Катрин Тейлър
Завръщането (22)

21.

Дрейк вкара черния хамър с оранжевото лого на „Стаята на Дрейк“ направо в отворения гараж на вилата в Хампстед и с дистанционното затвори всички врати. Сетне слезе и заобиколи автомобила, за да помогне на Карл. Дейвид, който беше на задната седалка, също изскочи от колата, но Карл се почувства неловко от толкова много внимание и махна със здравата си ръка в знак на отказ.

— Ще се оправя — увери двамата и изкриви лице в усмивка.

В болницата, където зашиха раната, му дадоха болкоуспокояващи и както личеше, вече беше напълно добре. Беше извадил късмет, че не бяха засегнати големи кръвоносни съдове. Това обаче не променяше факта, че Дейвид се чувстваше ужасно.

— Мога ли да направя още нещо? — попита, докато вървеше след двамата към къщата.

Карл поклати глава и спря пред стълбището във вестибюла.

— Ако не възразявате, бих искал да си полегна.

— Шегуваш ли се! Разбира се, че ще си полегнеш! — възнегодува Дрейк. — И ще се върнеш на работа чак когато лекарят ти разреши. Ясно ли е?

Карл кимна и слезе в приземния етаж, където се намираше малкият му едностаен апартамент.

— А ако имаш нужда от нещо, просто кажи — подвикна подире му Дейвид. Не беше сигурен дали Карл го чу, защото изчезна от погледа му в дъното на стълбите, без да отговори.

— Карл ще се справи и сам, Дейвид — рече Дрейк, а когато Дейвид вдигна глава към него, видя, че в очите му все още се четеше упрек. — Няма нужда от гувернантка.

Дейвид преглътна и последва Дрейк в хола.

— Сега като начало трябва да пийна нещо — каза баща му и се насочи право към домашния бар. Вместо обичайния джин с тоник си наля чист коняк и го изпи на екс.

Дейвид се спря нерешително до вратата.

— Съжалявам — повтори още веднъж. Беше го казал вече стотина пъти в болницата, но глождещото чувство в стомаха му така и не изчезваше. — Трябваше да те послушам.

— Да, по дяволите, трябваше! — сряза го Дрейк. — Постъпи глупаво и лекомислено!

— Но аз исках да помогна — оправда се Дейвид. — Нямаше как да зная, че…

— Именно — прекъсна го Дрейк. — Няма как да знаеш, понеже още не си изпадал в подобни ситуации. За разлика от мен или Карл. Той щеше да надвие и тримата. Ако не се беше намесил, нямаше да се стигне дотук.

Дейвид наведе виновно глава. Наистина си беше заслужил смъмрянето. Призляваше му дори само при мисълта, че ножът би могъл да прониже Карл на друго, може би дори фатално за живота място. Да не говорим, че и той сто на сто щеше да пострада, ако Карл не беше действал решително. И щеше да лежи с превръзка в кревата си. Или нещо по-лошо…

И всичко това, понеже реши, че трябва да помогне на човек, който беше в състояние да отбие едновременната атака на трима противници. Карл беше очаквал да го нападнат с нож. В болницата разказа на Дейвид, че бе забелязал сгъваемия нож в задния джоб на рижия, когато беше тръгнал към тримата. Беше подготвен и щеше да обезоръжи мъжа, ако Дейвид не се беше намесил.

Но не само това смазваше психически Дейвид. Мира не му даваше и фактът, че изобщо се беше стигнало до сбиване. Тази внезапна проява на насилие го изуми и разтърси из основи, докато Дрейк и Карл явно го приемаха за нещо напълно нормално.

Младежът вдиша и издиша дълбоко и зададе въпроса, който през цялото време се въртеше в главата му:

— Често ли стават такива неща?

Дрейк сви рамене.

— Не, не често. Но от време на време се случва. Затова в другите ми зали има екипи от най-малко трима охранители. Единствено Карл предпочита да работи сам, затова не съм му сложил помощници.

При тези думи въздъхна.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Мога да поръчам храна — каза вече не толкова строго. Дейвид обаче още не се беше отърсил от преживяното следобед, затова любезно отказа.

— Мисля да се кача в стаята си. Ако нямаш нищо против.

— Не, върви — увери го Дрейк и се настани на оранжевия си диван с чаша в ръка.

Без да каже дума, Дейвид излезе от хола и се качи по стълбите до таванската стая, която му бе предоставил Дрейк. Всъщност си беше завършено жилище, състоящо се от голямо помещение с легло, бюро и кът за сядане, както и кухненски блок и отделна баня.

Обзавеждането беше модерно — също като в останалата част на къщата, а стаята обикновено беше окъпана в светлина, но докато вървеше към леглото, Дейвид призна пред себе си, че всъщност всичко това не му харесва. Хладната, някак дистанцирана атмосфера на цялата къща не му допадаше, а оранжевият мастодонт долу в хола направо му беше омразен. Дрейк не можеше без този цвят и оранжевото се срещаше на всяка крачка, а Дейвид го смяташе за твърде крещящо. Той предпочиташе по-приглушени тонове. По-стилно обзавеждане. Цялата тази дизайнерска изцепка не отговаряше на вкуса му. И не само тя. Всъщност нищо не отговаряше на вкуса му.

Със стон се отпусна на леглото и се вторачи в таванския прозорец над главата си, през който се откриваше гледка към вечерното небе. Дали заради шока от преживяното, но изведнъж го обзе чувството, че мястото му не е тук. А може би това чувство не го беше напускало от самото начало, а той просто го бе потискал?

Замисли се за дните в игралната зала, неизменните поръчки и рекламни кампании, проблемите с персонала, проблемите с местоположението, разговорите за нови придобивки и преустройство на филиалите. От седмици всеки ден обсъждаше тези въпроси с баща си и изпълняваше каквото му възложеше Дрейк. Само че го вършеше без желание. Нищо не му доставяше радост и така беше от първия ден. Липсваше му страстта, която извираше от Дрейк. А той не намираше нищо привлекателно в света на игралните автомати, даже напротив — той го отегчаваше. Липсваше му онова, което открай време беше негова страст: старинни предмети. Красиви предмети. Антикварни вещи и картини, в чиято история си заслужаваше да се зарови.

А в тази модерна обстановка се чувстваше чужд. Като риба на сухо. Мястото му не беше тук и след като най-накрая събра сили да си го каже, внезапно видя това, което толкова дълго не искаше да види.

Отново се готвеше да тръгне по стъпките на друг, а този път те отгоре на всичко водеха и в погрешна посока.

Не желаеше да управлява верига от игрални зали. По-скоро някое имение като Дарингам Хол, защото там би работил със сърце и душа. Но и това всъщност не бе мечтаното поприще. Силата му бе другаде. Буквално разцъфваше, когато имаше възможност да се занимава с произхода на предметите, с тяхното историческо значение, тяхната стойност. И го биваше да споделя познанията си с други хора. Ето това му доставяше радост и най-сетне трябваше да го признае открито и сам да си постави цели в живота, вместо да се мъчи да следва чужди такива. Единствено тогава имаше шанс да намери щастието си.

Не може отведнъж да станеш друг човек, Дейвид.

Така му каза Анна при последното им скарване. И беше вярно. Не той се беше променил, а обстоятелствата… и то в негова полза, понеже сега му се откриваше шанс да вземе живота си в свои ръце. Не да оправдава очаквания, а да върши онова, което желае. Нещо, което наистина отговаря на интересите му.

Дейвид усети как тежестта в гърдите му изчезна — за да се върне и да го смаже още в следващия миг, щом осъзна колко скъпо е заплатил за това прозрение. Тъй като по пътя към него бе загубил Анна, която обичаше повече, отколкото би могъл да й каже. Как можа да я отпрати!

Но това е поправимо, рече си Дейвид и седна в леглото, изпълнен с решимост. Щеше да си я върне, още сега. С колата щеше да стигне за няколко часа във Франция. Щеше да поговори с Анна и да й каже, че се нуждаеше от нея повече, отколкото от въздуха, който дишаше. Че иска да е до него и никога повече няма да я пусне. А ако имаше суперголям късмет, може би тя…

На вратата се почука и Дрейк влезе в стаята. Добре, помисли си Дейвид. Ето че можеше веднага да му съобщи решението си.

— Дрейк, аз…

— Имаш гости — прекъсна го Дрейк и отстъпи встрани, за да направи път на Анна.

— Здравей — промълви тя с познатия му леко неуверен тон и тръгна към него.