Катрин Тейлър
Завръщането (15)

14.

— Не! Няма да го направиш! — Оливия скочи от канапето. Беше толкова възмутена, че гласът й изтъня. — Забранявам ти!

Дейвид остана на мястото си и издържа гневния й поглед. Добре че бяха в частната й всекидневна на горния етаж в замъка. Предположи, че тя ще направи сцена и ще се опита да го разубеди, но не възнамеряваше да промени решението си. Е, ако не друго, тук никой нямаше да чуе караницата.

— Мамо, аз съм пълнолетен. Мога да върша каквото смятам за правилно — припомни й той и аргументът поне за миг-два й затвори устата.

Оливия се приближи безмълвно до прозореца, а Дейвид използва това, за да й разясни още веднъж основанията за решението си.

— Предложението ми дава страхотен шанс. Защо да го отказвам? Тук и бездруго нямат повече нужда от мен.

Оливия се обърна сепнато към него.

— Разбира се, че имат нужда от теб.

— А, така ли? — реагира Дейвид. — И за какво? Бен и Джеймс управляват успешно Дарингам Хол и без мен. Пък ако им потрябва съвет, ще се допитат до дядо, със сигурност не до мен. Мога да развеждам посетители из имението и да им разказвам богатата му история, но никога не бих съумял да го предпазя от фалит, както направи Бен. Той е подходящият човек, не аз. Време е и ти да приемеш този факт.

Пожарът преди седмица бе изиграл ключова роля за Дейвид и бе затвърдил решението му. Докато се взираше в димящите развалини на хамбара, картината изведнъж му се стори като символ на неговия живот. Той също бе превърнат в пепелище и трябваше да се изгради из основи. Само не и тук. Ако държеше да открие истинското си призвание и бъдещото си поприще, се нуждаеше от друга перспектива. А нея щеше да получи, ако се избавеше от мисловните модели, които го съпътстваха от дете и вече не бяха валидни. И колкото по-скоро започнеше, толкова по-добре, затова през последните дни беше уредил всичко и сега бе готов да тръгне за Лондон. Отложил бе единствено разговора със семейството си.

Бен разбра мотивите му още щом Дейвид му сподели плановете си, сър Рупърт — също, въпреки че очевидно му стана мъчно заради предстоящата раздяла. Майка му обаче, изглежда, не беше готова да ги приеме, защото само изсумтя презрително.

— Бен Стърлинг, спасителят? Не ме разсмивай. Та той изобщо не спасява имението, а го тласка към окончателната му гибел! — Бузите й пламтяха, очите мятаха искри на омраза. — Знаеш ли какви слухове се носят из селото: че сам е подпалил хамбара, за да прибере застраховката! Какво друго да очакваш от този…

— Мамо! — скастри я Дейвид. — Това пък откъде ти хрумна?

Междувременно бяха установили, че пожарът не е причинен от късо съединение или друг технически дефект, както предполагаха в началото, а че се касае за професионално извършен палеж. Дейвид беше чул слуховете, които се носеха из селото. Не стига че клюкарките от Салтърс Енд си нямаха друга работа, освен да разпространяват такива врели-некипели, ами сега и собствената му майка участваше в тези спекулации. Стана му противно.

— Това е пълна глупост и ти го знаеш.

— Пълна глупост е и това, че си решил да отидеш в Лондон! Не може просто така да зарежеш следването си само защото Дрейк ти е пуснал някаква муха в главата! Какво си въобразява този тип?

Дейвид скръсти ръце пред гърди.

— Не мислиш ли, че е по-правилно да попитаме какво си си въобразявала ти, за да ме лъжеш през целия ми живот? Заради теб сме в сегашното положение. И точно ти ли ще ми забраняваш да опозная човека, който ме е създал?

— Защото не е важен за мен! — изсъска Оливия. — И никога не е бил. Ти си син на Ралф и нямаш право да потъпкваш паметта му! Не го е заслужил!

Дейвид бе положил всевъзможни усилия да остане спокоен, но сега окончателно му прекипя. Скочи от мястото си.

— Боже Господи, мамо, ти чуваш ли се? Издигаш татко на пиедестал, на който никога не е държал да бъде. Да ти кажа ли какво не е заслужил? Твоето отношение към него! През цялото време се преструваш, че всичко помежду ви е вървяло по мед и масло. Само че това изобщо не е вярно. Оскърби го пред всички. Не бил достатъчно добър за теб — забрави ли? — Дейвид извика пред очите си вечерта на последния летен бал и отново чу пронизителния пиянски глас на Оливия, спомни си злобните думи, с които бе тласнала по надолнището камъка, който сега се беше изпречил пред него като канара. Крайно време беше майка му да се осъзнае и да спре да се самозалъгва. — Татко те обичаше, въпреки всичко. И искаше Дарингам Хол да просъществува. Всичко това отговаря на желанията му, така че престани да превръщаш Бен в изкупителна жертва. А колкото до мен: до голяма степен вината, че нещата не са каквито бяха, е твоя. Ето защо очаквам да приемеш решението ми. То си е моя, не твоя работа и съм напълно сигурен, че татко би се съгласил с мен.

Оливия се вторачи ядосано в него, но когато думите му проникнаха в съзнанието й, сърдитият израз изчезна. Лицето й се изкриви в гримаса и Дейвид видя какво се крие зад гневния й изблик: отчаяние. Но още в следващия миг се овладя, изправи рамене и замръзна в позата, която толкова му беше опротивяла в последните месеци. Майка му явно вече не бе в състояние да се изправи лице в лице с реалността. Предпочиташе да извърта нещата, както й отърваше, и не допускаше истината до себе си.

— Не мисля, че баща ти би се съгласил да ми държиш такъв тон — изрече с недотам уверен глас, но се запъти наперено към спалнята и затръшна вратата подире си.

Дейвид въздъхна. Сега със сигурност плачеше. Освен това никога не би признала пред себе си, че е прав, а щеше да очаква извинението му. И той по-рано го вършеше. Сега обаче просто стана и излезе от стаята, за да отхвърли разговора, от който се боеше най-много. Тъй като Анна все още не бе научила решението му.

Както се бяха уговорили, тя го чакаше на каменната пейка в центъра на лабиринта и докато вървеше към нея, Дейвид за пореден път констатира колко е хубава с червеникаворусата си коса и ясните си сини очи. Посрещна го със сериозно изражение.

— Закъсня — каза и се намръщи, когато Дейвид седна до нея, без да я прегърне и целуне. Но той просто нямаше сили да го направи. Не и в момента.

— Трябваше да поприказвам с мама и разговорът се проточи — извини се Дейвид.

След това млъкна, защото и при най-добро желание не знаеше как да започне. Анна изтълкува погрешно мълчанието му и скръсти ръце пред гърди.

— Ако си ме повикал тук да ме увещаваш за Франция, отговорът ми си остава „не“! Няма да замина.

Думите й прозвучаха решително, но и малко неуверено. Дейвид не можеше да й се сърди. Вече цяла седмица помежду им цареше напрежение заради това пътуване. А сега той щеше да влоши допълнително нещата. Само че колкото повече отлагаше, толкова по-лошо ставаше. Затова си пое дълбоко дъх и я погледна в очите.

— Само че аз ще замина, Анна. И то още довечера.

— Какво? — Анна го изгледа втрещена. — Къде?

— За Лондон. При Дрейк. Предложи ми работа във фирмата си и ще я приема.

Анна трябваше първо да смели тази информация, затова замълча, а след дълъг миг попита:

— Ами следването? Та ти изобщо нямаш свободно време, за да работиш, Дейвид.

— Зарязвам следването.

— Аха.

Личеше й, че не е кой знае колко изненадана от новината, и Дейвид внезапно осъзна колко добре го познава — по-добре от всеки друг, по-добре от него самия. Анна стана рязко от пейката и направи няколко крачки към живия плет, сетне пак се обърна към него.

— И кога го реши?

Дейвид не каза нищо, но не беше и необходимо, защото отговорът беше очевиден.

— Обсъдил си го с баща си, когато беше при него, така ли?

Дейвид кимна измъчено.

— Но защо не ми каза? — запита тихо тя, а болката в очите й направо го смаза.

— И ти не ми каза, че имаш покана за Франция — оправда се той, обаче Анна не прие сравнението.

— Та това е коренно различно! — стрелна го със сърдит поглед. — Обменът на ученици е само за половин година. Пък ти най-неочаквано решаваш да си вдигнеш чукалата и да се махнеш оттук. И си мълчиш, все едно е някаква дреболия?

Дейвид преглътна.

— Не си мълча. Нали току-що ти казах.

— Сега? Малко преди да тръгнеш? И след като си споделил с майка си, а вероятно и с другите? Наистина ли смяташ, че така е редно?

Дейвид наведе виновно глава. Чувстваше се адски гадно. Анна беше първият човек, на когото трябваше да каже. Естествено. От друга страна, заминаваше и заради нея и искаше да й попречи да го разубеди. Достатъчно тежко му беда понесе изумлението, изписано на лицето й.

— Какво ти става, Дейвид? — попита тя с тих, измъчен глас, когато той отново вдигна глава към нея. — Защо изведнъж поиска да захвърлиш следването и да се махнеш?

Дейвид вдиша и издиша дълбоко.

— Не, Анна, не искам, а се налага да го направя. Повече не мога да седя със скръстени ръце и да тъгувам за живот, който никога няма да водя. Трябва да започна отначало, пък тук не става.

Анна се взря безмълвно в него, но в погледа й не се четеше разбиране.

— А в лондонска игрална зала става, така ли?

— Това е шанс — настоя Дейвид. — Кой знае, може там да ме бива повече, отколкото в работата тук. В края на краищата Дрейк ми е баща. Не е изключено да съм наследил от него повече, отколкото предполагам в момента.

Анна тръсна глава.

— Не може отведнъж да станеш друг човек, Дейвид.

— Напротив, може, по дяволите! И ми писна да се преструвам, че не е така!

При тези думи скочи и направи няколко крачки в обратна посока. По-далече от Анна. Едва тогава се обърна и я погледна, преодолявайки дистанцията, която сега ги разделяше не само пространствено.

— Трябва да се махна оттук, не разбираш ли? Трябва най-накрая да потърся своя път. А той не е свързан с успешното завършване на следването, което започнах само защото един ден ми предстоеше да поема управлението на Дарингам Хол.

Пламъчето в очите на Анна притрепна, в погледа й се прочете неувереност и Дейвид разбра какво ще го попита още преди да го изрече.

— Ами аз?

Той преглътна мъчително и сви рамене.

— Сега можеш да заминеш за Франция и да се насладиш на престоя си. Вече не е нужно да се съобразяваш с мен.

Анна се втренчи в него като в човек, загубил разсъдъка си.

— Искаш да кажеш: да се разделим?

В очите й проблеснаха сълзи и Дейвид изпита огромно желание да отиде при нея и да я утеши, защото не искаше да я наранява. Трябваше обаче да постъпи така, това бе правилно и за двамата, ето защо сви ръце в юмруци и с всички сили се противопостави на чувството, което го теглеше към нея.

— В момента имам нужда да се дистанцирам от всичко тук, Анна. Трябва да разбера кой съм и къде ми е мястото. Едва тогава ще мога да правя нови планове. Нямам представа колко време ще ми отнеме и не желая да ме чакаш. — Дейвид издиша рязко. — Може би родителите ти са прави. Може би сме просто твърде млади за такова обвързване. Не искам да си пречим, да се спъваме взаимно.

— Спънка… — Анна пребледня. — Значи това съм за теб? Спънка?

— Не. — Дейвид я погледна уплашено. Всъщност се опасяваше, че по-скоро той ще й пречи, не тя на него. — Просто си мислех…

— Какво си мислеше? — сряза го тя. — Че можеш ей така да изчезнеш от живота ми, а аз ще ти кимна радостно и ще ти пожелая всичко хубаво? — И поклати глава. — Не искам да си тръгваш. А и не вярвам, че призванието ти е да работиш в игрален дом. Нима си мислиш, че това може да те направи щастлив?

— И тук не съм щастлив, така че си струва да опитам — реагира той и Анна трепна, сякаш я беше ударил.

Изглежда, свързваше решението му със себе си, макар че той имаше предвид всичко друго, но не и нея. Въпреки това не изглади недоразумението и не отбягна погледа й. Длъжен беше да устиска, макар мисълта, че ще я загуби, да раздираше сърцето му.

В продължение на миг, траял сякаш половин вечност, Анна просто се взираше в него, личеше й, че се бореше със себе си. Болката в очите й разкъсваше душата му, но Дейвид издържа, докато тя накрая изви глава настрани.

— Вече не те разбирам, Дейвид. Но окей. Добре. Щом искаш да захвърлиш всичко, направи го.

Врътна се и забърза към изхода на лабиринта. Когато застана пред отвора в живия плет, още веднъж се обърна назад.

— Ще кажа на мама, че все пак приемам мястото в програмата за обмен на ученици. Всичко хубаво, Дейвид. Дано в Лондон намериш онова, което търсиш.

С тези думи изчезна и Дейвид чу само хрущенето на чакъла под нозете й. Когато стъпките заглъхнаха, се свлече изнемощял на каменната пейка.

Никога досега не се беше чувствал толкова празен, идваше му да се спусне мигновено след нея, защото още отсега усещаше липсата й. Но ако останеха заедно, щеше да й донесе нещастие. Длъжен бе да изясни проблемите, чак тогава можеше да се върне и евентуално да се реши на ново начало с нея.

Стига още да ме иска, рече си унило и се опита да изтласка от главата си образа на Анна, когато стана от пейката и също излезе от лабиринта.