Катрин Тейлър
Завръщането (5)

4.

— Коя е? — Полугласният въпрос на жена от групата наруши настъпилата мъртва тишина и Дейвид усети как целият пламна. Налагаше се да действа незабавно.

— Извинете ме за момент — каза с привидно спокойствие и се затича нагоре по стълбите. И направи знак на иконома, който за щастие бе още във фоайето.

— Къркби? Ще се погрижите ли?

Думите му явно разчупиха печата на мълчанието, царящо сред тълпата. Изведнъж всички заговориха един през друг, а едно от децата — малко момиченце, се вкопчи в майка си и захлипа.

— Майче, наистина ли е призрак? — попита боязливо детето.

Не, не е, помисли си отчаяно Дейвид и с радост чу зад гърба си звучния глас на Къркби. Икономът положително щеше да намери подходящите думи и да обясни на посетителите какъв е проблемът с дамата по нощница, която все така стоеше неподвижно на площадката.

Дейвид се приближи предпазливо до нея, не беше сигурен дали ще го познае. Но тя, изглежда, го позна, понеже не се отдръпна от него и не се възпротиви, когато я хвана под ръка.

— Хайде, бабо, да тръгваме — каза колкото се може по-спокойно и я поведе към коридора. Лейди Илайза го последва, ала направи само няколко крачки, сетне спря и се обърна.

— Рупърт, кои са тези хора? Какво търсят тук?

В хрипливия й глас все още се долавяше следа от някогашната й строгост.

— Всичко е наред — увери я Дейвид и не я поправи, че не е съпругът й.

Беше се научил, че е най-добре да не лъже лейди Илайза и да не й противоречи. Тогава обикновено оставаше спокойна. А докато го вземаше за сър Рупърт, се чувстваше сигурна и щеше да върви с него. По-лошо ставаше, когато не можеше да познае някого. В подобни моменти нерядко реагираше панически или агресивно, ругаеше, а в най-лошия случай дори посягаше да удря, което сто на сто би стреснало туристите. И бездруго беше достатъчно неприятно, че старата дама бродеше из замъка по нощница и без придружител.

Но какво търси тук, запита се Дейвид. Всъщност би трябвало да е в старческия дом във Фейкънхам, където бе настанена от известно време — и то съвсем резонно. Напоследък все по-често се случваше да губи напълно ориентация и да се лута безцелно. Освен това кажи-речи не бе в състояние да преценява последиците от действията си и така подлагаше и себе си, и другите на риск. Веднъж, докато още живееше в Дарингам Хол, най-неочаквано си науми да запали камината в Синия салон — нещо, което изобщо не умееше, защото това бе задължение на персонала. Извадиха чист късмет, че Къркби влезе в стаята в точния момент и спаси килимите от пожара. След този инцидент сър Рупърт най-накрая се съгласи да изпрати съпругата си в старчески дом, където щяха да се грижат по-добре за нея. Редовно я навестяваше и веднъж разказа на Дейвид, че непрекъснато плачела и искала да се върне в Дарингам Хол. Дали пък дядо му не бе проявил слабост да докара лейди Илайза тук, макар да знаеше, че това не е добре за нея?

— Къде сме?

Лейди Илайза внезапно спря и се озърна. Погледът й беше празен и когато се спря върху Дейвид, нищо в него не подсказваше, че го е познала. Рязко се отдръпна от него и отстъпи назад. Дейвид простена нечуто. Знаеше, че вече няма смисъл да протяга ръка към нея.

— Не ви познавам — изрече тя с паническа нотка в гласа. А после повдигна брадичка и в очите й проблесна войнствено пламъче. — Веднага ме откарайте вкъщи! — нареди с отлично познатия на Дейвид заповеден тон.

Той въздъхна.

— Бабо, ти…

— Но ти си вкъщи, Илайза — каза сър Рупърт, който неочаквано се бе появил в коридора и сега вървеше към съпругата си. — Нали всичко тук ти е познато. Ето например завесите, сама ги избра, помниш ли? Винаги си имала усет за тези неща.

И с усмивка посочи тежките завеси от червен брокат на големия прозорец до тях.

Лейди Илайза протегна ръка и попипа плата, прокара пръсти по него. След това погледна съпруга си. Сбръчканото лице се проясни, а раменете й отново се отпуснаха.

— Ще пийнем ли по чаша чай в нашия салон? — попита нежно сър Рупърт.

— Чай. — При тази дума очите на лейди Илайза светнаха.

— Да. Асамски, който толкова обичаш. Къркби го запари специално за теб — отвърна сър Рупърт и когато я улови под ръка, лейди Илайза се остави безропотно да я поведе по коридора.

Колкото и да забравя, помисли си Дейвид, докато следваше двамата, баба явно и досега помни любимия си ритуал.

Сър Рупърт съпроводи лейди Илайза до малкия салон, който беше служил за дневна през дългогодишния им брак. Бързо донесе пеньоара от спалнята, помогна й да го облече и посочи канапето с думите:

— Настани се удобно, скъпа.

И още докато тя сядаше, й наля чай от чайника, който вече бе на масичката.

Когато лейди Илайза взе чашата си и унесено отпи от чая, Дейвид се възползва от миролюбивото й поведение и дръпна сър Рупърт в коридора, за да поговорят на спокойствие. Дядо му обаче го изпревари.

— Благодаря, че я върна тук — рече. — Не е направила нищо, нали?

— Напротив, изтърси се точно по време на обиколката — информира го Дейвид и старият господин простена.

— Както беше по нощница? — Щом Дейвид кимна, сър Рупърт отпусна рамене и издума разкаяно: — Съжалявам! Пожела да си легне, защото била уморена, и още спеше, когато Къркби сервира чая. Не исках да я будя, така че седнах тук сам и зачаках да стане от сън. Сигурно съм задрямал за минута-две, а когато се събудих, Илайза вече не беше в спалнята.

Точно там е проблемът, помисли си Дейвид. Не биваше да изпускат старата дама от очи. Нито за миг.

— Откога е тук? — запита дядо си.

— От сутринта — призна сър Рупърт и вдигна безпомощно ръце, когато Дейвид се намръщи. — Зная, не трябваше да я водя тук. Но тя непрестанно повтаря, че иска да се върне в Дарингам Хол. Всеки път ми се къса сърцето, когато я оставям в старческия дом, затова си помислих, че ще й доставя радост с това кратко посещение. И през ум не ми е минавало, че може да ми се изплъзне толкова бързо.

Гневът на Дейвид се разсея, защото изведнъж си даде сметка, че сър Рупърт преживява много тежко отсъствието на съпругата си. Още я обичаше, въпреки грешките й и въпреки болестта желаеше най-доброто за нея, макар в случая да бе прекалил. Дейвид тъкмо щеше да му го каже, когато в дъното на коридора изникна Тимъти.

— Татко, ще ми отделиш ли една минута?

— Тимъти! — възкликна сър Рупърт, явно изненадан да види сина си. — Изобщо не знаех, че си тук! Нали щеше да дойдеш чак утре?

Така предполагаше и Дейвид. Чичо му обикновено пристигаше в петък, понеже през седмицата беше ангажиран с преуспяващата си адвокатска кантора в Лондон. Преди посещаваше по-рядко Дарингам Хол, но след кончината на Ралф идваше по-редовно — а откакто Бен бе поел управлението, даже всеки уикенд. Дейвид допускаше, че чичо му все още не се доверява напълно на Бен. Вярно, беше се убедил, че нямат друг изход, освен да припишат Дарингам Хол на Бен и да се надяват, че той ще успее да предотврати заплашващия ги фалит, но очевидно все още имаше едно наум, че Бен може да промени решението си и умишлено да напакости на имението и семейството. Затова и всичките му посещения донякъде наподобяваха инспекция, което навярно никога не би признал — и което Бен май се правеше, че не забелязва.

— Имах делова среща в Или и след нея продължих дотук — обясни Тимъти със сериозно изражение. — Едната камериерка ми каза, че мама е тук и че имало някакъв инцидент с група туристи. Вярно ли е?

Сър Рупърт не отговори, но нямаше и смисъл, понеже Тимъти хвърли подозрителен поглед през вратата и съзря лейди Илайза. На челото му се появи гневна бръчка.

— Защо си я докарал тук? — скастри баща си. — Нали единодушно решихме, че в „Халоуей хаус“ ще получава оптимални грижи.

— Толкова копнееше да се върне у дома — отвърна сър Рупърт.

Тимъти завъртя очи.

— Може и да е така, но тази смяна на мястото няма да й се отрази добре. Боже мой, тате, не чу ли доктор Уолвъртън? Тя е болна и не може повече да живее тук.

— Тя ти е майка, Тимъти — реагира остро старецът. — Така че не говори за нея, все едно е някоя досадница.

— Рупърт? — обади се Илайза с немощен глас и той реагира мигновено и се върна при нея в салона. — Седни при мен, направи ми малко компания, моля те. Нали знаеш, че не обичам да пия чая си сама.

— Да, зная — отговори сър Рупърт и докато го наблюдаваше как върви към канапето, Дейвид констатира с уплаха колко състарен е дядо му. Не ходеше с изправени рамене както преди, а в погледа му се четеше умора.

— Татко? Трябва да поговорим по този въпрос — настоя Тимъти. — Не можеш просто…

— Друг път, Тимъти — прекъсна го Рупърт и прегърна през рамо Илайза, която за момента изглеждаше много щастлива. — А сега, моля да ни извините. Бих искал да изпия чаша чай със съпругата си.

Тимъти се поколеба за миг, след това обаче затвори вратата.

— Ама че дяволски инат! — измърмори на себе си, поклати глава и се обърна към Дейвид. — Не бива да я води тук, че накрая ще стане още някоя злополука — въздъхна и вдигна ръце. — Бих помолил Бен да поприказва с него, но тъй като любезният ми племенник по принцип не прави нищо, което смятам за разумно, май няма смисъл.

В гласа му прозвуча сарказъм, а това внезапно ядоса Дейвид.

— А пък ти по принцип не смяташ за разумно нищо, направено от него — отвърна и издържа гневния поглед на чичо си, който, види се, не очакваше да му опонират.

— Точно ти ли го защитаваш? — запита невярващо Тимъти. — Дейвид, та той ти отне всичко. Забрави ли?

Не, рече си Дейвид. Не беше забравил. Ала нямаше как да отмине факта, че онова, което бе мислил дълго време, не се оказа вярно.

— Дарингам Хол никога не е бил мой — уточни той и за пръв път изпита известно облекчение при тази мисъл.

Бен беше влязъл във владение на тежко наследство и Дейвид понякога се питаше защо си го причинява. Но проблемът не беше негов, нали?

— Извини ме, трябва да се погрижа за посетителите — каза и остави чичо си сам.

Думите му не бяха претекст, действително имаше намерение да потърси групата и да поднови обиколката. Щом стигна до стълбището за голямото фоайе обаче, размисли и се прибра в стаята си. Взе мобилния телефон от бюрото и се втренчи в дисплея.

Сам не разбра откъде дойде внезапното желание най-сетне да проведе телефонния разговор, който отлагаше от седмици. Дълго време страдаше от погрешното чувство, че така ще предаде Ралф. Но сега вече знаеше: нищо нямаше да се промени. Ралф щеше да остане негов баща, дори да направеше тази крачка.

Сякаш от само себе си пръстите на Дейвид се плъзнаха по дисплея и отключиха смартфона. Кликна върху иконката за контакти и въведе първите букви на търсеното име. И то веднага се появи.

Дрейк Съливан.

Името на мъжа, който го беше създал, все още му звучеше като чуждо. Но вече не пораждаше у него онази неприязън, която в началото много пъти го караше да изтрие номера. Напротив, сега свързваше името с възможност да намери нов път, за да излезе от задънената улица, в която се бе озовал. Останали бяха куп неизяснени неща и този път Дейвид беше сигурен, че ще има възможността да ги разбуди.

Обади се, когато пожелаеш. Така бе казал Съливан, когато му се обади скоро след първата им среща. Тогава ще поговорим.

Дейвид си пое дълбоко дъх. И натисна бутона за набиране.