Катрин Тейлър
Завръщането (28)

27.

Кейт отвори очи и се запита какво я бе събудило. Слънчевите лъчи вече влизаха през прозореца и тя се протегна доволно при спомена за вълнуващата нощ с Бен. Усещаше аромата му по себе си и въпреки че не си беше доспала, беше щастлива и изпълнена с енергия — до мига, в който се обърна и видя, че неговата половина от леглото е празна.

Изненадано се изправи в леглото и се огледа наоколо. Но Бен го нямаше в спалнята и Кейт усети остра болка на разочарование, забелязала, че панталонът и ризата му не са на пода до леглото. Значи, вече се беше облякъл. Тя се отпусна на възглавницата и въздъхна. Така й се искаше да се събуди до него, да прочете в погледа му, че миналата нощ е означавала много и за него.

Бързо стана и навлече една от ризите му, закачени в гардероба, после отиде в хола.

— Бен? — попита предпазливо, тъй като се надяваше той все пак да е в апартамента. Само че никой не й отговори. Явно бе излязъл, без да й остави бележка къде отива.

Разочарованието й се върна, но Кейт реши да погледне прагматично на нещата. Големият стенен часовник показваше девет и нещо. Може би Бен имаше делова среща и просто бе забравил да й спомене. Или бе отишъл да купи нещо. Сигурно щеше да се върне скоро, така че тя можеше да оползотвори времето и да се погрижи за утринния си тоалет.

Когато се върна в хола, след като беше взела душ и се беше облякла, обаче констатира, че все още е сама в апартамента.

Къде ли се беше дянал Бен?

Объркана, Кейт се отпусна на широкия диван. Изведнъж й стана студено, а неувереността, която досега успешно бе потискала, се върна с нова мощ.

Не, Бен надали я беше оставил сама, за да й даде време да си тръгне… Или? Тази мисъл подобно на ледено острие помрачи приятните спомени от изминалата нощ, внезапно я накара да се усъмни във всичко, което допреди минути я правеше щастлива. Беше толкова сигурна, че в очите на Бен бе открила нещо, което не бе виждала досега. И начинът, по който я беше любил, а по-късно държал в прегръдките си, нежностите, целувките: нима това не бе признание, че и той не може да се откъсне от нея? Не означаваше ли, че иска да опитат още веднъж?

Кейт стана и заснова неспокойно из стаята, а през вътрешния й взор отново изплува ужасното им спречкване. Ами ако Бен не беше променил намеренията си? Ако не желаеше никога повече да се връща в Дарингам Хол? Дали пък не искаше тя да дойде при него в Ню Йорк? При тази мисъл преглътна. Това навярно бе единствената възможност да останат заедно и колкото и трудно да приемаше тази мисъл — нима не му дължеше поне да се опита след всичко, което бе сторил за нея?

Силно жужене я изтръгна от размишленията й. Кейт се озърна и видя, че беше мобилният телефон на Бен. Апаратът вибрираше и се плъзгаше по стъкления плот на холната маса. Не го беше взел със себе си и тя неволно се запита дали това не бе добър знак. Ако беше излязъл за по-дълго, то щеше да го вземе, нали така?

Погледът й падна върху плика, който бе донесла от Англия. Лежеше до телефона, все още затворен, и Кейт се изчерви, сещайки се, че не е изпълнила докрай мисията си. Трябваше да обясни на Бен защо е получил едва сега пратката от Ралф, а това отново засили неувереността й. Съдържанието би могло да умилостиви Бен или пак да го настрои срещу Камдънови и тя се страхуваше от момента, в който той щеше да отвори плика. Но още по-ужасно беше чакането. Независимо как щяха да се развият събитията, се надяваше Бен да дойде час по-скоро, за да поговорят за случилото се между тях и за бъдещето. Нуждаеше се най-сетне от яснота…

Кейт трепна, когато мелодичен сигнал наруши тишината в апартамента. Отне й миг, докато разбере, че е телефонът, който бе на помощната масичка до дивана. Слушалката беше с елегантен минималистичен дизайн, поставена под наклон върху зарядната станция. Кейт се взря напрегнато в апарата и за части от секундата се изкуши да се обади, надявайки се, че е Бен. Само че това беше абсурдно: защо му беше да набира собствения си номер, още повече че нямаше в себе си мобилен телефон? А кой го търсеше — това пък изобщо не й влизаше в работата. Така че скръсти ръце пред гърди и остави телефона да си звъни. След шестия път се включи телефонният секретар и гласът на Сиена Уокър се разнесе от микрофона.

— Здравей, Бен. Дано не те безпокоя, но реших, че е добре да ти съобщя: току-що пак се обади онзи Луис Бартън. Каза, че не отговаряш на мобилния си телефон, затова пробвал да позвъни на мен. — Сиена изпръхтя и продължи: — Доста упорит субект. И крайно нелюбезен. Повече нямало да вдига офертата си и настоявал най-накрая да чуе отговора ти. Ядоса се не на шега, твърдейки, че нарочно си го държал в напрежение. Така ли е, Бен? — Засмя се, а лицето на Кейт се вкамени. — Е, зная, че си способен на това, известни са ти всички хватки. Във всеки случай посмекчи тона, като го предупредих, че няма да ти предам съобщението му, ако не…

Кейт спря да слуша, усети как на гърлото й заседна буца. Значи, Бартън действително искаше да купи Дарингам Хол!

— … обади, когато пожелаеш. Знаеш къде да ме намериш.

Сиена явно се канеше да затвори, затова Кейт грабна слушалката. Разбира се, че не беше нейна работа да се намесва. Но просто трябваше да узнае истината.

— Госпожице Уокър, обажда се Кейт Хъкли — произнесе и се вслуша в тишината, последвала думите й.

На Сиена й трябваше известно време, за да превъзмогне изненадата си. Кейт я видя пред себе си: стройна, руса, неизменно облечена по последна мода, бившата асистентка на Бен бе олицетворение на привлекателна и амбициозна жена, която знае точно какво желае. Имаше период, в който Кейт завиждаше на Сиена. Сега обаче я интересуваше само едно.

— Какво казахте току-що?

— Извинете ме, но не мисля, че това ви засяга — заяви студено Сиена. Явно се беше съвзела от шока. — Впрочем какво правите в апартамента на Бен?

Кейт не сметна, че й дължи обяснение.

— Луис Бартън е предложил на Бен оферта за покупката на имението, така ли?

Не успя да прикрие треперенето на гласа си.

Сиена отново замълча, очевидно водеше вътрешна борба дали изобщо да продължи разговора с Кейт. В крайна сметка реши да го продължи и тонът й от възмутен стана хаплив.

— Да, точно така. И беше сигурен, че Бен ще я приеме. — След тези думи издаде звук, всъщност по-скоро доста нетипично за дама сумтене. — Не хранете надежди, че Бен ще се върне, госпожице Хъкли. Тук получи няколко твърде примамливи предложения за работа, просто все още обмисля кое от тях да приеме. Много високи постове, несравними с управлението на съсипано английско имение. За него този замък беше бреме, от което бърза да се отърве час по-скоро.

Сиена спомена само Дарингам Хол, но Кейт беше почти сигурна, че „бремето“ е и тя самата. Навремето Сиена не криеше антипатията си към Кейт. Ако питаха нея, Бен изобщо не би трябвало да напуска Ню Йорк, а сега — независимо по какви причини — май беше силно заинтересувана той да остане в града.

— Какво още каза Бартън? — продължи да разпитва Кейт, но Сиена, изглежда, най-сетне си спомни, че не бива да разпространява информация, предназначена само за Бен.

— Опасявам се, че това не ви засяга, госпожице Хъкли. Поне вече не. Желая ви хубав ден.

След това затвори телефона и не даде на Кейт възможност да реагира. Кейт бавно постави слушалката върху зарядното, а думите на Сиена дълго отекваха в главата й.

Значи беше вярно: Луис Бартън искаше да купи Дарингам Хол — и Бен щеше да приеме офертата. Естествено. Отдавна се беше върнал към живота си в Ню Йорк, в най-близко време щеше да заеме висок пост в някоя компания, да продължи кариерата си — за какво му беше някакво английско имение? Дали затова бе премълчал пред Камдънови кой се крие зад офертата? Дали просто не я залъгваше с напразни надежди, докато отдавна вече се пазареше с Бартън за цената?

Кейт преглътна и погледна към кабинета на Бен, който бе свързан с хола. Вратата беше открехната и тя се приближи, колебливо я отвори.

В сравнително малкото помещение имаше само рафтове с книги и класьори и голямо бюро с настолен компютър. Прозорецът гледаше към парка, така че оттук се откриваше прекрасна панорама. В момента обаче цялото внимание на Кейт бе погълнато от това с какво се занимаваше Бен понастоящем. Нервно и гузно плъзна поглед по книжата върху бюрото. Съзнаваше, че навлиза в частна сфера, но искаше да получи яснота. И не се наложи да търси дълго. Когато дръпна едно от чекмеджетата, видя най-отгоре офертата на Бартън. Бяха дори две — по-стар и по-нов вариант от миналата седмица, в който Бартън предлагаше значително по-голяма сума отпреди.

Цялата разтреперана, Кейт върна двете оферти на мястото им и затвори чекмеджето. Чувстваше се като замаяна, нямаше сили даже да заплаче. Сърцето й се беше вледенило.

Бен бе получил първата оферта непосредствено след пожара — и не беше отронил и дума за нея.

Дали защото още тогава е знаел, че ще се съгласи с предложението и че тя ще приеме много тежко това решение, запита се Кейт. Дали това бе началото на края, причината да се отдръпне и да не я допуска до себе си?

Кейт затвори очи от отчаяние, почувства се предадена. Искаше да му се разсърди, задето беше премълчал, искаше да се вкопчи в гнева, че Бен изобщо е обмислял да продаде Дарингам Хол на Бартън. Само дето не беше толкова просто.

Бен беше в правото си да продаде имението. Беше вложил в него своите пари и му се полагаше да възвърне инвестицията си. Освен това може би не беше толкова коварен, както й внушаваха думите на Сиена. Положително не бе повишил умишлено цената, а се колебаеше, защото наистина се надяваше на друго решение. Такова обаче нямаше, Камдънови не можеха да се измъкнат със собствени сили от капана на дълговете, в който бяха попаднали. Нямаха пари да се разплатят с Бен. А тъй като той не възнамеряваше да се върне в Англия, му оставаше само една възможност: да приеме офертата на Бартън. Пък и тя беше твърде добра, за да я отхвърли, и макар сърцето й да се обливаше в кръв, Кейт съзнаваше, че Бен трябва да се съгласи.

Затова и снощи не реагира, когато му каза, че всички в Дарингам Хол усещат липсата му. Че липсва и на нея. Тъй като нямаше да се върне. Беше приключил с Източна Англия и семейство Камдън и Кейт не биваше да го упреква, а още по-малко да го разубеждава. Не можеше още веднъж да изиска от него да се откаже от всичко, което му беше важно.

Ала именно това щеше да направи. Не би съумяла да наблюдава спокойно как ще продаде Дарингам Хол на Бартън, щеше да го умолява да не го прави. И затова не можеше да остане.

Кейт се завъртя на пета и се върна в хола. Идването й беше грешка, в крайна сметка всичко пак водеше до онова, което бе извадило на показ спречкването им: че няма да постигнат компромис. Че не могат да бъдат щастливи заедно.

Внезапно я обзе непреодолимо желание да се махне оттук, преди да се е върнал Бен. Мисълта да се изправи пред него със съзнанието, че нещата няма да се получат, бе твърде болезнена. Не можеше да остане дори и за да му обясни как стои въпросът с плика — всъщност то и бездруго вече нямаше значение.

Без секунда колебание грабна чантата и шлифера, презглава напусна жилището и слезе с асансьора във фоайето.

— До нови срещи! — подвикна й усмихнат портиерът, когато мина покрай него.

Беше мъжът от вчера и сега се усмихваше много по-любезно, вероятно защото вече я познаваше. Ала Кейт само му кимна със свито гърло, тъй като нямаше да има нова среща. Тръгнеше ли си сега, нямаше да види никога повече Бен и макар да знаеше, че постъпва правилно, сърцето й се късаше от мъка.

Пред входа бе спряло жълто такси и пътникът тъкмо плащаше на водача. Кейт използва случая и се качи.

Таксиметровият шофьор се извърна към нея и попита:

— Накъде да карам, госпожице?

Кейт си помисли за Тили, която живееше недалеч оттук с Питър. Приятелката й не знаеше, че е в Ню Йорк. Кейт много искаше да се видят, но сигурно щеше само да й надуе главата с оплакванията си.

— За летище „Джей Еф Кей“ — изрече с хриплив глас и си сложи слънчевите очила, за да не се вижда, че още малко и ще заплаче.