, бяха изминали точно три минути и трийсет и пет секунди. До детонацията оставаха двайсет и две минути и шестнайсет секунди.

Той стана, отиде до големия кафяв хладилник до стената и го отвори. Оказа се празен. Както и гардеробът. Надникна в спалнята. Никакви следи от човешко присъствие. Тук не живееше никой. Върна се и седна в коженото кресло.

Двайсет минути и шест секунди.

Опитваше се да не мисли, но мислите сами прииждаха.

И му повтаряха, че времето изтича.

Че мракът се сгъстява.

Че смъртта приближава.

Макбет дишаше дълбоко и спокойно. И какво, ако смъртта го сполети сега? Краят, разбира се, би бил нелеп, но нима всеки край не е нелеп посвоему? Прекъсват ни посред разказ за нас и разказът ни увисва във въздуха — без смисъл, без завършек, без последно действие, в което да настъпи развръзката. Кратко ехо от последната, недоизречена дума и ти си забравен. Забравен, безвъзвратно забравен, дори най-грамадната статуя не може да промени този факт. Онзи, който си бил, онзи, който всъщност си бил, изчезва по-бързо от концентрични кръгове, образували се във вода след хвърлен камък. И какъв е бил смисълът на това кратко, преждевременно прекъснато гостуване? Да играеш възможно по-добре, да се възползваш от развлеченията и удоволствията, предложени ти от живота, докато той все още продължава? Или да оставиш следа, да промениш поетия курс, да направиш света малко по-добро място, преди неизбежно да го напуснеш? Или смисълът е да продължиш човешкия род, да създадеш малки същества, по-пригодени за този живот, с надежда един ден човекът да се превърне в полубожеството, за което се мисли? Или смисъл просто няма? Навярно ние не сме нищо повече от изречения, изтръгнати от нескончаем, хаотичен брътвеж: всички каканижат и никой не слуша, а накрая най-лошото ни предчувствие се оправдава — ние сме сами. Съвсем сами.

Седемнайсет минути.

Сам. После Банко се появи и го отведе със себе си, приобщи го към семейството си. А сега Макбет се отърва от него. Отърва се от всички. И пак остана сам. Той и Лейди. За какво му беше всичко това? Искаше ли го изобщо? Или искаше да го даде на някого? Заради нея ли го правеше? Заради Лейди?

Четиринайсет минути.

Наистина ли си въобразява, че ще трае дълго? Не е ли всичко това крехко като психиката на Лейди, не е ли обречено да рухне — империята, която се опитват да построят? Не е ли въпрос на време да се сгромоляса? Вероятно да. Но какво друго имаме ние, хората, освен време, малко време, смазващата преходност на реалността?

Единайсет минути.

Къде се бави Хеката? Вече не разполага с време да отнесе куфара до пристанището и да го запокити в морето. Другата възможност е да го пусне под някой капак на канализационна шахта, но посред бял ден рискува минувачите да го разпознаят — след последните новинарски емисии и вестникарски заглавия стана публична личност.

Седем минути.

Макбет реши. Хеката не се ли появи до две минути, си тръгва. И оставя куфара тук с надежда Хеката да влезе, преди бомбата да е избухнала.

Пет минути. Четири минути.

Макбет стана, отиде до вратата и започна да слухти.

Нищо.

Три минути и половина.

Крайно време да се оттегли.

Хвана дръжката и я натисна. Дръпна. После по-силно. Не успя да отвори. Беше заключен.

— Значи смятате, че сте станали жертва на измама, сър, така ли? — Лейди стоеше до масата с рулетка.

Повикаха я, защото един от посетителите вдигна скандал. Човекът, не съвсем трезвен, все пак не можеше да се нарече и пиян. Кариран, намачкан костюм. Беше повече от очевадно, че е бивш клиент на „Обелиска“ и идва от селски район.

— И още как! — отвърна той, докато Лейди оглеждаше игралата зала.

И тази вечер гъмжеше от народ. Налагаше се да назначи допълнителен персонал. На бара спешно им трябват още двама.

— Топчето спря три пъти подред върху 14. Каква е вероятността това да се случи?

— Същата, каквато е и вероятността да спре върху 3, 24 или 16 — отвърна Лейди. — Едно към петдесет хиляди. Такава е вероятността и за които да е други три произволни числа.

— Но…

— Сър — усмихна се Лейди и дискретно докосна ръката му, — някога съветвали ли са ви при бомбардировка да се скриете във вече издълбан кратер, защото вероятността втора бомба да улучи същото място, е съвсем незначителна? В такъв случай, значи сте станали жертва на измама. Но тук, в „Инвернес“, ние не си служим с лъжи. Тя му подаде жетон. — Вземете си питие от бара за моя сметка. Само ви моля да помислите върху думите ми. Ще се убедите в тяхната логика и после пак ще поговорим, става ли?

Клиентът леко наведе глава назад и я огледа. Взе жетона и се отправи към бара.

— Лейди.

Тя се обърна. Над нея се извисяваше грамадна широкоплещеста жена. Или мъж.

— Господин Хенд иска да говори с вас. — Жената мъж кимна към възрастен господин, застанал няколко метра по-нататък.

Беше облечен в бял костюм, имаше тъмна, видимо боядисана коса и се подпираше на позлатен бастун, докато любопитно оглеждаше кристалния полилей.

— Дайте ми само две минутки… — усмихна се Лейди.

— Господин Хенд е известен и под псевдоним. Започва пак с буквата Х.

Лейди се сепна.

— Но предпочита името Хенд — добави с усмивка жената мъж.

Лейди тръгна към стареца.

— „Бакара“^[2] или „Бохемия“? — попита той, без да откъсва поглед от полилея.

— „Бохемия“ — отвърна тя. — Както вероятно сте установили, този представлява умалено копие на полилея от двореца „Долмабахче“ в Истанбул.

— Уви, не съм ходил там, госпожо. Но веднъж посетих параклис в малко градче в Чехословакия. След епидемията от чума се натрупали толкова много скелети, че нямало къде да ги погребат. Възложили на местен едноок монах да се заеме с проблема. Той решил да ги използва за декорация на параклиса. Там виси прекрасен полилей, изработен само от черепи и кости. Някой ще го сметне за неуважително към покойниците. Аз съм на обратното мнение. — Старецът свали очи от полилея и погледна Лейди. — Нима за живите има по-голям подарък от безсмъртието; да си полезен дори и мъртъв, госпожо? След края на земния си път да се превърнеш в коралов риф. Или в полилей. Или в легенда, в пътеводна звезда, каквато би бил един преждевременно загинал полицейски директор, който остава в паметта на народа като добър човек и безкористен лидер. Особено ако си е отишъл твърде рано и не са разобличили колко корумпиран властолюбец е бил всъщност. Според мен ни трябват именно такива мъртъвци, госпожо. Дано навремето едноокият монах е получил признателността, която е заслужавал.

Лейди едва преглътна. Обикновено съзираше в човешките очи нещо, което да й подскаже скритите помисли на събеседника си, и умееше да го използва. Зад погледа на този мъж обаче тя не откри нищо. Все едно се взираше в очите на слепец.

— С какво мога да ви услужа, господин Хенд?

— Както ви е известно, в момента трябва да съм на среща с вашия съпруг. Той седи в луксозна хотелска стая в очакване да ме убие.

Лейди усети как трахеята й се стяга на възел. Понечеше ли да каже нещо, гласът й щеше да излезе висок и писклив. Затова предпочете да мълчи.

— Ала понеже не виждам с какво бих бил полезен мъртъв, реших да вразумя по-разумния от двама ви.

Старецът кимна и се усмихна благо и леко печално подобно на мъдър дядо. На човек, който я разбира и й казва, че е излишно и безсмислено да се опитва да отрича.

— Да поговорим тогава — покашля се Лейди. — Ще ми е нужно питие. Какво да ви предложа?

— Мръсно мартини — ако барманът може да го приготвя.

— Елате.

Отидоха до бара. Там се виеше опашка. Лейди си проправи път, мина зад плота, извади две високи чаши, наля първо джин, после вермут и се зае да разбърква коктейлите върху по-ниския плот. След по-малко от минута се върна и подаде на стареца едната чаша.

— Дано ви е достатъчно мръсно.

Той отпи.

— Идеално. Ако не греша, сте добавили още някаква специфична съставка.

— Цели две. Рецептата е моя. Оттук, моля.

— И какво съдържа коктейлът?

— Фирмена тайна. Нормално е всеки коктейл да носи почерка на заведението, където се предлага.

Лейди въведе стареца в празно сепаре в дъното на ресторанта.

— Човек с моето положение, естествено, уважава желанието на другите бизнесмени да защитават фирмените си тайни. — Хеката изчака жената мъж да му поднесе стол. — Затова моля за извинение, че разкрих друга ваша фирмена тайна: желанието ви да превземете моя град. Уважавам амбициите ви, но имам други планове.

Лейди отпи глътчица от коктейла си.

— Ще убиете ли мъжа ми?

Хеката не отговори.

Тя повтори въпроса.

Макбет се взираше във вратата. Устата му пресъхна. Заключен. Струваше му се, че чува как бомбата цъка зад гърба му. Тази врата беше единственият изход от помещението. Преди акция винаги изучаваше подробно чертежите на сградата. Намираше се на двайсетия етаж. Под прозореца нямаше друго, освен асфалт.

Заключен. Уловен в капан. В капана на Хеката. В собствения си капан.

Вдиша през устата и се опита да овладее връхлитащата го паника.

Погледът му зашари трескаво наоколо. Нямаше къде да се скрие. Бомбата беше прекалено мощна. Очите му пак се върнаха върху вратата. Върху врътката под дръжката.

Врътка… Макбет издиша с продължително съскане. Какво облекчение! Мамка му, ума си ли беше изгубил? Напуши го смях. Най-нормалното нещо на света е хотелска врата да се заключи, когато я хлопнеш! По дяволите, та нали и той живее в хотел! Завърташ врътката и вратата се отваря.

Протегна ръка. Поколеба се. Защо ли нещо му подсказваше, че не е толкова просто? Че никога не е толкова просто, че от капана измъкване няма; че е осъден да хвръкне във въздуха?

Хвана врътката. Пръстите му се хлъзгаха от пот. Завъртя я.

Натисна дръжката.

Вратата се отвори.

Макбет излезе. Хукна надолу по стълбите, после по коридора; не спираше да ругае.

Застана пред асансьора и натисна копчето.

На таблото се изписа, че кабината потегля от първия етаж.

Макбет си погледна часовника. Две минути и четирийсет секунди.

Асансьорът приближаваше. Какво се чува? Дрънчене на чаши, гласове? Дали в асансьора се возят хора? Ами ако оттам изскочи Хеката? Вече няма за кога да се връща в апартамента, за да говорят.

Макбет хукна към аварийното стълбище. Според чертежите — наляво, зад ъгъла.

Наистина се оказа там.

Бутна вратата към стълбището, но чу мелодичен звън: асансьорът спря на етажа. Затаи дъх и замръзна, подпирайки открехнатата врата.

Гласове. Два млади високи гласа.

— Не схващам…

— Господин Хенд няма да дойде. Нареди да задържим госта вътре за половин час. Дано обича шампанско.

Трополене на маса върху колелца.

Макбет се шмугна, затвори вратата и хукна надолу по стълбите.

Спря на осемнайсетия етаж.

Лейди кимна. Стараеше се да диша.

— Но друг път ще го убиете?

— Зависи. Ябълков сок ли сте добавили?

— Не. От какво зависи?

— Дали замъгляването на съзнанието е само временно. Май и двамата сте спрели да използвате продуктите ми. Вероятно така е най-добре за всички.

— Няма да го убиете, защото ви е нужен като директор на полицията. Веднъж вече сте разкрили плановете му и очаквате да му е обеца на ухото. За да бъде дресирано, кучето трябва да си получи наказанието след проявено непослушание.

Старецът се обърна към жената мъж.

— Сега разбираш ли защо ти казах, че тя е по-умната от двамата?

— Какво искате от мен, господин Хенд?

— Да няма джинджифил? Не ми отговаряйте. Щом рецептата е тайна, дори да ми отговорите, няма да повярвам. Исках само да заостря вниманието ви защо предпочетох да избера вас. Или се подчинявате и аз ще защитавам Макбет срещу всичко, заплашващо да го уязви, и той ще стане вашият Титон, или отказвате да се подчините и аз ще умъртвя и двама ви, както се приспиват кучета, неподдаващи се на дресировка. Огледайте се, Лейди. Дайте си сметка колко много можете да изгубите. Имате всичко, за което сте мечтали. Не ламтете за повече. Като заговорихме за рецепти, твърде големите мечти са сигурна рецепта за нещастие. — Старецът гаврътна остатъка на екс и остави чашата върху масата. — Сложили сте черен пипер. Това е едната тайна съставка. Коя е другата?

— Кръв.

— Сериозно? — Той се подпря с две ръце на бастуна и се изправи. — Човешка ли?

Тя сви рамене.

— Има ли значение, щом рецептата ви допадна?

Старецът се засмя.

— При други обстоятелства с вас можехме да станем страшно добри приятели, Лейди.

— В някой друг живот.

— В друг живот, моя Лилийке. — Той тракна два пъти с бастуна по пода. — Не ни изпращайте.

Лейди задържа усмивката си, докато той се изгуби от полезрението й. После се задъха панически, помещението се завъртя пред очите й и тя стисна подлакътника. Лилийке. Той знаеше. Откъде, откъде бе научил?

Осемнайсетият етаж.

Макбет си погледна часовника. Оставаше една минута. Тогава защо спря? Двамата младежи най-вероятно карат масичката на колелца към стаята, където допреди малко седеше той. Когато бомбата избухне, ще се намират вътре. Е, и? Нали са хора на Хеката? И следователно негови съучастници. Какъв тогава е проблемът? Никой в този град не е невинен. Тогава защо тази мисъл се стрелна през ума му точно сега? От някаква реч ли я е запомнил? Написана от Лейди и изнесена от него пред публика? Или мисълта е още по-стара, от времето, когато след завършването на Академията положиха клетва? Или датираше от още по-отдавна? От Банко ли я беше чул? Не си спомняше точно какво гласи тя… Само, че…

Мамка му, мамка му!

Петдесет секунди. Макбет хукна.

Нагоре.