Катрин Тейлър
Завръщането (26)

25.

— Още едно.

Бен плъзна празната си чаша по барплота и зачака бармана да я напълни още веднъж с бърбън. Беше третото му питие и все още не беше сигурен дали щеше да спре след него.

Преди в сряда вечер обикновено беше в офиса и работеше. Изобщо не би му хрумнало да отиде в бара срещу жилищната си кооперация и да се взира мрачно в чаша с уиски. Само че тогава все още беше абсолютно наясно какво да прави. А не си блъскаше главата над най-различни проблеми. И не се мъчеше да забрави една жена, чийто образ го преследваше навсякъде.

Връщайки се в Ню Йорк, вярваше, че ще успее лесно да се впише отново в стария си живот. Естествено, трябваше да уреди въпроса с Дарингам Хол, но това не му се виждаше толкова сложно. Пък и бе дълбоко убеден, че градът ще му предложи достатъчно възможности за разтуха, за да забрави бързо престоя си в Източна Англия. Мислите обаче не го напускаха и положението се влошаваше с всеки изминал ден, така че сега, четири седмици по-късно, беше на ръба да капитулира.

Сякаш бе затънал в тресавище и ни напред, ни назад. Искаше да се отърве от Дарингам Хол и предпочиташе да го даде на Камдънови. Само че те и до днес не бяха намерили начин да се разплатят с него. Така че по принцип му оставаше само едно: да приеме офертата, която Луис Бартън му направи непосредствено след пожара. Съседът на Камдънови бе твърдо решен да придобие Дарингам Хол и сега даже беше повишил значително цената — вероятно защото Бен още не бе реагирал на предложението. Сумата щеше да стигне за покриване на направените от него разходи по замъка и дори щеше да му остане малка печалба. С други думи: добра сделка, която би му дала възможност за връщане във фирмата или за ново начало в Ню Йорк.

Само дето Бен не можеше да се реши. Досега сърце не му беше дало да каже на Камдънови, че потенциалният купувач е Бартън, понеже знаеше как биха приели факта, че имението ще попадне точно в ръцете на заклетия им враг. Бартън по всяка вероятност се ръководеше от същите мотиви, които бяха довели Бен в Англия. Жадуваше мъст, искаше да навреди на Камдънови и по ирония на съдбата Бен тъкмо заради това не желаеше да му продаде имението. Не можеше обаче и да го задържи, в противен случай никога не би успял да остави всичко зад гърба си. Ето затова беше в задънена улица.

Бен направи гримаса и отпи още една глътка от бърбъна, усети как алкохолът запари на гърлото му. Естествено, имаше и още един вариант: чисто и просто да припише имението на Камдънови. Беше обмислял и него. Вярно, тогава щеше да се прости с вложението си и макар че не държеше кой знае колко на парите, това би била огромна стъпка назад. А освен всичко останало нямаше гаранция, че Камдънови ще съумеят да задържат Дарингам Хол. Само едно беше сигурно: ако Бен продадеше имението на Бартън, семейството му щеше да го намрази. Също и Кейт. Но тя и бездруго вече го мразеше…

— Тежък ден, а?

Бен вдигна глава и видя съблазнителната усмивка на жената от съседния стол. Беше дошла преди минути и това не убягна от вниманието му, но дотам. Сега я огледа по-внимателно. Около тридесетте, брюнетка и дяволски красива — дълги крака, фантастична фигура и лице, което би могло да украси корица на списание. Усмивката й се задълбочи малко повече, а в сините очи заигра предизвикателно пламъче.

— Имате вид на човек, който се нуждае от компания — каза жената. — Или предпочитате да пиете сам?

Бен се вгледа в нея. Намеренията й бяха недвусмислени: езикът на тялото, усмивката, всичко подсказваше, че търси флирт. Като начало. А какво щеше да последва, това също беше ясно. Той познаваше играта, беше я играл достатъчно често, за да знае, че сега просто трябва да отвърне на усмивката й и да почерпи жената с питие. Щяха да си побъбрят и да пийнат, а накрая да отидат в апартамента му. И той поне за една нощ можеше да се престори, че всичко си е постарому.

Само дето не проявяваше интерес. Жената не будеше нищо в него.

— Толкова мълчалив? — Фактът, че все още не бе реагирал на опита й да установи контакт, явно я изнерви, защото сега усмивката й му се стори някак напрегната. — Между другото аз съм Наташа.

Бен й каза името си и сега усмивката й стана по-широка, по-уверена в победата. Хубави очи има, помисли си той. Обаче са в погрешния цвят. А дори да бяха кафяви, на Наташа пак би й липсвало нещо, което той машинално търсеше в лицата на жени. Бяха безбройни, ала нито една не издържаше сравнението, което неволно правеше всеки път.

— От квартала ли сте? — продължи с въпросите Наташа и той понечи да кимне, но се разколеба и плъзна поглед покрай нея, насочи го към улицата, която се виждаше през голямата стъклена витрина на бара. Пред неговата кооперация беше спряло такси и жената, която тъкмо слизаше, в гръб му заприлича на Кейт. Ей Богу, би могъл да се закълне, че…

О, я се стегни, смъмри се наум. Не беше Кейт, нямаше начин да е тя. През последните седмици беше ставал достатъчно често за смях, спирайки на улицата жени, които му приличаха на нея. Въобразяваше си, Кейт беше в Англия. И нямаше желание да дойде, иначе отдавна да го е направила. Така че със сигурност не би слязла най-неочаквано от такси.

Но тази жена имаше походката на Кейт. И косата…

— Е, добре, разбрах.

С кисела физиономия Наташа се смъкна от стола и безкрайно обидена, смени мястото си, седна в другия край на бара и повече не удостои Бен с поглед.

Дотук беше, рече си той с облекчение и пак погледна към входа на кооперацията. Таксито го нямаше вече, а жената, която адски приличаше на Кейт, също не се виждаше никъде.

В душата му отново се наслои тягостно, за жалост твърде добре познато усещане за празнота и той припряно гаврътна остатъка от бърбъна си. За момент се почуди дали да си поръча още един, обаче се отказа, защото не му се седеше повече в компанията на непознати. В момента би продължил да пие единствено с Питър, но откакто Тили Флечър живееше с приятеля му, това вече не беше толкова лесно.

Не че не харесваше Тили, напротив. Нищо лошо не можеше да каже за нея, англичанката беше жена чудо и определено се отразяваше добре на Питър. Откакто бяха заедно, приятелят му направо цъфтеше и Бен много се радваше за него. Английският акцент на Тили и фактът, че беше близка приятелка на Кейт, обаче затрудняваха общуването му с нея. Тя постоянно му напомняше за времето, прекарано в Англия, а той не желаеше да мисли за него, затова и се обаждаше рядко на Питър. Само дето всичко беше безпредметно. Не можеше да избяга от образа на Кейт, след като непрекъснато си въобразяваше, че я вижда по улиците…

Разбира се, би могъл да се обади и на Сиена Уокър. Бившата му асистентка положително би изявила готовност да му прави компания, тъй като през изминалите седмици бе демонстрирала доста жив интерес към него. Често му телефонираше, всеки път под различен предлог. Например, за да върне някаква дреболия от отдавна опразнения му кабинет, която изобщо не му трябваше. Или за да го уведоми за обаждането на бизнес партньор, който държал да разговаря с него. Случваше се да се обадят хора, които отдавна не бяха в контакт с фирмата и не знаеха за оттеглянето на Бен. Или пък търсеха връзка с него чрез Сиена, защото не знаеха номера на мобилния му телефон. С малки изключения ставаше въпрос за маловажни неща, които не го интересуваха. Сиена обаче въпреки това го държеше в течение на всичко — и Бен беше наясно с причината.

Сиена беше много амбициозна и многократно бе намеквала, че иска да се издигне в кариерата си. Целта й беше перспективна позиция в компания — един от глобалните играчи, и Бен можеше да се превърне в нейния пропуск за там. Знаеше, че след връщането му вече го преследват многобройни „ловци на глави“. Ставаше дума за водещи позиции във високите етажи, а тъй като Сиена държеше да работи именно там, навярно се надяваше, че Бен ще я вземе със себе си, ако приеме някое от предложенията. Оттук и честите разговори — тя използваше всяка възможност, за да пусне пипалата си и да му напомни, че наистина е много отговорна и компетентна сътрудничка. Само че не го познаваше. В случай че започнеше нещо ново, със сигурност не би работил като служител във фирма, не проявяваше никакъв интерес към подобни предложения. Но даже да се съгласеше, би взел в екипа си Питър, а не асистентката.

Бен въздъхна. Не, идеята да се обади на Сиена не беше добра. Обеща си известно време да не ходи в барове, където да го заговарят някакви си Наташи. В момента го интересуваше само една жена — а тя бе далеч оттук, чак в Англия…

Направи знак на бармана, че иска да плати. Когато малко по-късно влезе в жилищната си кооперация, прекоси фоайето с черно-бели подови плочки и се насочи към асансьорите, за миг-два се замисли дали да попита портиера — възрастен мъж с черна къдрава коса на име Алфредо — дали не го е търсил някой. После обаче се отказа, понеже Алфредо говореше по телефона, а и му се стори глупаво да задава този въпрос. От таксито не беше слязла Кейт и беше крайно време да престане да вижда призраци.

Вратите на асансьора се отвориха на неговия етаж и Бен слезе. След няколко крачки стигна до вратата на жилището си и отключи. Небрежно хвърли ключа в купата върху ниската секция и окачи сакото си на порт мантото. Сетне отиде в хола и застана пред огромния френски прозорец. Великолепната гледка към Сентрал Парк бе главната причина да купи апартамента навремето. В момента обаче Бен не обръщаше внимание на вечерното оживление долу, а се взираше в огледалния си образ в стъклото. Лицето му изглеждаше пепеляво, а изражението му беше сърдито. Недоволно. Какво чакаше всъщност, запита се и за пореден път се ядоса на неспособността си да вземе окончателно решение. Така не можеше да продължава. Най-накрая трябваше да…

Звън раздра тишината и го стресна. Беше домофонът до входната врата, чрез който можеше да се свързва с портиера във фоайето.

— Да? — запита рязко Бен, след като вдигна слушалката.

— Господин Стърлинг, търси ви някоя си госпожица Хъкли — ведро съобщи Алфредо.

Бен преглътна с усилие.

— Кейт Хъкли? — попита, опасявайки се, че не е чул правилно.

— Да, точно така — потвърди Алфредо. — Тя идва и по-рано, но вие не се бяхте прибрали, а нали знаете, че не пускаме никого, който…

— Изпратете я горе — прекъсна го Бен и остави слушалката. След това разтвори широко входната врата и впи очи в асансьора. Светещите в червено цифри над него намаляваха, което означаваше, че кабината се движи надолу. Бен се взираше като хипнотизиран в числата, следейки пътя на асансьора, видя как стигна до партера и там се позабави. После номерата на етажите отново взеха бързо да растат и ето че тихият звуков сигнал съобщи за пристигането на кабината на неговия етаж.

Вратите се плъзнаха встрани и Кейт се появи в коридора. Щом го видя застанал на вратата, се поколеба, ала след миг-два тръгна към него.

Бен усети как цялото му тяло се напрегна, докато поглъщаше с очи всеки детайл от нея: тъмните къдрици, бледото лице, топлите кафяви очи, които бяха приковани в него. Носеше разкроената зелена пола, която той толкова харесваше, и черна блуза. В комбинация с черните ботуши, късия шлифер и малката пътна чанта се получаваше тоалет, с който като нищо можеше да конкурира нюйоркските модни икони. Но дори да беше по джинси и стара тениска, за Бен пак щеше да е по-красива от всички Наташи и Сиени на света.

На крачка от него Кейт спря и той впрегна цялото си самообладание, за да не я докосне. Не биваше да го прави, съзнаваше това, тъй като нямаше представа до какво би довело.

— Може ли да вляза?

Гласът й, който не бе чувал от цяла вечност, породи в него нещо, което отчаяно бе държал под ключ, и Бен сподави въздишката си с върховно усилие. Отстъпи встрани и й направи път да влезе, сетне заключи вратата и я последва в хола.

Там застанаха безмълвни един срещу друг, на няколко крачки разстояние. Накрая Бен се покашля.

— Какво правиш тук? — попита дрезгаво, не знаейки на какъв отговор да се надява.

Кейт остави на земята пътната си чанта и извади от нея подплатен плик.

— Исках да ти дам това — каза и остави припряно плика на холната маса, сякаш за да му попречи да се приближи и да го поеме от ръката й. На ярката светлина от плафониерата Бен забеляза неувереното й изражение.

— От Оливия е — допълни Кейт. — Не, всъщност е от Ралф. Искал е да ти го даде, но не е успял. Ние… ние решихме, че трябва да ти го предадем.

След тези думи тръсна глава. Изглеждаше недоволна от себе си, все едно първоначално бе смятала да започне по съвсем друг начин обърканото си обяснение. Но в момента Бен тъй или иначе не проявяваше никакъв интерес към плика.

Тръгна към Кейт, понеже в очите й припламна нещо, което го привлече неудържимо. Непосредствено пред нея спря и потопи погледа си в нейния.

— Само затова ли дойде? — запита тихо.