Катрин Тейлър
Завръщането (4)

3.

Анна стоеше до един от прозорците в коридора и се взираше в пътя, водещ от двора към парка. Само че от колата на Дейвид нямаше и следа.

Но къде ли беше той? И защо не се обаждаше? Нямаше го от няколко часа, не си вдигаше и телефона, така че Анна вече сериозно се притесняваше. Всъщност трябваше да се появи всеки момент, защото пак бе поел обиколка на замъка. Бен планираше да назначи щатен екскурзовод, но развеждането на туристите все още влизаше в задълженията на Къркби. Е, поне на теория, понеже Дейвид постоянно го заместваше, предлагаше му помощта си при всеки удобен случай. Ако продължаваше така…

Някакво движение в дъното на пътя я откъсна от мислите й. Анна присви очи и разпозна тъмносиния спортен кабриолет на Дейвид, който бързо се приближаваше. Тя въздъхна с облекчение и изтича в двора, където Дейвид тъкмо паркираше колата си.

Хубавото време се беше задържало вече няколко дни, в безоблачното небе грееше слънце. Дейвид обаче май не забелязваше нищо. Беше заровил ръце дълбоко в джобовете си и не се усмихна, когато тръгна към Анна.

— Къде беше? — попита тя и зачака да я прегърне и целуне. Ала Дейвид просто спря пред нея.

— Обикалях с колата — отговори и отбягна погледа й.

И изобщо: зелените му очи не сияеха както обикновено насреща й. Вместо това в тях имаше нещо, което Анна не можеше да определи. Обзе я лошо предчувствие.

— Какво има? — промълви тя.

Дейвид не отговори веднага, а заби върха на обувката си в чакъла, така че се разхвърчаха камъчета. После вдигна глава.

— И кога смяташе да ми съобщиш?

Анна усети как стомахът й се сви. Значи, беше научил. По дяволите!

— Кой ти каза? Мама ли?

Дейвид кимна и Анна въздъхна тежко от отчаяние.

— Не е трябвало. Изрично я помолих да не ти…

Гласът й секна, а Дейвид повдигна едната си вежда.

— Да не ми казва ли? — довърши изречението й и в същия миг Анна осъзна какво се четеше в погледа му: разочарование. — Защо не? Откога нямам право да зная за предстоящите решения в живота ти?

Анна сви рамене и изведнъж се почувства отвратително. Не биваше да премълчава, знаеше го. Но я беше страх, и то точно от тази ситуация.

— Разбира се, че имаш право да знаеш. Само че вече няма какво да обсъждаме — рече и скръсти ръце пред гърди. — Тъй като просто няма да замина.

— Напротив, Анна, ще заминеш — натърти Дейвид. — Шест месеца в елитно френско училище! Не може да отхвърлиш такава възможност!

Анна изстена безмълвно, понеже точно това бяха казали и родителите й. И в първия момент авантюристичната й природа, която копнееше да види колкото се може повече от света, дори се съгласи с тях. Сътрудничеството между нейното училище и интернат близо до Париж беше нещо наистина специално и петнадесет души имаха възможност да останат половин година във Франция. Анна бе сред тях, а това беше не само голяма чест, но и шанс, който със сигурност нямаше да се повтори.

Ала това означаваше и раздяла с Дейвид за шест дълги месеца и мисълта, че няма да го вижда толкова време, й причиняваше силна болка. Да, можеше да стисне зъби и да издържи, но шестото чувство й подсказваше, че в този момент той се нуждае от нея. Смъртта на Ралф все още го измъчваше, тормозеха го и многобройните промени в Дарингам Хол. Анна усещаше това въпреки старанието на Дейвид да не го показва. Затова и не можеше да замине. Не биваше да го оставя сам, не и точно сега. А може би никога, тъй като и тя се нуждаеше от него. Само с него се чувстваше цялостна, само тогава беше истински щастлива. Не знаеше дали винаги е така с влюбените. Едва бе навършила осемнадесет и нямаше кой знае какъв опит. Но чисто и просто беше нещастна без Дейвид — и всъщност се надяваше той да се чувства по същия начин и да прояви разбиране за решението й.

— Да не искаш на бърза ръка да се отървеш от мен?

Обви ръце около врата му и вдигна усмихнатото си лице към него. Само че Дейвид остана сериозен.

— Не, Анна, не искам — каза и прокара ръка по дългата й червеникаворуса коса. — Но въпреки всичко трябва да го направиш. Не бива да пропускаш възможността да натрупаш толкова важен опит.

Анна се отдели от него.

— Какъв опит? — запита, разочарована от реакцията му. — Че шест месеца ще си губя времето и ще се съсипвам от липсата ти? Благодаря, няма нужда.

— Може да ти идвам на гости — възрази той, но Анна само изсумтя.

— Да бе, един или два пъти за по няколко дни. А през останалото време ще бездействам и ще страдам за теб.

Анна си даде сметка колко инатливо прозвучаха думите й, а въздишката на Дейвид само влоши нещата.

— Няма да бездействаш. Пък и месеците ще минат незабелязано — изрече с добре познатия й противно разумен тон.

Дейвид беше четири години по-голям от нея и понякога — съвсем рядко — й го демонстрираше. Но тя вече не беше момиченце, което приканват към ред и дисциплина.

— Дейвид, погледни ме! — промълви Анна и подири в очите му знак, че опасенията й са верни. — Наистина ли искаш да замина? Или го казваш единствено заради родителите ми? Още ли се боиш, че са настроени срещу теб, и затова им правиш мили очи? — Той поклати глава, но сякаш отбягна погледа й. — Това са глупости, Дейвид. Те отдавна свикнаха с това, че сме заедно. Както и всички други. Никой няма нищо против.

Отначало не беше така. На мнозина им бе трудно да пренастроят мисленето си, а най-вече родителите на Анна реагираха много скептично, когато разбраха, че Анна и Дейвид изпитват повече от приятелски чувства един към друг. Междувременно обаче бяха приели връзката им и нито веднъж не се бяха произнесли критично за нея. Поне пред Анна.

Тя се намръщи.

— Или са ти казали нещо друго?

— Не — отговори припряно Дейвид и Анна отново се усъмни дали й казва истината. — Не ме интересуват Клер и Джеймс, нито хората от селото — добави и поклати глава, — интересуваш ме ти. Този обмен е уникален шанс, Анна. Не го пропилявай!

Анна изсумтя.

— Каза човекът, който е на път да зачеркне шанса си за добра оценка на междинния изпит, защото непрекъснато развежда туристи в Дарингам Хол — отвърна тя и смутеното му лице не убягна от очите й.

Значи, беше права: напоследък бе занемарил следването си заради ангажимент, който изобщо не беше негово задължение.

— Защо толкова напираш за тези обиколки, Дейвид? Ако не проявяваше такава готовност да ги поемаш всеки път, Бен отдавна да е назначил екскурзовод. Най-късно през лятото, щом започне истинският сезон, и бездруго ще трябва да го направи, понеже двамата с Къркби няма да се справите с наплива.

— Зная. Но…

Дейвид повдигна рамене с нещастно изражение и млъкна, а погледът му се зарея в далечния парк.

Анна се обърна и видя, че по алеята за замъка приближава туристически автобус.

— Но какво? — настоя тя, защото държеше той да завърши изречението си.

— Но все пак ще трябва да поема тази обиколка. — Дейвид се усмихна накриво, с явно облекчение, че пристигането на туристите го спасява от отговора на въпроса й. — По-късно ще поговорим, окей?

Целуна я по-бегло от обикновено и се запъти към автобуса, който тъкмо влизаше в двора.

— Окей — отвърна Анна, въпреки че той вече беше далеч и не можеше да чуе думите й.

Ала докато вървеше към замъка, се бореше с глождещото чувство, че в момента всъщност нищо не е окей.

* * *

Дейвид съвсем съзнателно не се обърна към Анна, а тръгна с безизразна усмивка към автобуса, от който вече слизаха първите посетители.

— Добре дошли в Дарингам Хол! — извиси глас и застана така, че да го виждат добре и хората да се съберат около него.

Групата беше от Кеймбридж и се състоеше предимно от семейства с деца на всякаква възраст, което вероятно щеше да направи обиколката доста уморителна. Но по-добре така. Точно това му трябваше сега: заетост, за да няма време да анализира упреците на Анна.

При това казаното от нея беше вярно. В момента действително предпочиташе да развежда туристи, отколкото да учи за изпити, тъй като му се струваше безсмислено да следва. В края на краищата за какво му бяха знанията по икономика? Преди две години, когато избра Кингс Колидж в Кеймбридж, се ръководеше от мисълта, че един ден ще управлява Дарингам Хол. Сега обаче това бе задължение на Бен, който, доколкото можеше да прецени, се справяше добре. Бен беше опитен бизнесмен, познаваше естеството на работата — за разлика от Дейвид, който внезапно се беше разколебал, че ще бъде достоен наследник на Ралф. Навярно би допуснал не по-малко грешки от баща си, който заради своето нехайство бе докарал имението до окаяно финансово състояние. А ако Дейвид не бе подходящ за онова, което смяташе за своя житейска задача — за какво го биваше тогава?

Това бе въпросът, който в последните седмици не му даваше мира и на който не намираше отговор. Старият му живот бе много по-лесен, така поне му се струваше, когато връщаше лентата в съзнанието си. Понякога усещаше болезнено липсата на тази яснота, както и липсата на Ралф, чиято смърт бе превърнала в зееща пропаст първоначалната пукнатина в живота му. Въпреки че се противеше, преживяното го тласкаше все по-далеч от Дарингам Хол. Туристическите обиколки му помагаха донякъде, понеже, показвайки замъка на хората, за известно време си възвръщаше интимното усещане за дом. И макар да беше детинско, то му даваше опора. Както и Анна. Но именно защото тя бе толкова важна за него, не желаеше да й пречи. Не биваше да я възпира само защото не можеше да си представи как ще издържи без нея.

Не заставай на пътя й, така каза Клер сутринта, когато му съобщи за обмена на ученици във Франция, и го погледна настойчиво. Искаш да е щастлива, нали?

Да, искаше. Естествено, че искаше. Но дали Анна можеше да бъде щастлива с него, след като той не знаеше как да осмисли живота си?

— Извинете! Мисля, че сме в пълен състав — обади се възрастна жена, очевидно ръководителката на групата, и изтръгна Дейвид от мислите му.

Не беше забелязал, че хората отдавна са го наобиколили и чакат началото на обиколката.

— Да, разбира се. — Дейвид се усмихна и превключи на работен режим. — Моля, оттук!

Тръгна пръв към голямата входна врата, която се отвори пред тях сякаш с магическа пръчка, понеже Къркби стоеше зад нея в пълна готовност. Дейвид му кимна и се зарадва, виждайки възхитените лица на хората. Харесваше им да влизат във впечатляващото просторно фоайе и да се радват на стилно посрещане от страна на униформен иконом.

Щом всички се събраха във фоайето, Дейвид застана на най-долното стъпало. Вече бе напълно съсредоточен и усещаше леко гъделичкане под лъжичката, както преди всяка обиколка. Макар да не беше чистокръвен потомък на рода, с голямо желание говореше за архитектурните особености и историята на Дарингам Хол. Още като малък се увличаше от всичко, свързано със замъка, и с невероятно удоволствие споделяше богатите си познания, радваше се на въпросите на проявилите интерес посетители, които му показваха, че ги е развълнувал.

— Госпожи и господа — обърна се съм скупчените около него туристи, — според вас колко стъпала има тук?

Винаги започваше с това изречение, защото така си осигуряваше вниманието на хората, които тутакси започваха да броят наум стъпалата. Щеше да чуе предположенията и после да им разкрие, че са петдесет: десет до първата площадка, после още два пъти по двадесет, които образуват дъга и водят до горния етаж. Недотам впечатляващо като число, но Дейвид щеше да го съпостави с броя на хората, които в течение на вековете се бяха изкачвали и слизали по тези стъпала. Беше идеалното въведение към беседата за историята на замъка и последващата разходка из отделните помещения.

— Е, какво мислиш? — попита момчето, застанало на първия ред до майка си. Даваше му шест-седем години, но детето положително можеше да смята добре, защото очите му блестяха. — Колко са стъпалата?

Момчето отвори уста, обаче не отговори. Нещо зад Дейвид внезапно бе приковало вниманието му.

— Мамо, виж там! Призрак! — извика развълнувано детето и посочи над рамото на Дейвид.

Из множеството се разнесе шепот. Дейвид се обърна уплашено и също като другите се вторачи в жената с дълга снежнобяла коса, застанала само по нощница на стълбищната площадка.