Катрин Тейлър
Завръщането (23)

22.

— Анна!

Дейвид скочи от леглото и се взря в нея, за миг загубил ума и дума. Едва когато тя застана пред него, възвърна донякъде способността си да мисли и посочи дивана.

— Заповядай — покани я и колебливо седна до нея. — Какво правиш тук?

Все още бе толкова шашнат, че не можеше да откъсне поглед от нея. Косата й беше малко по-къса, лицето — по-бледо от обикновено, а под очите й имаше сенки. Ала за него бе по-красива от когато и да било. Той преглътна с усилие.

— Мислех, че си във Франция.

— Бях — рече Анна. — Но преди два дни се върнах.

— Какво? — Дейвид смръщи чело. — Сутринта Зоуи ми каза по телефона, че си още там.

Анна сви рамене.

— Тя дойде да ме прибере — поясни, а когато Дейвид се навъси, озадачен и донякъде ядосан заради лъжата, добави: — Според мен е помислила, че не желая да ти съобщава за връщането ми. — И се усмихна, но едва доловимо. — Нали й казах, че не искам да те виждам повече.

Сърцето на Дейвид заби лудо.

— А сега промени решението си?

Тя не отговори веднага, а просто се загледа в него.

— Само по този въпрос. Все още смятам за налудничава идеята ти да работиш в казино, макар да е на баща ти. И всъщност се канех да не спирам да ти се сърдя. Но след като се обади сутринта…

Млъкна и Дейвид видя искриците в очите й, долови отчаяната решителност, прозвучала в гласа й.

— Не мога повече, Дейвид. Направо не издържам. Чувствам се зле, когато сме разделени. Опитах се, честно, но всичко в онзи интернат ми се струваше ужасно. През цялото време ме измъчваше мисълта, че като се върна, няма да те заваря там. Не знаех как си и какво правиш, а това бе просто нетърпимо. Буквално се разболях и мама усети и помоли Зоуи да ме измъкне оттам.

— Анна… — започна Дейвид, ала тя го прекъсна.

— Не ми пука дали е неразумно. И не ми се слуша повече, че сме твърде млади или някоя друга идиотщина. Обичам те и зная, че сме създадени един за друг. Така че ако не желаеш да сме заедно, кажи ми тук и сега, че си много по-щастлив без мен. В противен случай няма да мръдна от тази стая.

И го изгледа предизвикателно. Беше толкова възхитителна, че сърцето му се сви, а по лицето му се разля усмивка.

— Не съм щастлив без теб. — Допря длан до бузата й и прокара пръст по сенките под очите й, за които бе виновен. После се наведе към нея и я целуна по устните, които толкова му бяха липсвали, че едва ли не изпита болка при досега с тях. Ала болката бе приятна, целебна, тя заличи скарването и остави място единствено за чувството, че двамата наистина си принадлежат.

— Да те напусна беше най-глупавата ми идея досега и одеве реших да замина за Франция и да ти се извиня, че се държах като пълен кретен — призна той, когато миг по-късно се отдели от нея, и поклати глава. — И аз не зная защо си помислих, че ще е по-добре да се разделим. Бях толкова объркан и допуснах огромна грешка. Но всичко се промени. Сега зная какво искам.

— Ами? — попита Анна с надежда в гласа. — И какво е то?

Дейвид вдиша и издиша дълбоко и за пръв път намери думи, за да изрази току-що взетото решение.

— Ще възобновя следването си, но ще променя специалността. Икономиката не е моята страст. Искам да следвам история на изкуството. Това ме интересува и ми се ще един ден да работя в тази сфера. Например като уредник на изложби. Сигурно има и куп други възможности. А освен това… — Тук въздъхна и обхвана ръката на Анна. — Освен това най-вече искам теб, Анна. Ако ме приемеш отново.

— О, Дейвид! — Анна го целуна още веднъж. — Нито за миг не съм искала да се разделим. — Сетне смръщи чело. — Но как ще реагира баща ти на решението да си тръгнеш?

Дейвид въздъхна.

— Вероятно ще се разочарова, обаче в края на краищата сигурно ще прояви разбиране. Той държи много на фирмата си и не би желал да я поеме незаинтересован човек като мен. Пък и фактът, че вече няма да работя за него, не означава, че няма да се виждаме. Ще поддържаме контакт, той наистина е мъж на място.

Анна отново грейна от отговора му и Дейвид се запита как бе издържал толкова дълго без нея. Никога вече, закле се наум, нямаше да заложи на карта връзката им тъй лекомислено. Привлече я пак в прегръдките си и я целуна, наслади се на допира до тялото й.

— Можеш ли да останеш? — попита по някое време и затаи дъх, защото не знаеше как е дошла.

Вместо отговор Анна се изправи и го дръпна да стане, тръгна с него към кревата. Там легна и протегна ръце към него.

— Ела — прошепна съблазнително и Дейвид последва поканата й с най-голямо удоволствие.

* * *

— Дейвид?

Приглушеният глас на Дрейк изтръгна Дейвид от съня. Младежът примигна срещу ярката слънчева светлина, падаща през таванския прозорец, и се усмихна, когато усети до себе си топлото тяло на Анна. Тя също помръдна и Дейвид не устоя на изкушението пак да я привлече към себе си и да я целуне по устните и хубавите сънени очи, преди да скочи от леглото и да нахлузи набързо панталона си.

Дрейк продължаваше да чука тихо на вратата.

— Дейвид, буден ли си?

Когато миг по-късно отвори вратата, Дрейк му подаде слушалката на стационарния телефон.

— Майка ти настоява да говори с теб — каза и свивайки извинително рамене, добави полугласно: — Съжалявам.

После се обърна и изчезна надолу по стълбите.

Стъписаният Дейвид вдигна слушалката до ухото си и се обади.

— Защо не отговаряш на мобилния си телефон? — Гласът на Оливия прозвуча възбудено и обвинително. — Оставих ти безброй съобщения!

Едва сега Дейвид се сети, че вчера бе изключил смартфона си в болницата.

— Какво има? — попита малко нервно.

Копнееше да се върне при Анна и нямаше никакво желание за пореден път да слуша оплакванията й, че още не били намерили кредитор. Или че персоналът не работел съвестно, или пък че Бог знае какво още не било наред в Дарингам Хол. Но всъщност се оказа, че тя искаше от него нещо съвсем различно.

— Би ли могъл да си дойдеш? — Не изчака отговора му, а продължи припряно. — Дейвид, трябва да ми помогнеш. Моля те! Направих голяма глупост.