Ю Несбьо
Макбет (40)

Четирийсета глава

Дъф седеше на дивана в дневната на Туртел и слушаше съсредоточено. Четиримата гледаха напрегнато кмета, притиснал телефонна слушалка към ухото си. До полунощ оставаха две минути. Налягането се увеличи. Отвън се носеше глух грохот на наближаваща буря. Скоро градът щеше да си плати за горещия ден. Кметът отговаряше на събеседника си едносрично само с „да“ и „не“. Накрая затвори.

Премлясна, все едно чутото трябваше да бъде сдъвкано и преглътнато.

— Е? — нетърпеливо попита Малком.

— И добри, и лоши новини. Първо добрите. Съдията от Върховния съд Арчибалд твърди, че въз основа на наличните доказателства сигурно ще успеем да издействаме федерална заповед за арест на Макбет. В такъв случай тук ще изпратят федерална полиция.

— А лошите? — настоя да узнае Малком.

— От политическа гледна точка въпросът е деликатен и ще отнеме време. Никой няма желание да вписва в биографията си арест на полицейски директор, ако впоследствие обвиненията срещу него не издържат в съда. Всъщност ние разполагаме конкретно с едно радиоинтервю с Ленокс, който признава съучастничество в убийство. На Арчибалд му трябва малко време да обработи колегите си. В най-добрия случай заповед ще има най-рано утре следобед.

— Е, значи утре всичко ще се реши — заключи Кейтнес. — Трябва само да устискаме тази нощ и няколко часа утре.

— Така изглежда — кимна Малком. — Жалко, че обстоятелствата не предразполагат към празнуване.

— Напротив — възрази Туртел и се обърна към икономката си, току-що влязла в дневната. — По време на войната, колкото повече загинали имаше в битката, толкова по-бурно празнувахме победите. Шампанско, Агнес!

— Веднага, сър. Търсят ви по другата линия.

— Каси ли? — Туртел грейна.

— Уви, не, сър. Господин Макбет.

Спогледаха се.

— Прехвърли обаждането тук — нареди Туртел.

Макбет се облегна на стола със слушалка, притисната към ухото. Загледа се в тавана, в острия златен шип на кристалния полилей в празната игрална зала.

Макбет беше сам. Вярно, чуваше как Ситон и Улафсон се трудят над монтажа горе на мецанина, но въпреки това беше сам. Защото Лейди я нямаше.

Заловиха се за работа още щом пристигнаха от Главното управление. Отне им половин час да изведат всички играчи от казиното и гости от ресторанта. Постараха се да запазят приятелския тон, но се налагаше да прекратят започнати игри, да осребрят жетони, а някои гости настояха да си допият питиетата, независимо от уверенията, че няма да ги плащат. Последните останали в залата възроптаха, задето ги гонят в събота вечер, и се наложи буквално да ги избутат навън. Лейди, разбира се, би се справила с положението много по-изискано. Макбет изпрати Джак да я доведе, но служителят се върна без нея. Какво пък, нека поспи. Очертаваше се дълга битка. Издигнаха барикади пред прозорците и монтираха картечниците „Гатлинг“ в двата края на мецанина.

— Туртел е на телефона — обади се кметът с пресилено спокоен глас.

— Добър вечер, кмете. Всичко наред ли е?

— Жив съм.

— Добре, добре. Радвам се, че успяхме да те спасим от покушението. Зад него, подозирам, стои Хеката. Съжалявам, задето шофьорът ти се прости с живота си. И задето Ленокс явно е получил замъгляване на съзнанието от травма, която си навлече сам.

Туртел се засмя сухо.

— С теб е свършено, Макбет, нали знаеш?

— Напоследък се струпаха доста тревожни събития, не намираш ли, господин Туртел? Експлозии, улични престрелки, атентати срещу полицейски директори и кметове. Обаждам се, защото смятам, че е нужно незабавно да обявиш извънредно положение.

— Забрави, Макбет. Предстои да бъде издадена федерална заповед за ареста ти.

— Подкрепление от Капитол ли си извикал? Очаквах го. Заповедта ще бъде факт чак след като поема управлението на града, а тогава ще бъде твърде късно, защото ще се ползвам с имунитет. Директорът Кенет беше много по-далновиден, отколкото са склонни да му признаят.

— Искаш да управляваш града като диктатора Кенет ли?

— В тази буря е най-добре руля да държи по-силна ръка от твоята, Туртел.

— Ти си луд, Макбет. И защо ми е, за бога, да обявявам извънредно положение и да ти преотстъпвам властта?

— Защото държа копелето ти и не изпълниш ли исканията ми, ще му отрежа главата.

Макбет чу как Туртел си пое дъх.

— Не си лягай, Туртел. Давам ти няколко часа да съставиш и подпишеш указ за извънредно положение. Трябва да влезе в сила утре преди изгрев-слънце. Не чуя ли да обявят по радиото извънредното положение, преди първият слънчев лъч да е влязъл в очите ми, Каси умира.

Мълчание. Макбет имаше чувството, че Туртел не е сам. По думите на Ситон четирима души им бяха попречили да довършат започнатото в болница „Сейнт Джорди“. Дъф, Малком, Кейтнес и някакъв младеж.

— И как смяташ да се измъкнеш безнаказано, ако убиеш сина ми, Макбет?

Макар и суров, тонът не можеше да прикрие напълно безпомощността му. Макбет се оказа неподготвен за толкова болезнено отчаяние. Побърза обаче да се отърси от обзелата го мекушавост. Треперещият глас на кмета потвърди надеждите му: Туртел беше готов на всичко, за да спаси момчето.

— Както споменах, ще имам имунитет. Ще намеря начин, господин кмете.

— Дори да избегнеш съда, как ще приспиш съвестта си? Превърнал си се в чудовище, Макбет.

— Ние, хората, не ставаме такива или онакива. Винаги сме си едни и същи, Туртел. Ти, например, винаги ще си склонен да продадеш услугите и душата си на онзи, който ти предложи най-голямата сума.

— Не чуваш ли гръмотевиците отвън, Макбет? Как изобщо все още вярваш, че в такава ситуация в този град на разсъмване ще грейне слънце?

— Вярвам, защото така съм разпоредил, Туртел. Ако не си вярващ, нека календарът за изгрева бъде твоето пътно разписание. Дотогава…

Макбет затвори. Светлината играеше в кристала отгоре. Значи той се движеше. Или заради издигащия се нагоре топъл въздух, или заради недоловими вибрации по земята, или просто светлината се бе променила. Имаше, разбира се, и четвърта възможност. Самият Макбет да се движи. Да вижда нещата от малко по-различен ъгъл. Извади сребърния кинжал. Не беше най-ефективното оръжие срещу танкове и дебела кожа, но Лейди се оказа права. Среброто гони призраците. Вече цяло денонощие не бе виждал нито Банко, нито Мередит, нито Дънкан, нито коленичилия младеж от „Норс Райдърс“. Макбет вдигна кинжала срещу светлината.

— Джак!

Не последва никаква реакция.

— Джак! — повиши глас той.

Все така нищо.

— Джак! Джак! — изрева Макбет неистово и гръмко, сякаш отвътре гърлото му се раздра.

Отвори се врата към залата.

— Викате ли ме, сър? — отекна гласът на Джак.

— Лейди все още ли не дава признаци на живот?

— Не, сър. Ще я събудите ли?

Макбет прокара пръст по върха на кинжала. Колко време изкара „чист“? Продължаваше ли да копнее по съня, по дълбокия, тъмен, безсънищен сън? Защо да не се качи в апартамента, да се сгуши до нея и да й каже „Махаме се оттук. Ти и аз отиваме някъде, където всичко това, «Инвернес», градът не съществува, където не съществува нищо, освен мен и теб.“ Тя го искаше колкото и той. Бяха се залутали, но трябваше да има път назад, начин да се върнат на мястото, откъдето тръгнаха. Имаше път, разбира се, просто Макбет не го виждаше в момента. Ще поговори с нея и тя ще му покаже откъде минава този път, както винаги бе правила. Тогава какво го спира? Какво е това странно предчувствие, което буди у него нежелание да се качи при нея, кара го да отлага, да продължава да седи в тази студена, празна зала, вместо да лежи в топлите прегръдки на любимата си?

Обърна се и погледна момчето. Ситон беше завързал сина на Туртел за лъскавия кол в средата на помещението. Дебела верига омотаваше издължения тънък врат на момчето. Приличаше на куче. На куче, легнало неподвижно на пода и устремило към Макбет молещи очи. Откакто дойдоха, не бе откъснало поглед от него.

Макбет се надигна от стола и ядосано възкликна.

— Да вървим да поговорим с нея, Джак.

Стъпвайки безшумно по дебелите килими, двамата се носеха като призраци по стълбите и коридора. Макбет се забави доста, докато намери ключа от връзката. Оглеждаше всеки ключ, сякаш съдържаше шифър, отговор на въпрос. Какво гласи този въпрос, Макбет не знаеше.

Отключи и влезе. Лампата в стаята беше угасена, но през пролука между завесите проникваше лунна светлина. Макбет спря и се ослуша. Гръмотевиците бяха замлъкнали. Цареше пълна тишина, всичко бе стаило дъх.

Кожата й беше съвсем бледа, направо безкръвна, клепачите — прозрачни. Косата лежеше разпиляна върху възглавницата като червено ветрило.

Той се приближи до леглото и сложи длан върху челото й. У нея още бе останала малко топлина. Върху кувертюрата отстрани имаше лист. Ето какво бе написала върху него Лейди:

„Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изгризе сетната частица

на срока ни. А всички наши «вчера»

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Фу, угасвай,

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

със много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…“^[1]

Макбет се обърна към застаналия на прага Джак.

— Тръгнала си е преждевременно.

— К… какво к… казахте, сър?

Макбет придърпа стол до леглото и седна. Не за да бъде близо до нея — тя вече не беше тук. Просто искаше да поседи.

Чу ужасения писък на Джак зад гърба си. И служителят бе видял спринцовката, стърчаща от ръката й.

— Да не е…

— Да. М-м-мъртва е.

— Откога…

— Отд-д-давна.

— Но аз говорих с…

— Тя започна да гасне от нощта, в която намери бебето в кутията от обувки, Джак. Известно време се преструваше на жива, но това са били предсмъртни конвулсии. Мислеше само за детето си. Смяташе, че за да го види пак, трябва да се пресели в отвъдното. Изгубихме я в мига, когато тя повярва на утешителната представа, че оттатък се срещаме с нашите любими хора.

Джак пристъпи крачка напред.

— Но вие не вярвате в това, нали?

— Не — когато слънцето грее от безоблачно небе. Ала ние живеем в град без слънце, където всяка утеха ни е насъщно нужна. Затова, общо взето, вярвам.

Макбет се учуди как така не изпитва нито печал, нито отчаяние.

Навярно защото отдавна знаеше, че всичко ще приключи по този начин. Знаеше го и си затваряше очите. Сега не изпита нищо друго, освен празнота. Самотен пътник седи в чакалня посред нощ. Влакът, с който ще пътува, е обявен, но не пристигна. Какво прави в такъв случай пътникът? Чака. Стои на едно място, примирява се със закъснението и чака влакът да дойде.

Макбет вдигна листа.

„… пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни.“