Ю Несбьо
Макбет (20)

Двайсета глава

В четвъртък преди обяд Файф се къпеше в слънчева светлина.

Дъф плуваше с дълги, бавни загребвания. Пореше тежката студена вода на езерото.

Дълго бе предпочитал солената вода във фиорда в града. Там се плуваше по-лесно. Всъщност странно, защото Дъф знаеше, че солената вода има по-голяма подемна сила, следователно и по-голяма плътност от сладката. Би следвало да е и по-тежка. И въпреки това доскоро предпочиташе фиорда, който на всичкото отгоре беше леденостуден и толкова замърсен, че при всяко излизане се чувстваше изцапан. Сега обаче беше чист. Стана рано, направи гимнастика върху паркета до леглото в гостната, приготви закуска за семейството, изпя песен за Малкия рожден ден на Юън, закара децата на училище и после заедно с Мередит се разходиха до езерото — едва на километър от къщата. Тя му разказа колко ябълки се очертава да има тази година и че дъщеря им получила първото си любовно писмо, за голямо нейно разочарование — от три години по-малко момче. За рождения си ден искала китара. Юън пък се сбил в училищния двор и се прибрал със забележка. С мама се разбрали да каже на татко днес след вечеря. Дъф попита това отлагане не му ли причинява още по силен стрес.

— Вече и аз не знам стресиран ли е, или весел — усмихна се Мередит. — Счепкали се с момче от горен клас. По думите на Юън големият ритнал Петер фъстъка.

— Кой?

— Най-добрият приятел на Юън.

— А, вярно. — Дъф чуваше името за пръв път.

— Юън съжалява за постъпката си, но твърди, че бил длъжен да защити приятеля си. На негово място ти си щял да постъпиш точно така. Сигурно сега тръпне в очакване как ще реагираш.

— Значи ще се опитам хем да не го насърчавам да се бие, хем да не му смачкам самочувствието. Ще порицая поведението му, но ще похваля чувството му за приятелска солидарност. Ще го убедя, че вместо да враждува, е по-добре човек да направи първата крачка към одобряването, нали?

— Отлично решение.

С Мередит се потопиха във водата и Дъф реши никога повече да не плува другаде, освен в малкото им езеро във Файф.

— Ето я — изпухтя зад него Мередит.

Дъф се обърна по гръб, за да я вижда. Загреба с ръце и се изтласка с крака. Под водата тялото му изглеждаше бледо и леко зеленикаво, докато нейното, дори на тази светлина, беше златистокафяво. Той прекарваше твърде много време в града, трябваше му повече слънце.

Тя го задмина и се покатери на скалата.

Не беше обикновена скала, беше тяхната скала. Тук в един летен ден преди единайсет години бе зачената дъщеря им. Тогава се разходиха до Файф, за да се откъснат за малко от града, и съвсем случайно попаднаха на това езеро. Спряха наблизо, защото Мередит забеляза изоставена ферма, която й се стори много китна. После видяха отблясъци на вода, слязоха и след десет-петнайсет минути ходене пеша намериха езерото. Единствените живи същества наоколо бяха няколко крави. Двамата доплуваха до малкото островче, където нямаше почти никаква вероятност някой да ги види. Месец по-късно Мередит му съобщи, че е бременна, и опиянени от щастие, двамата се върнаха тук, купиха къщата между езерото и главния път, а след като се роди и второто им дете, Юън, купиха и мястото до езерото, където имаше и не твърде добре оборудвана сауна.

Дъф се покатери на скалата до Мередит. Оттам се виждаше червената дървена къщичка.

Изтегна се по гръб върху нажежения камък. Затвори очи и усети приятен гъдел по тялото си. Помисли си, че понякога си струва да изтърпиш студа, та после да изпиташ удоволствие от топлината.

— Прибра ли се, Дъф?

… че когато изгубиш нещо и пак го намериш, му се радваш още повече от преди.

— Да — отговори той.

Сянката й надвисна над него.

Докато се целуваха, той се питаше защо чак сега, а не по-рано, усеща, че женски устни, напоени със сладка вода, са по-вкусни от устни, попили солена. Навярно организмът подсказва, че сладката вода е годна за пиене, а солената — не.

После, докато лежаха прегърнати и потни от слънце и любовни ласки, той й каза, че се налага да отскочи до града.

— Добре. Супата ще е готова както обикновено.

— Ще гледам да се прибера навреме. Само искам да взема подаръка на Юън от чекмеджето в кабинета ми.

— Шпионската дегизировка, която той си пожела?

— Да. Имам да уредя и един въпрос. Не ми се ще да го отлагам повече.

Тя плъзна показалец по челото и носа му.

— Сега ли възникна този въпрос?

— Сега назря, но отдавна трябваше да го уредя.

— В такъв случай — пръстът й, който го познаваше толкова добре, погали устните му — постъпи както смяташ за редно. Ще те чакам тук.

Дъф се надигна на лакът и я погледна.

— Мередит?

— Да?

— Обичам те.

— Знам, Дъф. Просто напоследък го беше забравил.

Той се усмихна. Отново целуна мокрите й устни и стана. Засили се да скочи във водата, но в последния момент се отказа.

— Мередит?

— Да?

— Юън каза ли кой кого е набил?

— От администрацията на директора не обясниха ли защо се налага да ги транспортираме до клуба им? — попита шофьорът.

Надзирателят погледна връзката ключове, за да намери нужния за следващата килия.

— Срещу тях няма категорични доказателства. Липсват безспорни данни в подкрепа на подозренията, съответно — и основание да ги държим още в ареста.

— Какви подозрения, бе? На това подозрения ли му викат вече! Целият град знае, че онази пратка е била за „Норс Райдърс“ и че пак те стоят зад убийството на полицая и сина му. Не питам обаче защо ги пускат — такива абсурди вече не ми правят впечатление — а защо не ги оставим да се прибират сами. Когато возя затворници, обикновено ги транспортирам от един затвор в друг. Това да не е такси, че да ги караме чак до дома им!

— Нямам представа — отвърна надзирателят и отключи. — Ей, Шон! Ставай от нара. Прибираш се при жената и щерката!

— Да живее Макбет! — чу се от килията.

Надзирателят поклати глава и се обърна към шофьора.

— Докарай буса пред изхода. Там ще ги качим. Ще ви придружават и двама въоръжени полицаи.

— Защо? Нали момчетата вече са свободни?

— От администрацията на директора искат да са сигурни, че няма да създават проблеми по пътя.

— Може ли да им сложа гривни на краката?

— По правилник не е разрешено, но постъпи както прецениш. Айде бе, Шон! Вържи ги най-сетне тия обувки, нямаме цял ден!

— Ама ти сериозно ли? Да не би добрите времена на Кенет да се завръщат?

— Хехе, рано е да се каже, но има такива изгледи.

— Проблемът на Макбет са неразкритите полицейски убийства. Не се ли справи бързо, ще му припари под краката.

— Днес по радиото Кайт го нарече пълно бедствие. — Надзирателят изимитира характерното произношение на журналиста и шофьорът се разсмя.

После обаче видя татуировката върху челото на арестанта и потръпна.

— Транспорт на говеда — промърмори той, докато надзирателят тикаше мъжа в желаната посока.

Дъф се отби в кабинета си, взе подаръка за Юън и бързо излезе. В криминалистиката на третия етаж му казаха, че Кейтнес е в тъмната стаичка в гаража. Дъф слезе с асансьора и си отключи. Преди време — тогава Кейтнес живееше със съквартирантка — Дъф убеди портиера колко удобно е да му даде ключ за гаража, където се помещаваха стрелбище за балистични експерименти, химическа лаборатория, тъмна стаичка за проявяване на снимки от местопрестъпленията плюс площадка, където оставяха по-едри обекти за криминалистична експертиза, обикновено автомобили. След работно време почти никой не изгаряше от желание да продължи да кисне в усойното мазе. Тогава криминалистите обикновено се качваха в кабинетите си на третия етаж. В продължение на една година Дъф и Кейтнес провеждаха там любовните си рандевута — освен редовната седмична среща на обяд в стая 323 под името Митбаум в „Гранд хотел“. След като Кейтнес се премести в мансардата, на Дъф, странно, онези откраднати, припрени срещи започнаха да му липсват.

Отвори вратата към гаража и го лъхна студен въздух. Дъф си помисли, че за да се срещат на толкова неприветливо място, явно са били много влюбени. На пода насред помещението стоеше надупченото волво на Банко. Понеже вратата откъм пасажерската седалка беше отнесена, криминалистите бяха покрили отвора с брезент, за да опазят от нощните набези на плъховете евентуални следи в колата. Дъф спря пред тъмната стаичка и си пое дъх. Решението беше взето. Оставаше само да действа. Натисна дръжката и пристъпи в мрака. Затвори вратата. Вдъхна миризмата на амоняк от фотографски проявител, смесен с фиксаж; изчакваше зениците му да се разширят.

— Дъф? — чу се от тъмното.

Същият дружелюбен, малко плах глас го събуди по време на оперативката сутринта. Същият дружелюбен, малко плах глас го бе будил толкова сутрини в мансардата. Дъф вече нямаше да чува този дружелюбен, плах глас. Не и по същия начин, не и в романтична обстановка.

— Кейтнес, не бива…

— Рой, ще ни оставиш ли насаме?

Очите на Дъф, вече привикнали към мрака, проследиха как фотографът излиза.

— Тези видя ли ги? — Кейтнес насочи червен прожектор към три големи, още капещи току-що проявени снимки, закачени да съхнат върху простора.

На едната се виждаше колата на Банко. На другата — обезглавеното му тяло върху асфалта пред колата. Третата представляваше кадър в близък план: повърхността на порезната рана на врата му. Кейтнес я посочи.

— Според нас е била нанесена с голямо острие, каквото има сабята на Свено.

— Аха. — Дъф се взираше в снимката.

— Открихме следи от чужда кръв по гръбначния стълб. Интересно, нали?

— Какво имаш предвид?

— Свено или убиецът явно не си е измил старателно сабята и когато е минала през гръбнака ето тук — тя посочи — острието е оставило стара, засъхнала кръв по трупа. Успеем ли да установим кръвната група, може да ни е от полза при разследването на други убийства.

Стомахът на Дъф едва не се обърна и той се подпря на плота.

— Още ли ти е зле? — попита Кейтнес.

Той вдиша дълбоко няколко пъти.

— Да. Не. Просто имах нужда да се махна за малко. Трябва да поговорим.

— За какво?

По гласа й разбра, че тя вече се досеща; досетила се е още при нахълтването му в помещението. Заговорила е за снимките, за да овладее паниката си.

— За нас. Вече не можем да се виждаме.

Взираше се напрегнато в лицето й, но тъмнината му пречеше.

— С това ли се изчерпва нашата връзка? — попита задавено тя. — С виждания?

— Не. Не, права си, беше нещо повече. Още по-сериозна причина окончателно да спрем.

— И ще скъсаш с мен, ще ме зарежеш тук, на работното ми място?

— Кейтнес…

Горчивият й смях го прекъсна.

— Впрочем, какво по-подходящо място? На връзка, преминала в потайност, й отива да бъде прекратена в тъмна стая.

— Съжалявам, правя го заради…

— Заради себе си го правиш, Дъф. Не заради децата, не заради семейството, а заради себе си. Не съм срещала по-голям егоист от теб. Не се опитвай да ме убедиш, че мислиш за другите.

— Щом така искаш, добре. Правя го заради себе си.

— И защо ме напускаш, Дъф? Да не се е появила някоя по-млада, още по-наивна девойка, която няма да ти мрънка и да иска да се обвържеш с нея, да пожертваш поне малко? Е, така ще е само в началото.

— Достатъчно оправдание ли ще е, ако сложа на преден план личния си, егоистичен комфорт? Надявам се мисълта, че постъпвам правилно спрямо хората, към които имам задължения, да приспи съвестта ми. Отказвам се от теб, за да получа опрощение, защото умирам от страх да не попадна сред грешниците в деня на Страшния съд.

— И очакваш да се вредиш измежду праведниците ли?

— Не, но решението ми е окончателно, Кейтнес. Кажи ми как предпочиташ да извадя този зъб: бавно или с едно дръпване.

— Защо мъчението да приключи още сега? Ела у нас в четири.

— И какъв е смисълът?

— Да ме чуеш как плача и проклинам, как те умолявам. Тук не мога да го направя.

— Обещах на семейството ми да се прибера в пет.

— Ако не дойдеш, ще изхвърля всичките ти вещи на улицата, а после ще се обадя и ще разкажа за всичките ти любовни подвизи на…

— Тя вече знае, Кейтнес.

— … на тъста и тъщата ти. Ще им разправя как си лъгал дъщеря им и внуците им.

— Кейтнес… — Дъф едва преглътна.

— В четири часа те чакам у нас. Ако се държиш добре и ме изслушаш, ще стигнеш навреме за проклетата ви вечеря.

— Добре де, добре, ще дойда. Но не разчитай това да промени нещата.

Дъф излезе. Криминалният фотограф се беше облегнал на гаражната врата и пушеше.

— Кофти, а? — попита той.

— Моля?

— Да му отреже главата.

— Убийствата винаги са кофти, независимо как са извършени. — Дъф си тръгна.

Лейди стоеше в спалнята пред гардероба на Макбет, заслушана в шума от разхождащи се по паркета речни плъхове. Каза си, че този звук съществува само в нейната глава — килимите са твърде дебели, за да се чува как стъпват гризачи. Тези звуци в главата й скоро щяха да се превърнат в гласове. В онези гласове, от които майка й все се оплакваше, че не й давали мира; същите, дето тормозели и нейната майка, бабата на Лейди. Техни предци им говорели, заповядвали им да ходят насън посред нощ, сами да се тласкат към смъртта. Лейди страшно се изплаши, когато видя в какъв делириум изпадна Макбет по време на вечерята. Нима бе заразила с наследствената си болест единствения си любим човек?

Шумът от бягащи крачета на плъхове толкова отдавна отекваше в главата й. Отказваше да изчезне.

Оставаше й само и тя да хукне да бяга: от звуците, от главата си.

Отвори вратата на шкафа.

Издърпа чекмеджето под рафта. Вътре имаше пликче с прах. Бягството на Макбет. Дали действаше? Дали Лейди щеше да се отърве от натрапчивия шум, ако се отправи към мястото, където Макбет търси спасение? Не й се вярваше. Затвори чекмеджето.

Огледа пратката, пристигнала на рецепцията за Макбет. Пакетът беше увит в хартия, стегната с канап, а отгоре — омотан с прозрачен найлон. Наглед най-обикновен пакет. А сякаш се взираше в нея.

Пак изтегли чекмеджето и извади пликчето. Изсипа малко прах върху тоалетката, нави една банкнота на руло и — малко несигурна как точно се процедира — допря единия й край до едната си ноздра, а другия — до праха, и вдиша — и през носа, и през устата. Не й се получи и след още два неуспешни опита събра праха в линийка, пъхна навитата банкнота по-навътре в ноздрата и смръкна силно, придвижвайки долния край на книжната тръбичка по протежение на линийката прах. Изсмука го. После поседя, оглеждайки отражението си. Шумът от крачетата изчезна. Тя си легна.

— Ето ги! — извика Сержанта.

Застанал пред портата на клуба на „Норс Райдърс“, видя жълтия автобус на затвора да се задава горе по пътя. Беше точно тринайсет и трийсет. Сержанта хвърли поглед към събралите се пред клуба под ръмящия дъжд. Всички се явиха, за да посрещнат ранените, оставени по принуда в ръцете на полицията онази вечер. Дойдоха и жените: и онези с постоянен приятел сред освободените арестанти, и онези, които скачаха от цвят на цвят. Сержанта се усмихна на засмяното бебе в прегръдките на Бети. Тя се оглеждаше за своя Шон. Дори братовчедите от юг решиха да отложат заминаването си с един ден, за да присъстват на празненството, очертаващо се като паметно събитие заради двойния повод за празник. Освен че приятелите им излязоха от ареста, с убийството на Банко „Норс Райдърс“ си отмъстиха за претърпените загуби и — още по-важно — сдобиха се с нов, много силен съюзник. Защото, идвайки лично в клуба им, за да направи мокра поръчка, Макбет бе продал душата си на дявола, както се изрази Свено. А такава сделка не може да се отмени. Сега той беше в ръцете им точно толкова, колкото те в неговите. Затова Свено нареди да докарат алкохол и дрога, достатъчни да покрият „потребностите“ на среден по големина провинциален град.

Сержанта излезе на улицата и даде знак на автобуса да спре пред портата. Вътре допускаха единствено и само членове на „Норс Райдърс“, идентифицирани със стопроцентова сигурност. Така гласеше новият вътрешен правилник.

Един по един събралите се излязоха, докато стереоуредбата в клуба дънеше „Let’s Spend The Night Together“. Някои просто влязоха, други минаха през вратата с танцова стъпка. Вътре другарите ги посрещаха с яки потупвания по гърба, а дамите — с прегръдки и сочни целувки.

— Това е чудесно, но алкохолът е вътре! — извика Сержанта.

Избухнаха възгласи и смях. Започнаха да влизат в клуба. Сержанта остана на портата и огледа още веднъж обстановката. Автобусът се спускаше по пътя. Чанг и още двама души вардеха портата. Претърсиха околните празни фабрични халета — да не би някой да ги шпионира оттам. Небето на запад сякаш започваше да синее. Вероятно беше настъпил мигът да се отпусне. Навярно Свено беше прав. Предстояха им по-светли дни.

Сержанта влезе, отказа да му сипят твърд алкохол и отпи от бирата си. Сега празнуваха, но времената все още бяха критични. Огледа се. Шон и Вети се натискаха в един ъгъл, приклещили бебето помежду си. Шантав начин да прекършиш един едва-що започнал живот, помисли си Сержанта. Но, от друга страна, нима е чак толкова лошо да бъдеш задушен от истинска любов?

— Ездачи! — провикна се той.

Намалиха музиката. Разговорите замлъкнаха.

— Днес е радостен и същевременно тъжен ден. Не сме забравили загиналите. Но за всяко нещо си има време — и за скръбта, и за щастието. Днес ще празнуваме! Наздраве!

Последваха възклицания и вдигнати чаши. Сержанта отпи здравата и избърса пяната от брадата си.

— Това е ново начало — продължи той.

— На речта ли? — извика Шон. Разнесе се одобрителен смях.

— Ние изгубихме наши хора, те — свои. Пратката от Съветския съюз потъна под моста. — Смехът секна окончателно. — Но, както ми каза по-рано днес мъжът, чието име всички знаете, „с този безумец на директорския стол ни чакат по-светли времена“.

Разнесоха се нови радостни възгласи. Сержанта усещаше, че би могъл да говори още, да каже две-три думи за клуба, за задружността, за пожертвователността. Но бе заел достатъчно място и време. Само той знаеше, че в момента Свено чака зад кулисите. Настъпи мигът на звездната му поява.

— А сега искам да дам думата на…

В последвалата драматична пауза той чу нещо. Басово, гълголещо ръмжене на камион с мощен двигател, работещ на твърде ниска предавка. По пътищата е пълно с некадърни шофьори.

— … на…

Чу се трясък. Портата изхвърча от пантите, досети се Сержанта. Някой се опитваше да засенчи звездата на вечерта.

Дъф стоеше на улицата пред сивата пететажна жилищна сграда. Погледна си часовника. Четири без пет. Времето щеше да му стигне да говори с Кейтнес, а после да спази уговорката си във Файф. Натисна звънеца.

— Качи се — обади се по домофона Кейтнес.

След разговора им в тъмната стаичка той се отби в „Зидаря“, седна в сепаре и си поръча бира. Можеше, разбира се, да поработи в кабинета си, докато чака да наближи четири, но Макбет му бе наредил да пази леглото във Файф. Дъф си изпи бирата и си поръча втора. Отвори му се възможност да поразмисли.

Сега тръгна да се качва по стълбите, но не с тътрещите се, тежки стъпки на осъден, крачещ към ешафода, а с пъргавите, леки стъпки на човек, комуто предстои трудно изпитание, ала няма да му коства главата. На човек, нетърпелив да започне живота си отначало.

Вратата към апартамента стоеше отворена.

— Влизай! — извика отвътре Кейтнес.

Той си отдъхна, като видя, че е събрала багажа му върху масичката в коридора. Тоалетен несесер. Тример. Две-три ризи и бельо. Тенис ракета — тя му я подари, защото и двамата играеха, но той така и не я бе използвал. Колие и чифт перлени обици — подарък от Дъф. Плъзна пръсти по бижутата. Тя ги носеше често.

— Тук съм — обади се Кейтнес от спалнята.

Стереоуредбата свиреше. Елвис. „Обичай ме нежно“.

Дъф тръгна към отворената врата колебливо, с натежали крака. Още оттук усещаше уханието на парфюма й.

— Дъф — леко изфъфли тя, когато той застана на прага. — Ще ти върна всичко, което си ми дал, но очаквам нещо на сбогуване.

Лежеше на леглото по черно бюстие и найлонови чорапи. И тях й ги бе купил той. Върху нощното шкафче стоеше кофичка за лед с отворена бутилка шампанско — Кейтнес очевидно се бе почерпила доволно. Жадно я погълна с очи. Беше най-красивата, най-прелестната жена, с която си бе лягал. При всяка нейна поява оставаше поразен от хубостта й, все едно я вижда за пръв път. И усещаше всяка разменена помежду им ласка, припомняше си всички техни бурни креватни изпълнения. А сега се отказваше от това. Завинаги.

— Кейтнес — промълви Дъф и усети как го задавя буца. — Скъпа, скъпа моя красива Кейтнес.

— Ела.

— Не мога…

— Можеш, разбира се. Можеше толкова време, толкова пъти, това е за последно. Поне толкова ми дължиш.

— Няма да е удоволствие. Нито за теб, нито за мен.

— Не искам удоволствие, Дъф, искам удовлетворение. Искам веднъж ти да лазиш в краката ми, да преглътнеш егото си и да се подчиниш на моите желания. Сега искам това. Само това. После си обирай крушите и се прибирай да вечеряш с онази, дето вече не я обичаш. Ела — и оттук виждам, че си готов…

— Не, Кейтнес. Не мога. Ти каза, че ще се задоволиш с толкова от сърцето ми, колкото мога да ти дам. Аз обаче не мога да ти дам трохи, Кейтнес. Тогава ще излъжа и теб, и майката на децата ми. Ти си права: не я обичам. — Пое си дъх. — Не я обичам, защото бях забравил. Но сега си спомних: обичам я, винаги съм я обичал. И преди малко ти изневерих със съпругата ми.

Видя колко силно я жегна признанието му. Тънкият фалшив слой перверзност се напука и отстъпи пред черен шок. Очите й се наляха със сълзи, тя се сгърчи, придърпа чаршафа и се покри.

— Сбогом, Кейтнес. Мрази ме, както заслужавам. Ще тръгвам.

До входната врата Дъф взе дрехите и тоалетните си принадлежности и ги пъхна под мишница. Ракетата остави; в селско имение не се играе тенис. Загледа се в обиците и колието. От спалнята се чуваха болезнените ридания на Кейтнес. Бижутата бяха скъпи. За тях бе платил суми, твърде високи за заплатата му, но сега, в ръката му, нямаха стойност. Можеше да ги даде само на заложна къща. Щеше ли обаче да понесе мисълта, че друга жена ще носи тези бижута?

Поколеба се. Погледна си часовника. Остави вещите си, взе бижутата и се върна в спалнята.

Виждайки го, тя престана да плаче. По мокрото й от сълзи лице се стичаше размазан черен грим. Тялото й се разтресе от последно ридание. Единият чорап и едната презрамка се бяха смъкнали.

— Дъф… — прошепна тя.

— Кейтнес… — едва преглътна той.

Сладка премала в стомаха, бучаща кръв в главата. Бижутата издрънчаха върху пода.

Сержанта грабна ловната пушка зад бара и притича до прозореца, а хората зад него се спуснаха към оръжейния сейф. Навън наистина стоеше камион, паркиран странично пред клуба. Двигателят работеше. Портата още висеше на предната броня. Както и размазаният Чанг. Сержанта опря приклада на рамото си и в същия миг брезентовото покривало над товарната платформа се свлече. Отдолу се показаха бойците от Спецотряда в противните си черни униформи с вдигнати оръжия. Върху платформата обаче имаше нещо още по-противно; и то буквално смрази кръвта на Сержанта. Три страшилища: две, изработени от стомана, стояха върху лафети. Захранваха ги ръчно с патрони, цевите им се въртяха и стреляха последователно, а това позволяваше картечниците да се охлаждат. Третото се намираше по средата: плешив, жилест, хърбав мъж. Сержанта го виждаше за пръв път, ала го обзе чувството, че винаги го е познавал, че неизменно се е намирал наблизо. Той вдигна ръка и извика:

— Преданост и братство!

— Калени в огън, сплотени до последна капка кръв! — отговориха му другите.

Последва проста команда:

— Огън!

Какво друго? Огън, разбира се.

Сержанта се прицели в мъжа и дръпна спусъка. Един изстрел. Последният.

От небето, през мъглата към мръсния пристанищен град в ниското падаше дъждовна капка. Летеше към капандура, под която се любеха мъж и жена. Мъжът безмълвно повдигаше и спускаше хълбоци — бавно, но мощно. Жената под него го поемаше нетърпеливо и стенеше, впила нокти в чаршафа. Грамофонната плоча отдавна бе престанала да свири сладостната си мелодия, а игличката стържеше монотонно и ритмично — точно като движенията на мъжа — по етикета на плочата с отпечатана върху него заповед „Обичай ме нежно“. Любовниците изобщо не чуваха стърженето, сякаш бяха слепи и глухи за всичко, освен за повтарящото се движение, в което бяха впримчени. Сякаш дори бяха забравили за присъствието на другия, докато яростно блъскаха тела едно в друго в опит да избият демоните от себе си, да отблъснат реалността, околния свят, града, деня и да се съсредоточат само върху тези минути, върху този мимолетен час. Капката обаче така и не стигна до прозореца над тях. Студени вихри я отнесоха на изток от реката, разполовяваща града напречно, и на юг от закритата железопътна линия, разделяща го надлъжно на две.

И капката полетя надолу към индустриалната зона, покрай угасналия комин на „Естекс“, продължи на изток към заградена, ниска дървена сграда между затворените фабрики. Там дъждовната капка приключи въздушното си пътешествие и тупна върху гол череп на хърбав мъж. Прокара бразда по челото му, увисна от късите му мигли, отрони се и потече по буза, никога невидяла истинска сълза.

Ситон не усети нито дъждовна капка, нито куршума на Сержанта. Застанал разкрачен върху товарната платформа с вдигната ръка, той беше безчувствен към всичко, освен към вибрациите, докато цевите сипеха картеч; усещаше как вибрациите се предават от стъпалата към хълбоците му, как грохотът притиска тъпанчетата му. В един момент цевите започнаха да изригват картеч още по-скорострелно и тогава от приглушено тракане звукът прерасна в рев, а после — в непрекъснат вой. Същевременно клубът пред очите му се разпадаше под оловната градушка и Ситон усети и жегата, излъчвана от двете машини. Защото те представляваха точно това — адски машини с едно-единствено предназначение: лакомо да гълтат метала, с който ги тъпчат, и светкавично да го бълват през цевите си подобно на роботи булимици.

Засега стрелците не виждаха колко големи са нанесените поражения вътре, но разрушенията започнаха малко по малко да се откриват, защото падаха прозорци и врати. Цели части от стените рухнаха. На входната врата се показа жена. Част от главата й беше отнесена, но тялото й продължаваше да се тресе като от електрически ток. Ситон получи ерекция. Сигурно заради вибрациите по платформата.

Едната картечница млъкна.

Ситон се обърна към стрелеца:

— Всичко наред ли е, Ангъс?

— Свършихме си задачата! — извика му в отговор младият мъж и отметна настрани русия си перчем.

— Никой няма да спира, преди аз да дам заповед.

— Но…

— Ясно? — изрева Ситон.

— Заради Банко ли? — преглътна с мъка Ангъс.

— Нали ви казах! Заради Банко! Огън!

Картечницата на Ангъс пак затрака. Ситон обаче видя, че Ангъс е прав. Мисията беше изпълнена. Пред тях нямаше и педя площ, непревърната в решето. Всичко тънеше в разруха и смърт.

И въпреки това Ситон изчака още малко. Затвори очи, довери се на интуицията си. Наистина: беше време да дадат малко почивка на двете дами.

— Спри! — извика той.

Картечниците замлъкнаха.

От разгромения клуб се вдигна облак прах. Ситон затвори очи, вдиша въздуха. Облак от души.

— Какво става? — попита Улафсон от платформата.

— Пестим муниции — отвърна Ситон. — Следобед ни чака още една задача.

— Кървиш, шефе! Виж си ръката!

Ситон погледна якето, прилепнало към лакътя. От дупката в плата течеше кръв. Леко притисна раната с длан.

— Дреболия — подхвърли той. — Вадете пистолетите. Влизаме да преброим телата. Който открие Свено, веднага да ми докладва.

— Ако намерим оцелели? — попита Ангъс.

Някой се засмя.

Ситон избърса дъждовна капка от бузата си.

— Повтарям заповедта на Макбет: никой от убийците на Банко да не остане жив. Този отговор достатъчно ясен ли ти е, Ангъс?