Меган Абът
Краят на всичко (9)

9

Вървя по училищния коридор, като влача раницата си по лакирания под и мисля за Дъсти и за онова, което може да знае. Дали Иви й е показала фасовете, или има нещо друго? Иви не споделяше с нея. Преди да говориш с Дъсти, трябва едва ли не да репетираш и да се съобразяваш с времето, защото часовникът тиктака и то изтича бързо.

В главата ми се върти непрекъснато въпросът: „Ти откъде знаеш, Дъсти? Откъде знаеш, че е господин Шоу?“ Но ястребовият й поглед ме спира да попитам.

Вратата към учителската стая е открехната и учителите са се скупчили пред телевизора на масичката с колелца. Когато не им се прави нещо друго, те го докарват в класната стая и гледаме за пореден път хипи версията на „Ромео и Жулиета“.

Преструвам се, че връзката ми е развързана, и се навеждам, но господин Москалък ме вижда и затваря вратата.

Това не ми харесва. Ама никак.

В библиотеката Кели и Тара кълват усилено и изглеждат доста притеснени. Махат ми като пипала на октоподи да ги оставя на мира.

Странно, аз не съм чак толкова близка с тях и когато сме били заедно, Иви е била винаги с нас, ние двете бяхме Лизи-и-Иви, Иви-и-Лизи. Сега аз съм Лизи-и-Иви.

Съобщават ми последните новини, но много тихо, защото стажант библиотекарката ни гледа строго през розовите си очила, и аз чувам думите им като едно дълго хриптящо шептене. Ето какво ми казват те:

„Една възрастна жена, която живее от другата страна на котловината, се обадила в полицията и казала, че в деня на изчезването на Иви, около пет часа, видяла момиче, което приличало на нея. Вървяла покрай езерото Грийн Холоу на около осемстотин метра от училище. Спряла до преливника за около минута.“

— И след това скочила — казва Кели с притиснати до ухото ми устни и с ръка на устата, а гривните й драскат лицето ми.

— Жената помислила, че иска да поплува — продължава Тара. — Но кой плува с дрехите, а?

— И повече не я видяла — обобщава Кели, обляга се назад и учудено завърта ръце и пръсти. — Помислила си, че момичето е отплувало за някъде.

— Доста безсмислена история — заявявам аз.

— Всякак е по-смислена от няколко фаса — иронично подхвърля Кели.

Сипят огън върху мен. Усещам го в дъха им, усещам го и в начина, по който ме гледат, сякаш съм съчинила всичко.

— Никой не плува в езерото — отбелязвам аз, като се опитвам да надвия хаоса в главата си. — Заради течението. Паднах във водата като малка. Там се плува само в обозначените места. Никой не скача вътре. Заради течението.

Главата ми забучава при спомена за удавянията в езерото — момчетата, чиято лодка се обърна, момичето, което си удари главата в скала и се удави в преливника.

— Човек скача, ако не иска да изплува — казва Кели и повдига вежда.

Иска ми се да я ударя, но се въздържам, а Тара ме хваща през раменете, сякаш се досеща.

— Защо тази баба не се е обадила по-рано? Защо се обажда чак сега, осем дни след изчезването на Иви? — питам аз.

— Ами не е знаела. Била на гости при внучката си в Грийнвейл. Видяла снимката на Иви във вестника и се сетила.

— Не го вярвам — заявявам аз, защото не го вярвам.

Не го вярвам заради онова, което знам. Не го вярвам заради онова, което видях. Не го вярвам заради цялото това повсеместно безсмислие.

Най-вече не вярвам, защото, ако е така, всичко изглежда твърде опростено. А аз знам отчаяно, убедено, непоклатимо, че вече няма нищо просто, а и никога не е имало.

В час по алгебра господин Силвърстън прави преговор на полиноми за годишния изпит и главата ми е замаяна.

Иде ми да се разрева. Иде ми да помоля да ме пуснат да си отида вкъщи, как да продължавам така, след като Иви може да… може да… Какво ли мисли господин Вървър, какво ли чувства? Иви на мръсното дъно на Грийн Холоу.

Празното й място зее пред мен. Иви често увиваше стъпалата си отзад на стола, аз ги ритах и тя се смееше, размахвайки крака в кецове с гумени муцунки.

Това не може да й се е случило. Просто не може.

Знам какво видях. Знам какво чувствам. Знам какво знам.

Насилвам се да мисля за господин Шоу, господин Шоу и Иви. Не мога да си ги представя заедно. Те не живеят в един и същ свят. Той — мъж с костюми, в офиси, на родителски срещи, по риза с къси ръкави, изгладена, със зареян поглед. Всички тези мъже, бащите, изглеждат така, нали? Като моя баща.

Аз знам за него следното:

Господин Шоу — застрахователен агент на господин Вървър. Кола, къща, застраховка живот.

Когато споменаха за пръв път името на господин Шоу, веднага плъзнаха всякакви приказки — бил ли е в къщата им, виждал ли е Иви, влюбил ли се е в нея, дали не е продал полиците на господин Вървър, тъй като е искал да се сближи с нея и го е планирал от години?

Седя и поклащам брадичка, подпряна на гумичката на молива, а той драска по листа.

Както съм се съсредоточила и мисля, изведнъж се сещам за двамата в един далечен, смътен спомен. Господин Шоу и господин Вървър в задния двор преди около година.

Седяха на градинските столове и пиеха бира. Господин Шоу седеше някак стегнато, беше със спортно сако, куфарчето в тревата до него. Гледах от прозореца на моята стая, от високо, и забелязах колко плешив е той — това не се забелязва, когато говориш с него, както и на снимките във вестниците.

И един друг път, по-късно през същото лято.

С Иви сме на дванайсет.

С еднакви сини бански сме и с къси панталонки.

Боси.

Правим цигански колела и кълба, подскачаме една след друга.

Господин Шоу и господин Вървър вървят към нас от алеята за паркиране до къщата на Вървър. Господин Вървър ни маха, после изсвирва с пръсти.

Засмивам се, детско чуруликане, и спирам да подскачам.

Иви продължава да прави колело след колело.

Господин Шоу ни гледа с дълбоките си като дупки в главата очи, облегнат на вратата на колата.

Аз продължавам да се смея, а Иви не спира да прави цигански колела, с развята като черни пера коса.

Господин Шоу изпуска ключовете на колата, господин Вървър му ги подава и господин Шоу се усмихва, връзката му е разхлабена около яката на ризата, нали е след работа, и пие бира. Усмивката му е крива, устните му се извиват нагоре, но това не е истинска усмивка.

Поглежда ни още веднъж, после запалва колата и си тръгва.

Господин Вървър му маха, но мисля, че той не го вижда, докато кара бавно покрай нас.

Иви подскача, косата й се люшка, телцето й е стегнато и пъргаво и господин Шоу я гледа дори след като вече го няма.

Дали беше точно така? Не знам. Но това си спомням, колелата на Иви, как плавно ги правеше, сякаш плуваше в меласа, леко и небрежно, с изплезен език. Опитвах да ги правя като нея, по-бавно, по-грациозно и привлекателно, но моите колела бяха винаги кратки и бързо следваха едно след друго.

Косата й се вееше в тон с краката и ръцете, докоснати от меда на лятото.

Той е видял всичко това и се е влюбил в нея. Може ли да видиш циганските й колела и да не се влюбиш в нея?

О, как ли е страдало сърцето му.

 

 

Картината се връща.

За втори път. Всичко се връща поне два пъти.

Господин Шоу ни гледа с дълбоките си като дупки в главата очи, облегнат на отворената врата на колата, а между пръстите му проблясва нещо четвъртито и сребристо.

Запалка, четвъртита и сребриста, проблясва между пръстите му.

Госпожа Шоу може и да не знае, господин Вървър може и да не помни. Но аз помня, аз помня.

Той пуши.

Предполагам, че пуши „Парламент“ в колата, в града, на служебни срещи, когато се разхожда нощем по пустите улици. В задния двор на Вървър, на почетно разстояние, в копнеж.

Навсякъде, но не и у дома.

Иви не е на дъното на езерото.

Това са неговите фасове, неговият блян и неговата горест.

Гледал е Иви, пушил е и е мечтаел за нея, пак и пак, нощ след нощ, докато не е издържал.

 

 

Клякам в уличката зад „За всички рискове“ и ги виждам зад водосточната тръба. Два фаса и златистата лентичка от пакета. Дори виждам торбичката от магазина, смачкана в теленото кошче, и касовата бележка вътре. Може да са негови. Може да са били негови.

Изведнъж осъзнавам, че ръката ми е в кошчето за боклук и че съм избягала от училище при пълна забрана за напускане без разрешение.

Лекомислена постъпка.

Взирам се през стъклената врата в тъмния офис и си представям господин Шоу, потънал в мечти.

Всички се лутат в задънени улици, всички се съмняват в думите ми, но аз знам. Аз знам всичко.

 

 

През нощта сънувам, че се обаждам анонимно в полицията и прошепвам зловещо: „В уличката!“

Мама само говори за оная баба и за езерото, после продължава за госпожа Вървър.

— Откога не съм виждала Ани. Обаждах се много пъти. И какво да кажа? Че това не може да се случи на Иви… Какво да кажа? А и той. Толкова е тъжно, седи там, сякаш е изгубил нещо, виждаш ли го, седи в двора с бира в ръка и гледа дърветата. Може би се надява, че Иви ще изскочи от там. И къде е Дъсти да го разведри? Къде е? Уж е все до него — казвахме й „Лозичката“, когато беше малка. Къде е тя?

Мама не спира трагичните си размишления. От няколко дни няма късни нощни посещения. Как да се изляга на шезлонгите с доктор Ейкън, докато господин Вървър е само на няколко метра, потънал в скръб?

— Защо не идеш при него? — предлага Тед на мама. Той яде сладолед до мивката и гледа към двора на семейство Вървър. — Изглежда самотен.

Усещам прилив на топлина към Тед, който никога не забелязва нищо. Ала знам, че се шегува с нея.

Мама присвива устни и в един миг ми се струва, че ще отиде, че ще предложи вниманието си така, както го предлага на сърцето на доктора, на този самотен съпруг. Но мама никога не говори много с господин Вървър и ако изобщо има някакви съседски отношения, тя предпочита компанията на госпожа Вървър. Двете се оплакват колко дълги са футболните мачове, ако някоя е ходила на мач, а това се случва много рядко.

— Лизи — казва мама и ме прегръща през раменете. — Той те харесва. Ти иди.

Казва го, сякаш господин Вървър ни е съученик, който заеква или има заешка устна. Иди вместо мен и се сприятели. Не забелязва ли колко много искам да отида при него, за да ме озари както винаги? Сега обаче е друго. Той е пленник на ужасен кошмар. Аз знам някои неща, много тайни, и се чудя как да направя така, че и той да ги узнае.

* * *

— Здравейте — казвам аз и заставам пред него, почесвайки с пръста на крака си прасеца на другия крак.

— Здрасти — отговаря той и се насилва да се усмихне, само за мен.

— Спомних си нещо. Господин Шоу миналото лято. Двамата говорехте. Иви и аз правехме цигански колела.

Господин Вървър се намръщва. Става ми неприятно, но продължавам.

— Той държеше нещо в ръка. Запалка. Вие помните ли?

— Не… не помня — Той премигва и отчаянието му ме връхлита. — Лизи, паметта е странно нещо. Непрекъснато премислям какво ли не. И всичко ми напомня за всичко.

Думите му отекват в мен, боли ме.

Искам да му кажа какво видях в уличката, но няма смисъл. Няма смисъл, защото вече никой не ми вярва.

Стоя безпомощно, загубила напълно надежда. Така ми се иска да му кажа онова, което знам, та да го почувства и той, поне мъничко.

— Не е истина — казвам аз и не вярвам на ушите си. Господин Вървър ме поглежда така, сякаш и той не вярва. — Онова, което бабата е казала. Не е истина.

Той мълчи и обмисля думите си внимателно — толкова боли, когато ги произнасяш ясно и точно. Всякак ми се иска да потъна в земята с червеите и да изчезна завинаги.

— Лизи — подхваща той с леко потреперващ, покрусен глас, — така искам да знам всичко.

— Господин Вървър, старата дама греши — заявявам аз и се изправям в стола.

Той ме поглежда така, сякаш притежавам скрита мъдрост, а може и да е така, нали?

— Господин Вървър — добавям аз и докосвам с късите си детски пръсти ръката му, чувствайки искри, — аз знам, знам.

Опитвам се да имам убедително изражение и задържам погледа му. Той трябва да ми повярва, трябва.

Колко страшна е капката надежда, в която се е вкопчил — вместо да се е удавила, дъщеря му е отвлечена незнайно къде от три пъти по-възрастен мъж, но надеждата я има. Късче надежда, което стискаме със зъби и нокти.

След полунощ е, един или два часа, не знам точно, но бурята се развилнява, вятърът се усилва все повече и носи скрибуцащия шезлонг по верандата.

Ставам с натежала от кошмари глава и тръгвам към верандата, за да вкарам стола вътре. Толкова съм замаяна, че не ме е страх да прекося тъмната къща сред тътена, носещ се отвън. За малко да падна и да се изпързалям по стълбите до кухнята.

Приближавам вратата към верандата и протягам ръка към щорите, когато се стряскам от нечий глас:

— Не пипай.

Тед. С неговия назидателен враждебен глас, с който ми нарежда да не оставям обувките с кабарчета на кремавата кожена задна седалка на колата му.

— Не пипай.

Зад мен е, облегнат на кухненския плот, буйна руса коса, дълги крака на спортист, истинска върлина.

Понечвам да попитам защо, но думите засядат в гърлото ми. Какво ли е видял… Крадци с черни качулки или глутница вълци, потраквайки със зъби пред вратата? Какво е видял?

И, разбира се, мисля за Иви.

Да не би нещо да се случи и на мен? Да не би нещо да ме помъкне към мръсното дъно, към тайното място, където се спотайва Иви, ококорена и изгубена?

Тед се навежда и виждам лицето му, осветено от лампата на верандата на Вървър — лице без цвят, опънати устни, това не е неговото лице, и за секунда сякаш виждам татко.

Забравям за шума, за скрибуцането и стърженето, сякаш са спрели, слагам ръка на щорите и поглеждам към брат ми за разрешение.

Но не го дочаквам. Открехвам щорите и поглеждам към призрачно тъмнозеления заден двор. Верандата е напълно скрита в сянката на къщата, но аз поглеждам под ъгъл и виждам ивица, осветена от уличната лампа.

Виждам всичко. Мярка се гол крак, мама се надига от шезлонга с разрошена коса и прибира гърдата си в разкопчаната блуза.

Виждам и него, гърба му, прокарва пръсти през косата си.

Доктор Ейкън е застинал и не мърда — спортната кола на семейство Дарлтън бръмчи пред къщата до нас.

Той отмята глава, сякаш е много уморен. За секунда зървам лицето на мама. Хем сияе, хем е тъжна. Изглежда невъзможно, но е така.

 

 

Не си лягам. Като че ли във всичко се таи нещо зловещо. И щом е така, тогава какво изобщо има значение?

С натежала глава и хаотични мисли намирам кецовете си и излизам, промъквам се през тъмните задни дворове, един след друг, сред смълчаните къщи, и така седем пресечки до къщата на Шоу.

Не знам какво възнамерявам да направя, но чувствам, че може да бъде всичко.

 

 

И ето че се озовавам пред къщата и потропвам с пръсти по уличния стълб.

Няма по-тъмна къща на света. С надвиснали като тежки мигли стрехи. Вътре — тишина, запечатано отвсякъде, няма влизане. Преди няколко дни, когато вратите бяха широко отворени и полицаите влизаха и излизаха с кашони и с тефтери като опашки в задните джобове, къщата изглеждаше гола, разсъблечена. Сега е запечатана, опакована.

Представям си госпожа Шоу и Пит, тъмнокосия младеж, за когото писаха във вестника, тъй като спечели щатската награда по роботика, седят двамата и се спотайват в тази къща със стръмен покрив, къща от приказките със стремглави прилепнали фронтони, които сякаш пазят нещо страшно и красиво. Представям си сгушени прилепи и ръмжащи опосуми под верандата.

Но може би и нещо вълшебно, нещо от приспивна приказка, блещукащ гарван под стряхата или бодлива дива роза.

Ако гледам внимателно, може да разбера нещо. Може да ми стане ясно.

Но какво ли има за гледане и за разбиране?

Вятърът се усилва, аз стоя настръхнала, а очите ми полудяват, също както когато бях мъничка и мислех, че мога да виждам през стени.

От къщата ни звук, ни стон.

Минутите се нижат и за малко да се откажа, когато ми хрумва какво да направя.

Промъквам се в задния двор. Дали полицаите са тършували тук? Ако пуши в двора на Вървър, сигурно пуши и в своя двор…

Много е тъмно, навеждам се, коленича, опипвам, плъзгам длани по туфи трева, каменни плочи, грапав дънер. До колкото повече неща се докосвам, толкова повече ми се струва, че това е лудост — лазя, ровичкам на четири крака в нощната морава на Шоу и като нищо ще отметна назад глава и ще завия страховито към луната.

Пълзя доста дълго, обикалям от ъгъл на ъгъл, но нищо не намирам, нито един фас, нито една захвърлена извита клечка кибрит.

Не се отказвам. С пръст под ноктите тръгвам смело по алеята за паркиране, дори опирам ръце на стената на къщата. Тя е студена, пръстите ми стържат по тухлите и боята, по дървените греди, които горе, високо, стенат от всеки повей на вятъра.

Стигам до гаража и направо ми се повдига. Мястото, където казваха, че е криел порнографските списания и мръсните филми и всичките ония неща, които се оказа, че ги няма. Залепям лице на замъгления прозорец, но виждам само себе си, размазан негатив, ококорени, мигащи очи.

Това сигурно е било тайното местенце на господин Шоу, тук е седял или може би дори лежал на студения цимент, пушел е и си е въобразявал разни неща.

Опипвам стената около вратата на къщата. Този път пръстите ми докосват нещо още по-студено, нещо метално — вратичката към някогашния отвор за бутилките с мляко, същата имаме и у дома, но нашата е със счупена панта, която татко така и не поправи. Когато бяхме малки, с Иви си разменяхме бележки на това тайно място, а по-късно тя продължи да ми оставя разни неща — понякога шнола, понякога ключодържател с футболна топка. Намирах ги след месеци, защото не се сещах да погледна.

Нашата вратичка е яркозелена, а тази е кафява и полускрита зад черния бръшлян. Човек може и да не я види. Може би полицаите не я бяха забелязали.

Плъзвам пръсти под виещите се мустачета, напипвам пантата, която не е счупена, дръпвам лекичко и вратичката се отваря.

Без да се замислям, бързо пъхам ръка. Пръстите ми шарят, но не намират нищо, усещам само гъдела на бръшляна около китката ми.

Тъкмо когато решавам да си извадя ръката, чувам едно едва доловимо „пук“ под кокалчетата на пръстите си.

Има нещо заклещено в процепа.

Опипвам нетърпеливо — меко е и се огъва, но има и още нещо, студено и релефно. Вкопчвам пръсти и ги дърпам, стискам ги с две ръце, после тичам до уличната лампа, за да се уверя, че съм намерила точно това, което съм търсила.

Да.

Пакет „Парламент“ с пет цигари. А към него, прикрепена с ластик, сребриста запалка с капаче. Не е обикновена запалка от касата на магазина. Тази е специална, стара, тежка. Гравираният знак прилича на половин долар от времето на Кенеди, като онези, които дядо събираше във висок тревистозелен буркан на бюрото си.

Ето ги. Намерих ги. Права съм, права съм. И знам всичко.

„А ти не си ли сигурна“, попита Дъсти. „Винаги си била умна. Бях сигурна, че ти знаеш.“

Наистина знаех. И знам. Дъсти също знае.

Шоу е бил човекът в двора. Шоу. В двора, всяка нощ.

А полицията? Какво знаят те? Не са забелязали това, значи не са забелязали нищо.

Прокарвам няколко пъти пръст по гравюрата.

Като господин Шоу съм — стискам запалката, стоя до господин Вървър и гледам как Иви прави цигански колела едно след друго.

Цигарите, запалката, какво избавление. Усещам помитащата сила, шемета на всичко, което се случи. Тези предмети, студени в горещите ми ръце, ме тласкат към епицентъра.

Стоя и ги докосвам, мисля си за отпечатъци и доказателства и разните там телевизионни умозаключения, които светкавично се превръщат на пух и прах. Ала вече е твърде късно и не ми остава друго, освен да стискам пакета до гърдите си.

Коленича на буйната трева под лампата и изтръсквам цигарите. Искам да ги видя, да ги преброя.

С тях изпада и нещо друго.

То пада на тревата, вдигам го и го оглеждам внимателно.

Изрязана снимка от вестник, увита на руло като сочещ пръст.

Знам снимката. Съвсем малка, около четири сантиметра дълга и около четири широка. От статията за миналогодишното училищно футболно състезание.

Имам същата снимка на корковото табло в стаята ми, закована с големи ярки кабарчета.

На рулото е Иви и до нея съм аз, наполовина отрязана.

 

 

Тази снимка е отпреди една година и на нея сме все още толкова близки — знаем се до мозъка на костите си. Сега обаче долавям, че Иви се отдалечава от мен. С онези нейни частички, които не мога истински да докосна, тя е едно друго момиче, отправило взор към задния двор и омагьосало този мъж, по-стар и от баща й, докато го е гледало да страда в тъмнината като благороден рицар със сърце в протегнатата ръка.

Какво ли си е мислила, че ще се случи? Мислила ли е, че той само ще гледа? И защо не ми беше казала? И какво ли бих направила?

Висящи въпроси, които прогонвам.

Спя с плячката под възглавницата. Цигарите, запалката.

Ще потрябват, сигурна съм, макар да не знам точно как.

Мисля си за господин Вървър и какво ли ще стане, когато съобщя за спасителното разкритие. Тогава и Иви ще бъде спасена, залитаща и с прекършени криле, вън от стоманения капан.

Ето такива са странните ми среднощни мисли.

После сънувам, сънувам Иви.

Сънувам, че съм в леглото и чувам звук. Бавно дращене, толкова тихо, че успявам да се отърся от него. Но ето че зачестява — хем вътре, хем вън, нещо като онези катерички на тавана, които татко прогони с димки.

Дращенето става все по-силно, като грабливи нокти по метал, аз тръгвам, в коридора съм и опипвам стените, следвайки звука.

Излизам, вятърът духа силно, нощницата плющи в краката ми, къщата е в пълен мрак, късно е, краката ми потъват във влажната гъбеста земя и всичко наоколо е тъжно и мрачно.

Дращенето преминава в дране и ми иде да запуша уши. Но ръцете ми докосват металната вратичка на отвора за млякото и звукът ме прерязва като ток.

Бавно-бавно приклякам, за да виждам по-добре, отварям вратичката, но не откривам тъмната кухня и не чувам боботенето на хладилника ни. Вратичката сякаш се отваря към центъра на земята, мирише на гнилоч и смърт.

Промушвам цялата си глава, нали е сън, сигурна съм, че е сън, аз нямам какво да губя, нямам нищо за губене.

Протягам колкото мога ръка и я напипвам.

Напипвам Иви, преди да я видя, напипвам меката кожа над китката й и тогава виждам бялото на очите й.

После виждам и лицето й и тя казва нещо.

Движа се неспокойно, а Иви се приближава и двете се озоваваме на някакво друго място, питам се дали ще мога някога да се измъкна, но продължавам напред и лицето й е все така пред мен. И ми казва нещо.

Иви, Иви, Иви…

* * *

Сутрешните новини по телевизията ме събуждат.

„Водолазите в езерото Грийн Холоу търсят с прътове тялото на момичето, идентифицирано засега от един очевидец като приличащо на тринайсетгодишната Ивлин Вървър, изчезнала преди повече от седмица…“

Лежа и не знам дали ще мога да го направя. Не знам дали ще имам сили. Но си мисля за безутешната мъка, тегнеща от снощи в дома на Вървър, един ден и една нощ, през които си представят как Иви е потънала в мръсния водовъртеж на езерото, как издърпват тялото й с кука, а лицето й е отмито. Нали така става? Бях чела някъде. Водата отнася лицата. В какво ли отчаяние се лута господин Вървър вече дванайсет часа… Не мога да го понеса.

Не и когато знам, знам.

Тя не лежи на тинестото дъно.

Тя лежи с него.

Трябва да я спася, трябва всички да спася.

 

 

— Ти ли си, Лизи? — пита господин Вървър и отваря мрежестата врата.

Посърнал е повече от всякога. Лицето му. Лицето му е сякаш изчезнало.

— Извинявайте, чакам брат ми да се събуди да ми помогне — казвам аз, като пристъпвам от крак на крак.

— Какво се е случило? — интересува се той с чаша кафе в ръка. Повдига вежди както обикновено. — Добре ли си? Мога ли да ти помогна?

— О, не, няма нищо — клатя аз глава. — Глупава работа…

Соча към къщи.

— Старият отвор за млякото. Нощем чувам някакво дращене и мисля, че идва от там. Може да е животинче, да иска да влезе или… — Ококорвам широко очи и добавям: — Или да излезе.

Той тутакси тръгва към нас.

Въпреки големите тревоги моят незначителен проблем трябва веднага да бъде разрешен.

— Пантата е счупена — казвам аз и усещам, че едва се владея. — Страх ме е да… Искам да се затваря добре. За да не влиза нищо вътре.

Той ме поглежда с цялата си доброта. Когато я проявява, е най-щастлив.

— Разбира се, мила Лизи. — Опипва внимателно пантите и добавя: — Сигурно е било миещо мече.

Изпитвам странни усещания, сякаш всичко се върти като лупинг в мен, от главата до петите.

Знам със сигурност какво има вътре, нали аз го сложих преди два часа, и въпреки това имам чувството, че съм във филм на ужасите и се чудя какво ли може да изскочи оттам.

Той притиска вратичката отстрани, за да не падне, и я отваря.

Сърцето ми подскача и аз слагам ръка на гърдите си.

Отворено е.

Наблюдавам как господин Вървър съзира магията, която направих за него с вълшебния си жезъл.

— О! — Лицето му отново оживява и чертите му се изписват в миг.

Оставя вратичката да виси на една панта, защото е като хипнотизиран пред бляскавата запалка и белия пакет „Парламент“.

Не ги докосва.

Разбира. Знае.

Тържеството в сърцето ми почти ме убива.