Ю Несбьо
Макбет (43)

Четирийсет и трета глава

В далечината забиха църковни камбани. Едноокото момче стоеше в чакалнята на Централната гара, загледано към дневната светлина навън. Гледката беше странна. От мястото си в чакалнята Бърта винаги бе закривала изгледа към „Инвернес“, а сега старият локомотив пронизваше фасадата на казиното в ниското. Дори под острата слънчева светлина момчето виждаше включените буркани на паркираните полицейски коли и мигащите светкавици на медийните фотографи. Пред загражденията на Работническия площад се беше струпал народ. От време на време зад прозорците на казиното проблясваше светлина. Навярно криминалните експерти снимаха мъртвите.

Явно всичко бе приключило.

Момчето се обърна и тръгна по коридора. Приближавайки стълбите към тоалетната, чу нещо. Тихо, непрекъснато скимтене като от куче. И преди беше чувал този звук: разорен наркоман, който не си е взел дозата. Надникна над ръба на парапета. Долу, в зловонния мрак, проблеснаха светли дрехи. Момчето понечи да продължи, ала го спря вик:

— Почакай! Не си отивай! Имам пари!

— Sorry, дядка. Нямам дрога, пък и не вярвам да имаш пари. Сносен ти ден.

— Имам окото ти!

Момчето се закова намясто. Върна се до парапета. Вторачи се надолу. Гласът. Възможно ли бе това да е… Отиде до стълбите, огледа се. Нямаше никого. Спусна се към влажния усоен мрак. С всяко изминато стъпало смрадта се усилваше.

Мъжът лежеше проснат върху прага на мъжката тоалетна. Беше облечен в нещо, някога навярно било бял ленен костюм, сега превърнат в напоени с кръв парцали. Мъжът можеше да се опише по същия начин: парцаливи, окървавени остатъци. От челото му под тъмния перчем стърчеше триъгълно парче стъкло. На земята лежеше бастун с позлатена дръжка. Беше същият. Онзи, когото момчето бе търсило толкова дълги години. Хеката. Очите на момчето постепенно привикнаха към тъмнината и то забеляза зееща рана — коремът и гърдите бяха разпорени. Оттам течеше кръв, но не много. Явно изтичаше последната. След поредната блъвнала струя, преди раната отново да се напълни, момчето видя бледорозовите слузести вътрешности.

— Сложи край на мъките ми — простена старецът. — И ще вземеш парите от вътрешния ми джоб.

Момчето го гледаше. Пред него стоеше мъжът от всички негови сънища и фантазии. По отпуснатите бузи на стареца се стичаха сълзи от болка. При желание момчето можеше да извади швейцарското ножче, с което си стриваше праха, онова, с късото острие — навремето с него си извади сам окото — и да прониже стареца. В този акт би имало нещо дълбоко символично.

— Стомаха ти ли са пробили? — попита момчето и бръкна под сакото на ранения. — Да не би в раната ти да влиза стомашна киселина? — Надникна в портфейла.

— Побързай! — проплака старецът.

— Макбет е мъртъв — осведоми го момчето и небрежно преброи банкнотите. — Според теб светът ще стане ли по-добър?

— Какво?

— Които дойдат след Макбет, ще бъдат ли по-добри, по-справедливи, по-милосърдни? Имаме ли основания да вярваме в това?

— Стига си дрънкал, хлапе. Действай. Ако искаш, използвай бастуна.

— Щом смъртта е най-ценното за теб, Хеката, няма да ти я отнема, както ти постъпи с окото ми. И знаеш ли защо?

Старецът смръщи чело, вторачи се в момчето и по насълзените му очи то разбра, че го е познал.

— Защото вярвам, че ние, хората, имаме способността да се променяме към по-добро — отвърна момчето и пъхна портфейла в прокъсания си джоб. — Затова, убеден съм, наследниците на Макбет ще се малко по-добри. Напредъкът ще е малък, но все някакъв. Ще са малко по-хуманни. Не е ли странно, впрочем, че използваме точно тази дума, хуманен, тоест човечен, като синоним на добър и милосърден? — Момчето извади швейцарското ножче и разгъна острието. — При положение че знаем какво са си причинявали хората?

— Тук — простена старецът и посочи врата си. — Бързо.

— Спомняш ли си как ме накара сам да си избода окото?

— Какво?

Момчето пъхна дръжката на ножа в ръката на стареца.

— Сега и ти го направи сам.

— Но нали каза… да сме по-човечни… не мога… моля те!

— Напредваме стъпка по стъпка. — Момчето стана и се потупа по джоба. — Усъвършенстваме се, но няма как да станем светци за една нощ.

Стенанията го следваха през цялата чакалня, чак докато излезе под сияйната слънчева светлина.