Катрин Тейлър
Завръщането (35)

34.

Кейт се взираше в Бен. Топлата му ръка, която все така я държеше за лакътя, й пречеше да разсъждава.

— Няма да продадеш Дарингам Хол?

Прошепна въпроса, ала Бен я чу и се обърна към нея.

— Не.

После повдигна ъгълчето на устата си в едва доловима усмивка, от която сърцето й прескочи.

— И ме повикахте тук само за да ми съобщите това? — изкрещя ядосано Бартън. — Червенината, която за кратко се бе отдръпнала от страните му, се върна и лицето му пламна като божур. — Трябваше да се досетя, че това беше просто поредният предлог да ме унижите. Мислех си, че сте различен, но не сте с нищо по-добър от Камдънови!

— Аз също съм от Камдънови, господин Бартън — отвърна Бен. — И преди да излезете пак извън нерви: бих искал да ви запозная с едно предложение и да поговорим за него.

Тази информация накара Луис Бартън да млъкне.

— Какво предложение? — запита недоверчиво.

Бен пусна лакътя на Кейт, но тя остана на мястото си, защото желанието й да избяга внезапно се изпари. В гърдите й затрептя някакво чувство, ала тя не посмя да му повярва.

— Става дума за парцела, който чичо ми Хенри ви е продал навремето — каза Бен и отвори уста да продължи поясненията си. Обаче не успя, понеже споменаването на тази провалена сделка наново разлюти Бартън.

— Тоя негодник не ми продаде парцела, а ме завлече! — изригна той. — Платих куп пари, пък този долен измамник чисто и просто офейка с тях, а аз така и не получих обещания парцел. — И стрелна с омраза сър Рупърт. — Но нашият изискан баронет хич не се трогна. Само се навъси и ме залъга с някакви си юридически клаузи. А беше негов морален дълг да ме обезщети. Все пак непрокопсаният му син се възползва от моето незнание на имуществените отношения и направо ме…

— Давам ви земята.

— Моля?

На лицето му се изписа недоумение, а и останалите се вторачиха в Бен. Единствено сър Рупърт нямаше вид на изненадан, както забеляза Кейт. Явно беше запознат с плановете на Бен.

— Ще ви припиша парцела, който сте платили на времето — повтори Бен. — Съгласен ли сте?

Луис Бартън беше загубил ума и дума от изненада, така че в продължение на едва ли не безкраен миг не каза нищо. После поклати глава, но не в знак на отказ, а все още невярващо.

— Просто ей така? — При тези думи погледна сър Рупърт.

— Нали все твърдяхте, че сам съм си виновен, Камдън. — Обвинителната нотка се върна в гласа му. — Казвахте, че не е ваш проблем, задето съм сключил прибързана сделка, без да проверя всички подробности. Нито веднъж не проявихте готовност да ми дадете земята, дори напротив: винаги отказвахте категорично!

Тази обида очевидно бе най-големият проблем на Бартън, замисли се Кейт. Е, да, финансовата загуба беше неприятна, но той бе достатъчно богат, за да я прежали. Много по-лошо бе чувството, че е пренебрегнат от сър Рупърт. И сър Рупърт едва сега като че ли осъзна колко го е огорчило това.

— Да, зная, и постъпих несправедливо — призна той. — Бях твърде суров в преценката си и се позовавах единствено на своето право, без да си давам сметка кое е правилно от морална гледна точка. Но предателството на Хенри и неочакваното му изчезване ни засегнаха много болезнено. Да загубиш дете по този начин беше… недотам леко и до днес често се питам какво ли е ставало в главата на момчето тогава и как бих могъл да го предотвратя. — И въздъхна дълбоко. — Съжалявам. Длъжен бях да призная, че претърпяната от вас голяма загуба е и по наша вина. Отдавна. Ето защо се надявам да приемете предложението на моя внук.

Думите му бяха последвани от тишина, чуваха се само трополенето на дъжда по стъклата и гръмотевиците.

Бартън се вгледа изпитателно в сър Рупърт, сетне в Бен. Явно се луташе между недоверие и искрено възхищение заради неочакваното предложение.

— Това да не е някакъв номер? — попита след известно време. — Защото ако е така…

— Не е номер — увери го Бен. — Стига да се съгласите, ще наредя да изготвят съответните документи. Наистина съм заинтересован да изгладя веднъж завинаги този междусъседски конфликт.

Спокойно издържа погледа на Бартън, в който още се четеше скептицизъм. Но от враждебността, която едрият бизнесмен бе излъчвал допреди малко, вече нямаше и следа.

— Не зная. — Сега гласът на Бартън прозвуча по-тихо и доста по-малко агресивно. Въпреки всичко не беше напълно убеден. — Нали все викахте, че този парцел ви е нужен за стопанисването на имението.

Бен сви рамене.

— Не може да се каже, че се лишаваме на драго сърце от него. На първо място обаче е нужно да сложим край на постоянните свади. Е? — На лицето му заигра лека усмивка. — Имаме ли сделка, господин Бартън?

Луис Бартън забави малко отговора си, но после каза:

— Ще си помисля.

Видът му издаваше колебание, сякаш перспективата за мир с Камдънови все още му се струваше немислима. Сбогува се почти невъзпитано набързо и последва Къркби навън.

— Браво, момчето ми — рече сър Рупърт и потупа Бен по рамото. Изглеждаше много доволен, докато останалите бяха по-скоро объркани.

В помещението обаче витаеше един въпрос и Джеймс се престраши и го зададе:

— В такъв случай… ще се върнеш да продължиш започнатото?

В гласа му се долови нотка на надежда и Кейт също зачака отговора на Бен със затаен дъх.

Само че той не отговори веднага.

— Не, няма да продължа — каза накрая. — Ще започна отначало и ще го направя по-добре.

Кейт почувства такова облекчение, че коленете й направо омекнаха. Не беше сигурна какво щеше да стане, ако в този миг Бен я погледнеше. Той обаче не сваляше очи от своите учудени, но и видимо зарадвани роднини.

— И през ум не ми е минавало, че Дарингам Хол може да придобие такова значение за мен — заяви той. — Дори напротив, доста време твърдях, че съдбата на имението ми е абсолютно безразлична. Но не е така. Аз съм част от това семейство и бих искал да се погрижа за бъдещето на Дарингам Хол. С тази разлика, че няма да стане, както си го представях отначало. — Сви рамене и се усмихна накриво. — За мен всичко това беше непозната територия. Мислех, че ще се справя, стига да имам достатъчно воля и да вземам правилните решения. Навремето така направих с фирмата си и успях. Но Дарингам Хол не е стартъп компания. Който управлява имението, не започва от нулата, а продължава да пише дълга история. То е семейна собственост, място, на което всички не само се трудят, но и живеят заедно. И точно така трябва да се ръководи: съвместно от всички. — Бен поклати глава. — Първия път не се получи и причината е и у мен. Мислех, че трябва да наложа вижданията си и да върша всичко сам, защото така съм свикнал. И ето че полека-лека взех да не смогвам. Непрестанните караници, нападките в селото… всичко някак си удряше на камък, а не знаех защо. Реших, че няма да се получи, загубих вяра, че ще се справя. Нещата обаче ще се получат, ако работим задружно. Ако мога да разчитам на подкрепата ви дори когато се налага да вземам трудни решения. Тогава съм склонен да направя още един опит. И затова трябва да зная дали мога да се осланям на всеки от вас.

Не беше формулирано като въпрос, но Бен подири в лицата отговора, от който се нуждаеше, зачака реакция. И мигновено я получи от страна на Джеймс, който изпръхтя едва ли не възмутено.

— При всички положения можеш да включиш мен и Клер в списъка — заяви с видимо облекчение. — Никога не съм искал да си тръгваш.

Дейвид също се ухили и се запъти към Бен.

— И аз категорично няма да попреча на намеренията ти. Даже напротив, във възторг съм от факта, че по-големият ми брат пак поема кормилото.

— Благодаря ти за казаното — рече Бен и Кейт усети как я прониза тъга, щом двамата се прегърнаха. Те се разбираха, въпреки превратностите в свързаните им съдби, и Кейт неволно си помисли колко щастлив би бил Ралф да види тази картина.

Оливия обаче май се смути от нея. Видът й подсказваше, че не знае как да реагира в тази ситуация, когато стана някак тромаво от дивана.

— Аз… съжалявам — продума и Кейт за момент се уплаши да не каже, че не иска да има нищо общо с Бен. В действителност обаче тя се усмихна, макар и плахо и с треперещи устни. — Не биваше да се държа така с теб. Желанието на Ралф беше ти да управляваш Дарингам Хол, аз… — Очите й внезапно се напълниха със сълзи, но Оливия се овладя, макар и с усилие. — Отсега нататък ще уважавам желанието му.

За секунда-две се замисли дали да подаде ръка на Бен, после обаче се отказа. Извини се на останалите и с бързи крачки излезе от библиотеката. Очевидно все още не бе в състояние да подкрепи думите си с дела.

Бен погледна подире й, сетне към чичо си, който също остави колебанията.

— И през ум не ми е минавало, че някога ще го кажа, но се радвам, че пак се върна — изрече с разкаяние в гласа. — Липсата ти се усещаше, Бен.

Двамата си стиснаха ръцете и Бен отговори на усмивката на чичо си с усмивка.

Която обаче се стопи, щом се обърна към Кейт, а тя застина на мястото си, когато Бен се запъти към нея.

През цялото време почти не я беше поглеждал и освен мимолетния им физически досег, когато я хвана за лакътя, за да я възпре, беше стоял далеч от нея. Ала сега насочи сивите си очи към нея и Кейт забеляза напрежението в тях. Но бе прекалено смутена и прекалено задъхана, за да разсъждава трезво. Дали сърцето можеше да се пръсне, когато биеше толкова бързо?

Непосредствено пред нея Бен спря и протегна ръце, привлече я в прегръдките си. Погледът му беше сериозен.

— Обичам те, Кейт — каза. И я целуна.