Катрин Тейлър
Завръщането (7)

6.

Тили направи плавен завой със старичкото си бежово комби и сви в алеята, водеща към къщата на Едгар Мур. Вече се стъмваше и конусите на фаровете се плъзнаха по каменната фасада и многобройните шпалири с рози. Ще стане много красиво, когато цъфнат, помисли си Тили и за пореден път се възхити на резултата от ремонтните дейности.

Знаеше отпреди старата селска къща, разположена в гората съвсем близо до Дарингам Хол. Години наред беше необитаема и съответно вече порутена — докато Едгар не я ремонтира основно и не превърна занемарения имот в истинско бижу. Новите прозорци и врати и новият покрив освежиха старата къща и пристройката. Едгар бе оформил наново и запустялата градина и постигна идеална симетрия, която създаваше впечатление за красота и уют.

Единствено усамотеното местоположение на имота смущаваше Тили. Тя се чувстваше добре в центъра на селото и не си представяше да живее толкова далече. Но може би именно това бе привлякло Едгар: че тук нямаше какво да разсейва дъщеря му и той можеше да я контролира по-изкъсо. Само дето тактиката очевидно не бе дала очаквания резултат, рече си с крива усмивка Тили, паркира колата си до ягуара на Едгар и слезе от нея.

Той вече я чакаше пред отворената входна врата. Беше на петдесет и осем, но заради посребрените си слепоочия и полуоплешивялата си глава на пръв поглед изглеждаше по-възрастен. Едва наскоро бе споделил с Тили, че това го притеснява. От известно време се бореше с наченките на корем, и то успешно, и сега бе значително по-строен, отколкото преди половин година.

— Тили! — Както всеки път, я посрещна с широка усмивка и целувка по бузата. В погледа му обаче се четеше неприкрита тревога. — Много ти благодаря, че дойде толкова бързо! Наистина не зная как да постъпя.

— Джаз още ли е в стаята си? — поинтересува се тя, докато Едгар й помагаше да съблече палтото си.

Той кимна.

— От обед. Понякога е такъв дяволски инат. Но може би ти ще я придумаш.

В гласа му прозвуча надежда, въпреки че вътре в себе си Тили се съмняваше, че ще постигне някакъв резултат. Е, да, беше дипломирана възпитателка и дълго време бе работила с деца, обаче дори тя удряше на камък при седемнадесетгодишната Джаз. След кратка фаза на подобрение през последните месеци момичето с лилавата коса пак се беше свило в черупката си и постоянно изглеждаше потиснато, но не искаше да сподели какво го тормози. Всъщност вече почти не говореше, поне не и с Едгар — и все по-рядко с Тили.

— Добре, хайде да пробваме — каза Тили и тръгна към горния етаж.

Беше идвала много пъти и познаваше пътя. Лакираната в бяло врата беше заключена. Едгар напразно раздруса топката.

— Джаз? Миличка, моля те, отвори! Тили е тук… иска да поговори с теб.

От стаята не долетя отговор, затова Тили също направи опит.

— Аз съм, пиленце. Ще ме пуснеш ли да вляза?

Зад вратата бе все така тихо и колкото и да напрягаше слух, Тили не чу нищо. Нито шумолене, нито стъпки. Абсолютно нищо. Смръщила вежди, направи втори опит да провокира реакцията на момичето — без резултат.

— Сигурен ли си, че е вътре?

Едгар кимна.

— Във всеки случай не е излизала. А вратата се заключва само отвътре.

Тили се замисли.

— Откога, викаш, не отговаря?

Едгар се поколеба за миг.

— Откакто приказвах с теб. След това ни звук, ни стон.

— Хм. — Тили извади мобилния си телефон и избра номера на Джаз. Зад вратата не се чу звън. За момиче, кажи-речи сраснало се със смартфона си, това можеше да означава само едно. — Мисля, че е офейкала.

— Какво? — Едгар беше видимо объркан. — Но как е успяла да излезе? Нали почти през цялото време бях тук.

— Евентуално по шпалирите с рози? — предположи Тили и забеляза, че Едгар пребледня. После той пак сграбчи топката на вратата и силно я раздруса.

— Джаз? Джаз? Там ли си? Ако не отговориш веднага, ще разбия вратата!

И двамата нададоха ухо. След като и този път не последва отговор, Едгар изпълни заканата си и с цялата си тежест напъна вратата. При втората засилка успя и дървото се разцепи, ключалката изхвърча, а той залитна от инерцията и влезе в стаята на Джаз. Както се опасяваше Тили, прозорецът зееше и от Джаз нямаше и следа.

Едгар се приближи до прозореца и погледна надолу. Тили застана до него и видяното потвърди предположението й: единият шпалир стигаше до под перваза. Розата, която се катереше нагоре по него, все още не беше особено голяма, затова дори не беше се наложило Джаз да се сражава с бодли и клонки, за да се спусне по решетката.

— Наистина я няма! — Едгар сякаш не можеше да го побере в ума си. — Трябва да се обадя в полицията, да я обявят за издирване — продължи възбудено и извади мобилния телефон от джоба на ризата си. Тили обаче сложи ръка на рамото му.

— Едгар, недей. Първо се успокой — каза кротко. — Джаз сигурно е отишла у приятелка. А ако е паникьосана заради това, че я викат в полицията, положително не е най-добрата идея да пратиш по следите й цял отряд полицаи. По-добре изчакай. Няма начин да не се появи сама.

Едгар я изгледа скептично.

— Мислиш ли?

Тили кимна.

— Ще се върне, сто на сто. Нали винаги досега е правила така.

Въпреки това Едгар се бореше със себе си.

— Ами ако не се върне?

— Дай й шанс — рече Тили. — Почти на осемнадесет е. В противен случай само ще я настроиш още повече срещу теб. Може би просто се нуждае от малко време.

Едгар въздъхна дълбоко и посърна.

— Може и да си права.

— Не — възрази с усмивка Тили, — категорично съм права.

Той кимна унило и слезе с нея по стълбите.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — запита я, но тя отказа.

Трябваше още веднъж да премисли разговора си с Питър и предпочиташе да прекара остатъка от вечерта сама.

— Тук е много хубаво — похвали Едгар, както при всяко идване. Беше превърнал и вътрешността на къщата в бижу: помещенията бяха светли и уютни, а прекрасните рустикални мебели биха изглеждали добре и в къщичката й в Салтърс Енд. И беше винаги разтребено, за разлика от апартамента на Питър. Въпреки всичко при Питър й харесваше повече, отколкото тук…

— Тили, искам да те попитам още нещо, преди да си тръгнеш. — С тези думи Едгар я изтръгна от мислите й. Прокашля се продължително, явно търсейки подходящите думи. — Оценявам високо, че винаги намираш време да ми помагаш за Джаз. Затова бих искал да ти се реванширам.

— Няма нужда — увери го с усмивка Тили.

— Не, държа да го направя — настоя той. — В Кромър открих приятно заведение, в което всяка събота има танци. Има и много добър бюфет, а групата свири цяла вечер на живо. Помислих си… — Посегна към ръката й и си пое дълбоко дъх. — Помислих си, че може да отидем заедно.

Тили се вторачи в него. Танци, о, да, много й се танцуваше. Отдавна си мечтаеше за това. Даже имаше хубав тоалет, истинска бална рокля, която си беше купила навремето за летния бал в Дарингам Хол. През последните години обаче не беше ходила там, защото трябваше да работи, а друг случай да я облече така и не се появи. Надяваше се един ден и това да стане, в представите й обаче мъжът, в чиито обятия се плъзгаше по дансинга, не беше Едгар. Доскоро мечтаният принц дори нямаше лице. Не беше нищо повече от красива химера, в която тя диреше убежище от тежкия и самотен делник. Ала вече знаеше как изглежда принцът: с кестенява, неизменно леко разрошена коса и небрежно облекло. А усмивката, която показваше твърде рядко, бе направо неустоима…

— Тили? — Едгар чакаше отговора й. — Искаш ли?

В очите му се таеше надежда и Тили осъзна, че окончателно са достигнали момента, от който тя се боеше от известно време. Момента, в който се налагаше да поговорят за чувствата си, понеже Едгар определено изпитваше към нея повече, отколкото тя към него.

— Едгар, аз… — Тили сви рамене и дръпна ръката си от неговата. — Мисля, че идеята не е добра.

Видя как пламъчето в очите му угасна и погледът му се помрачи.

— Защо?

Тили си пое дълбоко дъх. Не й беше лесно да каже истината, но трябваше.

— Едгар, ти значиш много за мен и аз те ценя като добър приятел. Но между нас не може да има нищо повече. Разбираш ли?

Настъпи неприятна тишина, а по лицето на Едгар се редуваха различни емоции. Първо — разочарование. После срам от нейния отказ. А накрая гняв. Страните му се зачервиха и той поклати глава.

— Заради американеца, нали? Влюбена си в тоя тип!

Тили се втренчи в него, почувства се като хваната на местопрестъплението. Едгар знаеше за телефонните й разговори с Питър. Спомена му, защото веднъж я помоли да работи в неделя вечер, а тя отказа. След това на няколко пъти я пита дали все още поддържа контакта с Питър и Тили потвърждаваше лаконично, нищо повече. С никого не бе споделяла за чувствата си към Питър и беше сигурна, че никой не подозираше за тях. Но може би Едгар я наблюдаваше по-внимателно от другите. Или чисто и просто бе налучкал, понеже взаимоотношенията й с Питър не му се нравеха. Във всеки случай й стана много неприятно.

— Не мисля, че имам желание да обсъждам това с теб — заяви малко резервирано и се обърна към входната врата, обаче Едгар я задържа.

— Защо, Тили? Какво толкова може да ти предложи? — Думите буквално изригнаха от устата му. — Той е далеч оттук, в Америка. И със сигурност няма да дойде пак. Най-много на гости, но връзката ви няма бъдеще!

Тили се отдръпна от него и му хвърли хладен поглед, който трябваше да прикрие бурята в душата й.

— Както вече споменах, Едгар: взаимоотношенията ми с Питър не те засягат.

И енергично излезе от къщата. Този път Едгар не я спря, обаче я сподири. Сега, когато най-сетне се бе преборил със себе си и бе разкрил чувствата си към нея, явно не бе съгласен да сложи кръст на тази тема.

— Той не те заслужава, Тили! — избухна той. — Ти си страхотна жена и имаш нужда от мъж, който умее да те цени. Някой, който да е винаги с теб. Всеки ден. Някой, който сега е тук. — Страните му пламнаха и Едгар направи още една крачка към нея. — Тили, харесвам те и знам, че мога да те направя щастлива. Просто ми дай шанс, вместо да страдаш по този американец. Това няма да доведе доникъде. Защо не го виждаш?

Вече беше съвсем близо до нея, толкова близо, че би могъл да я вземе в прегръдките си, и за частица от секундата Тили видя в очите му, че наистина се изкушава да го стори. После обаче отпусна рамене и отстъпи назад, явно стреснат от държането си.

— Съжалявам, не исках да те притеснявам. Аз…

— Мисля, че е най-добре да си вървя — прекъсна го Тили.

Толкова се уплаши от изблика му, че дори не изпита гняв. Без да продума, се запъти към колата си. Докато завиваше по алеята, с крайчеца на окото си мярна, че Едгар още е пред вратата, но не се обърна повече на излизане от имота. Естествено, знаеше, че не е правилно да бяга така от ситуацията. Все пак работеше за Едгар и нямаше начин да страни от него. Така че при всички положения трябваше да се изяснят. В момента обаче усещаше, че просто не е в състояние да го направи, затова даде газ и излезе на шосето.

Беше близко до ума, рече си умърлушено. Все някога трябваше да се стигне дотам, в края на краищата от месеци беше наясно, че Едгар изпитва към нея повече от приятелски чувства. Просто игнорираше опитите му за сближаване и все се надяваше да не отиде по-надалеч — което бе доста наивно от нейна страна. Но пък и напоследък нямаше почти никакво време да умува за чувствата на Едгар, понеже в главата й и най-вече в сърцето й имаше място единствено за Питър.

Питър, според когото можела да обяснява добре.

Тили изкриви устни и се помъчи да не обръща внимание на болката, която я прониза при спомена за последния им разговор. Налагаше се обаче да погледне фактите в очите, колкото и да я беше шокирало любовното признание на Едгар — но дали той наистина грешеше? Дали пък тя действително не преследваше мечта, която нямаше да се сбъдне?

Той е далеч оттук, в Америка. И със сигурност няма да дойде пак.

Тили въздъхна. Може би трябваше най-сетне да престане да се надява на нещо, което никога нямаше да се случи.

Включи мигача и зави по шосето, което минаваше покрай Дарингам Хол и водеше за Салтърс Енд. Оттук не се виждаше замъкът, само стопанските постройки, които бяха отвъд нивите. Тили хвърли един поглед натам, както винаги на минаване по шосето — и от ужас едва не вкара колата в канавката. С все сила настъпи педала на спирачката и се вторачи през прозореца.

— Боже мой! — промълви, за миг неспособна да реагира от шока. После грабна чантата си от седалката до нея и с разтреперани пръсти затърси мобилния си телефон.