Ю Несбьо
Макбет (42)

Четирийсет и втора глава

Слънцето още се спотайваше зад планините, но бе изпратило алено предизвестие за скорошната си поява. Комисар Ленокс си помисли, че никога не е виждал толкова прекрасен изгрев. Дори и да е имало, не го е забелязал. Или не слънцето, а морфинът придаваше такива великолепни багри на околния пейзаж. Счупени бирени бутилки, вонящи храчки от повръщано и фасове от поредната бурна съботна вечер покриваха улиците, но наоколо не се мяркаше жива душа. Само дребен мъж в черна моряшка униформа и бяла фуражка ги подмина бързо. Всички други явно си лежаха вкъщи, завити презглава — точно сега, когато се решаваха съдбините на града. И въпреки това градът му се струваше по-прелестен от всякога.

Ленокс сведе поглед към карираното одеяло, с което Присила бе завила краката му. Приближаваха скромния източен вход към Централната гара. Ленокс усети как инвалидната количка започна да се движи по-бавно. Присила явно се колебаеше. Едва ли бе влизала някога в гарата.

— Няма нищо страшно, Присила. Просто продават и купуват дрога.

По сянката й под уличната лампа разбра, че тя се изправи и тръгна по-бързо.

Дойде да го вземе още по тъмно, съгласно уговорката им — преди коридорите да се напълнят с медицински сестри и лекари, които да ги спрат. Донесе нещата от кабинета му, както я помоли. Не се наложи нито да я увещава, нито да й обяснява каквото и да било. Присила безпрекословно изпълняваше нарежданията му, макар, формално погледнато, вече да не му беше пряко подчинена.

— Каквото и да се случи, вие винаги ще ми бъдете началник — поясни тя. — А и Макбет скоро ще се оттегли от директорския пост, нали?

— Защо да се оттегля?

— Защото е луд.

Минаха покрай дилъри на цигари и дремещи наркомани, проснати върху вълнени одеяла. Някои се будеха и мигом протягаха ръка за просия.

Присила спря чак пред стълбите към тоалетните.

Обикновено го вземаха оттук. Той просто заставаше там и чакаше да дойдат. Досега Ленокс така и не бе успял да разбере къде го водят, защото освен очилата с непрозрачни стъкла му слагаха и антифони, за да не се ориентира по шума.

Това представляваше част от сделката с тези хора: при остра нужда да се надруса яко, както не би могъл вкъщи или в службата вечер, без да рискува да го усетят, го водеха в кухнята, мястото, където варяха адската смес. Там специалист му инжектираше дрогата в най-чист вид. Слагаха го да легне на шезлонг, както навремето клиентите в опиумните пушални. След като в тази спокойна обстановка изживееше пика на опиянението и поспеше малко, Ленокс ставаше и тръгваше по улиците като нов, по-добър човек.

Оттук нататък нямаше да може да го прави.

Даде си сметка колко е безпомощен, когато в болничната стая Присила откачи тръбичките и маркучите, с които бе свързан към куп апарати, и го премести върху инвалидната количка. Усети в каква развалина се е превърнал. Колко малко неща ще е способен да върши без чужда помощ оттук нататък.

— Върви — подкани я той сега.

— Моля? Да тръгваме ли?

— Ти си тръгвай.

— И да ви оставя тук сам?

— Ще се оправя. Ще се чуем по-късно. Сега тръгвай.

Тя не помръдна.

— Приеми го като нареждане, Присила — усмихна се Ленокс. — От човека, който винаги ще ти бъде началник.

Тя въздъхна. Внимателно докосна рамото му и си тръгна.

След по-малко от десет минути Стрега застана пред Ленокс със скръстени ръце.

— Брей — изсумтя само тя.

— Знам — кимна Ленокс. — Безбожно рано е.

Тя се изсмя.

— За инвалид си в добро настроение. Какво ще желае господинът?

— Нещо срещу болките и един час в шезлонга.

Подаде му антифоните и очилата.

— Краката ми вече не са онова, което бяха, и сигурно ще ти трябва помощ да ме заведеш.

— Перце като теб?

— Не мога да се движа без количка.

— Ами тогава днес ще пропуснеш пътуването с кола.

Тя застана зад количката и започна да я бута. През целия ден болките ту прииждаха, ту отшумяваха. Когато няколко минути по-късно Стрега го вдигна от количката и го пусна върху нещо подобно на баластра, Ленокс зарева от болка. После усети мускулестите й ръце около тялото си и силния й аромат. Стрега го избута обратно върху количката и тръгна през баластрата. Количката подскачаше по нещо, положено върху чакъла. Миришеше на смола и изгорял метал. Траверси. Стрега го буташе по релсов път.

Как не се беше сещал досега! Винаги, когато го вземаха с кола, потегляха и пътуваха съвсем кратко, но в кръг. Връщаха се там, откъдето бяха тръгнали. По-рано се беше досетил, че минават под покрив, защото не усещаше дъжда, но не и че смесоварната се намира в един от затворените тунели, точно под носа им! Изпъшка безсилно, когато Стрега го вдигна и го постави легнал с буза върху нещо студено и влажно. Бетон. После пак го качи в количката и тръгна. Стана по-топло и по-сухо. Приближаваха кухнята. Познатите миризми активираха центрове в мозъка му. Сърцето му се разтуптя. Вече предвкусваше преживяването. Някой му свали очилата и антифоните. Дочу края от изречение, произнесено от Стрега:

— … измием кръвта.

— Ясно — обади се една от сестрите, която разбъркваше големия казан.

Стрега понечи да го премести на шезлонга, но Ленокс махна отрицателно и нави левия си ръкав. Адска смес право от извора. По-хубаво нямаше и как да е. Раят на всеки наркоман. Натам се бе запътил. Или не. Времето щеше да покаже. Или не.

— Това не е ли комисар Ленокс от Антикорупционното звено? — попита Джак.

Стоеше до еднопосочното стъкло и гледаше към мъжа в инвалидна количка.

— Същият — потвърди Хеката, изтупан в бял ленен костюм и с бомбе. — Не е достатъчно да имаш очи и уши само в „Инвернес“.

— По радиото Ленокс обвини Макбет в няколко убийства, чухте ли? Той не знае ли, че Макбет е ваша маша?

— Никой не знае повече от необходимото, Бонъс. Същото важи и за теб. Но да се върнем на нашата тема. Казваш, след самоубийството на Лейди Макбет е по-скоро парализиран, отколкото разстроен?

— Поне аз така виждам нещата.

— Хм… Ако Туртел обяви извънредно положение, как смяташ, дали в сегашното си състояние Макбет ще успее да завземе властта, да предприеме необходимото и да се утвърди като лидер на града?

— Не знам. Изглежда ми… апатичен. Сякаш за него вече нищо няма значение. Или просто се мисли за неуязвим. Разчита да продължавате да го спасявате, каквото и да го сполети.

— Хм… — Хеката тракна два пъти с бастуна по пода. — Без Лейди стойността на Макбет като полицейския директор пада.

— Ще продължава да ви се подчинява.

— Дори да успее да узурпира властта, без Лейди няма да удържи кормилото особено дълго. Тя схващаше играта, гледаше мащабно, съобразяваше какви маневри да предприеме. Макбет може и да умее да хвърля ножове, но някой трябва да му казва защо и по кого.

— Ами ако аз стана новият му съветник? — предложи Джак. — Напът съм да спечеля доверието му.

Хеката се засмя.

— Затруднявам се да определя какво си, Бонъс — калкан, който яде тиня, или лукава хищна риба.

— Риба съм — това стана ясно.

— Дори да намериш начин да компенсираш управленските му неудачи, аз се съмнявам в неговата воля. Той не притежава властолюбието на Лейди. Желае неща, от които ние с теб не сме зависими, скъпи Бонъс.

— Какви неща? Адска смес?

— Лейди. Жени. Вероятно приятели. Любовта между хората. А сега, когато Лейди е мъртва, вече не го тласка желанието да удовлетвори нейното властолюбие.

— И Лейди се нуждаеше от любов — тихо отбеляза Джак.

— Желанието да те обичат и способността да обичаш вдъхват на хората сила, но са и тяхната ахилесова пета. Дай им любов и те ще отместят планини. Отнеми им я и дори най-слаб полъх ще ги събори.

— Навярно е точно така.

— Ако съборят Макбет, какво мислиш за него като директор? — Хеката посочи Ленокс.

Една от сестрите тъкмо бършеше сгъвката на лакътя му с тампон, напоен със спирт, и вдигнала спринцовката във въздуха, търсеше вена.

— За Ленокс ли? — попита Джак. — Сериозно ли ме питате?

Хеката премлясна.

— Именно той изигра Макбет. Героят, който пожертва здравето си, за да спаси кмета на града. Никой не знае, че Ленокс работи за мен.

— Но Малком се завърна. А е всеизвестно, че Ленокс е изпълнявал поръчки на Макбет.

— Ленокс е изпълнявал нареждания, както подобава на всеки лоялен полицай. Малкомовците и Дъфовците скоро пак ще изчезнат. Рузвелт спечели световна война в инвалидна количка. Все ще успея да намърдам Ленокс на директорското място, нали?

Джак го изгледа мълчаливо.

Хеката се засмя и сложи едрата си мека длан върху слабичкото рамо на Джак.

— Знам какво си мислиш, калкане. Ами с теб какво ще стане? На кого ще си нужен, ако Макбет го няма? Да се надяваме, че Макбет ще пребори трудностите, нали? Ела да ти отключа.

Джак изгледа за последно Ленокс, обърна се и заедно с Хеката тръгна към вратата, извеждаща в тоалетната на Централната гара.

— Момент — помоли Ленокс, когато сестрата доближи иглата до кожата му. Бръкна със свободната си дясна ръка в големия страничен джоб на инвалидната количка и издърпа връвта от края на дръжката. — Давай сега.

Тя заби иглата и натисна буталото. Ленокс извади ръката си от джоба, замахна покрай количката и запрати предмета, донесен от Присила от кабинета му. Цилиндърът изтрополя, търкулвайки се по циментовия под, и се изгуби под масата с колби, епруветки и тръбички до казана.

— Ей, какво беше това? — попита Стрега.

— Според дядо ми граната, която го цапнала по главата — обясни Ленокс и усети действието на наркотика — не като първия път, но все пак изтръпна от удоволствие. След дългогодишно търсене не бе открил друго, което да се доближава до смисъла на живота. Вероятно точно това беше смисълът. — Или е ръчна граната, или е пепел…

Не успя да довърши изречението.

Джак беше изкачил стълбите до половина. Експлозията го запрати с главата напред. Той стана и се обърна към тоалетните. Взривната вълна беше отворила вратата. Оттам бликаше дим. Джак изчака — да не би да има втори взрив. После бавно слезе и се върна в тоалетните. Вратата към кухнята беше избита. Вътре гореше пожар. Под светлината на пламъците видя, че всичко е унищожено. Кухнята и онези, допреди малко били тук, вече ги нямаше. Само преди пет секунди самият Джак стоеше…

— Бонъс…

Гласът дойде отпред. Изпод съборената метална врата на пода изпълзя премазана хлебарка в бял ленен костюм. Черни петна покриваха лицето, очите бяха потъмнели от шок.

— Помогни ми…

Бонъс хвана ръцете на стареца и го извлачи към тоалетните. Обърна го по гръб. Хеката береше душа. Коремът му беше разпорен и от раната шуртеше кръв. Хеката, безсмъртният, Невидимата ръка, щеше да издъхне след броени минути или дори секунди. Джак се извърна, за да не гледа кръвта.

— Побързай, Джак. Намери с какво да…

— Ще доведа лекар.

— Не! Първо запуши раната, за да не ми изтече кръвта.

— Трябва ви лекар. Отивам.

— Не ме оставяй! Джак…

Внезапно тялото се изопна и раненият нададе вой.

— Какво…

— Стомашна киселина! Пробили са ме. Божичко, изгарям! Помощ, Джак! По… — Викът прерасна в нов дрезгав вопъл.

Джак го гледаше, без да помръдне. Наистина приличаше на хлебарка: лежеше по гръб и размахваше безпомощно ръце и крака.

— Ей сега се връщам — обеща Джак.

— Не, не! — изкрещя Хеката и посегна да сграбчи крака му.

Джак обаче се изплъзна и излезе.

Изкачи стълбите и горе спря. Погледна наляво, на запад, към „Инвернес“. Към Макбет. Към „Сейнт Джорди“. В чакалнята имаше телефонна кабина. После се обърна на изток, към планината. Към оттатъшната страна. Към нови фарватери. Открити, опасни фарватери. Но понякога на хората — и на рибите лепки — им се налага да изберат, за да оцелеят.

Джак си пое дъх. Не защото се колебаеше, а защото му трябваше въздух.

После тръгна на изток.

Над главата на Макбет се разнесе звънтене. Вдигна поглед. Кристалният полилей се люлееше и опъваше въжетата, които го застопоряваха.

— Какво беше това? — изрева Ситон горе от мецанина. Стоеше зад разположената в югоизточния ъгъл на „Инвернес“ картечница „Гатлинг“.

— Краят на света — отвърна Макбет и добави така, че никой да не го чуе: — Но откъде такъв късмет.

— Дойде от гарата — извика Улафсон от другата картечница. — Експлозия ли беше?

— Ихаа! — възкликна Ситон. — Обстрелват ни с артилерия.

— Сериозно ли? — стресна се Улафсон.

Смехът на Ситон отекна между стените. Докато съставяха плана за отбраната на „Инвернес“, лесно предвидиха, че атаката ще дойде откъм Работническия площад, защото стената откъм улица „Спестовна“ със зазиданите прозорци наподобяваше стена на крепост.

— Чак тук надушвам страха ти, Улафсон. Шефе, ти долу усещаш ли го?

Макбет се прозина.

— Вече почти съм забравил каква е миризмата на страха, Ситон — разтърка си лицето той.

Преди малко задряма и сънува, че с Лейди лежат в леглото. Вратата безшумно се отваря. На прага застава фигура, обгърната от пелерина. Качулката прикрива лицето и чак когато фигурата влиза и светлината я озарява, Макбет вижда, че е Банко. Едното око го няма. От бузите и челото му се гърчат бели червеи. Макбет бръква под дрехата си, вади кинжал и го запраща към нашественика. Ножът потъва меко в челото на Банко, все едно костите отвътре вече са разкатани. Но кинжалът не спира призрака. Той напредва към леглото. Макбет изкрещява и разтърсва Лейди.

— Тя е мъртва — оповестява призракът. — Не ме цели със стомана, а със сребро.

Гласът обаче не е на Банко, а на…

Главата на Банко се килва напред, строполява се върху пода и се изтърколва под леглото. Изпод качулката се появява ухиленото лице на Ситон.

— Какво искаш? — прошепва Макбет.

— Което и вие, шефе. Да ви даря с дете. Вижте, тя ме чака.

— Ти си луд.

— Имайте ми доверие. Няма да искам кой знае какво в замяна.

— Тя е мъртва. Махай се.

— Всички сме мъртви. Направете го. Посейте семето си. Ако вие не го сторите, аз ще посея моето.

— Изчезвай!

— Отместете се, сър. Ще я обладая, както навремето Дъф облада Мере…

Другият кинжал се забива в отворената уста на Ситон. Той стисва зъби, хваща дръжката, изтръгва кинжала и го връща на Макбет. Оплезва окървавения си раздвоен език и се усмихва.

— Нещо ново по радиото?

Макбет се сепна. Въпроса бе задал Ситон.

— Нищо — отвърна му той, разтърка енергично лицето си и увеличи звука на подвижната радиостанция. — До изгрева има още двайсет минути.

Макбет погледна бялата линия от дребнозърнест прах върху огледалото, което бе поставил на сукното пред себе си. После погледна отражението си. Ивицата power пресичаше лицето му като белег.

— И наистина ще убием момчето, така ли? — попита Улафсон.

— Да, Улафсон! — извика Ситон. — Ние сме мъже, не женки, дето само приказват!

— Но… след това, нали? Защото иначе с какво ще държим противника.

— Да ти звучи познато, Улафсон? — Смях.

— Няма от какво да се боим — увери ги Макбет.

— Какво казвате, шефе?

— Не се е родил човекът, способен да ме нарани. Хеката ми обеща да бъда директор на полицията, докато не дойде да ме свали Бърта. Хеката може да е всякакъв, но си държи на думата. Спокойно. Туртел ще отстъпи. — Макбет погледна Каси. Опрял гръб в стълба, младежът мълчаливо се взираше пред себе си. — Какво е положението, Ситон?

— Горе при Бърта се е събрал народ. Приличат на редови полицаи и цивилни. Няколко автомата, пушки, пистолети. Ако ни нападнат с тези оръжия, не очаквам да имаме проблеми.

— Виждаш ли хора в сиви шлифери?

— В сиви шлифери ли? Не.

— А в твоя сектор, Улафсон?

— И при мен няма, шефе.

Макбет обаче знаеше, че те са там. И го пазят.

— Чувал ли си за Титон, Ситон?

— Не. Кой е той?

— Герой от древногръцката митология. Лейди ми разказа за него. Поразрових се да прочета повече. Еос, богинята на зората, похитила младия Титон — съвсем обикновен простосмъртен — и го направила свой любовник. Погрижила се най-големият началник, Зевс, да му осигури безсмъртие. Титон се сдобил с вечен живот, ала не по свое желание. Богинята обаче забравила да поиска за него вечна младост. Схващаш ли?

— Да, но не схващам къде е проблемът.

— Всичко изчезва, всички умират, а Титон гние в старост и самота. Безсмъртието му се превръща в проклятие. В негов затвор.

Макбет стана толкова рязко, че му се зави свят. Явно говореха меланхолията и закъснелият ефект от дрогата. Градът в краката му скоро щеше да стане окончателно негов. Можеше да осъществи всяко свое желание. Оставаше му да мисли само за желания и удоволствия. За желания и удоволствия.

Дъф плъзна пръст по пукнатината във фундамента пред муцуната на Бърта.

— Моля, отдръпнете се! — разнесе се гласът на Малком.

Дъф вдигна глава и видя как Малком си проправя път между хората горе на стълбите.

— Усетихте ли го? — попита запъхтяно той.

— Да — потвърди Кейтнес. — Помислих си, че покривът ще се срути. Като подземни ядрени опити.

— Или земетресение. — Дъф посочи пукнатината.

— Май се явиха повече от поканените. — Малком плъзна поглед над хората в подножието на стълбите, зад кордона от полицейски автомобили и голяма, червена пожарна кола. — Всички ли са пожарникари и полицаи?

— Не — обади се мъж, току-що изкачил стълбите.

— Ти капитан на кораб ли си? — попита Малком, оглеждайки черната му униформа.

— Лоцман — отвърна дребният мъж. — Казвам се Фред Циглер.

— Какво търси тук лоцман?

— Снощи слушах предаването на Уолт Кайт по радиото. Обадих се тук-там и до мен стигна слухът, че тук се готви нещо. Кажете с какво да бъда полезен.

— Имаш ли оръжие?

— Не.

— Можеш ли да стреляш?

— Служих десет години във Военноморските сили.

— Супер. Слез при онзи мъж в полицейската униформа. Той ще ти даде пушка.

— Благодаря. — Лоцманът отдаде чест и тръгна.

— Новини от Туртел? — поинтересува се Дъф.

— В Капитол са осведомени за заложническата драма, но не могат да ни помогнат, преди да бъде издадена заповед за арест. А това ще стане следобед — обясни Малком.

— За бога, на карта е заложен човешки живот.

— Един човешки живот. Това не е достатъчно основание за намесата на федералната полиция, освен ако кметът лично не поиска помощ.

— Проклети формалности! Къде е сега Туртел? — Дъф се загледа на изток. Бледосиньото небе се поръби с червено над планината.

— Тръгна към радиостудиото — отвърна Кейтнес.

— Ще обяви извънредно положение. Трябва да атакуваме Макбет сега, докато все още действат заповедите на кмета. Обяви ли извънредно положение, ще се превърнем в бунтовници и никой няма да иска да се присъедини към нас. — Той посочи отзовалите се хора.

— Макбет се е барикадирал — напомни Кейтнес. — Ще има загинали.

— Да. — Малком вдигна мегафона пред устата си: — Добри мъже и жени! Заемете позиции!

Хората се струпаха зад автомобилите, паркирани в подножието на стълбището. Опряха оръжията в покриви на коли и парапети, прикриха се зад бронирания джип на Спецотряда и червената пожарна кола и насочиха дулата към „Инвернес“.

Малком обърна мегафона в същата посока.

— Макбет! Говори заместник-директорът Малком. Както много добре знаем — и ти, и ние — положението ти е безнадеждно. Най-много да отложиш неизбежното. Затова освободи заложника и се предай. Давам ти една, повтарям, една минута.

— Какво каза? — извика Ситон.

— Дава ми една минута. Виждаш ли го?

— Да, стои горе на стълбите.

— Улафсон, хващай пушката и затвори устата на Малком.

— И да…?

— Точно така.

— Да живее Макбет! — засмя се Ситон.

— Улафсон, действай! — изкомандва Макбет.

Дъф гледаше ту планината, ту часовника си, ту хората наоколо. Лактите и раменете им потреперваха неспокойно. Променяха позата си, защото коленете и прасците им бяха започнали да отмаляват. Освен шестима доброволци от Спецотряда и неколцина полицаи, хората наоколо работеха в счетоводни кантори или пожарни команди.

Никога не бяха стреляли по цел. И не бяха ставали обект на обстрел. И въпреки това бяха дошли. Въпреки това, при цялата си неподготвеност, бяха готови да се пожертват. Дъф отброи последните три секунди.

Не се случи нищо.

Дъф и Малком се спогледаха. Дъф сви рамене.

Малком въздъхна и пак вдигна мегафона.

Дъф чу съвсем слабо изстрела.

Малком залитна назад, мегафонът издрънча на земята.

Дъф и Флинс реагираха едновременно. Хвърлиха се към Малком, сложиха го да легне и го прикриха с телата си. Дъф провери пулса и огледа за рана.

— Нищо ми няма — изпъшка Малком. — Ставайте, ставайте. Улучиха мегафона.

— Като каза на Улафсон да му затвори устата, мислех, че имаш предвид завинаги — извика Ситон. — Сега ще ни помислят за слабаци, шефе.

— Грешиш — възрази Макбет. — Ще разберат, че не се шегуваме, че говорим съвсем сериозно. Ако бяхме убили Малком, щяхме да им дадем повод да ни щурмуват, озверели от чувство за справедливост. Сега все още ще се колебаят.

— Според мен пак ще щурмуват — изрази мнение Улафсон. — Вижте, бронираният джип се задава.

— О, това вече е друга работа. Директорът на полицията има право да се защитава. Ситон?

— Да?

— Дай думата на госпожица Гатлинг.

Дъф надникна иззад Бърта. Проследи как бронираният джип прекоси площада и пое към „Инвернес“. От ауспуха му се виеше гъст черен дим. Немско инженерно изкуство, стоманена ламарина, бронирано стъкло. Планът на Рикардо следваше обичайната тактика на Спецотряда. Шестимата доброволци от елитните полицаи щяха да стигнат до входа на казиното с джипа, да хвърлят сълзотворен газ през прозорците, да разбият вратата и да нахлуят вътре с противогази. За да хвърлят сълзотворния газ обаче, трябваше да слязат от джипа. Това беше най-критичният момент. Щяха да се справят за секунди, но се налагаше някой да ги прикрива с огън.

Подвижната радиостанция на Малком изпука.

— Прикриващ огън след три-две-едно… — обади се Рикардо.

— Огън! — изрева Малком.

Оръжията зад барикадата от автомобили изригнаха. Разнесе се звук като от удари по барабан. По малък барабан, помисли си Дъф. Заглуши го залпът отсреща.

— Божичко — прошепна Кейтнес.

Посипа се дъжд, който вдигна пушилка от паветата пред джипа. Оловните капки затрополиха по решетката, по металната броня, по предното стъкло и покрива. Джипът видимо грохна.

— Гумите — отбеляза Флинс.

Джипът продължи напред, но по-бавно, все едно се движеше срещу ураган.

— Ще успеят. Брониран е — обади се Малком.

Джипът намали още. И накрая напълно спря. Страничните огледала и бронята паднаха.

— Беше брониран — въздъхна Дъф.

— Рикардо? — извика Малком в радиостанцията. — Рикардо? Отстъпвайте!

Никакъв отговор. Джипът затанцува намясто.

Залпът отведнъж секна. Над площада се спусна тишина, нарушавана само от жалните крясъци на прелитащи чайки. От джипа се виеше дим под формата на червеникава пара.

— Рикардо! Обади се, Рикардо!

Все още никакъв отговор. Дъф се взираше в джипа, в провала. Пътниците не даваха никакви признаци на живот. Сега вече доби представа как е протекла наказателната акция през онзи следобед във Файф.

— Рикардо!

— Мъртви са — промълви Дъф. — До един.

Дъф прокара длан по лицето си.

— Какъв е следващият ни ход?

— Не знам, Дъф — въздъхна Малком. — Този беше единственият.

— Пожарната кола — обади се Флинс.

Другите го погледнаха.

Той се сви и за миг се олюля под тежестта на всеобщото внимание, насочено към него. После се окопити и каза с леко треперещ глас:

— Ще използвам пожарната кола.

— Няма да издържи — възрази Малком.

— Ще минем отзад, по „Спестовна“. — Флинс преглътна и продължи: — Нали видяхте, че стрелят по джипа с двете картечници. Значи, тилът им е оголен.

— Защото знаят, че оттам не можем да влезем — обясни Дъф. — Няма нито врати, нито прозорци, само стена. За да я пробиеш, ти трябва пневматична дрелка или тежка артилерия.

— Няма да пробиваме стената — заяви Флинс с по-твърд глас.

— А какво ще правим? Ще заобиколим ли?

Флинс вдигна показалец към небето.

— Ама разбира се! — възкликна Кейтнес. — Пожарна кола.

— Ще ми обясните ли какво се разбира? — избоботи Малком и присви очи към планината.

— Стълбата — отвърна Дъф. — Покривът.

— Местят пожарната кола! — извика Ситон.

— Защо? — прозина се Макбет.

Каси седеше на пода с кръстосани крака и затворени очи. Мълчеше, видимо спокоен. Изглежда, се бе примирил със съдбата си и само чакаше края. Като Макбет.

— Не знам.

— А ти, Улафсон?

— И аз нямам представа, шефе.

— Ясно.

Макбет извади сребърния си кинжал и подостри една кибритена клечка. Започна да чопли с нея предните си зъби. Остави кинжала върху сукното отпред. Взе в ръцете си два жетона и започна да ги прехвърля между пръстите. Научи този трик в цирка. С това упражнение артистите изравняват моториката на двете си ръце. Смучеше клечката, прехвърляше жетоните и се опитваше да разбере какво изпитва. Нищо. А за какво мислеше? Нито за Банко, нито за Лейди. В ума му се въртеше единствено, че е напълно безчувствен. И още нещо: защо? Защо…

След като поразмишлява над въпроса, затвори очи и започна да брои обратно от десет.

— Това не е като обикновено преносима стълба — предупреди лоцманът Флинс и другите двама доброволци. — Колкото по-нависоко се изкачвате, толкова по-силно се люлее. Местете краката си бавно, и то само след като сте се хванали здраво, и няма от какво да се боите.

Лоцманът се прозина шумно и се усмихна. После се хвана за стълбата и започна да се изкачва.

Флинс гледаше дребния мъж. Щеше му се и той да е толкова безстрашен. Улица „Спестовна“ пустееше. Там стоеше само пожарната кола с петнайсетметровата стълба, разпъната до монолитната стена.

Флинс последва лоцмана. С всяко изкачено стъпало страхът му намаляваше. Все пак най-лошото мина. Престраши се да говори и те го изслушаха. Кимнаха и разбраха идеята му. После се качиха в пожарната кола и потеглиха на изток от Централната гара. Описаха широка дъга през неделно безлюдните улици, за да се появят незабелязано от задната страна на казино „Инвернес“.

Флинс погледна нагоре. От покрива лоцманът му даде знак, че е чисто.

Бяха проучили толкова подробно чертежите на „Инвернес“, че Флинс знаеше с точност разположението вътре. Равният покрив водеше към врата, зад която се спускаше тясна стълба. По нея се слизаше в котелно помещение, а оттам се излизаше в коридора на последния етаж на хотела. Там щяха да се разделят. Двама тръгваха по северното стълбище, другите двама — по южното. И двете стълбища водеха до мецанина. След секунди от Централната гара щяха да открият огън и да задържат вниманието на стрелците зад двете картечници „Гатлинг“ към Работническия площад, както и да прикрият с шума от стрелбата Флинс и тримата му другари, които ще се примъкнат незабелязано в гръб на двамата стрелци и ще ги ликвидират. Тримата доброволци си свериха часовниците с часовника на Флинс, без да възразяват, че ще ги предвожда курсант. Защото той очевидно разбираше от полицейски акции. Какво беше казал баща му? „Когато човек превъзхожда околните с точната си преценка, той просто трябва да ръководи. Дължи го на общността, да му се не види.“

Флинс чу изстрели откъм гарата.

— След мен!

Притича до вратата на покрива и се опита да я отвори. Оказа се заключена. Очакваше се. Флинс кимна на единия си колега — служител в „Пътна полиция“. Той заби закривен железен лост между вратата и рамката и го напъна. Бравата веднага се счупи.

Вътре ги посрещна мрак, но Флинс усети топлината от котелното. Единият полицай — белокос мъж от „Икономическа“ — понечи да тръгне начело, но Флинс го спря.

— След мен — прошепна той и прекрачи високия праг на металната врата.

Напразно се опитваше да различи нещо в мрака. Свали автомата, докато пипнешком търсеше парапета на стълбата. Стъпи колебливо на следващото стъпало и се чу металически звън. Флинс се вцепени, защото го заслепиха.

— Бум! — обади се глас зад светлината. — Мъртви сте.

Флинс си даваше сметка, че другите трима зад него не могат да стрелят, защото рискуват да го улучат. А самият той нямаше как да вдигне автомата и да стреля в противника си, защото знаеше чий е гласът.

— Как разбра…

— Запитах се: защо? Защо пожарната кола потегля, без да включва сирената? — Гласът в мрака се засмя тихо. — Виждам, че още носиш обувките ми. — Макбет звучеше пиян. — Слушай, Флинс, днес ще спасяваш животи — твоя и на тримата метежници, които си домъкнал. Отстъпете и се скрийте зад барикадите. Оттам имате по-големи възможности да ме улучите.

Флинс размърда език из устата си в търсене на влага.

— Ти уби татко.

— И така да е — изфъфли гласът. — Или да приемем, че са били обстоятелствата. Или родителските амбиции на Банко. Но най-вероятно… — чу се дълбока въздишка — … съм бил аз. Върви си, Флинс.

През ума на Флинс прелетяха спомени как на шега се беше боричкал с чичо Макбет на пода в дневната у дома. Обикновено Макбет му позволяваше да вземе надмощие, но в последния момент го премяташе и го поваляше на пода. Водеща беше не силата му, а бързината и точността. Колко беше пил сега? И колко бе подобрил координацията си Флинс? Навярно все пак има шансове. Стига да действа бързо, ще успее да го застреля. Да спаси Каси. Да спаси града. Да отмъсти за…

— Недей, Флинс.

Предупреждението закъсня, Флинс вече бе вдигнал автомата. Краткият откос блъсна в тъпанчетата на петимата в тясното помещение.

— Ха! — възкликна Флинс, рухна и се изтърколи надолу по стълбите.

Не усети как се удари в пода. Всъщност не усети нищо. Отвори очи. Отпред се спускаше черна пелена. Длан докосна бузата му.

— Нали ти казах да не го правиш — прошепна някой в ухото му.

— К… къде са…

— Отстъпиха, както ги помолих. Заспивай, Флинс.

— Но…

Знаеше, че е пробит. Че в тялото му е зейнала пробойна. Задави се, нещо изпълни устата му.

— Спи. Поздрави баща си и му предай, че след малко идвам и аз.

Флинс отвори уста, но оттам излезе само кръв. Усети пръстите на Макбет върху клепачите си. Внимателни, нежни. Притиснаха ги над очите му. Флинс си пое дълбоко дъх като преди гмуркане. Така направи и когато от моста полетя към фиорда, към черната вода, към гроба.

— Не — простена Дъф, когато видя пожарната кола да се задава от изток. — Не!

Двамата с Малком хукнаха да я пресрещнат. Тя спря и двамата мигом дръпнаха рязко вратите. Отвътре изпаднаха двамата полицаи и лоцманът.

— Макбет ни причака — изпъшка лоцманът, все още запъхтян. — Застреля Флинс.

— Не, не! — Дъф отметна глава назад и стисна очи.

Някой докосна тила му. Позната ръка. Ръката на Кейтнес.

Двама мъже в черните униформи на Спецотряда дотичаха и спряха пред Малком.

— Хансен и Едмънтън се присъединяват, сър. Идват и още. Дойдохме възможно най-бързо.

— Благодаря, момчета, но вече приключихме. — Малком посочи на изток.

Слънцето още не се виждаше, но кръстът на върха на планината, който тук изглеждаше „обърнат“, вече отразяваше първите лъчи.

— Сега всичко зависи само от Туртел.

— Да предложим на Макбет размяна — обади се Дъф. — Ние двамата срещу Каси.

— Мислиш ли, че не ми е минало през ума? Макбет никога няма да се съгласи да замени кметски син срещу две жълти стотинки като нас. Ако Туртел обяви извънредно положение, Каси ще бъде пощаден, а ние двамата с теб ще бъдем екзекутирани. Тогава кой ще поведе борбата срещу Макбет?

— Кейтнес — отвърна Дъф. — И всички тези хора в града, в които твърдиш, че вярваш. Да не би да се страхуваш?

— Малком е прав — намеси се Кейтнес. — Двамата сте по-ценни за града, ако сте живи.

— По дяволите! — Дъф се отскубна и тръгна към пожарната кола.

— Къде отиваш? — извика Кейтнес.

— Фундаментът.

— Какво?

— Трябва да атакуваме фундамента. Ей, шефе!

Шофьорът на пожарната кола се изправи.

— Аз не съм…

— Имате ли брадви и чукове в колата?

— Разбира се.

— Погледнете! — извика Ситон. — Слънцето изгря над „Обелиска“. — Хлапето ще умре!

— Всички ще умрем — обяви тихо Макбет и постави единия жетон на червения, а другия — на черния цвят върху разграфената маса за залози. Облегна глава на лявата си ръка и взе топчето от рулетката.

— Какво стана горе на покрива? — поинтересува се Ситон.

— Синът на Банко — отвърна Макбет и завъртя рулетката с всичка сила. — Погрижих се.

— Мъртъв ли е?

— Казах, че съм се погрижил.

Рулетката се въртеше пред очите на Макбет. Отделните числа се сляха и образуваха непрекъсната окръжност. Едновременно размита и отчетлива. Преброи обратно и се потопи в Специалното състояние. Остави се то да го завладее. Колелото се въртеше. Този път нямаше да спре. Този път той нямаше да излезе от Специалното състояние. Затвори вратата зад гърба си и я заключи. Колелото. Въртеше се към неизвестна съдба. Неизвестна и въпреки това предизвестена. Накрая винаги печели казиното.

— Какво е това блъскане навън, Ситон?

— Защо не се качиш да видиш с очите си, шефе?

— Предпочитам рулетката. Казвай.

— Започнаха да налагат Бърта, горкичката. Шефе, слънцето изгря, виждам го. Голямо и хубаво е. Времето изтече. Ще…

— Удрят Бърта?

— Фундамента, върху който е поставена. Улафсон, дръж площада под око и стреляй по всеки, тръгнал да се приближава!

— Слушам!

Макбет чу прокрадващи се стъпки и вдигна глава. Червеникавият тен на Ситон беше по-натрапчив от обикновено, сякаш се бе приличал на слънце. Подмина масата за рулетка и отиде до стълба, където Каси седеше с клюмнала напред глава и коса, паднала пред лицето му.

— Кой ти е разрешил да напускаш поста си? — попита Макбет.

— Ще приключа за нула време. — Ситон извади черен револвер от колана си и го опря в челото на Каси.

— Не! — спря го Макбет.

— Зарекохме се да го застреляме в секундата, когато слънцето изгрее, шефе, не можем да…

— Казах да не стреляш! — Макбет усили радиото зад гърба си.

— „… говори вашият кмет, Туртел. Снощи директорът на полицията Макбет, поръчител на редица извършени наскоро убийства, включително убийството на директор Дънкан, ми постави ултиматум. След неуспешния опит за покушение над мен Макбет отвлече сина ми Каси и заплашва да го убие точно сега, когато слънцето изгрява над града ни, ако не обявя извънредно положение, което ще му осигури неограничена власт и правомощия да осуети евентуална намеса на федералната полиция. Но ние отказваме. Аз отказвам, вие отказвате, Каси отказва. Отказваме начело на града да застане поредният деспот. В името на тази цел няколко достойни мъже пожертваха живота си само през последните дни. Своя живот и живота на синовете си. Както ние от този град и от други градове сме изпращали синовете си на война, когато демокрацията ни е била застрашена. Ето, слънцето изгря. Сега Макбет седи до радиото и чака потвърждението, че този ден и този град са негови. Ето какво ще ти кажа, Макбет: прави с него каквото искаш. Каси е твой. Ще го пожертвам, както знам и се надявам, че той би пожертвал мен или сина, който така и няма да му се роди. Ако ме чуваш, Каси: сбогом, мое най-скъпо същество. — Гласът на Туртел се задави. — Обичам те не само аз. Обича те целият град. Ще палим свещи на гроба ти, докато съществува демокрация. — Кметът се прокашля. — Благодаря, Каси. Благодаря ви, скъпи съграждани. Денят е наш.“

След кратка тишина пуснаха пукащ запис на звучен мъжки глас; изпълняваше песента „Непристъпна твърдина е нашият Бог“.

Макбет изключи радиото.

Ситон се засмя и леко натисна спусъка. Ударникът се повдигна.

— Изненадан ли си, Каси? Едно копеле не струва нищо в очите на един коцкар. Ако сега ми предадеш душата си, ти обещавам безболезнен изстрел в главата, вместо куршум в корема. И да отмъстя на коцкаря и съзаклятниците му. Какво казваш, малкия?

— Не.

— Не? — Ситон смаяно обърна поглед в посоката, откъдето дойде отговорът.

— Не — повтори Макбет. — Няма да стреляш. Пусни револвера, Ситон.

— И да оставя онези отвън да си разиграват коня на воля?

— Чу ме. Не стреляме по беззащитни.

— Беззащитни? — процеди Ситон. — Ами с нас какво ще стане? Пак ли ще позволим на Дъф и Малком да ни се качат на главата, както винаги са правили? Нима ще провалите всичко точно сега, когато…

— Насочваш револвера към мен, Ситон.

— Така е. Защото нямам намерение да ви позволя да провалите начинанието ни, сър. Не само вие имате мисия, аз също…

— Ако не отместиш револвера, си мъртвец. Независимо че у теб няма нищо човешко…

Ситон се засмя.

— Някои неща за мен не са ви известни, Макбет. Например че не можете да ме убиете.

Макбет се вгледа в дулото.

— Ами стреляй тогава. Само ти можеш да ме изпратиш при нея. Ти не си роден, ти си замесен от кошмари, от злоба и от стремеж към опустошение.

Ситон поклати глава и насочи револвера към челото на Каси, без да отмества поглед от Макбет. В същия миг първият слънчев лъч проникна през големите прозорци горе на мецанина. Макбет видя как Ситон вдигна ръка, за да заслони очите си, когато лъчът улучи лицето му.

Макбет замахна и се прицели в слънчевата светлина върху дървесния ствол, в сърцето, издълбано в дървото. Знаеше, че ще улучи, защото от върховете на неговите пръсти излизаха линии, кръвоносни съдове, които го свързваха с това сърце.

Чу се глух удар. Ситон се олюля, погледна изненадано дръжката на кинжала, стърчаща от гърдите му. Пусна револвера и сграбчи кинжала, свличайки се на колене. Вдигна глава и погледна Макбет с премрежени очи.

— Сребро — каза Макбет и зачопли предните си зъби с подострената кибритена клечка. — Казват, че действало.

Ситон се килна напред и се просна по очи с глава пред босите крака на момчето.

Макбет пусна бялото топче от слонова кост в улея на въртящата се рулетка и отривисто я завъртя в обратната посока.

— Продължавайте! — викаше Дъф на мъжете, които ломяха с чукове и брадви фасадата на фундамента. Вече бяха успели да откъртят няколко едри парчета бетон.

Изведнъж фундаментът рухна и предната скара на локомотива се наклони напред. Дъф, който седеше в кабината на машиниста, политна, но се хвана за един лост и се задържа. Локомотивът увисна.

— Хайде де!

Нищо.

— Хайде де, бабичке!

Дъф усети нещо под краката си. Раздвижване. Или? Чу звук, подобен на жаловито проскърцване. Определено локомотивът се беше размърдал. За пръв път от осемдесет години Бърта Бърнам се бе размърдала, сега подвижните метални чаркове скърцаха и скърцането прерастваше в недоволен вик. Дългогодишна ръжда и физични закони за триене и инертност се опитваха да удържат локомотива, ала гравитацията се оказа непреодолима.

— Пазете се! — изкрещя Дъф, стегна ремъка на автомата си и опипа дръжката на резервното си оръжие, затъкнато в колана.

Изтръгнати от дългогодишното вцепенение, колелата на локомотива се завъртяха, бавно изминаха осемметровите релси и се удариха в най-горното стъпало. Каменните плочи се натрошиха с оглушителен трясък. За миг локомотивът сякаш щеше да спре, но после Дъф чу пукането на долното стъпало. И на по-долното. Знаеше, че оттук нататък няма какво да удържи тази бавно набираща скорост грамада.

Загледа се втренчено пред себе си, но с периферното си зрение видя как някой скочи във влака и застана до него.

— Еднопосочен билет до „Инвернес“, моля — поръча Кейтнес.

— Шефе! — извика Улафсон.

— Да? — Макбет следеше с поглед трополящите обиколки на топчето от слонова кост.

— Май… идва…

— Кое?

— В… влакът.

— Кой влак? — вдигна глава Макбет.

— Бърта! Идва… насам!

Останалата част от думите му потъна в грохота. Макбет се изправи. От мястото, където стоеше в игралата зала, не виждаше Централната гара, само наклонения площад пред големия прозорец. Но чуваше. Ревящо чудовище трошеше на парчета всичко по пътя си. И приближаваше.

Най-сетне се появи в полезрението му.

Макбет преглътна.

Бърта идваше.

— Огън!

Заместник-директорът Малком гледаше удивен. Знаеше, че каквото и да се случи оттук нататък, никога няма да види нещо подобно: локомотив схрусква камъни и сам си прокарва коловоз през Работническия площад; желязно превозно средство, построено от техните предци, твърде тежко и масивно, за да бъде удържано, със сачмени лагери, които не ръждясват и не пресъхват, дори да са занемарени от осем десетилетия. По локомотива лумваха искри от оловна градушка, но куршумите рикошираха като вода, а той държеше праволинейния си курс към „Инвернес“.

— Това е солидна постройка — обади се някой до него.

— Нищо повече от вертеп — поклати глава Малком.

— Дръж се здраво! — изкрещя Дъф.

Кейтнес седеше върху железния под, опряла гръб в страничната стена, за да не я улучат рикоширалите куршуми, които свистяха над тях. Тя извика нещо с изопнати лицеви мускули и затворени очи.

— Какво? — попита Дъф.

— Обича…

Врязаха се в „Инвернес“.

Макбет се любуваше на гледката. Бърта изпълни целия прозорец, преди стъклото да се посипе на парчета.

Обзе го чувството, че цялата сграда, подът, върху който седеше, въздухът в стаята — всичко беше изтласкано назад, когато локомотивът проби стената и нахълта в залата. Грохотът се наслои върху тъпанчетата му. Коминът на локомотива се вряза в източния мецанин, а предната скара се вкопа в пода. „Инвернес“ препречи устрема на Бърта, но тя продължаваше да си проправя път напред, метър по метър. Спря на петдесет сантиметра от Макбет с комин, насочен към парапета на мецанина, и скара срещу масата за рулетка. За миг се възцари пълна тишина. После се разнесе звънтене на кристал. Макбет веднага се досети откъде идва. Бърта бе прерязала въжетата, застопоряващи полилея над него. Не направи опит да се отмести. Дори не вдигна глава. Усети, че по него се посипва чешки кристал. После му причерня.

Дъф се покатери върху локомотива с автомат в ръка. Ниските слънчеви лъчи проникваха през праха, изпълнил въздуха.

— Картечницата в северното крило е обезвредена! — извика Кейтнес зад гърба му. — Кажете…

— И южната е обезвредена — докладва Дъф. — Ситон лежи пред масата за рулетка, прободен с кинжал. Изглежда страшно мъртъв.

— Каси е тук. Жив и здрав е!

Дъф плъзна поглед над онова, което някога беше игрална зала. Задави се от праха. Ослуша се. Ако не се броеше дрънченето на топчето, което бясно се въртеше в рулетката, цареше пълна тишина. Неделя сутрин. След няколко часа църковните камбани щяха да забият. Слезе от локомотива. Прескочи трупа на Ситон и отиде до полилея. С помощта на сабята разчисти парченцата кристал от лицето на Макбет.

Очите му бяха широко отворени и изпълнени с детско изумление. Позлатеният шип на полилея беше потънал в дясното му рамо. От раната, която се свиваше ритмично, все едно суче от острието, не течеше много кръв.

— Добро утро, Дъф.

— Добро утро, Макбет.

— Хе-хе. Спомняш ли си, че всяка сутрин в сиропиталището се поздравявахме така? Ти спеше на горното легло.

— Къде са другите? Къде е Улафсон?

— Хитрец е той. Знае кога да си плюе на петите. Точно като теб.

— Бойците от Отряда ти никога не бягат — възрази Дъф.

— Прав си — въздъхна Макбет. — По-правдоподобно ли ще прозвуча, ако ти кажа, че в момента стои зад теб и ще те убие след… две секунди?

Дъф прикова поглед в Макбет и рязко се извърна. Горе, където мецанинът беше разцепен напреки, видя две фигури пред слънчевата светлина, нахлуваща през дупката в източната стена. Едната представляваше средновековни рицарски доспехи. Другата — Улафсон — бе коленичила и опряла снайпера си о парапета. Петнайсет метра. От такова разстояние би улучил и монета.

Гръмна изстрел.

Дъф знаеше, че е мъртъв.

Тогава защо още стои прав?

Ехото от изстрела се разнесе из залата.

Улафсон полетя към доспехите, те се килнаха странично, паднаха през отвора на мецанина и изтрополяха на пода в игралната зала. А на мецанина Улафсон остана с лице, опряно в парапета. Бузата му се беше сплескала към окото. Другото беше затворено, сякаш е заспал върху своята „Ремингтон 700“.

— Флинс! — извика Кейтнес.

Дъф се обърна на север.

И там горе, на мецанина, където от горните етажи се спускаха стълби, стоеше Флинс. С риза, подгизнала от кръв, той се олюляваше, вкопчил се във все още димящата си пушка.

— Кейтнес, изведи Каси и Флинс навън! Бързо! — нареди Дъф.

Тръшна се на стола до масата с рулетка. Топчето се движеше по-бавно, звукът се бе променил.

— А сега какво? — простена Макбет.

— Ще чакаме да дойде подкрепление. В болницата ще те закърпят. После предварителен арест, федерален съдебен процес. Дълги години ще говорят за теб, Макбет.

— Още си мислиш, че си на горното легло, а, Дъф?

Издрънча кристал. Дъф вдигна глава. Макбет беше вдигнал лявата си ръка.

— Знам, че съм бърз като муха. Преди да успееш да пуснеш сабята и да насочиш автомата, ще съм забил кинжала в гърдите ти.

— Възможно е. — Вместо страх Дъф усети как го наляга неописуема умора. — И въпреки това ще изгубиш — както винаги.

— И защо? — засмя се Макбет.

— Защото това е вид самоизпълняващо се пророчество. От малък знаеш, че си обречен накрая да губиш. Тази мисъл те тласка към поражение, Макбет.

— Нима? А не си ли чувал, че не се е родил човекът, който ще ме убие? Това ми обеща Хеката. Вече няколко пъти ми доказа, че ще удържи думата си. Мога ей сега да стана и да си тръгна. — Той се опита да се надигне и да седне, но тежестта на полилея го притискаше неумолимо.

— Хеката е забравил да включи в сметките си да ме очисти, когато ти е давал щедрите си обещания — Дъф следеше зорко лявата ръка на Макбет. — Не мърдай, иначе ще те убия.

— Ти глух ли си, Дъф? Казах ти, че…

— Но аз не съм роден! — процеди Дъф.

— Как така?

— Не съм роден, а са ме извадили от разпорената утроба на майка ми. — Дъф се наведе напред и прокара пръст по белега си.

Макбет мигаше на парцали с по детски изумени очи.

— Не… не си ли бил вече роден, когато Свено я е убил?

— Не. Тогава още съм бил в утробата й. Знам за случката от разкази. Опитала се да спре кръвотечението от раната на полицай. Свено замахнал с това — Дъф вдигна сабята — и разпорил корема й.

— И порязал лицето ти.

Дъф кимна.

— От неродения не можеш да се измъкнеш, Макбет. За пореден път губиш.

— Ох, цял живот все загуби. В началото имаме всичко, после ни го отнемат. Мислех, че само амнистията на смъртта е сигурна. Но излиза, че дори и за нея няма гаранции. Единствен ти можеш да ми подариш смъртта и да ме изпратиш там, където да се видя с моята любима, Дъф. Затова стани мой спасител.

— Не. Арестуван си и ще изгниеш в затвора.

Макбет се засмя тихо.

— Не мога, пък и ти не можеш да се въздържиш. Не устоя на изкушението и се опита да ме убиеш в онази уличка. И сега няма да устоиш. Защото ние, хората, сме непоправими, Дъф. Свободната воля е илюзия. Затова направи, каквото ти диктува сърцето. Не изневерявай на себе си. Да ти помогна ли? Мередит, Емили и…

— Юън. От двама ни непоправимият си ти, Макбет. Затова знаех, че макар слънцето да е изгряло, за Каси още има надежда. Така и не успя да убиеш беззащитен човек. И макар да останеш в паметта на поколенията като по-брутален от Свено и по-корумпиран от Кенет, именно добрите ти качества те закопаха. Недостатъчната ти жестокост.

— Винаги съм бил твоята противоположност, Дъф. Убий ме.

— Закъде си се разбързал? Чака те адът.

— Ами прати ме там час по-скоро.

— Ако измолиш опрощение на греховете си, нищо чудно и да ти се размине.

— Тази възможност вече я проиграх, Дъф. И по-добре, защото нямам търпение да видя любимата си — дори това да значи, че ще горим заедно за вечни времена.

— Не. Ще бъдеш обвиняем при справедлив процес. Няма да те съдят нито твърде сурово, нито твърде снизходително. Ще се превърнеш в първото доказателство, че този град може да си възвърне цивилизования облик. Да възстанови целостта си.

— Проклет глупако! — кресна Макбет. — Не се самозаблуждавай. Въобразяваш си, че мислиш онова, което ти се иска да мислиш, че си човекът, който би искал да бъдеш, но в момента умът ти отчаяно търси повод да ме убие, докато лежа напълно безпомощен. Точно затова нещо в теб се съпротивлява. Но омразата ти е като този локомотив. Набере ли скорост, става неудържима.

— Грешиш, Макбет. Можем да се променяме.

— Нима? Усети вкуса на кинжала, свободни човече. — Лявата ръка на Макбет се стрелна под якето.

Дъф реагира инстинктивно. Преплете пръсти над дръжката на сабята и нанесе удар.

Изуми се колко безпрепятствено потъна острието в гърдите на Макбет. Когато опря в пода отдолу, Дъф усети как някакво треперене се предаде на сабята от тялото на Макбет и обхвана и него. От устните на Макбет се отрони продължителна въздишка. От устата му изригна фонтан от пръски розова кръв и обля ръцете на Дъф като топъл дъжд. Той се вгледа в очите на Макбет. Не знаеше какво търси, само, че не го намира. Откри единствено последните мъждукания на гаснеща светлина, докато зениците растяха и бавно завземаха ирисите.

Дъф пусна сабята и отстъпи две крачки назад.

Постоя така в тишината.

Неделя сутрин.

От Работническия площад приближаваха гласове.

Не искаше, ала се налагаше. И той се превъзмогна. Разгърди реверите на якето на Макбет.

Лявата му ръка лежеше отпусната върху гърдите. Нямаше нито кобур, нито кинжал. Само бяла риза, обагрена от кръв.

Нещо изтрака. Дъф се обърна. Идваше от масата за рулетка. Изправи се. Върху сукното един жетон лежеше върху червено, друг — върху черно. Звукът обаче бе дошъл от рулетката, която се въртеше все по-бавно. Бялото топче танцуваше между числата. Накрая спря, най-сетне уловено.

Върху единствения зелен сектор. Значи, казиното печелеше.

Всички играчи губеха.