Катрин Тейлър
Завръщането (21)

20.

— Ехо, ти слушаш ли ме изобщо? — повиши леко глас Дрейк и Дейвид едва сега си даде сметка, че баща му говори с него.

— Извинявай, помислих, че говориш по телефона — каза на баща си.

И това не беше далеч от истината, понеже Дрейк горе-долу на всеки две минути приемаше обаждане или пък звънеше на някого. А тъй като беше сложил в кабинета си второ бюро за Дейвид, за да улесни комуникацията с него и го въведе в колкото се може повече детайли от управлението на игрална империя от ранга на „Стаята на Дрейк“, Дейвид волю-неволю слушаше всички разговори. Е, невинаги, днес например почти не им обръщаше внимание.

— Какво каза?

Дрейк се намръщи.

— Попитах те дали си прегледал материалите за следващата рекламна кампания.

— Рекламната кампания, да, разбира се — повтори Дейвид и извади съответната папка. — Ето калкулацията.

Само че този отговор очевидно не задоволи баща му, защото Дрейк повдигна въпросително вежди.

— Е, и? Според теб заслужава ли си?

Дейвид хвърли едно око на отделните точки. Кампанията не беше много скъпа и числата, които бе прегледал за съпоставка, говореха, че е постигнала напълно целта си. Затова кимна.

— Да, при всички положения. Помисли дали да не включиш този вид кампания като постоянно перо. На всеки няколко седмици. Мисля, че си струва разходите.

— Така и възнамерявах да направя — рече Дрейк, видимо доволен, но Дейвид отговори едва-едва на усмивката му — факт, който не убягна от вниманието на баща му. — При теб всичко наред ли е?

— Какво? Да, да. Просто… снощи не спах много добре — обясни Дейвид.

Напоследък рядко спеше добре, часове наред се въртеше в леглото и се опитваше да не мисли за Анна. Нямаше нужда обаче Дрейк да знае за това.

— А, така ли.

Обяснението на Дейвид май не го убеди напълно. Смени темата, но замислено се вгледа в сина си и както често през изминалите четири седмици, Дейвид си помисли, че все едно вижда образа си в огледало.

Вярно, баща му винаги се обличаше по-официално от него, обикновено носеше в офиса костюм, докато Дейвид беше по джинси и риза, всичко останало обаче — усмивката, мимиката и даже походката — повече от категорично издаваше, че са роднини. Често ги питаха дали е така, а когато Дрейк поясняваше на хората, че Дейвид му е син, в гласа му се долавяше нотка на гордост. Беше доволен от досегашния развой на експеримента, непрекъснато го повтаряше, пък и в интерес на истината момчето се справяше добре със задълженията си. И все пак…

Дейвид сам не знаеше защо се чувстваше толкова зле. Разбираше се с Дрейк, двамата полека-лека се сближиха. В някои неща, характерни за Дрейк, Дейвид дори откриваше себе си. Обща бе например любовта им към реда, както и чувството за отговорност, с което подхождаха към задачите. Освен това се възхищаваше на далновидността и вещината, с които баща му управляваше фирмата. Беше бизнесмен по призвание и обичаше работата си, влагаше цялата си енергия във всеки детайл, във всяко разсъждение. Но може би живееше с работата си, понеже нямаше семейство. Родителите му бяха починали преди няколко години, нямаше братя и сестри, а хората, които причисляваше към приятелите си, бяха повече или по-малко тясно свързани с фирмата. Така че и по време на частните им срещи почти винаги се говореше за бизнес. Това обаче явно удовлетворяваше Дрейк и като че ли не му липсваше нищо.

За разлика от него на Дейвид му липсваше всичко. Семейството. Дарингам Хол. И Анна. Най-вече Анна. Непрекъснато мислеше за нея, а след днешния телефонен разговор не намираше нито минута покой…

— Какво става с писмото до Шепард констракшънс? Офертата, която ни изпратиха за обзавеждането на новата зала в Саутхамптън, беше доста добра — каза Дрейк и повдигна въпросително вежди. — Потвърди ли им?

— Ох, по дяволите! — Бузите на Дейвид пламнаха, когато се сети, че се канеше да го свърши сутринта. — Веднага ще се погрижа — обеща и взе да търси документите.

— Забравил си? — Дрейк поклати глава. — Май наистина не си спал добре, а?

Дейвид се сви под раздразнения му поглед и благодари наум, че мобилният телефон на Дрейк иззвъня и отвлече вниманието му. Съвестно се опита да се концентрира върху писмото за потвърждение, но мислите му само след броени минути пак се отплеснаха и той впери невиждащ поглед в екрана.

Не биваше да се обажда в Дарингам Хол. Беше грешка. Обикновено го избягваше умишлено и когато искаше да узнае какво става в имението, се свързваше директно с майка си. Така се чувстваше по-сигурен, защото нямаше опасност да попадне на Клер или Джеймс и да се изкуши да попита за Анна. Беше си забранил тези въпроси, нали в крайна сметка това бе смисълът на раздялата: Анна отново да прави каквото пожелае, той — също. Да не изпитват взаимна вина. И Анна явно виждаше нещата по същия начин, понеже не се беше свързала с него след скарването им. Нито по телефона, нито с есемес. Нищо. Беше го зачеркнала от живота си и той полагаше усилия да го приеме.

Ала да знае само, че тя е във Франция, а не как се чувства, бавно, но сигурно го докарваше до лудост. И днес просто не издържа и набра номера на замъка. Вдигна Зоуи, по-голямата сестра на Анна. Това наистина изненада Дейвид, понеже през последните месеци тя почти не се мяркаше в Дарингам Хол. След миналогодишния летен курс в Сорбоната Зоуи следваше в Манчестър, но остана толкова запленена от Франция, че вмъкна в програмата си и един семестър в Тулуза. По думите й семестърът тъкмо бил приключил и на връщане в Англия се отбила в интерната на Анна.

Анна се чувства фантастично. Намерила си е цял куп нови приятели и обмисля дали да не остане още малко. Напълно я разбирам.

От часове думите на Зоуи се въртяха в главата на Дейвид подобно на матрична разпечатка и му натрапваха картини, които свързваше с чутата информация. Анна в кръга на френските си приятели. Анна за ръка с французин, който я гледа и й се усмихва лъчезарно.

— Дейвид? Какво става с писмото? Готов ли си? — Гласът на Дрейк го изтръгна от мислите му. Баща му беше привършил телефонния разговор и го гледаше изпитателно. — Днес не си в час — констатира той и смръщи чело. — Заради малката ли? Анна, нали така се казваше?

Дейвид преглътна и за секунда се ядоса, задето бе споменал пред баща си за чувствата към Анна. Всъщност имаше намерение да запази в тайна цялата заплетена история, обаче в един момент прояви слабост, защото изговарянето на името й му подейства добре. Пък и на втори поглед идеята не му се видя лоша. Е, и досега се чувстваше странно да споделя толкова лични неща с човек, които все още му беше чужд. Но си повтаряше, че това е само началото. А независимо дали щеше да каже на Дрейк или не, болката нямаше да стихне. Затова повдигна рамене.

— Мисля, че вече не иска и да чуе за мен.

— Хм. Е… съжалявам.

Дрейк, изглежда, не знаеше как да реагира, но Дейвид предпочиташе това, отколкото да слуша мъдри съвети. Пък и баща му като заклет ерген вероятно нямаше такива подръка. Поне си направи труда да прояви разбиране и Дейвид го оцени.

Миг-два помълчаха, после Дрейк стана от мястото си.

— Хайде, ела с мен да хвърлим едно око на залата. Писмото до Шепард констракшънс може да почака.

Искрено изненадан и успокоен, Дейвид го последва надолу по стълбите. Обичаше да го придружава по време на обиколките, които Дрейк правеше няколко пъти дневно. „По-близо до клиента“ — така ги наричаше и те бяха далеч по-интересни от безкрайната бумащина. Пък и днес нямаше по-добър начин да се разсее, за да не седи само зад бюрото, мъчейки се да прогони Анна от мислите си.

Стълбището завършваше с врата, водеща до задната част на бара. Когато влязоха, барманката, червенокоса жена с пиърсинг на носа, им кимна.

— Е, Анита, как е положението? — поинтересува се Дрейк и също като Дейвид плъзна поглед по помещението.

Просторната зала — както обикновено в понеделник следобед — беше добре посетена, но не и претъпкана както понякога в края на седмицата. Местата на бара бяха заети, пред автоматите, масите за билярд и мишените за дартс стояха доста хора, някои на групи. Повтарящите се мелодии от автоматите заглушаваха глъчката и музикалния фон, така че Дейвид не завиждаше на Анита, която бе принудена да търпи всичко това часове наред. Веднъж му беше признала, че се изнервя, но сега не обръщаше внимание на шума, а следеше с поглед неколцината мъже малко по-далеч от бара, които стояха до Карл и явно се караха с него.

— Не зная, господин Съливан — каза Анита и посочи с брадичка към групата. — Ей там май се задават неприятности.

Дейвид погледна по-внимателно и видя, че трима мъже бяха застанали заплашително пред широкоплещестия шеф на охраната.

— Тия типове дойдоха преди два часа и нещо и през цялото време се наливаха на бара. От ония неприятните, нали ги знаете — продължи Анита. — Накрая вдигнаха олелия и взеха да се заяждат с другите клиенти. Затова повиках Карл. Той ги подкани да си вървят, но те отказаха. Според мен търсят кавга.

Дрейк заобиколи бара, за да огледа по-добре мъжете. Дейвид го последва и забеляза, че единият се олюлява.

— Доста са се наквасили — каза на баща си и веднага реши, че не са толкова опасни.

Само че сбърка, понеже единият внезапно сръга Карл в гърдите.

— Извикай полиция — обърна се Дрейк към Анита и се приближи още малко към групата, след няколко крачки обаче спря и улови Дейвид за лакътя, попречи му да продължи напред.

— Какво има? — Дейвид го изгледа озадачено. — Трябва да отидем при Карл и да му помогнем.

— Не, той ще се справи сам — увери го Дрейк. — Само ще му попречим, ако се намесим.

Дейвид се вторачи в баща си. Да, знаеше, че атлетичният Карл е ветеран от армията и дълго е работил като телохранител. Но дали това бе достатъчно срещу превъзхождащия го по численост противник?

— Все пак са трима! — възрази, обаче Дрейк не прие и този аргумент.

— Излизал е наглава и с повече, повярвай ми.

— Тогава защо повика полиция? — запита обвинително Дейвид.

— Защото е по-добре веднага да отведат ония негодници — поясни Дрейк. — Така няма да притесняват гос… Дейвид, недей!

Дейвид се беше откъснал от Дрейк и вървеше напред. Независимо от доводите на бащата си, не можеше да стои със скръстени ръце и да гледа как обградилите Карл мъже настъпваха към него. Ругаеха го на висок глас, което междувременно бе привлякло вниманието на другите посетители.

Щом се приближи, Дейвид все пак забеляза, че Карл не е толкова безпомощен, колкото му изглеждаше от бара. Беше сграбчил за лакътя единия от тримата — брадат мускуляга, целия в татуировки, и с погледи държеше останалите двама скандалджии в шах.

— Не, стопроцентово няма да ги получите! — заяви Карл с леден глас, обърнат към брадатия. — А сега напуснете нашето заведение. И ако може, по-живо.

— Може, ама няма. Искаме си парите! — отвърна клатушкащият се брадатко.

Наистина беше пиян до козирката, а приятелите му: единият риж мъж на възраст, другият най-много на годините на Дейвид, не падаха по-долу в това отношение. И с пълно гърло се присъединиха към протеста на брадатия:

— Вие ни измамихте!

— Така е. И няма да си тръгнем, докато не ни върнете мангизите!

Тримата пристъпиха заплашително към Карл, но той беше по-бърз. Изви ръката на брадатия зад гърба му, и то със светкавична скорост, така че Дейвид дори не забеляза движението. Брадатият извика и се свлече на пода, което накара другите двама мигновено да се нахвърлят върху Карл. Той обаче умело парира атаката им и с прицелен саблен удар успя да просне младока на земята. След това нанесе на рижия силен ъперкът, само че оня се оказа по-издръжлив от аверите си и остана на крака.

— Ще те науча аз, мръснико! — изкрещя мъжът и Дейвид, изтръпнал от ужас, видя как бръкна в задния си джоб и извади сгъваем нож.

— Карл, внимавай! — извика Дейвид, защото шефът на охраната в момента бе зает с брадатия, който се беше окопитил и пак нападаше.

— Дейвид, недей! Не се намесвай! — извика Дрейк.

Беше последвал Дейвид и сега се помъчи да го задържи, но младежът пак се откопчи. С две-три крачки се озова при мъжете и препречи пътя на рижия.

— Господине, приберете ножа! — изрече с твърд глас. Мъжът обаче само го фиксира с яростен, стъклен поглед и му налетя без предупреждение.

— Я се разкарай от пътя ми, дребен чекиджия такъв! — изрева пияният, сграбчи Дейвид за лакътя и замахна с ножа.

Парализиран от страх, Дейвид видя проблясващото острие.

— Дейвид!

Карл внезапно изникна до тях и се хвърли между него и рижия. Силно блъсна Дейвид встрани, далеч от обсега на ножа.

Още под въздействие на шока, Дейвид отстъпи несигурно назад и видя как Карл се опита да избегне атаката на рижия. Извъртя се, но недостатъчно, защото острието го бръсна по рамото, разпра ризата му. Карл обаче не обърна внимание на раната, изтръгна ножа от ръката на мъжа и му нанесе ъперкът, който го срути окончателно на пода. После извади от строя и брадатия с точен удар в корема. Едва тогава попила рамото си и Дейвид, който се беше надявал, че не е нищо сериозно, видя как обилната кръв наквасва ризата му.

— Карл! — възкликна той и понечи да се втурне към него, но Дрейк го изпревари, отведе служителя си до близкия диван. Отвън се дочу вой на сирена.

— Посрещни полицаите! — нареди рязко на Дейвид. — А ако още не е дошла линейка, им кажи да повикат!

Дейвид все още се взираше в кървищата рана и изкривеното от болка лице на Карл.

— Съжалявам — продума, обаче Дрейк само направи нетърпелив жест.

— Хайде, върви! — изръмжа и Дейвид забеляза упрека в погледа на баща си, което още повече го разстрои и засили угризенията му.

Смутено се обърна и се завтече към полицаите, които току-що бяха пристигнали пред игралната зала.